Хронобандити

ЕДНО

Ред се претърколи от леглото и грабна якето си.

— Хей! Въобще не те бива за пожарен детектор!

— Сигууно и тази част се е уазвалила.

Той измъкна малко фенерче от джоба си. Тънкият лъч освети стаята, но никъде не се виждаше пушек. Ред се изправи и се отправи към вратата. Спря до нея и помириса въздуха.

— Може би е по-добуе да не…

Той излезе в коридора и се насочи наляво.

Там! Съседната стая!

Изтича към вратата и натисна бравата. Беше заключена.

— Събуди се!

Отстъпи назад, засили се и ритна вратата. Тя се отвори широко. Димът го връхлетя. Ред се втурна към горящото легло, върху което лежеше жена, усмихната в съня си. Ред я вдигна, понесе я сред пламъците и я пусна в другия край на стаята. После се хвърли към леглото и затрупа огъня с едно одеало.

— Хей! — викна жената.

— Млъквай! — отвърна той. — Зает съм.

Жената се изправи на крака. Дрехите й още горяха. Първоначално тя не им обърна никакво внимание. После, когато пламъците обхванаха предната част на роклята й, погледна надолу, бързо издърпа някаква връзка около врата си и дрехата се свлече на пода. Тя пристъпи извън горящата рокля и попита:

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да угася огъня! Пак ли си пушила в леглото?

— Да — отвърна тя. — А и пих.

После коленичи и измъкна иззад леглото бутилка.

— Остави го да гори — каза тя. — Да пийнем.

— Лейла, махни се от пътя ми!

— Разбира се, Рейд. Както кажеш.

Тя се дръпна назад и седна в един голям стол. После се огледа, стана, отиде до бюфета, запали с помощта на свещника газената лампа и взе една висока чаша. След това пак седна в стола.

В коридора се чуха стъпки.

— Какви са пораженията? — чу се гласът на Джонсън, последван от кашлица.

— Само леглото — отвърна Ред. — Овладяхме положението.

— Можеш да изхвърлиш дюшека през прозореца, когато се оправиш. Навън има само чакъл.

— О’кей, ще го направя.

— Стая седемнайсет е празна, мис Лейла. Може да се преместите там.

— Благодаря, но тук си ми харесва.

Ред отиде и разтвори кепенците на прозореца. После се върна до леглото, обърна дюшека, вдигна го и го занесе до рамката на прозореца. Сетне го избута навън.

— Ще уредя да ви докарат ново легло и дюшек — каза Джонсън.

— И още една бутилка.

Съдържателят, който междувременно беше пристъпил в стаята, се обърна и излезе, все още кашляйки.

— Както кажете — подхвърли той през рамо. — Не мога да разбера как дишате там вътре.

Ред погледна през прозореца. Лейла отвори бутилката, която държеше. Стъпките на Джонсън заглъхнаха надолу по коридора.

— Какво ще кажеш за една глътка, Рейд?

— Става.

Той се обърна и се приближи към нея. Тя му подаде чашата.

— За твое здраве — каза той и отпи.

Тя изсумтя и надигна бутилката.

— Ей, това не подхожда на една дама — обади се Ред. — Ето ти чашата.

Лейла се изкикоти.

— Не се притеснявай. Предпочитам количеството. За твое здраве. Как е, между впрочем?

— Кое — здравето ми или питието?

— И двете.

— Било е и по-добро, и по-лошо. Отнася се и за двете. Какво правиш тук, Лейла?

Тя сви рамене.

— Пия. Припомням си някои номерца. А ти какво правиш? Все още ли се луташ нагоре-надолу по Пътя в търсене на небелязана отбивка? Или може би се опитваш да отвориш нова?

— В известна степен. По едно време си мислех, че си успяла да откриеш пътя и си поела натам. Да те намеря тук е, как да кажа, малко разочароващо.

— Е, аз успявам да създавам подобно впечатление, нали?

