Хронобандити

ЕДНО

Той изви по чакълестия път и се насочи към група от дървени постройки, пред които бяха поставени резервоари за различни горива.

— Как сме с бензина? — поинтересува се Ред.

— До половината е.

— Спри при онези дървета.

Автомобилът спря под огромен дъб. Слънцето беше далеч на запад.

— Някъде около Ве Шестнайсет сме, нали?

— Да. Искаш да се спуснеш натам ли?

— Не. Просто си спомних, че навремето познавах един тип от този период. Занимаваше се с доизкусуряването на Англия…

— Ще го посетиш ли?

— Не. Може да е къде ли не. Пък и съм гладен. Ела да ми правиш компания.

Той измъкна екземпляра на „Цветята на злото“ изпод контролния панел.

— Къде отиде той? — чу се от книгата.

— Кой?

— Твоят приятел.

— О, далеч. Далеч — изкикоти се Ред.

Отвори вратата и излезе навън. Въздухът беше хладен. Той енергично пое към постройките.

В трапезарията бе сумрачно, свещите още не бяха запалени. Дървените маси не бяха покрити с нищо. Същото се отнасяше и за пода. В камината в далечния ъгъл на помещението гореше огън. Прозорци имаше само на едната стена.

Той се огледа. Под най-големия от прозорците седяха две двойки. Изглеждаха млади. Говорът им го накара да предположи, че най-вероятно са от Ве Двайсет и едно. Одеждите на човека, седнал на масата вдясно, показваха, че е от викторианска Англия. Отсреща, с гръб към близката стена, седеше тъмнокос мъж с черни панталони, ботуши и бяла тениска. Ядеше пиле и пиеше бира. На облегалката на стола му бе преметнато черно кожено яке. Ред по никакъв начин не можеше да познае откъде точно идва. Бе облечен твърде обикновено.

Ред се насочи към най-далечната маса, заобиколи я и седна с гръб към стената. Постави „Цветята на злото“ пред себе си и отгърна на първата попаднала му страница.

— „За детето, влюбено в картите и глобусите, вселената възбужда най-силни апетити“ — каза тънкият глас.

Той бързо вдигна книгата, за да прикрие лицето си и отвърна шепнешком:

— Вярно е.

— И непрекъснато ти се иска още, нали?

— Просто едно малко собствено ъгълче.

— Къде по-точно?

— Как, по дяволите, мога да знам?

— Така и не разбирам защо вършиш това…

Край масата изникна висок, побелял мъж.

— Поръчката ви… Ред!

Той вдигна глава и го погледна.

— Джонсън?

— Да. За бога, минаха години!

— Наистина ли? Ти не работеше ли по-надолу по Пътя?

— Така беше. Обаче тук горе ми харесва повече.

— Радвам се, че си си намерил добро местенце. Как мислиш, пилето на онзи мъж изглежда добро, нали? — Той кимна към тъмнокосия. — А и бирата му. Ще поръчам същото. Между другото, кой е той?

— За пръв път го виждам.

— Добре. Донеси ми първо бирата.

— О’кей.

Ред извади пура от вътрешния си джоб и я огледа.

Джонсън го зяпна очаквателно.

— Ще направиш ли онзи номер?

— Кой?

— Веднъж те видях да си палиш пурата с въглен от камината. Дори не се опари.

— Така ли?

— Не си ли спомняш? Беше преди доста години. Освен, ако не ти предстои тепърва да го научиш. Май по онова време наистина изглеждаше по-стар. Както и да е, беше на около половин век надолу по Пътя.

Ред поклати глава.

— Сигурно е било евтин трик. Не си спомням нищо. Донеси ми бирата и месото.

Джонсън кимна и се отдалечи.

Помещението постепенно се напълни с хора. Свещите вече бяха запалени, а шумът от разговорите се усили. Ред махна на Джонсън, плати сметката и стана.

Навън вече беше тъмно и доста по-хладно. Той пое по чакълестия път към камионетката.

— Тихо е — чу се откъм книгата, която носеше.

— Да. Аз…

Усети удара точно, когато видя пламъчето и чу щракането на затвора.

Без да се замисля за раната, Ред се метна встрани и се претърколи. Чу се втори изстрел, но този път не усети нищо. Хвърли „Цветята на злото“ към невидимия стрелец и се втурна към колата си. Отвори вратата, метна се вътре и сграбчи 45-калибровия пистолет, който държеше под седалката. Отвън се чуваха хрущящите по чакъла стъпки. Внезапно се чу пронизителен вик: „Стой, човече! Обкуъжен си!“ Последва нов изстрел, сетне тиха ругатня. Тогава Ред стреля през прозореца, сниши се и зачака.

