Хронобандити

ДВЕ

Ранди се обърна към високия джентълмен с викторианското облекло, когото бе срещнал във фоайето. Чантата на мъжа беше върху пейката до вратата. Той прекара ръка през светлата си рядка коса.

— … Точно така — потвърди мъжът. — Преди три дни. Застреляха го навън на паркинга. А аз бях дошъл тук да си почина! Насилие! — Той потръпна. Тикът в лявото ъгълче на устата му се върна. — Мистър Доракийн замина същата нощ. Наистина не мога да ви кажа накъде отиде.

— Има ли някой тук, който би могъл да ни помогне? — попита Ранди.

— Вероятно домакинът — Джонсън. Изглежда двамата се познаваха.

Ранди кимна.

— Ще ми кажете ли къде да открия Джонсън?

Мъжът прехапа устната си и поклати глава. Погледът му бе съсредоточен към бара, където красива червенокоса жена и едър тъмнокож мъж нещо спореха.

— Съжалявам. Днес очевидно е почивният му ден. Нямам представа къде може да е отишъл. Мога само да ви предложа да попитате на бара. Извинете.

Той заобиколи Ранди и нервно закрачи по посока на спора. В този момент обаче той приключи. Жената каза нещо мило, усмихна се и си тръгна, насочвайки се към фоайето.

Джентълменът въздъхна, върна се до пейката и взе чантата си. Когато жената се приближи, той й подаде ръката си. Тя я пое и двамата излязоха. Малко преди това мъжът рязко кимна на Ранди.

Тъмнокожият, който допреди малко спореше с червенокосата дама, се втренчи в Ранди, когато той се приближи до бара.

— Извинете, но не сме ли се срещали някъде? — попита тъмнокожият. — Изглеждате ми много познат…

Ранди огледа тъмните му черти.

— Тоба. Казвам се Тоба — добави другият.

— Не мисля, че сме се срещали — бавно отвърна Ранди. — Моето име е Ранди Картаген. Ве Двайсет.

— Щом казвате. — Тоба сви рамене. — Въпреки това няма да ми откажете да ви почерпя една бира.

Ранди огледа помещението. Беше изградено от грубо обработено дърво. Единствените украшения бяха железни. Никакви стъкла, никакви други метали. На бара, който играеше ролята и на рецепция, седяха четирима души, а на една от масите отстрани имаше още двама.

— Барманът излезе преди няколко минути. Налей си една бира, а аз ще уредя сметката, когато онзи се върне. Тук не държат много на етикецията.

— О’кей. Мерси.

Ранди отиде до машината, дръпна ръчката и напълни една чаша бира. След това се върна при Тоба. От дясната му страна имаше полупълна чаша.

— … кучка — мърмореше Тоба. После попита: — По работа ли си насам?

Ранди постави Стръкчето на масата, поклати глава и отпи от бирата си.

— Търся един човек, но се оказа, че вече си е тръгнал.

— Точно обратното на моя проблем — каза Тоба. — Аз знам къде е човекът, когото търся. Просто спрях тук да се наобядвам. Тогава проклетницата, с която работим заедно, си хареса някакъв и го заведе да разгледат местните забележителности! Сега ще трябва да си наема стая и да я изчакам да свърши с него. Дявол да го вземе, сигурно ще й отнеме ден или два!… Всъщност, кой е той?

— Ъ-ъ? Кой?

— Твоят приятел. Англичанинът, с когото си говорехте.

— О, не го познавам. Просто го питах нещо. Но той каза, че името му е Джек, ако това може да ти е от полза.

— Е, проблемът си е негов. Тъпо копеле.

Тоба си напълни още една чаша.

— Какво? — чу се силен глас с френски акцент. Беше на един от мъжете на бара. — Никога не си бил над Ве Седемнайсет? За бога, човече! Длъжен си поне веднъж в живота си да стигнеш най-малкото до началото на Ве Двайсет!… За да летиш, ето защо! Човек не е постигнал нищо в живота си, ако не е усетил свободата на небесата! Не става въпрос за големите машини, които се появяват по-късно — не! Трябва да оставиш жалките буржоазни предразсъдъци зад гърба си и да се метнеш на един малък самолет с открита кабина, където да можеш да почувстваш вятъра и дъжда, да гледаш света под себе си, облаците, звездите! Това би те променило, повярвай ми!

Ранди се обърна да го погледне.

— Това да не е този, който си мисля, че е? — попита той.

Тоба се изхили. Но след миг вниманието и на двамата бе приковано от появата на жената.

Тя излезе от вратата вляво. Беше обута в черни джинси, високи обувки със същия цвят и светлозелена блуза. Черно шалче придържаше черната й коса над високото чело. Очите й бяха зелени, не носеше никакъв грим. На дясното й бедро се полюшваше кобур, от който се подаваше дръжката на някакво огнестрелно оръжие. От лявата страна беше окачен голям ловджийски нож. Беше висока около метър и осемдесет, имаше големи гърди и широки рамене. Движеше се с високо изправена глава. Носеше голяма кожена чанта.

