Хронобандити

ЕДНО

Ред внезапно зави надясно, без да намалява скоростта и се понесе по една широка отбивка.

— Какво правиш? — обади се Цветето.

— Стигат ми дванайсет часа каране — отвърна той. — Искам да поспя.

— Отпусни се на седалката. Аз ще карам.

Той поклати глава.

— Искам да се измъкна от тази проклета кола и да си почина истински.

— Тогава, моля те, използвай фалшиво име, когато се регистрираш.

— Няма къде да се регистрирам. Ще си направим лагер. Мястото е пусто. Никакви проблеми.

— Мутанти? Радиация? Капани?

— Не, не и не. Бил съм тук преди. Чисто е.

След известно време намали и отново зави. Небето беше мрачно, обагрено в розово и пурпурночервено. В далечината последните слънчеви лъчи се спускаха над един разрушен град. Ред отново зави.

— „От този отвратителен пейзаж, непреживян от никой смъртен, все пак картината, вълната и далечината ме възхищават“ — обади се Цветето. — Смяташ да лагеруваш в един музей на смъртта.

— Не съвсем — отговори той.

Известно време се движеха по планинско било, после пресякоха скърцащ мост, заобиколиха една скала и се озоваха в равнина. В далечината отново се виждаше разрушеният град. Ред пое през полето, избягна рововете и кратерите, премина покрай купчините разбити, ръждясали машини и най-накрая намери чисто място, където спря.

Странно очертаната сянка, която сега лежеше върху покрива на пикапа, прие формите на влечуго, потъмня и се изтъни…

— Промени външния вид на пикапа, за да наподоби някоя от тези развалини — нареди Ред.

— Понякога ти идват умни идеи — отбеляза Цветето. — Ще ми отнеме пет-шест минути да свърша наистина добра работа. Остави двигателя да работи.

Когато промяната започна, сянката внезапно прие формата на кръг, спусна се от пикапа и бързо се плъзна по земята към една от разбитите летателни машини.

Въздухът над тях се раздвижи, отнякъде довя лек хладен ветрец. На изток се трупаха облаци.

Междувременно бронята на пикапа на места се изкриви. Появиха се вдлъбнатини и петна от ръжда. Автомобилът се килна на една страна. Ред отиде до него и разтовари кутия с храна и спален чувал. Двигателят замря.

— Това е — заяви Цветето. — Как е?

— Изглежда ужасно — отвърна Ред, просна се на чувала и отвори кутията. — Благодаря.

Мондамей се приближи, спря и тихо каза:

— Не засичам никакво открито враже присъствие в радиус от десет километра.

— Какво значи „открито“?

— Сред развалините има известен брой невзривени бомби и неизползвани оръжия.

— Точно под нас има ли бомби?

— Не.

— Радиоактивност? Отровни газове? Бактерии?

— Чисто е.

— Е, предполагам, че в такъв случай можем да останем тук.

Ред започна да се храни.

— Казваш, че известно време си работил — започна Мондамей, — за да промениш нещата към някаква ситуация, която си спомняш от много отдавна?

— Точно така.

— От това, което каза по-рано за паметта си, сигурен ли си, че би я разпознал, дори да я намериш?

— Сега съм по-сигурен от всякога. Вече си спомням повече.

— И ако откриеш пътя, който търсиш, ще поемеш по него и ще се прибереш у дома?

— Да.

— А как е там?

— Не бих могъл да кажа.

— Тогава какво се надяваш да откриеш?

— Себе си.

— Себе си? Страхувам се, че не разбирам.

— Аз самият също не съм съвсем наясно. Но започва да ми се прояснява.

Небето потъмня, появиха се звезди. На изток изплува месечината. Ред не запали други светлини, освен пурата си. Отпиваше гръцко вино от пръстена кана. Студеният вятър се усили. Цветето тихо си тананикаше нещичко — вероятно Дебюси. Невидима в тъмнината, една сянка се промъкна до протегнатия крак на Ред.

— Бел’куинит — тихо каза той и сякаш за миг вятърът спря, сянката замръзна, а огънчето на пурата изсъска и проблесна по-ярко. — Да върви по дяволите! — изруга Ред после.

— Какво имаш предвид? — попита Мондамей. — Кое да върви по дяволите?

