Хронобандити

ДВЕ

Ранди видя как синия пикап зави и спря на паркинга.

— Това ли е мястото? — попита той, като посочи към заведението „При Спайро“.

Лейла кимна, без да вдига поглед от книгата, която четеше „Стръкчета трева“.

— По онова време беше в Африка — каза тя. — Но тъй като сега сме в реално време, нямам представа колко близо до синхрона е.

— Говори разбрано.

— Може още да не е пристигнал, но също така е възможно вече да си е тръгнал.

Ранди дръпна ръчната спирачка.

— Изчакай тук, отивам да проверя — каза тя, отвори вратата, хвърли книгата на задната седалка и слезе.

— Няма проблем.

— Ранди?

— Да, Стръкче?

— Тя е доста енергична жена, не мислиш ли?

— Съгласен съм.

— Привлекателна ли е?

— Да.

— Но и деспотична.

— Тя знае как да постигнем това, което искаме. А аз не.

— Вярно е. Кой е този?

Пред колата се появи възрастен мъж с голям кръст на изцапаната си туника, мърморейки нещо под нос. Издърпа парцал изпод колана си и започна да бърше фаровете и предното стъкло. Плюна върху една размазана буболечка, изчегърта я с нокът, после мина отгоре й с парцала. Най-сетне се доближи откъм страната на Ранди, усмихна се и кимна.

— Хубав ден — отбеляза той.

— Така е.

Ранди бръкна в джоба си, намери един четвъртак и му го подаде. Мъжът го стисна в юмрука си и отново кимна.

— Благодаря ви, сър.

— Приличаш на… кръстоносец — отбеляза Ранди.

— И съм. По-скоро бях — отвърна онзи на жаргон. — Отклоних се в погрешна пряка и не успях да открия пътя за обратно. Не можете да вините човек, че се е загубил, нали? Освен това някой ми каза, че кръстоносният поход е свършил и ние сме победили. Така или иначе ще бъде глупаво да се опитам да продължа. Пък и тук ми харесва. Някой ден ще мине свещеник със своя кадилак и аз ще го използвам да ме освободи от обета. Междувременно ми разрешават да спя тук отзад, а готвачът ми дава храна. — Той намигна. — Пък и изкарвам достатъчно на пътя, за да мога да си позволя по няколко питиета вечер. Никога не съм живял по-спокойно. Няма смисъл да търсиш битката, когато войната е свършила, нали така?

Ранди поклати глава.

— Не можеш да си сигурен, нали?

— Сигурен в какво?

— Кой е спечелил.

— Кръстоносния поход ли?

Ранди си почеса носа.

— Ами… ако се вярва на учебниците по история, имало е четири големи похода и още няколко по-малки. Що се отнася до това кой е спечелил, отговорът не е толкова прост…

— Толкова много ли са били?!

— Да. В някои случаи вие сте водели в резултата, в други — онези. Имало е най-различни обрати, интриги, предателства… Получил се е доста добър културен обмен. Гръцката философия е била пренесена на запад. А пък…

— Дреме ми за гръцката философия, приятелче! По твое време кой владееше Светите земи — ние или те?

— Главно те…

— А нашите земи? Ние ли ги държахме или те?

— Ние, обаче…

Старият войник се изкикоти.

— Значи никой не е спечелил.

— Не е толкова просто. Всъщност и никой не е загубил. Трябва да погледнеш на нещата по-глобално. Виждаш ли…

— Глупости! Ти, ако искаш, може и да гледаш глобално, синко. На мен обаче не ми се ще да се връщам обратно и да си навирам носа в пчелния кошер заради глобалната ти картина. Луи може да си задържи кръстоносните походи. На мен ми е много по-добре тук, да трия стъклата на дяволските колесници, особено когато вече знам, че никой не е спечелил.

— Разбирам гледната ти точка, макар с историята хич да те няма. Но не си прав да казваш, че…

— Точно тъй! И ако имаш късмет, един ден по Пътя ще се спусне някой и ще ти направи същата услуга. Разкажи му за историята. — Той хвърли монетата във въздуха и я хвана. — Продължавай да вярваш, хлапе.

После се обърна и се отдалечи.

Ранди кимна и промърмори:

— Интересна работа…

Стръкчето тихичко затананика на задната седалка. Сетне понита:

— Нещо разстрои ли те?

— Може би. Не знам. Защо питаш?

— Прегледах пулса, метаболизма, кръвното налягане, дишането ти. Има известно покачване. Това е всичко.

— Май не мога да скрия нищо от теб, а? Всъщност си мислех за това как страстите на един кръстоносен поход — или пък на една разбита любовна връзка — не са нищо повече от миг в геоложкото време.

— Така е. Но след като не си нито камък, нито ледник, какво значение има? — След кратка пауза Стръкчето продължи: — Да не би напоследък да си прекъснал подобна връзка?

— Като че ли може да се каже и така.

— Вероятно е тъжно. Или не, в зависимост от случая. Ти…

— Не — каза той. — Не съвсем. Нямаше как да продължи. И въпреки това чувството за загуба остава… Защо ли ти разказвам всичко това?

— Всеки си намира някого, на когото да разказва. В такъв момент трябва да си доста внимателен. След загуба човек често търси заместник, нещо ново. Най-често изборът не е много мъдър. А…

— Лейла идва — отбеляза Ранди.

— О.

Последва тишина.

Ранди посегна към една от пурите на Лейла.

— Не усещам приближаването й — каза след малко Стръкчето.

— Съжалявам. Объркал съм се.

Последва силно пращене. Сетне се чу:

— Извинявай, Ранди. Не исках да те притеснявам.

— Няма проблем.

— Просто ми се искаше…

— Сега вече тя наистина идва.

— Добре. Аз просто… Както и да е.

Лейла отвори вратата, скочи вътре и я хлопна зад себе си. Протегна се и измъкна пурата измежду пръстите му. Дръпна си и се отпусна назад в седалката.

— Да разбирам ли, че не си… — започна той.

— Шшт! Доближили сме го максимално. Само дето нямаше точен адрес. Ще трябва да погледна пак.

Той видя как лицето й сякаш се разтвори в дима. За миг чертите й се отпуснаха, после пак се стегнаха толкова бързо, че той се изненада.

— Включи двигателя! Давай! — изкомандва тя.

— Накъде?

— Надолу по Пътя. Ще знам къде да завием, когато му дойде времето. Тръгвай!

Той изкара колата от паркинга и се насочи към изхода.

— Започвам да разбирам…

— Какво? — попита той.

— Какво всъщност сме — отвърна Лейла и му подаде пурата.

Той натисна газта.