Хронобандити

ЕДНО

Ред Доракийн патрулираше в една сравнително тиха и спокойна секция на Пътя. Преди няколко часа с фантастична скорост го бяха задминали два футуристични автомобила, по-късно бе забелязал самотен ездач, а сетне — групичка от петима. Караше пикапа в дясното платно и поддържаше скорост от около сто километра в час. Сдъвка крайчеца на пурата си и изпъшка.

Небето бе светлосиньо, прорязано от ярка линия от изток на запад. От Пътя не се вдигаше прах, а и в предното стъкло не се блъскаха обичайните мушици.

Беше отворил прозореца от лявата си страна и барабанеше с пръсти по бронята отстрани. На главата си бе нахлупил бейзболна шапка с ниско спусната над веждите козирка. Под нея проблясваха очите му. Неколкодневната му брада бе по-тъмна от косата му.

Далеч напред се появи малка точица. Големината й бързо нарастваше, докато най-сетне пред очите му не изскочи очукан фолксваген. Докато се разминаваха, клаксонът на фолксвагена бибитна. После изви в локалното платно и сиря.

Ред погледна в огледалото, зави надясно и натисна спирачки. Небето пулсираше в синьо и сиво.

Когато спря, над главата му надвисна ясната вечер. Някъде далеч се чуваха щурци, премина лек ветрец. Той отвори вратата и изскочи от колата, играейки с ключовете си. После ги пъхна в джоба. Беше обут с „Ливайс“ и ботуши, а върху тъмнозелената си блуза бе навлякъл кафяво яке. Обърна козирката на шапката си назад и се насочи към спрелия фолксваген.

Няма начин да преминеш Пътя, без да рискуваш да бъдеш премазан. Затова Ред не пресече платното, а застана точно срещу колата. Вратата й се отвори и отвътре изскочи дребен мъж с малки мустачки.

— Ред! — викна той. — Ред?…

— Какво става, Адолф? — отвърна той. — Още ли търсиш мястото, където си спечелил?

— Чуй ме, Ред — каза другият. — Не знаех дали да ти кажа това, защото не бях сигурен дали те мразя повече, отколкото ти дължа. После пък не бях сигурен дали информацията би ти била полезна или би те наранила. Е, предполагам, че в крайна сметка всичко се балансира. Ще ти кажа каквото знам. Преди известно време бях доста надолу по Пътя и видях какво се случи на отбивката, маркирана със синия зикурат…

— Синия зикурат?

— Синия зикурат, точно така. Видях те да завиваш там. Видях как колата ти пламна.

За момент Ред Доракийн остана безмълвен. После се изсмя.

— Смъртта със сигурност ще остане изненадана, ако ме срещне скоро. И ще си каже: „Какво, по дяволите, прави този човек в Атина от времето на Темистокъл, когато трябва да бъде на последния изход към Вавилон?“.

После огромното му тяло отново се разтресе от смях. Издуха дима от пурата си и махна с ръка.

— Все пак, благодаря — каза той. — Информацията може да се окаже полезна.

Сетне се обърна и пое към колата си.

— Още нещо — викна след него другият.

Ред спря и изви глава към него.

— Какво?

— От теб можеше да излезе велик мъж. Довиждане.

— Аувидерзейн!

Доракийн се вмъкна в колата си и врътна ключа. Двигателят заработи. Небето отново бе синьо.