Хронобандити

ЕДНО

— Ред, онзи доктор, който срещнахме в сервиза… Малко съм притеснена от това, което той… Хей! Вземи се в ръце! Няма да спреш на стопаджия, когато те преследват да те застрелят, нали?!

— Новият ти говорител май е малко по-силен.

Ред отклони встрани. Внезапно заваля. Дребният мъж с невчесаната коса и черното куфарче се ухили и отвори вратата.

— Колко надалеч отивате? — попита той с леко пискливия си глас.

— Около пет Ве.

— Е, и това е нещо. Не ми се стои на дъжда.

Той се качи вътре и трясна вратата зад себе си. После постави куфарчето на коленете си.

— А ти накъде си? — полюбопитства Ред, докато извиваше обратно на магистралата.

— Периклова Атина. Казвам се Джими Фрейзиър.

— Ред Доракийн. Чака те доста път. Как си с гръцкия?

— Уча го от две години. Отдавна си мечтая за това пътуване… Чувал съм за теб.

— Добро или лошо?

— И двете. Пренасял си оръжие, но са те хванали, нали?

Ред изви глава и се вгледа в тъмните очи, които го изучаваха.

— Така се говори.

— Нямах намерение да ти се бъркам.

Ред сви рамене.

— Предполагам, че не е тайна за никого.

— Сигурно си бил на доста интересни места, а?

— Тук-там.

— А също и на някои доста странни?

— Може да се каже.

Фрейзиър приглади косата си назад, наведе се, огледа се в страничното огледало и въздъхна.

— Аз самият никога не съм пътувал по Пътя толкова много. Движил съм се главно между Кливлънд от 50-те и Кливлънд от 80-те.

— С какво се занимаваш?

— Работя в различни заведения. Освен това купувам разни неща от петдесетте и ги продавам през осемдесетте.

— Има някакъв смисъл.

— А също и пари… Някога имал ли си проблеми с магистралните бандити?

— Нищо особено.

— Сигурно носиш в колата си доста добри оръжия.

— Не бих казал.

— Мисля, че биха ти били от полза.

— Очевидно грешиш.

— И какво ще направиш, ако внезапно изникне проблем?

Ред запали изгасналата си пура.

— Вероятно ще умра — отвърна той.

Фрейзиър се изхили.

— Не бе, сериозно.

Ред протегна дясната си ръка към задната седалка.

— Виж, ако си обирджия, трябва да знаеш, че ме хващаш на празен курс.

— Аз ли? Никакъв обирджия не съм.

— Тогава престани да задаваш проклетите си теоретични въпроси. Как, по дяволите, мога да знам как ще постъпя в някаква хипотетична ситуация? Ще действам според обстоятелствата, това е.

— Съжалявам. Малко се увлякох. Водиш романтичен живот. Откъде си всъщност?

— Не знам.

— Какво значи „не знам“?

— Значи, че не мога да намеря пътя си обратно. Навремето беше основна пътна артерия, после, предполагам, се е превърнал в пътека, а накрая най-вероятно просто е изчезнал в мъгливите места, които вече не са история. Предполагам, че доста се забавих с търсенето. Бях зает. Онова място вече не е дори легенда.

— Как го наричаха?

— Мирише ли ти на изгоряло?

— Само от пурата ти.

— Пурата ми ли? Къде, по дяволите, е тя?

— Не зн… Тук е. Паднала е до задната седалка.

— Изгори ли те?

— Мен ли? Не, мисля, че не. Само мъничко якето ми.

Ред пое пурата си обратно и се вгледа в гърба на другия.

— Имаш късмет. Извинявай.

— Та за какво си говорехме?…

— Ред! — намеси се Цветето. — Един полицейски кръстосвач се е насочил насам.

Фрейзиър трепна.

— Какво е това? — попита той.

— След минутка ще го видиш.

Ред погледна в огледалото.

— Защо не си се занимават с произшествията? — измърмори той. После се обърна към Фрейзиър. — Освен ако това не е някаква постановка.

— Каква магия да използвам…

— … Вече трябва да са ни в полезрението.

— Ред! Откъде идва този глас?

— Не ме притеснявай! Мамка му!

