Хронобандити

ЕДНО

Докато Ред уреждаше сметката за изпотрошената стая, към него се приближи букмейкърът — малък човечец, миришещ на някакъв екзотичен аромат и с тюрбан на главата.

— Поздравления, мистър Доракийн — каза той. — Е, тази сутрин изглеждате добре.

— Случва ми се от време на време — отвърна Ред, като се обърна. — Рядко обаче предизвиква поздравления.

— Всъщност ви поздравих заради печалбата.

— О? Заложил ли съм на нещо?

— Да. Заложихте на себе си за поредния опит от черната десятка — Чадуик срещу Доракийн. Не си ли спомняте?

— Аха. — Той потри носа си. — Да, започвам да си спомням. Извинете ме, обаче спомените ми от вчера са малко объркани. Каква глупост… Почакайте! Щом съм спечелил, значи снощи е имало неуспешен опит да бъда убит.

— Така изглежда. Беше получено съобщение, че сте успял. В брой ли ги предпочитате или да ви ги внеса по сметката?

— Внесете ги по сметката. Значи в съобщението нямаше никакви подробности?

— Никакви. — Мъжът извади някакъв документ. — Ако подпишете това, ще ви дам разписка и печалбата ви ще бъде депозирана.

Ред надраска подписа си на листа.

— Нямаше ли някакви безредици наоколо, които биха могли да са свързани с това?

— Само ако броите разрушенията в стаята ви.

Той поклати глава.

— Съмнявам се. Нямаше никакви… останки.

— Ще заложите ли на петия опит?

— Пети ли? Досега е имало едва три, като смятаме и този, за който току-що ми платихте.

— В списъка беше отбелязано, че сте преживял четири.

— Страхувам се, че нищо не разбирам и нямам намерение да обърквам нещата допълнително, като заложа отново.

Букмейкърът сви рамене.

— Както решите.

Ред вдигна чантата си и се обърна. Мондамей безшумно го последва, носейки Цветето.

— Да, това наистина е било пълна глупост — заяви Цветето, докато се насочваха към външната врата. — Да се обзаложиш!

— Вече си го признах. Но личността, която бях вчера, имаше проблем.

— И все още го имаш. Чадуик буквално е разполагал с всичкото време на света, за да те засече тук. Мислиш ли, че ще успеем да пресечем паркинга живи?

Мондамей превключи на честотата на Цветето.

Днес изглежда малко по-различен, каза той, но какво има предвид, когато говори за личността, която е бил вчера?

Не съм прекарала достатъчно дълго време с него, за да събера достатъчно впечатления и да си обясня този феномен, дойде отговорът. Но откакто го познавам, е имало три такива случая и след всеки един от тях той изглеждаше с няколко години по-млад и се държеше така, сякаш е друг човек.

Забелязах, че изглеждаше по-млад, когато се срещнахме във Ве Единайсет, но не знаех от коя точка на житейския си път беше пристигнал. Винаги, когато ме е посещавал в миналото, е бил по-възрастен.

Колко възрастен?

На около петдесет, струва ми се. Предполагам, че е възможно да взема някакви подмладяващи субстанции, с които да се е сдобил в бъдещ участък от Пътя.

Не разполагам с нужните фармакологични програми, за да разбера дали има нещо подобно.

— Не мисля, че ако си тръгнем, опасността ще е по-голяма, отколкото ако останем тук — отвърна Ред.

Разкажи ми за промените на личността, каза Мондамей. Временни несъотвествия ли са или какво? Направи ми впечатление, че сякаш нещо се е променило от последната ни среща, но тогава така и не го огледах внимателно, за да си извадя някакви заключения.

Изглежда сходно всеки път — по-млад на външен вид, по-ентусиазиран… Той вече не е толкова консервативен, по-склонен е да поема рискове, по-бърз е в отговорите си — умствени и физически — и е може би малко по-жесток, арогантен, дързък… „Безразсъден“ вероятно е най-подходящата дума.

Следователно съществува вероятността да е решил да направи нещо… безразсъдно?

Предполагам.

— Ще вървя пред теб по пътя към колата, Ред — обяви Мондамей и се насочи към външната врата.

— Не е необходимо.

— Все същото е…

— Добре.

— Накъде сме се насочили? — полюбопитства Цветето, когато се озоваха под слънчевото утринно небе.

— Нагоре по Пътя.

— Да атакуваме Чадуик ли?

— Може би.

— Ве Двайсет и седем? Това е доста сериозен преход.

— Да.

Докато се приближаваха към колата, не забелязаха никой наоколо.

— Ще проверя всички системи, преди да включиш двигателя — каза Цветето, когато се качиха в пикапа.

— Давай.

— Ред, наистина изглеждаш добре тази сутрин — отбеляза Мондамей, — но как всъщност се чувстваш? Дочух, че не си много наясно с нещата, които си правил вчера. Не мислиш ли, че трябва да намерим някое местенце извън Пътя, където да си отпочинеш?

— Да си почина ли? По дяволите, не! Чувствам се прекрасно.

