Хронобандити

ЕДНО

Ред караше бавно по прашния път. Спирката за почивка, чиито каменни и дървени постройки виждаше пред себе си, вероятно щеше да е последната в тази отсечка на Африка от Ве Единайсет. Той зави към паркинга и спря край едно сиво, лъскаво превозно средство.

— Това е от доста далечното бъдеще — отбеляза той. — Интересно, кой ли е с него…

Измъкна Цветето от отделението, където я държеше, взе си пушката и отвори вратата. Когато слезе, протегна ръка под седалката и напипа един нож в кожена кания. Закачи го на колана си и заключи кабината. После взе от каросерията на пикапа раницата и огледа съдържанието й.

— Всичко, което ми трябва, с изключение на вода — обяви той. — И може би книжка за четене. Сега май ще трябва да вляза вътре и да им обясня, че колата известно време ще остане отпред.

— Стана късно, а ти днес кара доста. Може би ще е по-добре да починеш и да продължиш сутринта.

Той погледна небето.

— Мисля, че мога да походя още няколко часа.

— И да прекараш нощта на открито? Толкова ли е важно да тръгнеш сега?

— Не знам.

— Освен това, тук сигурно има и свястна храна.

— Тук си абсолютно права — каза той, като метна раницата, в която беше сложил Цветето, на гръб и подпря пушката на рамото си. — Ще видим какво предлага менюто и с какви условия за почивка разполагат. Ако не се представят добре, ще е все едно дали ще тръгна още сега.

Той се насочи към основната сграда. Собственикът, възрастен мъж с френски акцент и жена му — млада, едра и очевидно тукашна — седяха в плетени столове до рецепцията, зад един голям вентилатор. Когато Ред влезе, мъжът се усмихна, остави книгата и чашата си и се изправи.

— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезен?

— Здрасти. Казвам се Ред. Ред Доракийн. Чудех се дали имате нещо за вечеря.

— Аз съм Питър Лавал. А това е Бети. Имаме задушено — прясно тукашно месо. За него мога да ви предложа както бира, която също е приготвена тук, така и вносно вино. Ако искате, можете да разгледате кухнята, да помиришете тенджерата.

— Не е необходимо. Оттук усещам аромата. Обещаващ е. А стаите ви какви са?

— Елате да ви покажа. Зад ъгъла са.

Ред го последва по късия коридор и влезе в една малка, чиста стая.

— Не е лоша. Ще я взема — заяви Ред, като хвърли раницата на пода, сложи Цветето в джоба си и постави пушката на леглото. После си съблече якето и го метна до пушката. — Нямам нищо против да опитам бирата ви още сега.

— Заповядайте оттук. Мога да ви осигуря и ключ, ако желаете.

Ред го последва в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Може. Много гости ли имате?

— Не, днес сте само вие. Спокойно е, както винаги.

— Онази лъскава кола отпред ваша ли е?

— Не, моята е отзад и е далеч по-скромна.

— Тогава чия е? — попита Ред, когато стигнаха до рецепцията и той вписа името си в книгата, за да получи ключ.

— О! Вие четете Бодлер! Един от моите любимци. Човек, който е прозирал през преструвките. „Задоволена ли е твоята отпусната плът и силата на твоето желание?“

— „Отговори ми, труп ужасен!“ — допълни Ред, кимна и последва мъжа в трапезарията, където вече го чакаше бирата. — Чия е колата?

Лавал го поведе към верандата и махна с ръка към планините.

— Един доста необикновен човек — каза той. — Тръгна в тази посока миналата седмица. Висок, слаб, с очи като на Распутин… Ръцете му бяха сякаш ги е рисувал Модилияни. И целият беше в зелено, чак до върховете на обувките си. Дори имаше голям зелен пръстен. Не каза накъде отива или защо. Всичко, което разбрах за него, беше, че се казва Джон.

Цветето тихо изписука. Ред притисна с палец пиезокристала, за да покаже, че е разбрал.

— … И за да бъда съвсем откровен, изпитах облекчение, когато си тръгна. Нито ме заплаши с нещо, нито се държа нецивилизовано. Просто в компанията му се чувствах неспокоен.

Ред отпи от бирата си.

— Оставих своята чаша вътре. Искате ли да дойдете при нас във фоайето? Там е малко по-хладно.

Ред поклати глава.

— Харесва ми гледката оттук. Все пак, благодаря.

Лавал сви рамене и влезе вътре. Ред вдигна Цветето.

— Да, разбрах те — измърмори той. — Възможно е да е същият. Като се има предвид…

— Не става въпрос за това — каза тънкото гласче, — макар че наистина е възможно. Така или иначе, именно този случай ме накара да осигуря постоянен надзор. Реших периодично да се свързвам със сензорите на пикапа посредством микровълни. Сега попаднах на нещо.

