Хронобандити

ЕДНО

Пламъчетата на свещите примигваха, това на газената лампа беше неподвижно. Една светкавица озари прозореца на стаята и за миг изтри отраженията им в стъклото. Ред седеше до масата, остатъците от вечерята му отдавна бяха отнесени, а пред него бе поставена халбата с бира. Цветето лежеше до лявата му ръка. Мондамей бе седнал край незапалената камина. Дъждът забарабани но покрива.

— … В общи линии това е, което се случи досега — завърши Ред, като взе пурата си, огледа я и я запали. — Остават още осем. Би било хубаво, ако можех да застана на някое поле, да ги изчакам да дойдат и да приключа с всички наведнъж, обаче няма как да стане. Затова реших…

Откъм коридора се чу шум. Външната врата се отвори с трясък и в трапезарията нахлу вятър. Пламъчетата на свещите затанцуваха под напора му. Няколко секунди по-късно вратата бе затворена, после Лавал прекоси коридора и се чуха гласове.

— Отвратителна нощ! Искате ли стая?

— Не, само вечеря. А преди това — малко бренди.

— Това е вратата към трапезарията. Дайте да ви взема палтото.

— Благодаря.

— Просто влезте и си намерете място. Тази вечер предлагаме задушено.

— Чудесно.

Един добре облечен, белокос мъж с червендалесто лице влезе в стаята и се огледа.

— О, не ви видях. Помислих, че съм сам — каза той, като прекоси стаята и протегна ръката си. — Казвам се Дод, Майкъл Дод.

Ред се надигна и се здрависа.

— Аз съм Ред Доракийн. Почти приключих, но можете да седнете на моята маса.

— Благодаря, така и ще направя. — Мъжът издърпа един стол и седна до тях. — Вие не сте ли известен магьосник?

— Магьосник? Не… Откъде идвате?

— Кливлънд. Ве Двайсет. Търгувам с произведения на изкуството. О!

Той се обърна да погледне Лавал, който влезе в трапезарията, понесъл поднос, върху който имаше чаша с бренди. Мъжът кимна, когато Лавал постави подноса пред него, вдигна чашата и се усмихна.

— За ваше здраве, мистър Доракийн.

— Благодаря. И за ваше.

Ред отпи от бирата си.

— И казвате, че не сте магьосник. Пътувате инкогнито, а? Обзалагам се, че знаете заклинания, с които да спрете цяла армия.

Ред се ухили и почеса ухото си.

— Имате доста странни идеи за човек от Ве Двайсет, при това — занимаващ се с произведения на изкуството.

— Сред нас има и по-интелигентни хора.

Дод се протегна и взе Цветето.

— Пусни ме или ще усетиш гнева на Книгата — заяви Цветето с мрачен глас.

Чашата бренди в лявата ръка на Дод се счупи. Мондамей се изправи.

— Повикан съм — съобщи той.

Столът на Дод падна назад, когато той скочи. Отдръпна се няколко крачки и започна да чертае огнени шарки във въздуха.

Ред стана и заобиколи масата.

— Писна ми от тези глупости! — викна той. — Познах те, Фрейзиър, или какъвто си там…

Дод разпери ръце. Свещите и газените лампи изгаснаха. Гореща вълна нахлу в стаята, последвана от моментния блясък на светкавица и силен трясък. Ред усети как нещо го блъсна назад.

Той залитна. Шумът от бурята се усили. Отнякъде се чуха виковете на Лавал. Дъждът валеше в стаята през пробития покрив.

Един от модулите на Мондамей светна като фенерче. Той се обърна и разгледа Ред.

— Добре ли си?

— Да. Какво стана?

— Не знам. Онази светкавица заслепи сензорите ми за момент. Малко преди това да стане, застанах пред теб, за да те предпазя. Нещо изхвърча през покрива.

— Дод…? — викна Ред.

Никакъв отговор.

— Цвете?

— Да?

— Защо счупи чашата му и наприказва онези неща?

— За да го изплаша, разбира се. По същата причина пратих на Мондамей микровълново съобщение, за да направи нещо подобно. Разпознах го преди теб — гласовите му данни бяха същите.

— Това със сигурност ли беше същия човек, който взехме на стоп?

