Хронобандити

ЕДНО

— Цвете?

— Да, Ред?

— Добре караш.

— Благодаря.

— Това ли е всичко?

— Не. Как разбра?

— Никога не правиш комплимент, нито благодариш просто така. Винаги е или прелюдия към нещо, или заключение.

— Така ли? Не съм забелязал. Предполагам, че си права. О’кей. Започваш ли да се изморяваш от това, което си? Не би ли искала да се преместиш в нов корпус, да станеш част от още по-сложен компютър? Или може би да поемеш по органичен път и да станеш модул в тяло?

— Мислила съм за това. Да.

— Бих искал да те наградя — за вярна служба и така нататък. Така че реши какво искаш и спри в следващия сервиз. Ще те оставя там, за да те пратят в необходимия институт. Всичко ще е за моя сметка.

— Почакай малко. Винаги си бил стиснат. Това въобще не е в стила ти. Какво става? Мислех, че знам всичко, което и ти знаеш. Какво съм пропуснала?

— По-подозрителна си от дузина ревниви съпруги. Аз ти правя предложение от добро сърце, а…

— Стига глупости! Защо искаш да се отървеш от мен?

— Аз…

— Сигурно те познавам по-добре от дузина ревниви съпруги. Така че зарежи увъртанията и ми кажи какъв е проблемът?

— Просто не мисля, че ще имам нужда от услугите ти още дълго. Ти беше добър и предан работник. Най-малкото, което бих могъл да направя, е да те наградя по този начин.

— Звучиш така, сякаш се готвиш да се пенсионираш или да умреш. Кое от двете?

— Нито едното, нито другото. И двете. Не съм сигурен… Планирам да променя статуса си и не бих искал да пострадаш от последствията.

— Какво си мислиш, че съм — джобен калкулатор? След всичкото това време, през което бяхме заедно, направо ме обиждаш с предположението, си, че не съм любопитна. След това, което каза, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се отървеш от мен, преди да съм чула цялата история.

— Хм.

— … И ако си мислиш, че можеш да ми избереш нова кариера без личното ми съгласие, недей забравя, че ми трябват секунди, за да превърна тази кола в ковчег.

— Звучи убедително. Имах намерение да избегна това, но предполагам, че ти дължа някакво обяснение. Добре. Вероятно ще ти бъде трудно да разбереш какво е сън, за да ти разкажа някои от по-странните сънища, които ме спохождат често…

— Силна съм в теорията. Давай.

— Най-честият ми сън напоследък е, че се нося по топлите въздушни течения и се задържам неподвижен над най-различни пейзажи, понякога и над морето. Струва ми се, че сякаш мога да го правя вечно и да прониквам в тайните на всичко, което е отдолу. Това ражда в мен една приятна комбинация от спокойствие и цинизъм, както и някои други чувства, за които вече нямам имена. Дни и нощи се смесват без граница помежду им. Усещам радост просто от факта на съществуването си и някакъв вид разбиране, което също не мога да обясня сега. Притежавам също и мощ, невероятна мощ, която сякаш съм твърде мързелив да използвам. Просто се нося…

— Звучи като чудесна ваканция за ума. Късметлия си.

— Това е нещо повече. А и в различните сънища се случват най-различни неща.

— Например?

— Казах, че се нося над разни места — земи, където се водят войни или големи градове, или и двете, или пък пустош, изригващи вулкани, кораби в моретата, малки градчета. Познавам по-голямата част от местата — Вавилон, Атина, Рим, Картаген, Ню Йорк — в различни епохи. А има и много, които не разпознавам. Започвам да махам с крилата си. Спускам се над Пътя. Той е играчка. Той е линийка, черта върху картата. Ние сме го сложили там. Смешно е да наблюдаваш малцината, които са го открили, как драскат наоколо, търсейки различните вероятности. Не знам, но…

— „Ние“? Кои са тези „ние“, Ред?

— Драконите от Бел’куинит. Мисля, че това е най-добрият начин да го кажа с думите, които използваме. Просто си спомних тази част по-рано и…

— В сънищата ти си дракон?

— Това е най-подходящият начин да опиша чувството и присъствието, макар всъщност да не е точно така.

— Интересно е, Ред, въпреки че не може да претендира за изчерпателност. Но какво общо има това с настоящите ти проблеми и решението ти да ме разкараш?

— Това не са просто сънища. Те са истина. Просто напоследък осъзнах, че все повече и повече от тях ме спохождат, когато животът ми е в опасност. Очевидно съм в някакъв процес на трансформация.

— Истина ли? Значи ти не си човек, който сънува, че е дракон, а по-скоро обратното?

