ДВЕ

Чадуик и граф Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад, седяха в столове с високи облегалки и играеха шах върху масичка от Ве Петнайсет. Изправен, Чадуик бе висок метър и осемдесет и пет. Изправен или седнал, той тежеше около двеста килограма. Светлите му коси се виеха над ниското чело, под което блестяха сиви очи. Под тях имаше тъмни сенки. Големият му нос бе зачервен, под кожата се виждаха спуканите капиляри. Вратът му беше дебел, раменете — широки. Подобните му на наденички пръсти пъргаво грабнаха чуждата пешка от дъската и поставиха офицера на освободеното квадратче.

Той се обърна надясно, където бавно се носеше една светлосиня количка с решетка, върху която бяха поставени чаши с аперитиви. Чадуик я спря и бързо отпи последователно портокалова, зелена, жълта и златиста течност. Веднага щом оставеше чашата обратно, тя биваше напълнена отново.

Той се протегна и погледна събеседника си, който посегна към своята количка за напитки.

— Вашата игра става все по-добра — отбеляза Чадуик, — или пък моята се разваля. Не съм сигурен.

Гостът му отпи от прозрачната, светлочервената, кехлибарената и отново от прозрачната течност.

— Като се има предвид това, което правите за мен — отвърна той, — е естествено да подобрявам уменията си.

Чадуик се усмихна и вдигна ръка.

— Опитвам се да намирам интересни учители за моите писателски работилници — каза той. — Безкрайно приятно е, когато някой от тях се оказва и толкова добър компаньон.

Маркизът също се усмихна.

— Сегашното ми положение е далеч по-добро от онова, от което ме измъкнахте миналия месец и трябва да призная, че бих желал да удължа колкото се може повече отсъствието си от собствената ми milieu2 — за предпочитане, завинаги.

Чадуик кимна.

— Намирам възгледите ви така интересни, че ще ми е трудно да се разделя с вас.

— … А и съм запленен от развитието на литературата след моето време. Бодлер, Рембо, Маларме, Верлен… И този великолепен човек Арто! Разбира се, аз предрекох всичко това.

— Сигурен съм.

— Специално Арто, ако трябва да бъда точен.

— Така и си помислих.

— Неговият повик за театър на жестокостта — каква красива и благородна идея!

— Да. Достойна мисъл.

— Виковете, внезапният ужас! Аз… — Маркизът измъкна копринена кърпичка от ръкава си и изтри потното си чело. После се усмихна неуверено. — Понякога се ентусиазирам повечко — обясни той.

Чадуик тихо се засмя.

— … Подобно на играта, в която участвате — продължи маркизът. — Тази… тази черна десятка. Напомня ми за чудесните илюстрации от Ян Люкен, които ми показахте онази вечер. След разказите ви се почувствах като част от всичко това…

— Тъкмо е време за поредния рапорт — отбеляза Чадуик. — Да видим как се развиват събитията.

Той стана и прекоси стаята, на чийто под бяха постлани кожи. Доближи се до един черен мраморен сфинкс вляво от камината. Спря пред него, измърмори нещо и от устата на сфинкса се показа парче хартия. Той я откъсна и се върна към стола си. Седна и разгъна листа.

После се пресегна, взе една чаша, пълна с бърбън, пресуши я и я остави на количката.

— Старият Ред се е справил с първия — каза той. — Убил е мъжа, когото пратихме. Това беше предвидено като възможност. Опитът си беше доста несръчен. Така да се каже, просто исках да го предупредя.

— Може ли един въпрос?…

— Да?

— Искали сте жертвата да разбере, че играта е започнала?

— Разбира се. Така ще го поизпотя повечко.

— Разбирам. Какво се е случило после?

— Положението е станало сериозно. На колата му беше прикрепен предавател и на местата, където евентуално би спрял, бяха поставени засади. От този момент обаче записът става объркан. Той е преминал през следващата засада, където един от най-добрите убийци — човек, на когото възлагах големи надежди — е намерил инструмент, който е трябвало веднага да разреши въпроса. Не е много ясно какво точно се е случило. Но убиецът е изчезнал. Моите хора са разбрали, че е имало някакъв спор между двамата, но собственикът на мястото, където се е разиграло всичко, така и не е разбрал какво става. Ред е заминал, като преди това е откачил предавателя и го е оставил там.

Маркизът се усмихна.

— Значи и вторият опит е пропаднал. Това прави играта по-интересна, нали?

— Може би. Макар че не бих имал нищо против да свърши още сега. Както и да е. Това, което ме притеснява, е третият. Трябва да го счета за опит, защото регистрирах убиеца в Съвета на игрите, но всъщност опит реално не е имало.

