Хронобандити

ДВЕ

Ранди наблюдаваше как денят пулсира, появява се и изчезва, като всяко следващо туптене ставаше все по-дълго, докато накрая, когато завиха пред сервиза, над тях не надвисна хладна дъждовна утрин. Златисти и червени листа капеха от кленовете пред покритите със слана постройки. Колата спря пред една колонка за бензин.

— Това е лудост — поклати глава той. — Сега е лято, а не есен.

— Тук е есен, Ранди, а ако беше поел по следващата отбивка и бе продължил на юг, можеше да попаднеш под огъня на Конфедеративната армия — или на Съюзническата, разбира се, — в зависимост от това къде точно щеше да спреш.

— Не се шегуваш, нали?

— Не.

— Така си и мислех. За съжаление, започвам да ти вярвам. Но как може да бъде спряна армията на генерал Лий да премине оттук, да поеме нагоре и да завладее Вашингтон — да кажем Вашингтон по времето на Кулидж? Или пък по времето на Айзенхауер? Или Джексън?

— Някога движил ли си се по Пътя сам? Изобщо чувал ли си за него?

— Не.

— Само определени хора или машини могат да го намерят и да пътуват по него. Не знам защо е така. Пътят е нещо органично. Това е част от неговата природа и от пътуващите по него.

— А при положение, че аз не съм бил един от тях?

— Значи съм била способна да те доведа дотук. От водача може да зависи много.

— Тогава аз все още не знам дали мога да пътувам по него сам?

— Да.

— Добре, да предположим, че един от офицерите на Лий знае за него и може да пътува. Какво става тогава?

— Както ще научиш, тези, които знаят, се стремят да го запазят за себе си. Но дори да е така, да предположим, че би могъл. Да предположим, че ти беше поел по другото отклонение, както ти казах, и беше продължил на юг. Да предположим, че се беше натъкнал на Стоунуол Джексън.

— Добре, да предположим.

— … И тогава щеше да се обърнеш назад и да се върнеш. Щеше да забележиш, че има много разклонения там, където преди е нямало такива. Можеш да поемеш по това разклонение, което ще те отведе до познатото място, а може да поемеш и по другото, което няма да те отведе там. Единият от тези пътища — този, който е използван по-рядко — ще е по-разбит и ще се размие в пространството. Би ти било адски трудно да се оправиш с всички онези новопоявили се пътища и разклонения, доста различни от тези, които познаваш. Много е вероятно да се изгубиш и никога да не стигнеш до точката, от която си тръгнал.

— Но следите от другите пътища, макар и неизползвани, все още съществуват?

— Теоретично, да. Разбити, обрасли с бурени, пресичани от реки, затрупани от камънаци, но все пак остават. Обаче намирането им е истински фокус.

— Изглежда по-лесно да се опиташ да отвориш отново тези разклонения, като просто повториш онова, което е било направено — или пък вместо това направиш нещо друго.

— Пробвай някой път. Върни се до мястото, което вече не е същото, както си го спомняш и се опитай да изчистиш всичко, което го прави различно. Замяната на едно основно събитие може да не се окаже достатъчна. Заместителят може да доведе до нови странични ефекти, в зависимост от това как ще подходиш. Най-вероятно просто ще създадеш ново разклонение, макар че, разбира се, то сигурно ще е максимално близо до оригиналното и също ще ти свърши работа. От друга страна, може и да не е.

— Спри. Стига толкова. Чакай първо да го смеля. Ще продължим с въпросите по-късно. Между другото, защо спряхме тук? Все още имаме бензин.

— Спряхме, защото тук е на самообслужване. Ако ме отвориш на 78-а страница и ме поставиш върху тази кутия до помпата, аз ще изиграя ролята на кредитна карта и ще се опитам да изтегля пари от сметката на моя бивш собственик. Веднага ще разбера дали сметката му не е закрита. Може дори да разбера къде за последно е зареждал с бензин и ще потеглим в тази посока.

— Добре — съгласи се Ранди, вдигна Стръкчето и отвори вратата. — Имаш ли нещо против да ми кажеш на чие име ще бъде тази сметка?

— Доракийн.

— Какво пък е това име?

— Не знам.