— На какво?

— Електроактивност, свързана с нещо, което ни приближава откъм югозапад. Не беше трудно да го локализирам в тази пустош наоколо. Приближава се доста бързо.

— Колко голям е обектът?

— Все още не мога да преценя.

Ред отново отпи от бирата си.

— Заключения? Препоръки?

— Отиди да си вземеш пушката и я дръж до себе си. Може би и граната. Не знам с какво ще се наложи да се справяш. Вече изпратих съобщение на онзи доктор, който срещнахме.

— Значи наистина мислиш, че това е неговият човек?

— Трябва да признаеш, че звучи убедително. Предлагам да не рискуваме.

— Не споря.

Ред отиде до ъгъла, откъдето можеше да вижда пикала си.

— Е, Цвете — обади се той. — Нещо лети към нас от тази посока и то не е птица.

— Следя го. Все още имаш време да изтичаш за пушката си.

— О, по дяволите пушката — махна с ръка Ред, извади нова пура и я запали. — Не ми трябва. Освен това, може да имаш възможност да демонстрираш някои от новите си придобивки.

Той взе бирата си и седна на стъпалата пред верандата.

— Получих отговор от доктора. Наблизо е и вече е поел насам.

— Чудесно.

Той отвори Цветето и прочете няколко реда.

— Трябва да призная, че приемаш нещата твърде философски.

— Е, не е ли това най-добрият начин да си отидеш — с питие, пура и хубава книга?

— Подготовката не ми изглежда напълно адекватна.

— Може би това е моето място… Пък и вече видях противниковата страна.

— И?

— Идват.

Роботът бавно се сниши над паркинга. Мъжът, облечен този път изцяло в жълто, беше седнал на гърба му. Машината продължи да забавя скоростта си и най-сетне се долепи до земята на петнайсетина метра от верандата.

Ред отпи от бирата си и я остави на земята. Изправи се с усмивка и пристъпи напред.

— Здрасти, Монди — каза той. — Кое е приятелчето с теб?

— Ред… — започна Мондамей.

— Тишина! — намеси се Джон, слизайки от гърба му. Топазените му пръстени проблеснаха на слънчевата светлина. — Остани в позиция! Активирай бойните системи! — После направи крачка напред и се поклони. — Наричайте ме Джон. А вие, доколкото разбирам, сте Ред Доракийн.

— Правилно. Мога ли да направя нещо за вас?

— В интерес на истината, да. Можете да умрете. Мондамей…

— Един момент. Мога ли да се осведомя за причината?

Ръката на Джон увисна във въздуха. После той рязко кимна.

— Добре. Не го приемайте лично. Аз просто поех една поръчка, за да спечеля голяма сума пари, която ще задоволи различни мои бъдещи стремежи. Един човек на име Чадуик ме нае да го сторя. А, вие кимнахте. Следователно вече знаете, така ли? Бившите приятели могат да се превърнат в най-страшни врагове. Жалко. Но ето ви тук. Няма да ви занимавам с моралната страна на въпроса. Мисля, че вече е късно и едва ли ще ви бъде от кой знае каква полза.

— Значи приемате поръчката, разкривате местоположението ми и намирате тази сложна машина да свърши работата вместо вас?

— Мисля, че това резюмира ситуацията доста добре. Чадуик ме насочи в правилната посока…

— Чудя се дали това, че използвате друг да свърши работата, означава, че ви е страх?

— Страх? По същия начин можете да кажете, че и Чадуик, наемайки мен, е изпитвал страх. Той е много зает човек. Просто иска да постигне добър резултат. Както и аз. Мислите ли, че се страхувам от вас или от който и да е човек?

Ред се усмихна.

— Не — каза Джон, забелязвайки усмивката. — Няма да ме накарате да ви дам незаслужен шанс да продължите живота си. Мнението ви за мен не означава нищо, при положение, че знам повече.

Ред дръпна от пурата си.

— Интересна работа — отбеляза той. — Тогава предполагам, че ще ви е все едно, ако разберете, че мъжът, който ми разказа за вас, се приближава насам?

— Мъж ли? Какъв мъж?

Ред погледна към пътя.

— Едър тип със златисти очи и страхотен слънчев тен — отвърна той. — Срещнах го на една спирка надолу по Пътя. Кара спортен автомобил, модел 1920-а. Беше със скъсана блуза. Каза, че при първа възможност има намерение да ви пробие черепа с шиш за лед.

— Не ви вярвам!

Ред вдигна рамене.

— Защо сам не го попитате? Мисля, че идва насам.