— Имам предвид умствено, емоционално. Ако паметта ти си играе номера…

— Няма значение, не е важно. Не се притеснявай. Винаги съм малко объркан след подобен пристъп.

— Какво точно се случва?

— Не знам. Никога не мога да си спомня.

— Какво го предизвиква?

Ред сви рамене.

— Кой знае?

— В някакво определено време ли ти се случва? Има ли някаква зависимост, между отделните пристъпи?

— Нищо, за което да се сещам.

— Някога консултирал ли си се с лекар за това?

— Не.

— Защо?

— Не искам да бъда лекуван. Състоянието ми се подобрява след всеки подобен случай. Когато се събуждам, си спомням неща, които преди не съм можел да си спомня. Освен това, външният ми вид се изменя и винаги ми харесва повече…

— Момент. Струва ми се преди малко каза, че след такива моменти паметта ти изневерява.

— На този край, да. На далечния край печеля повече почва.

— Всички системи са наред — обяви Цветето.

— Добре.

Ред запали двигателя и насочи пикапа към изхода.

— Обърка ме още повече — каза Мондамей. Те задминаха някакъв парцалив кръстоносец, после завиха към магистралата и се разминаха със стар автомобил, каран от младеж, който навлезе в паркинга и зае мястото, което току-що бяха освободили. — Какво имаш предвид с „далечния край“? Какво си спомняш? Имаш ли въобще някаква идея през какъв процес преминаваш?

Ред въздъхна. Захапа една пура и я задъвка, но не я запали.

— Добре де, спомням си се като стар човек — започна той. — Много стар… Крачех в една каменна пустиня. Беше ранно утро и наоколо се стелеше мъгла. Стъпалата ми кървяха. Носех някакъв багаж и често се облягах на него. — Той премести пурата от единия край на устата си в другия и погледна навън през стъклото. — Това е всичко.

— Всичко? Едва ли е всичко — намеси се Цветето. — Да не се опитваш да кажеш, че растеш наобратно? Че си започнал като старец?

— Точно това казах току-що. Да — раздразнено отвърна Ред.

— Внимавай със завоя. Искаш да кажеш, че не си спомняш нищо преди това, че си бил стар и си крачел в някаква пустиня? Или… Какво научи този път?

— Нищо съществено. Просто няколко объркани сънища. Около мен в мъглата се движеха странни форми, имаше и страх… и продължавах да вървя.

— Знаеше ли къде отиваш?

— Не.

— И беше сам?

— Отначало.

— Отначало?

— Някъде по пътя се сдобих с компания. Спомням си обстоятелствата доста неясно, но имаше една възрастна жена. Помагахме си на трудните места. Лейла.

— Имаше една Лейла с теб преди години, когато веднъж ме посети. Но тя не беше възрастна…

— Същата е. Пътищата ни са се разделяли и събирали много пъти, но що се отнася до обратния растеж, развитието й е много сходно с моето.

— Тя не е намесена във вашите отношения с Чадуик, нали?

— Не, но го познаваше.

— Някой от вас двамата има ли някаква представа накъде ви води странният ви растеж?

— Тя смяташе, че това е просто фаза в един по-голям жизнен цикъл.

— А ти?

— Може и така да е. Просто не знам.

— Чадуик знае ли всичко това за теб?

— Да.

— Възможно ли е да знае повече, отколкото ти самият?

Ред поклати глава.

— Няма как да знам. Предполагам, че всичко е възможно.

— Каква е причината толкова да те мрази?

— Когато се разделихме, той беше разстроен, че унищожавам един добър бизнес.

— Така ли беше?

— Горе-долу. Но той беше променил естеството на бизнеса и вече не ми беше толкова интересно. Забърках една голяма каша и се махнах.

— Но той все още е богат?

— Много богат.

— Тогава подозирам, че има друг мотив. Вероятно ревност към това, че ти се изменяш към по-добро.

— Не е изключено, обаче мен повече ме притеснява целта, а не мотивът му.

— Просто се опитвам да разбера врага, Ред.

— Знам. Но нямам кой знае какво друго да ти разкажа.

Той мина под един мост и зави по отбивката вляво, за да се изкачи върху него. Сянката, която беше паднала върху колата, когато минаваха отдолу, не изчезна, щом излязоха на светлото.

— Стаята ти беше доста разхвърляна сутринта — отбеляза Мондамей.

— Да. Винаги става така.

— А какъв беше онзи знак, обгорен върху вратата — приличаше на китайски йероглиф? Това също ли е обичайна практика?

— Не. Беше просто… китайски йероглиф. Означава „добра сполука“.

— Как си го обясняваш?

— Не си го обяснявам. Не мога. Странно е.

Мондамей издаде някакъв особен пронизителен звук.

— Какво ти е толкова смешно?

— Сетих се за едни книги, дето веднъж ми остави — с картинките, които трябваше да ми обясняваш.

— Страхувам се, че не…

— Бяха комикси.

Ред запали пурата си.

— Не е смешно — каза той.

Странната сянка се премести към каросерията на пикапа. Мондамей отново се изкикоти, а Цветето запя.