Той заобиколи колата и постави книгата върху кутията. Отвътре блесна светлина.

— Давай, напълни резервоара догоре — чу се приглушеният глас на Стръкчето. — Сметката не е закрита.

— Звучи ми като кражба.

— По дяволите, ако това наистина е твоят старец, най-малкото, което би могъл да направи за теб, е да ти купи малко бензин.

Той отвъртя капачката, пъхна маркуча вътре и натисна ръчката.

— За последно е заредил на една спирка в началото на Ве Шестнайсет — каза Стръкчето. — Ще се насочим натам и ще поразпитаме.

— Между другото, кой държи тези спирки и бензиностанции?

— Те са странна порода. Изгнаници, бегълци — хора, които не могат да се върнат по домовете си или да се адаптират към новите земи. Изгубени души — такива, които не могат да намерят обратния път и същевременно се страхуват да напуснат Пътя. Изтощени пътници, които са били навсякъде и сега предпочитат място като това, където времето не тече.

Ранди се изкикоти.

— Да не би Амброуз Биърс да е някъде наоколо и да пише поредната си книга?

— В интерес на истината…

Машината изщрака. Той издърпа маркуча и завинти капачката.

— Каза Ве Шестнайсет. Това трябва ли да означава шестнайсети век?

— Точно така. Повечето от хората, които пътуват по Пътя, са си създали нещо като жаргон. Нещо като йоруба, малинка или хауса в Африка — сбит и ползван в големи области. Има и някои варианти, но винаги бих могла да ти ги преведа при нужда.

Ранди взе Стръкчето от кутията.

— Бих искал да ме научиш, докато се движим натам — каза той. — Езиците винаги са ми били слабост, а специално този очевидно ще ми бъде от полза.

— За мен ще е удоволствие.

Те влязоха в колата.

— Стръкче — започна Ранди, докато се наместваше на седалката, — сигурно имаш някакъв оптичен скенер…

— Да.

— Ами, между последната ти страница и корицата има една снимка. Можеш ли да я видиш?

— Не. Обърната е в погрешната посока. Постави я някъде другаде. Страница 78 е особено…

Ранди измъкна снимката, пъхна я по средата на книгата и я притисна.

— Е? — попита той след известно време.

— Да. Сканирах снимката.

— Това той ли е? Доракийн?

— Ами… прилича. Ако не е той, то приликата е доста силна.

— Тогава да потегляме и да го намерим.

Момчето запали двигателя.

Докато се спускаше надолу, попита:

— С какво точно се занимава той?

Последва дълга пауза, сетне се чу:

— Не съм съвсем сигурна. Пренасяше най-различни неща. Печелеше доста пари. В по-голямата част от времето беше в съдружие с един мъж на име Чадуик, който по-късно прехвърли операциите си доста нагоре но Пътя. Чадуик стана изключително могъщ, очевидно като резултат от дейността им, и в крайна сметка те се разделиха. Това се случи горе-долу по времето, когато бях… забравена от него. Вероятно е заминал внезапно, както казваш. Така че това, което знам за заниманията му, е, че се занимаваше с транспортиране на различни неща.

Ранди тихо се засмя.

— … Но винаги съм се чудила… — продължи Стръкчето.

— Какво?

— Дали всъщност не е бил като един от тези хора, които споменах по-рано — тези, които не могат да намерят пътя за дома си. Винаги сякаш търсеше нещо, проверяваше, изследваше. А аз така и не разбрах откъде точно идва. Той прекара доста време да пробва различните отбивки. Само че спомените му за конкретните обстоятелства не бяха пълни, сякаш това се беше случило много, много отдавна. Да, той пътуваше доста…

— Е, в крайна сметка е стигнал и до Кливлънд — отбеляза Ранди. — Поне за малко. — После попита: — Какъв беше той? Имам предвид, като човек.

— Труден въпрос. Неуморим — ако трябва да ти отговоря с една дума.

— Честен? Нечестен? Готин тип? Тъпанар?

— Да, той беше всичко това в различни периоди от време. Личността му се променяше внезапно. Но по-късно… По-късно стана… самоунищожителен…

Ранди поклати глава.

— Май ще трябва да изчакам, докато го намерим. Какво ще кажеш за един езиков урок?

— Много добре.