Хронобандити

ДВЕ

Ранди беше сменил шест гуми. Освен това бе сменил радиатора, акумулатора и ремъка на охладителната система. Бяха му оправили и спирачките. Стръкчето безцеремонно прехвърляше всичко на сметката на Ред. А колко бензин бяха сипали? Вече му беше изгубил бройката.

И те продължаваха…

— Къде? — повтаряше Ранди. — Кога?

— Ще знам, когато го видя — отвърна Лейла.

— Както сме тръгнали, ще ни откараш в Ледниковия период.

— Не чак дотам, струва ми се.

— Сигурна ли си, че ще се покаже?

— Така мисля. Побързай.

— И ти искаш да го спасиш от смъртта, която, както казваш, той сега иска?…

— Вече говорихме за това.

— … Защото вярва, че ще изживее някаква трансформация?

— Точно затова ме изостави — обади се Стръкчето. — Разбрах за това негово самоубийствено желание още преди да беше готов да си го признае.

— Вярвам на собствените си видения — каза Лейла. — Ако ще умре там, ще умре. Точка.

Ранди потърка наболата си брада и поклати глава.

— Не съм планирал да го спирам да прави това, което си е наумил, независимо дали изглежда глупаво или не. Всичко, което всъщност исках, бе да го срещна. Вече дори не съм сигурен какво бих казал…

— Ти вече си го срещал.

— По-добре ми обясни.

— Онази възрастна двойка, която имаше проблеми с колата. Това бяхме ние — Рейд и аз — преди много време, още преди да се подмладим. Ти беше онзи. Не си го спомних, докато…

— Какво, по дяволите, беше това?

— Кое?

— Нещо голямо — като самолет — мина над нас.

— Не видях нищо.

— Беше назад. Видях го в огледалото.

Лейла поклати глава.

— Няма начин. Когато прекосяваш времето, както правим ние, подобно нещо ще бъде видимо само за частица от секундата и няма никакъв начин да го забележиш. Стръкче, ти засече ли нещо?

— Не.

— Следователно…

Той посочи с пръст.

— Там горе! Връща се!

Лейла се наведе напред и прекърши пурата си в предното стъкло.

— По дяволите! — възкликна тя. — Прилича на… Пак изчезна.

— Дракон — уточни Ранди. — Също като в приказките.

Лейла се отпусна назад в седалката.

— Побързай — нареди тя.

— Това е максималната скорост.

Странната сянка не се появи повече. След около петнайсет минути те задминаха една отбивка и Лейла вдигна ръка.

— Какво става? — попита той, а кракът му докосна спирачката. — Това ли е мястото?

— Не. За миг си помислих, че може да е то, но не е. Продължавай. Имам чувството, че го приближаваме.

През следващия час те задминаха поредица от изходи, пред които имаше знаци с картинки. После навлязоха в дълга, непрекъсвана от разклонения отсечка. Най-сетне в далечината се появи поредният изход. Лейла се наведе напред и се загледа натам.

— Това е — заяви тя. — Спри. Завий. Синият зикурат… Последният изход за Вавилон. Това е мястото.

Той зави в локалното платно. Внезапно настана утрин и на небето се появи лятно слънце. Ранди смъкна прозореца си. Погледна назад, после се огледа. Изглежда сянката бе отминала, но той я изгуби от поглед, преди да се увери в това.

— Не виждам нищо необичайно — каза той. — Ние очевидно сме единствените хора наоколо. Какво ще правим сега?

— Направихме го — отвърна Лейла. — Сега сме пред него, според времеизмерването на Пътя. Остани в локалното и завий в изхода. Карай навътре стотина метра. После паркирай напряко, за да го блокираш, но и да му дадеш шанс да натисне спирачките. После ще се върнем пеша и ще махаме, за да го предупредим. Трябва да го спрем, преди да е поел по този изход.

— Почакай минутка — обади се Стръкчето, докато Ранди сменяше скоростите. — Няма ли опасност да предизвикаме това, което се стремим да предотвратим?

— Умно от твоя страна — кимна Лейла. — Ранди, имаш ли сигнални светлини?

— Съвсем случайно, да.

— Ще разположим няколко от двете страни на пътя. Освен това остави фаровете на колата включени и закачи на прозореца тениската си — или ръкава, или каквото и да е, стига да се вее.

— Добре.

Той намали скоростта и взе завоя.