Хронобандити

ДВЕ

Когато не почиваха в пещерите си, великите дракони на Бел’куинит сънуваха пътни карти и злато, носени от сутрешния бриз. Вечни съдружници на съдбата, те разпръскваха желанията си над повърхността на мечтите и желанията…

— Патрис — каза по-младият, — казвал си, че ако се случи нещо определено, аз мога да вляза в неговата пещера, да взема съкровището, което го очаква там и да го прибавя към своето собствено.

По-възрастният отвори едното си око. Минаха минути.

— Казвал съм това — потвърди най-сетне Патрис.

Минаха още минути.

— Не казваш нищо повече, Шантри — отбеляза по-възрастният. — Случило ли се е?

— Не, още не…

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Защото чувствам, че скоро може да се случи.

— Чувстваш?

— Изглежда вероятно.

— Вероятностите и техните отрицания често са ни занимавали тук. Знам желанието ти и ти казвам, че все още не можеш да имаш неговото съкровище.

— Да — каза Шантри, оголвайки много от зъбите си.

— Да — повтори Патрис на съскащия им език и отвори и другото си око. — А ти току-що произнесе една дума твърде много пъти. Знаеш волята ми и се опитваш да си играеш с нея. — Той повдигна главата си. Другият се дръпна назад. — Предизвикваш ли ме?

— Не — отвърна Шантри.

— … Но би допълнила „още не“.

— Не бих била толкова глупава, че да избера този момент и това място.

— Добър усет. Макар да се съмнявам, че в крайна сметка би те спасил. Обърни се към северния вятър и изчезни.

— Тъкмо смятах да го направя, лорд Патрис. И ви моля да си спомните, че нямаме нужда от никакъв Път. Сбогом!

— Изчакай, Шантри! Ако отиваш да разбиеш тези вериги, които си видяла, ако отиваш да го нараниш сега, когато е в другата си форма, това ще означава, че може би вече си избрала този момент и това място!

Но другият вече беше отлетял да търси и да спре онзи, който в крайна сметка щеше да се върне към вятъра, но все още не го познаваше достатъчно добре.

Патрис завъртя очи. Зад тях преминаха времена и места. Той намери канала на желанията си и нагласи картината.