От сградата се чуваха гласове, вратата беше отворена. Последваха нови викове, но никой не се приближаваше.

Ред пропълзя към задната част на камионетката. Огледа се. Нищо. Вслуша се за някакви стъпки. Отново нищо. Пропълзя още няколко метра.

— Отпуед е, насочва се надясно… — чу се шепот.

Тогава Ред чу шумоленето пред себе си. Подхвърли едно камъче на няколко метра встрани, но не последва никаква реакция. Той изчака.

После викна на жаргон:

— Изглеждаш ми свестен. Искаш ли да поприказваме?

Никакъв отговор.

— Ще ми кажеш ли защо искаш да ме очистиш? — продължи Ред.

Тишина.

Той заобиколи задната част на камионетката и се насочи напред, снишен, стъпвайки тихо.

— Спуи! Той е там, зад дъуветата.

Ред премести оръжието в лявата си ръка и протегна дясната през отворения прозорец на камионетката. Включи фаровете и застина в очакване. Откъм дърветата проехтя изстрел и куршумът изсвири край кабината на автомобила. Ред мярна силуета на стрелеца, насочи пистолета натам и стреля. Тялото политна и се опря в ствола на едно дърво. Той стреля отново и видя как онзи изпусна оръжието си и тежко се стовари на земята. Ред се надигна и се отправи към него. Когато се надвеси над тялото, можа да го разгледа внимателно.

Черни панталони и черно яке, в което куршумът бе обгорил дупка. Това беше мъжът, когото бе видял по-рано в трапезарията, седнал с гръб към стената. Ред повдигна главата му. В крайчеца на устните се образуваха розови мехурчета. Мъжът бавно отвори очи.

— Защо? — попита Ред. — Защо се опита да ме убиеш?

Онзи едвам се усмихна.

— Предпочитам да те оставя сам… да си поблъскаш главата — изхриптя той.

— Точно в този момент това едва ли ще ти помогне — каза Ред.

— Нищо няма да ми помогне — отвърна мъжът. — Така че, върви по дяволите!

Ред го цапардоса през устата. Чу зад гърба си протести. Тълпата от зяпачи вече се беше събрала.

— Говори, тъпо копеле, или наистина ще се почувстваш зле!

После заби пръсти в корема му, точно до раната.

— Хей! Престани! — чу се зад гърба му.

— Говори!

Мъжът обаче само изпъшка и след миг вече не дишаше. Ред заудря по гърдите му.

— Не умирай, скапаняк такъв!

Усети нечия ръка върху рамото си и я отблъсна. Стрелецът лежеше неподвижен. Ред остави главата му да тупне на земята и започна да рови из джобовете му.

— Не мисля, че трябва да правите това — каза някой зад гърба му.

Като не намери нищо интересно, Ред се изправи.

— Каква кола караше този? — попита той.

Тишина. После се чуха отделни гласове. Най-сетне викторианският джентълмен каза:

— Беше стопаджия.

Ред се обърна. Джентълменът гледаше трупа, а но устните му играеше лека усмивчица.

— Откъде знаете? — поинтересува се Ред.

Мъжът извади копринена кърпичка, разгъна я и докосна с нея няколко пъти челото си.

— Видях как по-рано го докараха — отвърна той.

— Каква беше колата?

— Черна, от Ве Двайсет, кадилак.

— Обърнахте ли внимание на останалите вътре?

Мъжът отново погледна трупа, облиза устни и пак се усмихна.

— Не.

Джонсън се приближи с парче брезент и покри тялото. Взе падналия пистолет и го втъкна зад колана си. Сетне се изправи и постави ръка върху рамото на Ред.

— Уведомих ченгетата — каза той, — но нямам представа кога ще се появят. Трябва да останеш и да дадеш показания, нали знаеш?

— Да, ще изчакам — отвърна Ред.

— Давай тогава да се връщаме вътре. Ще ти намеря стая и нещо за пиене.

— О’кей. Изчакай само минутка.

Ред се върна на паркинга и взе книгата.

— Този куушум уазвали говоуителя ми — чу се познатият глас.

— Знам. Ще ти взема нов, от най-добрия модел. Все пак благодаря, че пое куршума вместо мен.

— Надявам се да си е стуувало. Защо искаше да те убие?

— Нямам представа, Цвете. Имам чувството, че беше наемник. Може би от Синдиката. Ако е така, не се сещам каква връзка може да имам с тях. Просто не знам.

Той пъхна томчето в джоба си и последва Джонсън вътре.