Очите й обиколиха стаята за миг, после няколко бързи крачки я отведоха до масата, където седяха Тоба и Ранди, и тя хвърли чантата си върху нея.

Полупълната чаша, която бе оставила червенокосата, се обърна и изля съдържанието си в скута на Тоба.

— Мамка му! — възкликна той, стана и се опита да изтръска предницата на панталоните си. — Днес просто не е моят ден!

— Съжалявам — извини се жената усмихнато и се обърна към Ранди. — Търсех теб.

— О?

— Смятам да открия някой от собствениците, да си наема стая и да си легна — обяви Тоба и хвърли няколко банкноти. — Желая ти късмет и така нататък. Мамка му.

— Мерси за бирата — викна Ранди след него.

Жената се отпусна в стола, където бе седяла червенокосата и премести Стръкчето встрани от разширяващата се локвичка.

— Ти си този, които ми трябва — заяви тя. — Имаш късмет, че те отървах от компанията на онзи тип.

— Защо?

— Лошо предчувствие. Засега е само това, но ми се струва достатъчно. Здрасти, Стръкче.

— Здрасти, Лейла.

Внезапно усещане за нещо, вече преживяно, завладя Ранди.

— Гласът ти… — започна той.

— Да, Стръкчето е с моя глас — обясни Лейла. — Осигурих матрицата, когато Рейд получи този модел.

— Може да не ме наричаш модел — обади се Стръкчето с леко раздразнение в гласа.

— Извинявай, стара приятелко — каза Лейла и поглади корицата й. — Взимам си бележка. Не се обиждай. — Тя се обърна към Ранди и се усмихна. — Как, всъщност, се казваш?

— Ранди Картаген. Не разбирам…

— Естествено. Това обаче няма значение. Винаги съм била много привързана към града Картаген. Някой път може и да те заведа там.

— Остави я да продължи — обади се Стръкчето, — и ще те обсипе с интересни спомени.

Лейла натисна корицата малко по-силно.

— Обядва ли вече? — попита тя.

— Чувството ми за време е малко пообъркано — отвърна Ранди, — но ако говориш за поредното ядене, да, бих хапнал.

— Тогава да отидем оттатък и ще ти поръчам нещо. По-добре е да почнем с пълни стомаси.

— Да почнем?

— Точно така — потвърди тя и вдигна чантата си.

Той я последва в ресторантчето, където Лейла избра една маса в далечния ъгъл и седна с гръб към стената. Ранди се разположи срещу нея и постави Стръкчето на масата помежду им.

— Не разбирам… — повтори той.

— Да поръчваме — прекъсна го тя и махна към келнера, докато очите й оглеждаха неколцината други посетители. — После тръгваме за Ве Единайсет.

Келнерът се приближи. Тя си поръча голямо блюдо, Ранди направи същото.

— Какво има във Ве Единайсет? — попита той после.

— Ти търсиш Рейд Доракийн. Аз също. Той се запъти именно натам, когато ме изостави преди няколко нощи. Видях, че втората черна птица кръжи над него там.

— Откъде знаеш това? Откъде знаеш кой съм аз? Каква черна птица?

— Нямах никаква представа кой ще си ти. Знаех само, че един мъж с екземпляр на „Стръкчета трева“ ще се появи в бара днес следобед, че той също ще търси Рейд и че ще е благоразположен към него. Дойдох да се срещнем и да съберем силите си, когато разбрах, че той ще има нужда от известна помощ някъде по пътя си.

— О’кей, разбирам — кимна Ранди. — Но източникът ти на информация все още ме обърква. Откъде знаеше, че ще бъда тук? Откъде знаеш къде…

— Нека аз ти обясня — намеси се Стръкчето, — защото на нея ще й отнеме цял ден. Открай време се отличава с впечатляваща бъбривост. Благодаря на Великата система, че не придобих това с монтирането на гласовата матрица. Виждаш ли, Ранди, тя притежава паранормални способности. Ако искаш, наречи ги магии или каквото там пожелаеш. Предполагам, че ефективността на предсказанията й е около седемдесет и пет процента, може би дори малко повече. Тя вижда разни неща и те често се случват. Уверявала съм се, че е права в твърде много случаи, за да бъде просто съвпадение. За съжаление, Лейла се държи така, сякаш всички останали разбират това, като че ли и те споделят виденията й или поне автоматично ги възприемат. Тя знаеше, че идваш, просто защото знаеше, че идваш. Това е. Надявам се, че поне донякъде отговорих на въпросите ти.

— Е, донякъде — каза той. — Но все още има някои празноти. Кажи ми, Лейла, Стръкчето правилно ли обясни ситуацията?

— В известна степен — отвърна тя. — Днес нещо не ми се обяснява, така че да оставим нещата така. Видях, че идваш, това е.

