Хронобандити

ДВЕ

Маркиз дьо Сад внезапно хвърли перото си и се надигна от писалището със странен блясък в очите. Събра накуп всички ръкописи от писателската работилница, грабна ги и излезе на балкона. Започна да измъква листата един по един и да ги хвърля навън. Те полетяха като огромни сиви снежинки над града.

Той направи кратка танцова стъпка, целуна пръстите си и помаха на последните падащи листа, събрали в едно мечтите на бъдещи писатели от половин дузина векове.

— Всичко хубаво, довиждане, сбогом — каза той, после се обърна и се усмихна.

Когато се върна на писалището, взе перото си и написа: Направих услуга на своя наследник и унищожих всичките ви глупави ръкописи. Никой от вас няма и капчица талант. После се подписа. Сгъна листа, за да го вземе със себе си и да го закачи на вратата на съвещателната зала, когато по пътя си навън минеше покрай нея.

Сетне взе нов лист.

Може да изглежда, написа той, че се отплащам за гостоприемството и щедростта ви доста необичайно — с решението си да помогна на най-големия ви враг да ви унищожи. Бих добавил — да ви унищожи по възможно най-страховит начин. Някой би си помислил, че чувството ми за справедливост се е изкривило и че съм се продал на Дявола. И би сгрешил.

След като се подписа, той добави послепис: Когато четете това, вече ще сте мъртъв.

Изкикоти се, постави върху листа преспапие във формата на череп, стана и напусна помещението, оставяйки вратата леко открехната.

Слезе на първия етаж, закачи съобщението към учениците си и се насочи към външната врата. Наоколо нямаше никой. Когато излезе навън, потръпна от ласките на хладния бриз и се намръщи, щом чу птичето чуруликане — не беше сигурен дали е на живо или запис, — долитащо от близкия парк. После се изкикоти. Въпреки всичко, това щеше да е един славен ден. Качи се на подвижната пътека, която водеше на север към точката за прехвърляне. Когато стигна там, се прехвърли на пътеката, отиваща на запад. Засвирука си някаква мелодийка. Забеляза няколко човека, но никой от тях не беше в непосредствена близост. Той се качи на по-бързата пътека, сетне се върна на по-бавната, докато най-сетне не слезе на необходимото място. Можеше да стигне дотук и чрез подземните пътеки, но не беше запознат с техните посоки и разстоянията. Пейзажът му бе помогнал да се ориентира по-бързо.

Той влезе в огромната сграда, насочен в посоката, която му се струваше правилната. Размина се с двама техници с бели комбинезони и им кимна. Те кимнаха в отговор.

Най-сетне стигна в голямата зала. На работната маса в центъра Съндок сглобяваше нещо. Беше сам.

Маркизът беше минал по-голямата част от разстоянието между тях, когато Съндок го усети и вдигна глава.

— О, здравейте, маркизе — каза той, избърса ръката си и я протегна към него.

— Можете да ме наричате Алфонс.

— Чудесно. Искате да го погледнете отново, а?

— Да. Успях да открадна няколко минутки от ужасната програма, която ми е съставил Чадуик. О, мили боже!

— Какво?

— Магнетичният флуид от уреда зад вас се разлива!

— Какво? Там няма…

Съндок се обърна да провери какво става. И тялото му се стовари върху масата.

В дясната си ръка маркизът държеше един чорап. Вътре имаше голямо парче сапун. Той пъхна своеобразното оръжие обратно в джоба си, хвана Съндок под мишниците и го изтърколи на земята. После взе парчето брезент, което покриваше една от близките машини и го разстла върху неподвижното тяло.

С тихо подсвиркване, той се насочи към контролния пункт и дръпна ръчката. След миг чу ниския, шептящ звук на машината. Приближи се до ръба на ямата и погледна долу. Каската вече беше в ръцете му.

— Удивително чудовище на Откровенията — възкликна той. Звярът долу изръмжа, заряза останките на кравата, с които се занимаваше и започна да обикаля около стените на ямата, като вдигаше невероятен шум. — Откога чакам да се съберем, прекрасни мой. Но само още един момент…

— Хей! Какво става там?

Двамата техници, с които се беше разминал по пътя си за насам, тъкмо влизаха в залата.

— Дръпнете я обратно! Дръпнете я! — изкрещя единият от тях и се затича към контролния пулт.

Маркизът вдигна каската и я постави на главата си. Последва миг на приятна дезориентация. Той затвори очи.

… Стената потъваше навсякъде около него. Той съзря собствения си смален силует с нахлупената на главата каска. Видя и първата фигура с бял комбинезон да се появява до пулта. Втората дотича след секунда.

— Не правете това! — опита се да каже той.

Но бутонът вече беше натиснат. Изведнъж стените престанаха да се движат. Той рязко се надигна. Господи! Каква мощ! Защитната ограда се огъна. За миг се задържа на ръба на ямата, после тръгна напред. Пултът и техниците изчезнаха под него. Той изрева…

Наведи главата си, поиска той, за да мога да се кача.