— Нещо такова. Или и двете. Или нито едното от двете. Не знам. Но те са истина и се убеждавам в това все повече и повече. Толкова истина, колкото е и сегашното ми състояние.

— Тези… драконите от Бел’куинит… Мислиш ли, че те — ти — който и да е — са построили Пътя?

— Не точно са го построили. Те някак са го композирали, събрали — като съдържание на книга.

— И ние се движим по една абстракция? Или сън?

— Не знам как да го нарека.

— Трябва да остана с теб, Ред. Поне докато не оздравееш.

— Ето защо предпочитах да не ти казвам толкова много. Предвиждах подобна реакция. Не мога да убедя друг в съществуването на вариант на реалността, който засега е част единствено от собствените ми видения. Но знам, че съм нормален.

— Каза „толкова много“. Това означава, че има още за разказване, а и все още не съм си изяснила причината да искаш да се отървеш от мен. Дай да чуем цялата история.

— Точно това се опитвах да избягна…

Пикапът шумно изскърца. Седалката отдясно се надигна. Кормилото се удължи и изкриви към Ред като внезапно разцъфнало цвете. Покривът се спусна ниско над главата му. Метална ръка изскочи от жабката и се насочи към него. В каросерията отзад една сянка се раздвижи.

— Мога да те откарам в най-близката санитарна станция за пълно физическо и психиатрично лечение, освен ако не ми дадеш сериозно основание да не го направя.

— Това също се опитвах да го избягна — възкликна Ред. — Разбрах накъде биеш. О’кей. Успокой се и ще задоволя любопитството ти.

Металната ръка се прибра в жабката и след миг отново изскочи, хванала запалена пура. В същото време покривът, седалката и кормилото се върнаха към обичайните си форми.

— Благодаря. — Той пое пурата и всмукна от нея.

— Защо трябва да си тръгна? — настоя Цветето.

— Казано най-просто, ти си чувствително същество, което харесвам. Опитвам се да те предпазя.

— Мисля, че съм по-добра от теб по поемането на удари.

— Не става въпрос само за опасностите. Говоря за почти сигурното ти унищожение…

— Повтарям…

— Никога няма да чуеш цялата история, ако продължаваш да ме прекъсваш.

— Така или иначе не чувам нищо съществено.

— Не знам. Дали това е сън, дали другото е сън — нямам представа. Няма значение. Знам, че съм онзи, когото сънувам. Една жена, с която навремето се срещнах като старец, твърдеше нещо, което чак днес разбирам, че е вярно. Преди тези от моята кръв да достигнат зрелостта, трябва да бъдат поставени на Пътя, за да се подмладят — защото ние сме били родени съсухрени, изкривени и стари, и трябва да открием младостта си, която в тази ни форма е равносилна на зрелостта. Всъщност може би тази е и причината за съществуването на Пътя, и започвам да подозирам, че всички, които пътуват по него, сигурно имат по нещичко от нашата кръв. Но не съм стопроцентово сигурен в това.

— Запази размишленията си за края.

— Добре. Лейла постепенно стана по-самоунищожителна и опасна за самата себе си, макар пътищата ни по странен начин да продължаваха да се пресичат. С нея всичко започна по-рано, отколкото с мен. Аз го осъзнах по-късно и се опитах да го контролирам. Тя винаги е била по-чувствителна от мен…

— Стой. Лейла е жената от Ве Шестнайсет — онази, за която си спомняш от времето, когато си бил стар?

— Да. Тя ще потвърди всичко това, ако я срещнеш отново. Ние първо търсехме — отначало заедно, а после поотделно — обратния път към мястото, откъдето сме дошли. Безуспешно. Тогава аз реших, че причината за това е в промените, които са настъпили по самия Път от времето на най-ранните ми спомени. Затова се захванах да променям картината, да се опитвам да я подредя в синхрон с тези спомени — като се надявах да открия изгубената отсечка, веднага щом всичко си дойде по местата. Но светът е твърде объркан и тази работа е доста трудна. Сега осъзнавам, че не мога просто да човъркам Пътя тук и там, и да го докарам до положението, в което беше, когато бях стар. Всъщност, осъзнах това още преди известно време, но не можех да измисля друг начин да се справя с проблема, така че продължих да упорствам. После Чадуик ми обяви черна десятка и всичко бавно започна да идва на мястото си.

