Хронобандити

ДВЕ

Намираха се в една планинска твърдина в Абисиния във Ве Единайсет и Тимийн Тин наблюдаваше влюбените.

Притисната до тиранозавъра, Шантри превързваше главата и гърба му.

— Бедничкият ми. Така е по-добре, нали?

Тиранозавърът тихо изръмжа и се облегна на нея.

— Благодаря ти за това прекрасно кътче — обърна се тя към Мондамей, който ги беше изровил изпод развалините на двореца на Чадуик, — а на теб, малки човече, за това, че ни помогна при пренасянето.

Тимийн Тин дълбоко се поклони.

— Да служа на дракон от Бел’куинит е огромна чест за мен — отвърна той. — Желая ви безкрайно щастие тук.

Тиранозавърът изгрухтя няколко пъти. Драконът се засмя и го погали.

— Няма кой знае какви умствени способности — призна тя. — Но пък какво тяло!

— Доволен съм, че вие сте доволни — каза Мондамей. — Сега с огромно съжаление ще ви оставим, защото трябва да потърся по Пътя своята любима. Този човешки разрушител предложи да ми помогне. След това ще правим глинени съдове и ще отглеждаме цветя. Тимийн Тин, ако си готов, можеш да се качиш на гърба ми.

Шантри издуха бледо облаче дим.

— Можете да проверите около последния изход за Вавилон — препоръча им тя, — край знака със синия зикурат. Ние, драконите, имаме начини да добиваме по-особена информация.

— Благодаря ви — поклони се Мондамей. Тимийн Тин се изкатери на гърба му и се вкопчи в раменете му.

Те се издигнаха във въздуха. От долината под тях се носеше ръмжене и писклив смях.

В една мръсна кирпичена сграда в Ур, Ред, Лейла и Ранди, облечени в тукашни дрехи, пиеха от глинени чаши прочутата местна бира. Един едър мъж с подобно облекло се приближи към тях.

— Ранди?

Те го изгледаха.

— Тоба! — възкликна Ранди. — Дължа ти едно питие. Сядай. Помниш Лейла, нали? Познаваш ли баща ми, Ред Доракийн?

— Горе-долу — протегна ръка Тоба. — Твой баща? Бре, бре.

— Какво правиш в Ур?

— Аз съм родом оттук, а точно сега съм се захванал с едни неща. Реших да мина да навестя приятелчетата и същевременно да свърша малко работа.

Той кимна към стената, до която бяха подпрени няколко торби.

— Каква работа по-точно? — поинтересува се Ред и изтри устата си.

— О, на около шейсет Ве нагоре по Пътя аз съм археолог. Идвам тук да заровя някои неща. Като се върна там, ги изравям. Доста интересен културен обмен се получава. А сега имам и някои много любопитни артефакти от Мохенджо Даро.

— Това не е ли… ъ-ъ… нещо като измама? — попита Ранди.

— Какво имаш предвид?

— Да заравяш нещата така… Объркваш археологическия архив.

— Ами, нищо подобно. Както казах, аз съм оттук. А когато ги открия, те така или иначе ще са престояли под земята шестстотин години.

— Но няма ли да дадеш на хората изкривена представа за Ур или Мохенджо Даро?

— Не мисля. Този тип, дето седях с него в ъгъла, е от Мохенджо Даро. Запознах се с него на световното изложение през 1939-а. Оттогава двамата въртим добър бизнес.

— Доста… странно занимание — отбеляза Ранди.

Тоба сви рамене.

— Такъв е животът — каза той. — Радвам се да видя, че си още жив, Ред.

Ред се усмихна.

— Такава ми е работата — отвърна той. — Всъщност, тъкмо говорехме за това…

Един дребен мъж натисна спирачките на черния си Фолксваген, когато видя синия пикап да се обръща и да пламва. Известно време го наблюдава, после продължи по Пътя…

Сами, важни и мъдри, великите дракони се носеха над Бел’куинит и сънуваха пътни карти.

Вестоносецът падна на стълбите пред Акропола. Преди да умре, той предаде новините от Маратон.