После несръчно яхна врата на гигантския звяр.

А сега ще направим малка разходка. Днес ти си моята голяма атракция.

Външната врата им се видя тясна, но само за няколко секунди.

Докато минаваше през зоната, оградена от подвижните пътеки, оттук и оттам започнаха да се чуват писъци. Едно пъплещо превозно средство спря и пътниците му се разбягаха. Бризът, слънчевата светлина и птиците вече не го дразнеха. Дори почти го забавляваха. Той преобърна изоставеното возило и измуча нещо като мелодия. Главната квартира на Чадуик се виждаше недалеч напред. По това време Чадуик трябваше да е в стаята за почивка…

Сеейки ужас и разрушения, той напусна градската зона и навлезе в парка. Мина през елегантно оформените редици от дървета, храсти и цветни лехи. Скрити край леха от фалшиви лалета, двама любовници бяха премачкани, точно когато достигаха оргазъм. Под тежките му стъпки се трошаха и мачкаха пейки и контейнери за отпадъци. Ревът му заглушаваше всички останали звуци.

Когато се появи от тази страна на парка, която беше най-близо до целта му, той се опита да смачка една малка черна кола. Тя бе забавила ход и очевидно искаше да паркира до синия пикап, който не бе забелязал досега. В крайна сметка обаче го заобиколи и с голяма скорост изчезна по пътя.

Той продължи, мина вдясно от входа и зави зад ъгъла, без да забележи сянката зад себе си. Подобна сянка лежеше и над пикапа.

Докато броеше прозорците, ревът му стихна. Търсеше нужния участък на стената. Крачейки бавно, дишайки тежко и кикотейки се, той не чу звуците от превозните средства, струпващи се пред входа на сградата. И да ги беше чул, пак нямаше да им обърне внимание.

Когато удари, удоволствието му достигна още по-големи висини. Фасадата потрепера. На третия път стената се пропука и той проникна в голямата зала. Таванът се разруши и парчетата се посипаха около него, докато той продължи да настъпва към Чадуик и мъжа до него. Двамата бяха застанали край камината, пред черния сфинкс и разглеждаха някаква дълга хартиена лента. Той размаха предните си лапи. Езикът му се стрелна напред.

— Смъртта на Чадуик! — извика той. — От Тиранозавър рекс! Под контрола на маркиз дьо Сад!

— В интерес на истината — обади се Чадуик, като изтръска пепелта от пурата си, — има далеч по-лесни начини да ми подадете оставката си.

Звярът застина. Сянката мина на сантиметри от опашката му и влетя в стаята. Предните му лапи потръпнаха.

— Маркизът вече се представи — каза Чадуик и постави ръка върху рамото на другия мъж. — А сега, маркизе, бих искал да се запознаете с моя бивш съдружник Ред Доракийн.

Усмивката на маркиза угасна. Звярът изсумтя неспокойно.

— Свалете си шапката — нареди дьо Сад.

Ред свали бейзболната си шапка и се ухили.

— Приличате си със снимката в досието — отбеляза маркизът. Междувременно Чадуик отиде до сфинкса и откъсна поредната разпечатка, изскочила от устата му. — Какво правите тук? Този човек иска да отнеме живота ви.

— Е, наистина…

В другия край на стаята, където беше застинала сянката, се чу нещо като експлозия. Бюра, столове, ориенталски килими и колички за напитки бяха всмукани в образувалото се черно торнадо, заедно с отломките от стените и тавана, остатъците от голям обяд, препариран леопард, бухал и тленните останки на една котка, която бе издъхнала малко по-рано в покритата със завеси ниша. Завесите също потънаха в отворената паст. Тримата мъже наблюдаваха с интерес, а тиранозавърът — с глуповато изражение, докато вратата към един таен хладилник бе всмукана заедно с цялото му съдържание.

Черният стълб се уголемяваше и поглъщаше почти всеки податлив предмет в стаята. В един момент от него се разнесе някакъв звук, чиято височина се увеличаваше успоредно с увеличаването на силата му.

— Това не е някакъв местен метеорологичен феномен, нали? — полюбопитства Ред.

— Едва ли — отвърна Чадуик.

Във вътрешността на торнадото започна да се очертава огромна форма. Звукът изчезна. Пред очите им се материализира гигантска фигура с огромни разперени крила. Тя остана неподвижна, докато не се оформи дотолкова, че вече не оставяше съмнения за вида си.

Беше почти с размерите на тиранозавъра и макар да беше влечугоподобно, нямаше съмнение, че е от далеч по-усъвършенстван вид. Цветът на монетоподобните му люспи варираше от злато на гърдите, през медно-жълто на гърба, до червено на опашката. Очите му бяха големи и златисти. Погледът му беше особен и някак смущаващ. Струйки дим се извиваха от ноздрите му. То внезапно пристъпи два метра напред и главата му се наведе в бързо движение. Гласът му беше тих, странно носов, а думите му не бяха адресирани нито към Ред, нито към Чадуик.