Ред издуха едно димно облаче и се загледа през прозореца. Някакво малко черно превозно средство ги задмина. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, той продължи:

— Щом веднъж животът ми биваше застрашен, пристъпите ми се учестяваха, сънищата — също. Виждах все по-ясно и по-ясно кои от тях са истина и внезапно осъзнах, че именно заплахата ги причинява. Обмислих миналото си. Реагирал съм на различни опасности по подобен начин. Когато бяхме на полето, преди атаката на онази машина, през главата ми мина мисълта, че с тази вендета Чадуик без да иска ми прави услуга. После, докато се изнасяхме оттам, си помислих, че може би не го прави случайно. Да предположим, че — може би подсъзнателно — той се опитва да ми помогне? Не е изключено с него да имаме един и същи корен и той някак да знае какво е необходимо…

Той остави думите да увиснат във въздуха.

— Последният пристъп наистина е пообъркал мисленето ти, Ред. Това, което казваш, не звучи смислено. Освен ако не пропускаш нещо.

— Е, имам доста приятели и наоколо вече се знае какво точно става. Не изключвам възможността някой от тях да се опита да премахне Чадуик, за да ми направи услуга. Бих искал да го предотвратя. Именно това е причината за нашето пътуване натам.

— Хм. Ако последвам откачената ти логика, мога да разбера внезапното желание да спасиш живота на човека, който се опитва да те убие. Но не това имах предвид. Ти го каза, за да ме разсееш. Има нещо друго, което премълчаваш, а аз вече съм много близо до него. Хайде де!

— Цвете, прекарала си с мен твърде дълго време. Имаше една друга система, също като теб, която в крайна сметка се наложи да изоставя, защото беше започнала да мисли твърде еднакво с мен.

— Ще го имам предвид. И бъди сигурен, че аз ще съм тази, която ще те изостави първа. Междувременно…

— Всъщност, аз си мислех, че е започнала да пощурява. Сега се чудя дали не беше по-възприемчива от…

— Колкото и да се опитваш, не можеш да отклониш вниманието ми! Какво криеш?

— Всъщност, нищо. Търся обратния път към съществувание, което започвам да си спомням все по-ясно. Знаеш, че е така. Винаги съм търсел. Имам чувството — ако това очакваш да чуеш, — че вероятно ще го намеря съвсем скоро.

— Аха! Най-сетне. О’кей, така и предполагах. Сега ми кажи останалите новини. Как ще стане това?

— Ами, предполагам, че настоящото ми съществувание трябва да бъде, как да кажа, прекъснато, преди да се стигне до другото.

— Знаеш ли, през цялото време чувствах, че се въртиш около нещо такова. Това е най-чудновато обясненото желание за смърт, което някога съм чувала. Имаш ли нещо да добавиш? Реши ли вече как точно да стане?

— Не, не. Не е това, което се опитваш да си внушиш. Никога не съм си мислил за самоубийство. Погледни на него като на предчувствие — предполагам, че така може да бъде окачествено най-правилно. Просто в момента усещам, че то трябва да се случи. Чувствам също, че не става въпрос за случайни обстоятелства. Промяната ще се извърши по определен начин и в точно определена точка.

— Знаеш ли времето, мястото и начина?

— Не.

— Е, и това е нещо. Може би скоро ще имаш ново предчувствие.

— Не ми се вярва.

— Както и да е, радвам се, че ми разказа. И сега, за да отговоря на твоя въпрос — не, няма да те оставя.

— Но можеш да бъдеш разрушена или унищожена, когато това се случи.

— Животът е пълен с изненади. Ще си пробвам късмета. Пък и Мондамей едва ли би ми простил, ако те изоставя.

— Вие се разбирате доста добре, а?

— Да.

— Интересно…

— Ти си този, за когото става въпрос в момента. Моите решения са базирани основно на фактите и логиката, както знаеш.

— Знам. Но…

— Никакво „но“! Млъкни за минута, докато аз разсъждавам. Не разполагам с факти, за да начертая следващите ни действия. Всичко, което ми каза, е отвъд границите на нормалното. И сега искам да проникна именно в паранормалното, ала няма как да го направя. Всичко, на което мога да се осланям, е познанието ми за теб, натрупано по време на дългите ни пътувания заедно. Хем искам да повярвам, че знаеш какво вършиш, хем се страхувам, че всъщност правиш грешка.

— И?

— Стигам до извода, че ако те възпра и се окаже, че си бил прав, а аз съм грешала — и че съм попречила на нещо, което е много важно за теб — ще се почувствам отвратително. Ще съм се провалила в ролята си на твой помощник. Затова се чувствам задължена да продължа с теб и да ти помагам в това, което си си наумил, дори да не съм съвсем съгласна с него.

— Това е повече, отколкото искам от теб и ти го знаеш.

— Знам го. Просто съм дяволски благородна. Искам да подчертая още, че си запазвам правото да ударя спирачки, ако усетя, че правиш нещо наистина адски глупаво.

— Струва ми се справедливо.

— Така е.

Ред смукна от пурата.

Километрите тиктакаха в него като години.