— Кой беше това?

— Жената със смъртоносните ръце и навиците, които вие намерихте за толкова очарователни. Тя просто изчезна. Тръгна нанякъде с новия си приятел и не се върна. Моят човек я е чакал няколко дни. Нищо. Смятам да го извикам оттам и да я отпиша от операцията.

— Жалко. Тъжно е да загубиш същество с такъв характер. Но кажете ми, когато говорите за „няколко дни“, как ги измервате — при положение, че не знаете къде — или може би трябва да кажа „кога“ — е отишла тя?

Чадуик поклати глава.

— Това са „плаващи“ дни — обясни той. — Моят човек е на една определена точка от Пътя. Един ден там съответства на част от деня в повечето от изходите на Пътя. Ако човек остане там десет години и после реши да се върне до изходната точка на предишните десет години, ще трябва да тръгне надолу по Пътя и да завие в друг изход.

— Значи има „плаване“ и на самите изходи?

— Да, може да бъде наречено и така. Но очевидно броят им непрекъснато нараства. Периодично сменяме знаците, но повечето от пътниците, които правят по-дълги преходи, носят със себе си малки компютри — онези мислещи машини, за които вече ви разказах — за да следят промените.

— Значи вие бихте могли да ме върнете по-рано, по-късно или по същото време, от което ме взехте и аз да си остана на същата възраст?

— Да, може да бъде уредено. Имате ли някакви предпочитания?

— Всъщност, бих искал да се науча да боравя с едно от вашите превозни средства… и с един от тези компютри. Тогава ще мога ли да пътувам сам? Ще мога ли да намеря пътя си обратно от което и да е друго време?

— Когато човек мине дори само веднъж по Пътя, се получава някакво физическо изменение, което му позволява да го намери и да го направи отново — обясни Чадуик. — Но ще трябва да си помисля внимателно. Не съм готов да пожертвам компанията ви заради пилигримските ви стремежи или пък заради желанието ви да убиете дядо си.

Маркизът се изкикоти.

— А и аз не съм неблагодарен гост, уверявам ви. Но ако веднъж се науча да се справям с това, бих могъл да видя всички места, които искам и да се върна направо тук… нали?

— Предпочитам да обсъдим това по-късно. Да го оставим така, какво ще кажете?

Маркизът се усмихна и отпи от абсента си.

— Засега — каза той. После продължи: — Значи вашата жертва временно е невидима?

— Беше. Той глупаво издаде местонахождението си, като заложи на себе си. Вероятно не знае, че напоследък в такива случаи записите на облозите се събират централно. А и, разбира се, това може да е някакъв номер.

— Какво смятате да направите?

— Да отвърна, естествено. Ако това означава да пожертвам още един убиец, нека бъде така. На този етап мога да си го позволя, а и трябва да разбера дали просто е действал лекомислено, или има нещо специално наум.

— Кой агент ще използвате този път?

— Имам чувството, че трябва да избера някой силен. Може би онзи момък от Ве Двайсет и четири — Макс, с бойното превозно средство. Или дори Тимийн Тин — макар че бих искал да го запазя в резерв, ако всички останали се провалят. Най-добре би било сега да нанеса тежък удар. Може би с Арчи. Да…

— Бих искал…

— Какво?

— Бих искал, ако е възможно, да се върнем там и да наблюдаваме схватката. Не изпитвате ли желание да присъствате, когато убиват стария ви враг?

— Аз, разбира се, ще получа пълен рапорт със снимки.

— И все пак…

— Да, разбирам ви. Това, естествено, е нещо, за което съм си мислил. Но няма как да разбера кой точно ще нанесе решаващия удар. Имам намерение просто да изчакам да се случи и тогава да се върна и да го наблюдавам. Ще намеря някакво отклонение и в крайна сметка ще се върна да го видя. Просто искам да съм сигурен, че вече се е случило. Всъщност, имам намерение да се връщам и да го наблюдавам много, много пъти.

— Звучи доста сложно. Бих бил щастлив при първа възможност да се върна там и да наблюдавам случая на ваше място.

— Не е изключено да уредим нещо… по-нататък.

— Но може да се окаже късно.

— Никога не е късно. Точно сега имаме да довършим шахматната си игра, а после бих искал да ви покажа едни ръкописи.

Маркизът въздъхна.

— Наистина знаете как да наранявате хората.

Чадуик се ухили и запали някаква оранжева тръбичка. Една костенурка, чиято черупка бе инкрустирана със злато и скъпоценни камъни, мина покрай него. Той се пресегна и я потупа по главата.

— Има време за всичко и всичко идва с времето си — каза той.

Загрузка...