Той измъкна една пура от якето си, отиде до свещта и запали.

— Имаш ли още от тези?

— Да.

Подаде й пурата и си извади нова.

— Защо го правиш? — попита той.

Димът се изви над главата й.

— Кое?

— Ами седиш тук и си губиш времето, вместо да търсиш.

— Щом питаш, ще ти кажа — започна тя и отново отпи от бутилката. — Разкарвала съм се по този проклет Път от Неолита до Ве Трийсет. Проверявала съм всяка отбивка, пътечка, следа. Позната съм в хиляди страни под различни имена. И въпреки това никъде не открих това, което бях видяла, това, което търсим.

— Не си ли била поне близо? Не усети ли поне веднъж присъствието?

Тя потръпна.

— Усещала съм присъствия — някои от тях много сходни, други — незабравими, но никое от тях не беше истинското. Не. Единственият извод, до който можах да стигна, е, че мястото, което веднъж видях, вече не съществува.

— Всичко съществува някъде.

— В такъв случай просто не можеш да стигнеш дотам оттук.

— Не ми се вярва.

— Тогава ми кажи — заслужава ли си? Заслужава ли си да изгубиш живота си в търсене, когато можеш да си избереш най-различни времена, места, да отидеш навсякъде, да правиш всичко, което си пожелаеш?

— Като да си припомняш някои номерца и да пиеш до припадък? Като, например, да подпалваш леглото си?

Тя издуха димно облаче.

— Не съм правила нищо — както сам каза — почти цяла година. С всеки изминал ден става все по-лесно. А резултатите са все същите. Изразходих енергията си. По природа съм си доста мързелива. Приятно е да спреш и да прекъснеш подобно безплодно занимание. Защо не направиш като мен? Въпреки всичките си усилия, очевидно си на същия хал. Можем поне да се утешаваме един друг.

— Моята природа е по-различна от твоята — отбеляза той, тъкмо когато слугите влязоха с ново легло, завивки и бутилка.

Двамата известно време пушиха мълчаливо и наблюдаваха работата на слугите. Когато те си тръгнаха, Лейла каза:

— Да имаш много пари и да спиш през по-голямата част от времето са най-хубавите неща в живота.

— Лично мен ме вълнува и това, което е по средата между тях — заяви той.

— И какво ти донесе то? — измърмори тя, като стана. — Белязан си за убиване, ето какво.

Отиде до прозореца и се загледа навън.

— Какво имаш предвид? — попита той най-сетне.

— Нищо.

— На мен пък ми звучеше като нещо. Хайде, кажи какво видя?

— Не съм казвала, че съм видяла нещо. — Тя се обърна към него. — Донесоха ново легло. Предлагам да го пробваме.

— Не се опитвай да ме разсееш. Знам, че притежаваш повече от Зрението, отколкото аз. Кажи.

Лейла се облегна на рамката и отпи голяма глътка.

— И се махни от този прозорец. Можеш да се прекатуриш навън.

— Грижовен както винаги — саркастично отбеляза тя, но се дръпна от прозореца и седна на леглото.

После постави бутилката на пода и започна да оформя големи облаци дим с пурата си. Погледът й се втренчи в тях.

— Виждам… — започна тя и спря.

— Виждаш… — повтори Ред.

— Движиш се в мъгла. Тя се разсейва, докато се насочваш към смъртта. Сам я желаеш! Виждам десет тъмни птици над теб — продължи тя, гласът й се сниши, — а сега вече са девет…

— Черната десятка! — прошепна той. — Кой я е повикал?

— Голям — каза тя. — Голям, едър мъж… И поет. Да, той е поет. Е, разбира се!

— Чадуик.

— Дебелия Чадуик — съгласи се тя.

Сетне издуха дима и посегна към бутилката.

— Сега остава да ми кажеш кога и как — обади с Ред.

— Абе ти какво искаш от едно размито видение?! Това е всичко.

