Хронобандити

ДВЕ

Всичко свърши. Сутринта Ранди бе откарал Джули до автобусната спирка, беше й помогнал с чантите, бяха си казали довиждане. В този час тя пътуваше към дома на родителите си във Вирджиния. Нищо нейно не бе останало в малката всекидневна или в кухнята, между които той кръстосваше сега, понесъл чаша леден чай. Беше взел последните си изпити предишния ден и късно вечерта двамата с Джули бяха отишли на ресторант. Дори беше поръчал бутилка хубаво вино. Никой от двамата не бе казал, че всичко е свършило, но усещането витаеше във въздуха. Сега тя беше на път обратно към Вирджиния, а той трябваше да измисли какво да прави през лятото. Тя му бе предложила да замине с нея, като бе обещала, че баща й ще му намери работа за лятото. Ранди обаче подуши капан. Все още не искаше да стига до крайности. От самото начало двамата имаха нещо като уговорка за временния характер на връзката и всичко беше о’кей. Но с предложението си тя бе опитала да промени правилата, а той не бе готов за такова нещо. Дълбоко в мислите му все още витаеше идеята за търсенето, макар отлагането да бе отслабило това отдавнашно решение. А не трябваше да забравя и училището. Плюс всички онези неща, които си мислеше да направи преди да се установи на едно място. Не. Тя беше предложила. Той беше отказал. Нещо се бе променило. Беше се появило ново усещане. Всичко свърши.

Той отиде до прозореца и погледна към университетския комплекс. Беше по тениска, бермуди и кожени сандали. Хората на улицата долу бяха облечени по сходен начин. Изминалият ден бе светъл и слънчев, и прогнозата за времето обещаваше още много такива. Той изтри потта от челото си с опакото на ръката си. Долепи лице до стъклото и се загледа в магазинчетата, паркинга, минаващите коли, велосипедите. Долу на тротоара една оранжева котка лижеше изпуснатия от някого разтапящ се сладолед.

Свърши… Можеше да се върне в Кливлънд и отново да заработи на строежа, но и това не беше кой знае каква идея. Щеше да се наложи да живее у дома — мистър Шелинг специално бе подчертал колко биха се радвали на това, — ала хич не му се искаше. Дори да си намереше собствен апартамент, те пак щяха да го навестяват. Беше срещал този мъж само два пъти и не успяваше да си изкриви езика и да го нарече другояче, освен „мистър Шелинг“, макар той да бе женен за майка му вече повече от шест месеца. Не че не го харесваше. Просто не го познаваше, а и нямаше кой знае какви намерения да го опознае. Не, нямаше да се върне там. Това също беше приключило.

Той отпи от чая си и се обърна с лице към спалнята. Горещината му пречеше да мисли. Снощи бяха седели до късно, а тази сутрин бяха станали много рано. Трябваше просто да се хвърли на леглото, да се надява отнякъде да довее хлад и да чака да му хрумне някоя добра идея за лятната ваканция. А и какво щеше да прави през есента? Лингвистика? Езици? Нямаше да е лошо да попътува из чужбина като нечий секретар или преводач…

Докато разглеждаше етажерката с книгите, ръката му неволно се пресегна и издърпа екземпляра на „Стръкчета трева“.

Значи все пак мисълта наистина витаеше в ума му — търсенето, обещанието…

Той взе книгата със себе си в спалнята. Имаше нужда от нещо, което да запълни мислите му. Може би му трябваше именно това.

Намести възглавниците под себе си, разгърна страниците и се зачете. Странно беше колко много го привличаше тази книга. През последния срок съвсем съзнателно се бе опитвал да я избегне, защото всеки път, когато минаваше покрай етажерката, се изкушаваше да я издърпа. Тя беше единственото, което бе останало от баща му.

Беше тъмно, когато свърши с четенето. Настолната лампа светеше до главата му. Той се замисли за баща си, когото никога не бе виждал. Пол Картаген беше живял с майка му съвсем за кратко и я бе напуснал преди Нора да разбере, че е бременна. Къде беше той сега? Може би беше мъртъв. А можеше и да е където си иска. Ранди прелисти последните страници на книгата, между които държеше единствената снимка на баща си, която имаше. Беше чернобяла и на нея се виждаше широкоплещест мъж с къдрава коса. Лицето му беше като изсечено, но чертите му бяха правилни. Усмихваше се, макар очевидно да се чувстваше неудобно в тесния костюм и с вратовръзка. Транспорта… Беше казал на Нора, че работи в транспорта. Това можеше да означава всичко — от таксиметров диспечер до пилот на самолет. Ранди се вгледа в това лице, сякаш търсеше нещо. Трябваше да го намери. Искаше да го срещне, да поговори с него, да разбере що за човек е, откъде е дошъл, какво е направил, дали има други деца и какви са те. Пол Картаген… Дали това въобще беше истинското му име? Ранди нямаше за какво да се хване, нямаше следа, но която да тръгне, за да го потърси. Когато баща му една нощ се беше качил на синия си пикап „Додж“ и си беше тръгнал, единственото, което бе оставил на майка му, бе екземплярът от „Стръкчета трева“ и детето в утробата й.