— Демоните са много недоверчиви! — каза Фрейзиър и започна да чертае образи във въздуха. Пръстите му оформиха мъгливи черти, които увиснаха над главата му.

— Ред! Какво е намислил тоя? — попита Цветето. — Оптическите ми скенери показват…

Ред рязко изви вдясно и натисна спирачките.

— Престани да пълниш колата ми с магии! — кресна той. — Не си от никой от основните участъци на Ве Двайсет. Какво се опитваш да постигнеш?

Полицейският кръстосвач ги задмина и спря недалеч пред тях. Беше сива вечер и сняг покриваше клоните на дърветата вдясно.

— Повтарям… — обади се Ред, но Фрейзиър вече бе отворил вратата и изскочи навън.

— Не знам как успя да го постигнеш… — започна той.

Ред видя, че от превозното средство пред тях слезе един полицай, но не знаеше името му.

— … Ала току-що направи грешка — довърши Фрейзиър, загледан в приближаващия полицай. — Както и аз, между впрочем — допълни той след миг.

Вратата се трясна. Пикапът се завъртя, гумите му изсвириха по чакъла. Двигателят изръмжа и колата се стрелна напред по магистралата, за да влети в светъл ден. На небето блещукаше златиста дъга.

— Цвете — обади се Ред, — защо пое управлението?

— Внимателният анализ на ситуацията те поставяше в неблагоприятна позиция, Ред. Повече от шейсет процента е сигурно, че току-що ти спасих живота.

— Но това бяха истински ченгета.

— Още по-зле за тях.

— Толкова опасен ли беше онзи?

— Помисли си.

— Това правя, само че още не съм сигурен. Чудя се дали е от хората на Чадуик.

— Не е. Той не беше част от играта, Ред.

— Защо си толкова сигурна?

— Щеше да бъде далеч по-бърз. А и дори не знаеше какво съм аз. Чадуик толкова глупав ли е, че да изпрати някой неподготвен?

— Не. Права си. Трябва да се върнем.

— Не бих ти го препоръчала.

— Този път аз ще карам. Влез в следващия завой. Върни се от другата страна. После обърни отново. Трябва да разбера.

— Защо?

— Просто го направи.

— О’кей. Ти си шефът.

Когато пикапът намали скоростта, светлината запулсира. После колата изви вдясно. Ред изучаваше следите във въздуха.

— Да — каза той, когато поеха обратно.

— Какво „да“?

— Животът става все по-интересен. Давай по-бързо.

— Сигурен ли си, че отново искаш да го срещнеш?

— Той няма да е там.

— Това са само предположения.

Носеха се по магистралата.

— Още само няколко минути. Ето! Нагоре и напред. Полицейската кола още е там. Сигурен ли си, че трябва да спрем?

— Прави каквото ти казвам!

Отново излязоха от Пътя и спряха пред капковидния автомобил. Ред изскочи навън и се огледа. Докато приближаваше полицейската кола, усети във въздуха мириса на изгоряла тапицерия и плът. Дясната врата на автомобила беше отворена и леко изкривена. Вътрешността беше изцяло изгоряла. На предната седалка лежеше обезобразеното от огъня тяло на единия полицай, все още стискащ в ръката си пистолет. Трупът на другото ченге лежеше на няколко крачки пред колата. Гумите се бяха разтопили. Предният капак бе вдигнат. Ред обиколи автомобила няколко пъти.

Куфарчето на Фрейзиър лежеше върху купчина заснежени листа отстрани. Съдържанието му беше разпръснато наоколо. Ред повдигна вежди и поклати глава, оглеждайки разпилените инструменти за сексуална наслада и противозачатъчни средства, които бе съдържало. Докато ги гледаше, те започнаха да пушат и да се разтапят. Той се огледа за стъпки в снега, но не видя никакви.

Когато се върна до пикапа, Ред обяви:

— Ясно. Ве Единайсет. Все пак ще поема от Ве Дванайсет.

— Мога да огледам оттук. Бих казала, че е някаква бомба. Видя ли следи накъде е тръгнал?

— Не.

— Имаш късмет.

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, оставяме го да се измъкне.

— Това наричам късмет.

Ред нахлупи шапката ниско над очите си, скръсти ръце и тежко въздъхна.