Хронобандити

ЕДНО

Ред запали пурата си и скришом огледа своя спътник. Чадуик все още дишаше тежко след бягането към колата. Беше облечен в разноцветни дрехи, а дебелите му пръсти бяха отрупани с множество пръстени. При всяко негово помръдване програмираната контурна седалка изцяло променяше позиция под теглото му. И тъй като той непрекъснато мърдаше, седалката претърпяваше безброй метаморфози. Чадуик сключи пръстите на двете си ръце. Погледна навън през прозореца. После обърна поглед към Ред.

Ред му се ухили в отговор.

— Излязъл си от форма, Чад — отбеляза той.

— Знам — отвърна другият и сведе поглед. — Отвратително, нали? Като се има предвид какъв бях едно време… — После се усмихна. — Не мога да кажа, че не ми беше забавно.

— Пура? — предложи Ред.

Чадуик я взе, запали я, а сетне внезапно се обърна и погледна Ред.

— Ти, от друга страна — каза той, жестикулирайки с огънчето, — вече не си толкова стар, колкото беше. Още ли се чудиш защо те мразя?

— Да — кимна Ред. — Като изключим това, че си излязъл от форма и че си с доста килограми над нормата, бих казал, че доста приличаш на човека, когото познавах много отдавна. Мисля, че твоето и моето състояние си приличат, само дето ти си се маскирал.

Чадуик поклати глава.

— Стига, Ред! Не може да бъде. Не мислиш ли, че аз бих разбрал — или поне докторите ми биха разбрали, — ако ставах все по-млад, силен и здрав?

— Не. Какъвто и да е процесът, имам чувството, че в твоя случай трябва да бъдат превъзмогнати доста пречки. Както се казва, налага се да тичаш, за да останеш на място. Бих казал, че си в невероятно добра кондиция, като се има предвид животът, който си водил. Дори с максимално квалифицирана медицинска помощ, всеки друг на твое място вече отдавна би бил мъртъв.

— Иска ми се да ти повярвам, но единственото, с което съм съгласен, е, че имам здрав организъм.

— … Ти имаш афинитет към огъня, освен това си вманиачен на тема богатство…

— Ти си луд! Всички обичат парите и искат да са богати. Това не доказва нищо. Що се отнася до огъня… — Той дръпна от пурата и издуха голям облак дим. — Всеки си има по някоя странност. Само защото паметта ми също е размекната…

— Кой беше баща ти?

Чадуик сви рамене.

— Откъде да знам? Спомням си, че живеех в някаква странноприемница.

— Близо до един вход към Пътя.

— Какво доказва това? Баща ми вероятно е бил човек от Пътя. Как иначе да съм наследил таланта си? Това не означава, че е бил подобен на теб… — Той спря. След миг възкликна: — О, не! Не се опитваш да ми кажеш, че ти си баща ми, нали?

— Никога не съм го казвал. Дори не съм си го и помислял. Обаче…

— Цялата тази работа си я изфантазирал. Дяволски неясна е. Има твърде много предположения, предчувствия, догадки…

— Точно това казвам и аз — намеси се Цветето. — Бих искала да го заключиш някъде и да му осигуриш добър терапевт.

— Права е — каза Чадуик. — В последните дни основаваш мисленето си само на неясни спомени и предположения.

Ред задъвка крайчеца на пурата си и отмести поглед навън.

— Добре — проговори най-сетне той. — Може и така да е. Кажи ми тогава, защо прекрати десятката и се съгласи да дойдеш с мен?

Чадуик забарабани с пръсти по таблото.

— Отчасти, защото каза, че очакваш да умреш съвсем скоро по някакъв много странен начин — отвърна той. — Това разпали любопитството ми. От друга страна, след като чух всички онези параноични догадки, които ти разреших да пуснеш през сфинкса, искам да видя къде ще ни отведе всичко това. И накрая — защото бързах да се изнеса оттам.

— Видя как онова създание се материализира от нищото.

— Виждал съм и по-странни неща.

— Именно. Защо тогава не вярваш на историята ми?

— Нямаш с какво да я подкрепиш. Дори да си прав, аз все още имам основание да не ти вярвам, като не съм видял доказателства. Ред, ако знаех, че си в състоянието, в което си сега, никога нямаше да започвам с играта. Нямаше да си заслужава.

— Спри!

Ред изви встрани.

— Значи и ти имаш някакви съмнения? Е, това е добър знак.

— Не вярваш в нищо от това, което ти казах, така ли?

— Вярвам във факта, че си глупак — от неизвестен произход — и че вероятно си се запътил към смъртта си.

— Някой от вас ще бъде ли така любезен да вкара тази лента в скенера ми? — обади се Цветето.

— Ето — каза Чадуик и подаде разпечатката.

Ред я вкара в отвора и след малко тя бе погълната.

— Още отсега мога да кажа, че ни чака дълъг път — съобщи Цветето.

— Смехотворно — заяви Чадуик и остави пурата си в пепелника.

— Ще ми помогнеш независимо дали ти харесва или не — отсече Ред и също си остави пурата. — Много дълъг ли е пътят, Цвете?

— Да.

— Тогава ни приспи. Не мисля, че ще издържа да си говоря с него през целия път.

— Чувството е взаимно — вметна Чадуик.

Отнякъде започна да се носи тих, нежен звук.

— Би трябвало просто да ви пусна отровен газ и да се превърна в една Летяща холандка, като онази кола, за която чух преди известно време, дето кръстосвала вековете с два скелета в кабината.

— Много смешно — измърмори Ред.

Чадуик се прозя.

— Цялата работа… — започна той.