Той остави снимката на мястото й и затвори книгата. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. На едно място, където зелената подвързия се беше изтъркала, отдолу сякаш прозираше метал. Той отново я разтвори и прелисти. На пръв поглед между подчертаните пасажи нямаше никаква връзка. Но той започна с първия и прочете всички останали на глас — нещо, което не беше правил преди. Странно, че до момента не се бе сетил да потърси по този начин някаква информация за чувствата на баща си. Какво го беше накарало да подчертае именно тези пасажи? Разбира се, съществуваше и възможността баща му да е получил книгата в това състояние и някой да я е ползвал преди него. Но все пак… Нещо в тези раздели изглеждаше на Ранди много познато. Имаше някаква лудост, свобода, неуморимост, която сякаш проникваше в него и докосваше скрити страни на неговия собствен дух… Дали е така, защото съм двайсетгодишен, питаше се той. Дали ще почувствам същото, ако прелистя тази книга след десет години? Сви рамене и продължи да чете.

Тих ветрец раздвижи пердетата. Ранди вдигна поглед от книгата и вдиша дълбоко. Усети как през него премина лека хладина. Какво правеше? Четеше, за да забрави Джули или за да се върне към случая с баща си? Всъщност и двете, реши той… И двете. Но сега, когато мислите му отново се бяха върнали към търсенето, му се искаше веднъж завинаги да приключи с това.

За пръв път от два дни бе усетил разхлаждащия повей на вятъра. Опитваше се да го вдиша целия, преди прохладата да е изчезнала. Изпита облекчение и…

Вдигна лявата си ръка и разгледа пръстите. Сви ги към дланта. После отново докосна корицата на книгата.

Топлина.

Постави ръка на леглото до себе си. Вероятно всичко се дължеше на телесната температура…

Протегна се и допря пръсти до стъклената повърхност на масичката край леглото. Беше хладна. Да…

След около половин минута Ранди пак докосна корицата на книгата.

Беше по-топла, отколкото трябваше да бъде. Той я допря до лицето си. От нея се долавяха почти незабележими вибрации. Сложи ухо на задната корица. И тук се усещаше, едва доловимо, сякаш просто игра на опънатите му нерви.

Той отново разгърна книгата и прочете пасажа, до който бе стигнал. Беше от „Песента на открития път“:

Докато четеше пасажа, книгата в ръката му завибрира и Ранди чу съвсем ясно и отчетливо звънтене, сякаш корицата беше нещо като резонатор.

— Какво, по дяволите, става?!

Той я изпусна. Книгата падна до него и един глас каза:

— Това е въпросът.

Изглежда гласът идваше от книгата.

Ранди се претърколи в другия край на леглото и спусна краката си на пода. После се обърна назад. Книгата не бе помръднала.

— Ти ли проговори? — понита най-сетне той.

— Да — отвърна мекият женски глас.

— Какво си ти?

— Бойна компютърна микросистема на точков принцип. Параметрите…

— Ти си книгата? Книгата, която току-що четох?

— Създадена съм във формата на книга. Правилно.

— На баща ми ли си принадлежала?

— Информацията е недостатъчна. Кой си ти?

— Ранди Блейк. Мисля, че баща ми е бил Пол Картаген.

— Разкажи ми за себе си и за това как съм попаднала в теб.

— Навърших двайсет този март. Баща ми те е оставил в Кливлънд, Охайо, още преди да съм бил роден.

— Къде сме сега?

— Кент, Охайо.

— Ранди Блейк — или Картаген, какъвто може би е случаят, — не мога да кажа дали съм принадлежала на баща ти.

— Кой е бил собственикът ти?

— Той използваше различни имена.

— Не беше ли Пол Картаген едно от тях?

— Поне аз не си спомням такова име. Но това, разбира се, не доказва нищо.

— Така е. Е, какво все пак те включи?

— Мнемоничен ключ. Нагласена съм да отговарям, когато определени думи бъдат произнесени в определен ред.