— Убийството на Чадуик.

— Мисля, че вече обсъждахме това. Никой от останалите варианти не изглежда достатъчно привлекателен.

— Не го заслужава — отсече Ред. — Дебелият глупак просто не го заслужава. Дори няма да посмее да се бие сам.

— Глупак? Веднъж каза, че бил много умен човек.

Ред изръмжа.

— Хора! Е, предполагам, че е достатъчно умен. Това все още нищо не означава.

— И какво смяташ да правиш?

— Да го намеря. И да го накарам да ми разкаже някои неща. Мисля, че знае повече за мен, отколкото някога е показвал. Неща, които вероятно аз самият не знам.

— Новите ти спомени ли те карат да мислиш така?

— Да. А и ти може би си прав. Аз…

— Засякох нещо.

Ред се изправи.

— Наблизо ли е?

Сянката се отдръпна към задницата на колата.

— Не. Но се движи насам.

— Животно, растение или минерал?

— Намесена е машина. Приближава предпазливо… Качвай се в колата!

Двигателят заработи, когато Ред скочи в кабината на пикапа. Вратите се хлопнаха. Прозорецът се вдигна. Видът на колата отново се промени.

Цветето ретранслира думите на Мондамей към него.

— Каква красива бойна машина! — казваше той. — Донякъде развалена от органичната добавка. Но все пак — доста добро изпълнение.

— Мондамей! — викна той. Пикапът се тресеше. — Чуваш ли ме?

— Разбира се, Ред. Не бих те изоставил в момент като този. Мили боже, приближава се доста бързо!

Пикапът изскърца. Двигателят изпращя два пъти. Една от вратите се отвори, после затвори с трясък.

— Какво, по дяволите, е то?

— Голяма машина, подобна на танк, с невероятен набор оръжия. Управлява я мозък без тяло. Доколкото разбирам, той е малко луд. Не мога да преценя дали идва някъде оттук или е бил докаран, за да изчака пристигането ти. Познаваш ли го?

— Мисля, че съм чувал за подобни бойни машини някъде по Пътя. Но не съм сигурен къде.

Небето запламтя и към тях се насочи огнена вълна. Мондамей вдигна ръка, пламъците спряха пред него, сякаш се бяха ударили в невидима стена, горяха половин минута и най-сетне угаснаха.

— О’кей, има атомни оръжия — измърмори Мондамей.

— Защо все още сме живи?

— Блокирах го.

От едната ръка на робота просветна пламък и едно от далечните възвишения пламна.

— Точно пред него — отбеляза той. — Този кратер ще го забави. По-добре тръгвай, Ред. Цвете, отведи го.

— Добре.

Колата зави и потегли към другия край на полето, продължавайки да променя външния си вид.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — викна Ред.

Небето отново се озари, но малката огнена топка беше спряна и върната обратно.

— Преди да се захвана с него — чу се гласът на Мондамей, — трябва да осигуря изтеглянето ти. Цветето ще те закара обратно на Пътя.

— Да се захванеш с него? Как мислиш да стане това? Ти дори не…

Невероятна експлозия разтърси земята. Последва я електростатично пращене. Колата се разтресе, но продължи напред по изкаляния път. Върху кабината изтрополяха парчета пръст.

— … отново всички операции — чу се гласът на Мондамей. — Цветето успя да анализира системите ми и да ми покаже как да се възстановя…

Последва втора експлозия. Ред погледна назад, но мястото, на което бяха лагерували, бе скрито от дима. За момент той сякаш оглуша и когато слухът му се възвърна, разбра, че вече му говореше Цветето.

— … отиваме? Къде каза, че отиваме?

— Ъ-ъ? Далеч оттук, надявам се.

— Следващата ни цел! Координатите! Бързо!

— О? Ве Двайсет и седем, осемнайсети изход, четвъртата вдясно, втората вляво, третата също вляво. Голяма бяла сграда. Малко прилича на готическа постройка.

— Разбра ли? — попита Цветето.

— Да — чу се гласът на Мондамей през говорителя. — Когато свърша тук, ще се опитам да ви последвам. Стига само да успея да намеря Пътя.

Отново се разнесе експлозия. Говорителят запращя. Те завиха и продължиха по разкаляния път.