— Но все още не знам коя си, откъде идваш и защо си толкова заинтересована от сигурността на Ред.

— Връзката ни е била доста разнообразна — отвърна тя, — но като цяло той е стар и много специален приятел. Пък и в много отношения си приличаме. Дължим толкова много един на друг, че дори вече не мога да си спомня последно кой на кого е по-задължен. Освен това кучият му син ме остави, когато му казах да ме изчака.

— Нещо, което не успя да предвидиш?

Лейла поклати глава.

— Никой не е съвършен. Стръкчето току-що ти го обясни. Какъв, между другото, ти е Рейд?

— Мисля, че ми е баща.

За момент лицето й замръзна. После тя захапа долната си устна.

— Каква съм глупачка — проговори най-сетне. — Разбира се… Къде си роден?

— Ве Двайсет, Кливлънд, Охайо.

— Значи там е отишъл… — Тя отмести поглед. — Интересно. Имам видение. Обядът ни трябва да се появи. Сега.

Келнерът влезе в помещението, носейки поднос.

— Какво не му беше наред на този, с когото си говорехме… Тоба? — попита Ранди, когато започнаха да се хранят.

— Той е свързан с черните птици — отвърна Лейла с пълна уста.

— Какви черни птици? Споменаваш ги за втори път.

— Рейд е обект на черната десятка. Във виденията ми предполагаемите му убийци са като черни птици.

— Черната десятка? — възкликна Стръкчето. — Какво е направил?

— Очевидно си е създал неподходящ враг. Мисли, че това е Чадуик.

— О, за бога! Чадуик може да бъде много гаден.

— Рейд също, както сама знаеш. Всъщност, знаеш ли?

— Често съм подозирала нещо такова, макар че…

— Някой иска да го очисти ли? — намеси се Ранди.

— Да — отвърна Лейла. — Някой, който може да си позволи най-доброто. За този случай ще има много залагания. Чудя се какви ли са съотношенията? Може би няма да е зле да заложим на една от двете страни.

— Би ли заложила срещу него?

— Зависи от съотношението, обстоятелствата и още някои неща. О, смятам да опитам да му помогна, но пък много мразя да изпускам добрия шанс.

— Особените ти таланти не ти ли дават предимство при залаганията?

— Можеш да си сигурен в това. А и доста обичам парите. За съжаление нямаме време да заложим на втория опит. Бих сложила пари за Рейд, още повече, че сега е предупреден.

— Имай предвид, че говориш за човека, който може би ми е баща.

— Познавам го от доста време. Ако беше на мое място, и той щеше да заложи.

Ранди поклати глава и се съсредоточи в храната пред себе си.

— Странни хора сте вие — заяви той след малко.

— Може би малко по-отворени от останалите. Виж, не бих прекарала цели три дни, за да се докарам във форма, заради всекиго. На негова страна съм през цялото време. Келнер! Донеси ми кутия пури — от добрите.

— Що се отнася до тази работа с черната десятка… — обади се Ранди. — Как ще го измъкнем от нея?

— Като му помогнем да очисти всичките наемници. Тогава играта свършва.

— А какво ще спре този тип Чадуик да продължи и след това или пък да започне отначало?

— Правилата. Всички играят по правилата. Ако ги наруши, ще бъде наказан от Съвета на игрите и ще загуби разрешителното си. Ще се лиши и от доста престиж.

— И мислиш, че това би било достатъчно да го спре?

— Не, по дяволите! — намеси се Стръкчето. — Съветът е от Ве Двайсет и пет и е напълно беззъб. Те са просто банда изкуфели садисти, които са го легализирали в своя период, за да могат да наблюдават развитието на вендетите. А вендетите не са нещо рядко на Пътя. Ако Чадуик не успее да докопа Ред по един начин, ще го направи по друг. Всички приказки за това като за игра са пълни глупости!

— Така ли е, Лейла?

— Ами, да… макар тя да пропусна факта, че без Съвета залаганията ще се объркат. А това също е важно. Усетих, че имаш нужда от основна информация, затова ти я дадох.

— Но мислиш, че Чадуик ще действа с измама?

— Вероятно.

— Тогава какво ще направим, за да помогнем на Ред?

— О, ще му помогнем и той да мами, разбира се. Само че все още не знам как. Първо трябва да го намерим. Довърши си яденето и да тръгваме.

Когато тя отиде да вземе и останалия си багаж, Ранди попита Стръкчето:

— Доколко добре я познаваш? Доколко можем да й вярваме?

— Знам, че Ред й вярваше. Двамата са силно привързани един към друг. Мисля, че и ние трябва да й имаме доверие.

Лейла се появи с раница на гърба си и пура между зъбите. Усмихна се и посочи с глава към вратата.

— Готова съм — каза тя. — Вземи си пура и да потегляме.

Ранди кимна, взе Стръкчето и я последва.