— Какво сте направили на този беден звяр? — попита то.

Маркизът се размърда неспокойно.

— Сър или мадам — започна той, — аз съм прикачен към неговата нервна система и мога да ви уверя, че той не изпитва никакво неудобство или притеснение. В интерес на истината, в мозъка му има имплантирана пластинка, чрез която, ако настоявате, мога да го стимулирам да изпита колкото се може по-голямо удоволствие…

— Достатъчно!

— Фрейзиър? Дод? — обади се Ред.

— Да — отвърна то. — Обаче не търся теб. Този, когото дирех, беше Чадуик, а ти ме доведе до него. Но първо… — От устата му изскочиха пламъци. — Отвратително е това прелестно създание да бъде така оплетено в жици!

— Напълно съм съгласен с вас — каза маркизът, — и с удоволствие подчертавам, че аз нямам никаква вина за това.

— Вие сте участник в престъпление спрямо него! Вие го манипулирате!

— Уверявам ви, че участвам само в кратка съвместна акция. Моите намерения…

Чадуик хвана Ред за ръкава и го задърпа със себе си, докато отстъпваше бавно към вратата.

— Проклети да са вашите намерения, сър! Освободете го и му се извинете!

— Ако направя това, животът ми ще бъде в опасност!

— Вашият живот — и повече — вече е в опасност! Освободете го!

Чадуик открехна вратата с крак, тъкмо когато тиранозавърът изрева и се втурна към дракона, който гъвкаво избягна удара. Чадуик дръпна Ред след себе си, затвори вратата и я заключи.

— Паркирал си тук отпред, нали? — попита той.

— Да.

— Хайде! Могат да я разбият всеки момент!

Докато се спускаха по коридора, зад тях се чу силен трясък и подът потрепера.

— По-добре незабавно да поемем по подземния път — предложи Чадуик. — Ще вземем всичко необходимо по пътя.

Зад тях се чу гръм като от експлозия, моментна тишина и после отново най-различни шумове. Поглеждайки назад, те видяха, че стената на стаята, от която бяха избягали, падна с оглушителен трясък. Надигнаха се облаци от дим и прах, но въздушните пречистватели ги погълнаха.

Чадуик отвори вратата към стълбището на бегом, а Ред тичаше плътно зад него. Изведнъж Чадуик се сблъска с нисък мъж с ярка блуза и сини очила, който бързаше насреща. Мъжът падна, но се изправи на крака изненадващо бързо и посегна към фотографската чанта, която носеше преметната през рамо.

— Мили боже! Не! — изкрещя Чадуик.

Когато онзи извади апарата, Ред вече беше до него. Лявата му ръка хвана ремъка и го дръпна, което отново наруши равновесието на мъжа.

— Не го убивай! — викна Чадуик. — Десятката свърши! Пратил съм заповед за прекратяването й!

— Него ли? — възкликна дребният мъж, който се дръпна назад, след като Ред отне апарата му. — Него? Нямам никакво намерение да го наранявам. Никога! Доколкото ме засяга, играта наистина е приключила. Единствената причина да дойда тук беше да ви уведомя за оставката си като ви убия. Но сега…

Той се обърна към Ред.

— А вие какво правите тук?

— Дойдох да си изясня нещата. Сега вече определено са по-ясни. Не съм сигурен, че сме се срещали…

— Срещали сме се, но виждам, че не си спомняте. Името ми е Тимийн Тин. Нося апарата заради драконите. Това е от религиозно…

Серия от силни трясъци, последвана от удари и скърцане, долетя от вътрешността на сградата. Шумовете постепенно се приближаваха към тях.

— В такъв случай остани точно тук, където си — препоръча му Чадуик. — Само след минута ще изпиташ едно много дълбоко религиозно усещане. — Той дръпна Ред за ръката. — Да изчезваме!

Те се спуснаха надолу по стълбите, а Тимийн Тин остана с объркано изражение при вратата. Когато изскочиха навън, затичаха се към синия пикап, зад който беше паркирана малката черна кола на Тимийн Тин. Вратите на пикапа се отвориха и Ред се хвърли на шофьорското място. Двигателят заработи тъкмо когато и Чадуик се вмъкна от другата страна. Вратите се хлопнаха и колата пое на заден ход.

— Към Пътя — каза Ред.

— Никога преди не съм имал проблеми с персонала — отбеляза Чадуик.

— Кого си отвлякъл, Ред? — попита Цветето, щом чу гласа му.

Стените около външната врата на сградата започнаха да се пропукват. Тимийн Тин се беше върнал надолу по стълбите. Пикапът зави и се стрелна по улицата.

— От една страна е странно, а от друга не — измърмори Чадуик. — А и добре изчислено във времето.