— Чадуик — повтори той и пресуши чашата си. — Има някакъв смисъл. Мнозина имат мотива, но единици — средствата. — После добави: — Тони вероятно е знаел нещо. Следователно и той се е добрал до тях… Това означава, че не мога да разчитам на ченгетата. Но, всъщност, кой ли може?!… Ясно, значи е легално.

Той стана, взе бутилката и сипа още вино в чашата си.

— Какво смяташ да правиш? — поинтересува се тя.

Той отпи.

— Ще продължа напред.

Лейла кимна.

— Добре. Идвам с теб. Ще имаш нужда от помощта ми.

— Ни най-малко. Не и сега. Благодаря.

Тя грабна бутилката и я метна през прозореца. Зелените й очи проблеснаха.

— Не ми се прави на благороден. Аз все още съм едно от най-коравите създания, които познаваш. Знаеш, че мога да ти помогна.

— Нямаш представа колко благодарен бих ти бил при други обстоятелства. Но не и когато е обявена черната десятка. По дяволите, един от нас трябва да оцелее. Поне, за да отмъсти за другия.

Тя се изтегна на леглото.

— Това би ти харесало, нали? И най би ти харесало аз да съм тази… В крайна сметка, всичко се завъртя около мен — каза тя. — Сега трябва да спя. Не мога да те насилвам, но не мога и да приема отговора ти. Прави каквото знаеш, Рейд, защото със сигурност и аз ще постъпя точно така. Лека нощ.

— Моля те, дръж се разумно!

Тя захърка.

Той допи виното си, загаси и остави чашата върху бюфета. Затвори вратата след себе си, върна се в своята стая и започна да се облича.

— Гоуим ли?

— Не, Цвете. Тръгваме си.

— Какво не е науед?

— Трябва да се изпаряваме колкото се може по-бързо.

— Уведоми ли полицията за снощи?

— По дяволите, ако не тръгнем веднага, следващият им рапорт може да бъде за самия мен. Онзи, когото застрелях снощи, въобще не е бил луд. Обявена ми е черна десятка.

— Какво е това?

Той издърпа ботите си и започна да навървя връзките им.

— Аз го наричам вендета. Моят враг има право на десет изстрела по мен, без да му се пречи. Ако не успее и след десетте пъти, трябва да се откаже. Нещо като игра. Снощи беше първият опит.

— Ти не можеш ли да отвъунеш?

— Разбира се. Стига само да знам на кого. Междувременно е по-добре да бягам. Пътят е дълъг. Играта може да продължи цял живот. Впрочем, по един или друг начин винаги продължава толкова.

— Ченгетата нищо ли не могат да напуавят?

— Не. Не и когато е легално. Тогава всичко е под юрисдикцията на Съвета по игрите. Пък дори и да искаха да направят нещо, не разполагат с достатъчно сили тук. Повечето полицаи са от отсечката Ве Двайсет и три — Ве Двайсет и пет. Там са твърде цивилизовани, едва ли биха се справили с тукашната ситуация.

— Значи туябва да туъгнеш нагоуе по Пътя до мястото, където са по-силни и да им посочиш в игуата някакво науушение на закона.

— Не. Мисля, че врагът ми живее именно в онази посока и вероятно им дърпа конците. Май Тони искаше да ми каже именно това. Пък и тяхната функция е предимно да контролират движението. Не, не, връщаме се обратно.

— Знаеш ли кой стои зад това?

— Да. Едно старо приятелче. Навремето бяхме партньори. Хайде.

— Но не си ли…

— Шшт! Ще се измъкнем тихо.

— Без да платим?

— Точно като в доброто старо време.

— Тогава не сме били заедно.

— Няма значение. Не съм се променил кой знае колко.

Той тихо затвори вратата и се насочи към задното стълбище.

— Уед?

— Шшш!