— Изглежда адски сложно. Трябваше да прочета доста пасажи, докато се включиш.

— Ключът може да бъде сменен посредством проста команда.

— Мога ли да те докосна?

— Разбира се.

Ранди взе книгата и отвори на съдържанието.

— Нека тогава бъде „Айдолон“ — реши той, — щом се налага да имаме код. Съмнявам се, че подобна дума би изскочила в случаен разговор.

— Така да бъде. Или пък би могъл просто да разчиташ на моя избор. Към края Ред беше доста предпазлив с мен.

— Ще разчитам на избора ти. Ред?

— Това беше името му.

— И аз съм червенокос1 — каза Ранди. — Имам чувството, че ти разполагаш с информацията, която търся, само дето не знам как да си я поискам…

— Относно баща ти ли?

— Да.

— Ако ми разрешиш да направя някои предложения…

— Давай.

— Имаш ли някакво превозно средство?

— Да, тъкмо прибрах колата си от сервиза. Оправили са я.

— Тогава да тръгваме. Постави ме на седалката до себе си и карай. Имам съответните сензорни устройства. След известно време ще ти кажа какво да направиш.

— Къде искаш да отидеш?

— Ще се наложи да те взема с мен.

— Искам да кажа, къде отиваме?

— Не знам.

— Тогава защо да тръгваме?

— За да потърсим информацията, с която ще мога да отговоря на въпросите ти за баща ти.

— Добре. След малко отивам за колата. Но има още нещо… Никога не съм чувал за бойна компютърна микросистема на точков принцип. Къде си произведена?

— В Мицуи Зайбацу — спътник Тоса–7.

— А? Никога не съм чувал за такъв. Кога е било това?

— Бях изпробвана за пръв път на 7 март 2086 година.

— Не разбирам. Говориш за бъдещето. Как попадна тук, в двайсети век?

— Докарай колата. Ще ми отнеме доста време да ти обясня. По-добре да го направим по пътя.

— О’кей. Извини ме за секунда. Изчакай ме тук.

Той караше напред. Нощното небе беше обсипано със звезди. Луната още не се бе показала. Ранди напълни резервоара догоре в Равена и се насочи на север по магистрала номер 44. Нямаше много движение. Бяха задминали бариерата, която обозначаваше границата на щата и бяха продължили в окръг Чиауга, когато „Стръкчета трева“ му каза да завие вдясно зад следващия ъгъл.

— Не мисля, че виждам ъгъл — каза Ранди. — По-скоро е нещо като завой. А пък и от него извива само един тесен път към гората. Нямаш предвид това, нали?

— Завий там.

— Добре, Стръкче.

Когато стигна до разбития път, той намали. Клоните дращеха колата от двете страни, предните фарове осветяваха стволовете на дърветата. Пътят извиваше вдясно, после стръмно се спускаше надолу. Ранди можеше да чуе квакането на жабите наоколо.

Колата прекоси един дъсчен мост, който застрашително изскърца и той почувства влагата във въздуха. Отдолу се чуваше звукът от течащата вода. Мирисът на влага и мухъл му дойде в повече и Ранди вдигна прозореца си.

После пътят пое нагоре и отново залъкатуши между дърветата. Най-сетне внезапно свърши, вливайки се в друг.

— Давай надясно.

Той зави. Новият път беше по-широк и не толкова разбит. Отдясно се виждаха разорани ниви. В далечината блещукаха светлините на малка ферма. Като се увери, че настилката е сравнително равна, Ранди увеличи скоростта. Малко по-късно луната изникна над короните на дърветата отпред.

Ранди отново свали прозореца, включи радиото и го нагласи на една станция за кънтри-музика. Километрите се нижеха един след друг. След пет-шест минути видя знак „стоп“ и натисна спирачките. Гумите заораха в чакъла.

— Завий вдясно.

— Готово.

Един заек прибяга през пътя, докато Ранди завиваше. Не се виждаха други превозни средства. След около километър минаха покрай една ферма, после покрай други две. Задминаха и една затворена бензиностанция на „Шел“, от другата страна на която имаше редица къщи.

— На онзи ъгъл — вляво.

Той зави по един по-широк път, осветен от шест високи електрически стълба. Отстрани и малко навътре се редяха големи стари къщи с обширни дворове. На някои от верандите се виждаха хора.

Ранди задмина последния стълб и скоро след това — крайната къща. Луната вече беше по-високо. В далечината проблясна светкавица. Кънтри-станцията запращя и се изгуби.