— Да.

— Така и не разбрах какво иска от мен.

— Мисля, че той — то — иска да ти навреди. Но се изплаши. То мисли, че притежаваш някакъв вид магическа защитна система. Не знае какво е това микроинтегрирана верига. Очевидно на мястото, откъдето идва, нямат такива неща. За сметка на това обаче, разполагат с някакви магии. Затова то мисли, че ти също разполагаш с нещо подобно и се страхува от него, защото не го разбира. Видя го преди и мисля, че дойде тази вечер, за да го пробва отново.

Лавал влезе в стаята с лампа в ръка.

— Какво, по дяволите, става тук? — викна той.

— Нямам представа — отвърна Ред и взе Цветето. — Говорех си с мъжа, който влезе преди малко и изведнъж светлините угаснаха. Последва трясък и ето че сега в покрива има дупка, а мистър Дод не се вижда никакъв. Може би върху него е паднал метеор. Не знам.

Лавал остави лампата, която бе донесъл. Ръката му трепереше.

— Видях някои неща на паркинга днес — каза той, — и така и не разбрах какво става. Но и малкото, което зърнах, беше дяволски странно. После вие внезапно се сдобихте с робот. Може и той да е хвърлил онзи човек през покрива ми. Не знам. Нали не искате да ми навредите по някакъв начин?

— За бога, не. Вече казах, че сам не знам какво точно се случи.

— Известно ми е, че нощта е отвратителна и нямам представа къде да ви посъветвам да отидете, но нали няма да имате нищо против, ако ви помоля да си тръгнете? Не искам повече неприятности. Може би наистина не знаете какво става, но очевидно сте човек, който носи проблеми. Моля ви.

Цветето издаде два кратки звука.

— Добре — отвърна Ред. — Разбирам. Пригответе ми сметката. Ще изнеса багажа от стаята си.

— Забравете сметката.

— О’кей. Почакайте… Дод не остави ли палтото си на вас?

— Да, остави го.

— Дайте да го разгледам. Може да има нещо, което да ми подскаже откъде е дошъл.

— Добре. Елате, ще ви го покажа. После обаче си тръгвате.

Той хвърли един поглед към тавана и поведе Ред навън. Мондамей ги последва. Лавал затвори вратата и я заключи.

— Насам.

Те прекосиха коридора до една малка гардеробна. Лавал вдигна лампата, за да я освети. На една закачалка вдясно пушеха остатъците от едно палто. Нямаше ръкави и беше разкъсано в долната си част. От него се виеше дим. Когато Ред протегна ръка да намери етикета му, палтото се откачи от закачалката и падна. Той го хвана, но то се разпадна в ръцете му. Ред обърна яката, която все още държеше. Нямаше етикет. Материята сякаш се разтвори между пръстите му. Той ги вдигна към лицето си и ги помириса. После поклати глава. Остатъците от дрехата на пода се изпариха.

— Не разбирам — поклати глава Лавал.

Ред сви рамене, после се усмихна.

— Евтина конфекция — заяви той. — Добре. Взимам си багажа и изчезвам. Вечерята беше добра. Съжалявам за покрива.

Когато взе пушката, якето и раницата си от стаята, се обърна към робота и, гледайки дъжда навън, попита:

— Ще дойдеш ли с нас, Монди? Бях се запътил към теб. Искаше ми се да поговорим.

— Както кажеш.

Ред вдигна яката си.

— О’кей. Да се махаме оттук.

Отвори вратата и се затича към пикапа. Когато влязоха в него, постави Цветето в нейното отделение, а Мондамей се настани на пътническото място.

— Някакви бомби? — попита Ред.

— Всичко е чисто.

Той стартира двигателя и включи чистачките и фаровете.

— Защо си губиш времето с тези ръчни операции? Аз ще карам.

Ред изви кормилото към пътя.

— Искам да се занимавам с нещо. Как, според теб, онзи тип ни откри отново?

— Нямам представа.

— Добре… Знам един малък тих мотел някъде към средата на Ве Дванайсет, на византийската отсечка. Сещаш ли се за причина да не отидем дотам?

— Не.

Ред Доракийн натисна газта. Небето изсветля. Дъждът спря. Той изключи чистачките и фаровете.