— Стига с това „шшш“! Как са уазбуали, че смяташ да спуеш тук? Уешението ти беше съвсем спонтанно.

— И аз това се чудя — прошепна Ред.

— Освен ако някой не е знаел къде си сиуял да зауедиш за последно и да е изчислил веуоятните спиуки оттам-нататък.

— И да ги е покрил всичките?! Айде стига бе!

— Само най-веуоятните. Този тип Чадуик може ли да си го позволи?

— Ами, да…

— Тъй или иначе ще туябва да изхаучи също толкова, ако не и повече, ако успееш да пуевъзмогнеш пъувия му наемник, нали?

— Да, права си. Но като се замисля, той ме познава ужасно добре. Ако именно той е уредил тази конфискация на товара ми точно там, където стана, вероятно е предположил, че аз ще спра на първата възможна спирка, за да обмисля нещата.

— Не е изключено. Е, готов ли си за уиска?

— За какъв риск? Че оттук-нататък на всяка спирка ще ме чака по някой?

— Защо не?

— Права си. Просто се сетих за нещо по-важно. Например това, че ако онзи тип, дето трябваше да си свърши пръв работата, не се появи на мястото, откъдето е трябвало да си го приберат, те ще разберат, че съм го убил. И какво биха направили в такъв случай?

— Туудно е да се каже.

— Не биха ли могли сега да са някъде тук отвън и да ме чакат?

— Не ми изглежда много възможно. Мислиш, че може да са покуили този заден изход ли?

— Не е изключено. Ето защо първо ще се огледаме, а после ще се втурнем към дърветата. Макар че ми се струва по-вероятно да наблюдават камионетката — или откъм дърветата, или от някое друго превозно средство. Затова ще заобиколим отзад.

Ред достигна вратата, изруга, когато разбра колко е масивна и че няма прозорец, леко я открехна и погледна навън. Малко по-късно…

— Нищо — каза той. — Не искам да чувам нито звук, докато всичко не свърши… освен ако не е предупреждение.

— Скоуо ли ще ми опуавиш говоуителя?

— Има едно място нагоре по Пътя, където може би ще успеят да го оправят, докато сменям предното стъкло. Не се притеснявай.

Той отвори вратата и се втурна към прикритието на дърветата. Дотам имаше около петнайсет метра. Когато ги достигна, се извъртя зад най-близкото и се сниши. За няколко секунди остана напълно неподвижен, дишайки през широко отворената си уста.

Нищо. Нито изстрели, нито викове или каквито и да е звуци. Пропълзя обратно към дървената постройка. Когато се озова откъм задната й страна, погледна към прозореца на Лейла. Беше тъмен. Из въздуха се носеше мирисът от изгорелия дюшек.

Ред продължи още малко, докато пред очите му не се разкри целият паркинг. Под бледата светлина на месечината не се виждаше друго превозно средство. Въпреки това внимателно, прилепен до сградата, той бавно се насочи към мястото, където беше паднал неговият нападател от миналата вечер.

Когато стигна, видя, че тялото е още там. Брезентът, който го покриваше, бе притиснат с камъни в ъглите. Ред коленичи до него с пистолет в ръка и се загледа в камионетката. Минаха пет минути. Десет…

Накрая тръгна натам. Заобиколи колата, огледа я, после влезе и седна на шофьорското място. Постави книгата върху таблото и вкара ключа.

— Спуи! Не завъутай ключа!

— Защо?

— Отчитам допълнително натовауване по веуигата. Има съпуотивление над ноумалното.

— Бомба?

— Възможно е.

Ред изруга, слезе и вдигна предния капак. Извади фенерчето и огледа двигателя. След малко хлопна капака и се върна вътре, като все още ругаеше.

— Бомба ли беше?

— Да.

Той врътна ключа.

— Какво напуави с нея?

— Хвърлих я към дърветата.

После даде на заден, обърна и се насочи към Пътя. Спря само да допълни резервоара.