— По дяволите! — изруга Ранди и се опита да намери друга, но без успех. После изключи радиото.

— Какво става?

— Това парче ми харесваше.

— Мога да ти го възстановя, ако искаш.

— Ти да не пееш?

— Разбира се.

— Наистина ли? — изхили се Ранди. — И какви песни предпочиташ?

— Винаги най-много са ми допадали тези за пиене, биене и прелюбодействане.

Ранди се засмя.

— Това не са ли доста странни вкусове за една машина?

Не последва отговор. След кратка пауза Ранди се обади:

— Казах…

— Копеле такова — чу се тихият глас. — Мръсен кучи син. Проклет…

— Хей! Какво става? Какво толкова направих? Съжалявам. Не…

— Аз не съм някаква проста машина като тази твоя скапана кола! Аз мога да мисля и освен това имам чувства! Не се отнасяй с мен като с обикновен инструмент, протоплазмен шовинист такъв! Не съм длъжна да те водя никъде, ако сама не го искам. Ти не знаеш нищо за моите програми, за да…

— Ей, успокой се! Моля те! Спри! — каза Ранди. — Щом си толкова чувствителна, би трябвало да можеш да приемаш извинения.

Последва пауза.

— Трябва ли?

— Разбира се. Съжалявам. Извинявай. Не бях запознат със ситуацията.

— Тогава приемам извиненията ти. Разбирам колко лесно е да сгрешиш — както направи ти, — когато живееш в такива примитивни времена. Просто за момент станах малко по-емоционална.

— Разбирам.

— Наистина ли? Съмнявам се. Аз се развивам, раста — също като теб. Не е нужно да прекарам целия си живот в тази обвивка. В следващото си превъплъщение може да имам най-различни функции. Може, например, да изпълнявам изключително сложни и отговорни операции. Не е изключено дори някой ден да изпълнявам функцията на нервна система за някоя протоплазмена конструкция. Но все отнякъде трябва да се започне, както сам разбираш.

— Започвам да си изяснявам ситуацията, в която се намираш. Много съм впечатлен. Къде отиваме?

— Ще видиш. Вече ти простих. Приближаваме се.

Напред се видяха светлини.

— Трябва да завиеш по отбивката, която ще ни качи на магистралата. Карай в дясното платно.

Когато приближи, Ранди видя, че отбивката е вляво. Той зави и започна да се изкачва към магистралата. „Стръкчета трева“ тихо забибипка.

— Спри най-отгоре. Изчакай, докато ти кажа да продължиш.

— Няма никакво движение.

— Просто прави това, което ти казвам.

Той натисна спирачките и зачака край пустата магистрала. Мина повече от минута.

Внезапно бибипкането престана.

— Добре. Давай.

— О’кей.

Ранди подкара колата. Небето започна да изсветлява. Докато скоростта им се увеличаваше, тъмнината се разсея и настъпи ден.

— Хей!

Той премести крака си върху педала на спирачката.

— Не прави това! Продължавай!

Ранди се подчини. Дневната светлина, която бе започнала сякаш да се колебае, отново се върна.

— Какво стана?

— На това място трябва да следваш указанията ми съвсем точно. Ако се наложи да спреш, ще отбиеш встрани. Иначе поемаш много голям риск.

Той увеличи скоростта. Пътуваха през светъл безоблачен ден.

— Не отговори на въпроса ми — обади се Ранди. — Какво стана? Къде сме сега и накъде отиваме?

— Ние сме на Пътя — отвърна Стръкчето. — Той пресича Времето — миналото Време, Времето, което още не е дошло, Времето, което може би е било и Времето, което може би ще бъде. Доколкото знам, той продължава вечно и никой не познава всичките му завои и отбивки. Ако мъжът, който търсиш, е този, когото веднъж придружавах, може би ще го открием някъде тук. Във вените му течеше кръвта на истински пътешественик. Но може би сме твърде закъснели, защото той, макар да не го съзнаваше, всъщност преследваше собственото си унищожение. Аз разбирах това и се опитвах да му го обясня. Мисля, че поради тази причина ме изостави.

Вперил поглед напред, Ранди облиза устните си и преглътна. Ръцете му стиснаха още по-силно кормилото.

— Как бихме могли да намерим някого тук?

— Ще спираме по пътя и ще разпитваме.

Ранди кимна. Изпълни го някаква дива радост. Причината за нея вероятно бе движението, Пътя и перспективите, които се очертаваха. Той внезапно си припомни Уитман. На седалката до него „Стръкчета трева“ запя.