Джон се обърна и видя приближаващия автомобил, който вдигаше облаци прах. Ред пристъпи напред.

— Спрете! Не мърдайте оттам! — Джон се извъртя и вдигна ръка. Очите му се присвиха. — Ако това е някакъв номер, няма да мине. А ако не е, трябва да благодаря на възможността да убия и тази птичка със същия камък. Мондамей! Изгори Ред Доракийн!

Мондамей вдигна дясната си ръка, от която се показа тръба. Той я насочи към Ред. На екранчетата край рамото му проблеснаха светлинки. Чу се прашене. От гърлото на тръбата се изви тънка струйка пушек.

— Пак се развали — обяви той.

— Какво значи „пак“? — викна Джон.

— Така е от хиляди години.

— Тогава го дезинтегрирай! Взриви го! Бомбардирай го! Не ме интересува как ще го направиш!

От вътрешността на Мондамей се чу бръмчене. Светлинките замигаха бързо. Различните модули затракаха. Чу се и някакъв виещ звук.

— Ъ-ъ, Джон — обади се Ред, — никога ли не си се питал защо онази извънземна раса е изоставила тук толкова сложна машина като Мондамей?

— Предполагам, че са го направили, за да върнат цивилизацията ни към варварството, ако кривнем в развитието на някой завой, който те не одобряват.

— Ами! Въобще не е толкова заплетено — каза Ред. — Става въпрос за сериозна повреда в системата. Не са могли да го поправят и са решили да го изоставят. И тъй като са изпитали известно съжаление към него, са го оставили с хобитата и маскировката му. Все пак той е бил напълно безпомощен…

— Мондамей! Истина ли е това?

От всички модули на Мондамей се виеше пушек, а виенето бе прераснало в силен пронизителен звук. Светлинките все още проблясваха, тракането не спираше.

— Страхувам се, че е така, Джон — призна той. — Сигурно като млад съм си давал много зор…

— И защо не ми каза всичко това?

— Ти така и не ме попита.

Ред отново пристъпи напред.

— При това положение — намеси се той, — ще се наложи да изкараш печалбата си по трудния начин.

Джон се обърна към него. На устните му играеше усмивка.

— Така да бъде. Ти получаваш своето, а аз си цапам ръцете — каза той и пристъпи към Ред. — Даже ще ти спестя очакването и отсега ще ти кажа как смятам да постъпя. Смятам да те хвана за врата, да те вдигна във въздуха и да те удуша с една ръка. Не мога да си представя как…

Очите му внезапно се разшириха и той спря. После бавно вдигна ръце към лицето си.

— Какво…

— Забрави да ме попиташ дали самият аз искам да си цапам ръцете — поясни Ред, докато бавно навеждаше Цветето към Джон. — Не искам.

Джон падна и остана неподвижен. От лявото му ухо потече струйчица кръв.

— Виждаш ли? Винаги съм искала говорител с ултразвуков обхват — отбеляза Цветето. — И ако ми беше купил по-новия модел, нямаше да се налага дори да се приближаваш толкова.

Ред отиде до Мондамей, завъртя кристалния ключ и го извади. После му го подаде. В същото време спортният автомобил влезе в паркинга.

— По-добре скрий това някъде или го унищожи — поръча Ред на Мондамей.

— Дори не знаех, че този екземпляр съществува — отвърна той. — Вероятно е бил изработен специално за случая или пък идва от някой друг участък на Пътя. Едва те разпознах. Изглеждаш по-млад. Какво…

Джон изръмжа и направи опит да се надигне. Ред се наведе и го удари в челюстта. Той отново падна назад.

— Е, сега всичко е наред — заяви Ред. — Тъкмо бях тръгнал към теб.

Спортната кола спря. Вратата й се отвори.

— Колко приятно…

— Ще подържиш Цветето за момент, нали? Трябва да поговоря с този господин.

Ред отиде да пресрещне гиганта с черната чанта, който се беше насочил към него.

— Здравейте отново. Съжалявам, ако сме сбъркали и сме ви извикали напразно — Ред погледна към тялото на земята, — но това ли е човекът, когото търсехте?

Огромният мъж кимна и отвори чантата си.

— Той е. Добре ли сте?

— Не се оплаквам. Що се отнася до него, той получи голяма порция ултразвуци и един ляв по челюстта.

Мъжът със златистите очи прегледа ушите и очите на Джон, после преслуша сърцето му. Напълни една спринцовка от някаква ампула, коленичи и заби иглата в дясната му ръка. Сетне измъкна белезници и заключи китките на Джон зад гърба му. После пребърка дрехите му и измъкна куп малки апаратчета и устройства от джобовете, колана и обувките му.

— Засега приключихме — заяви той, като затвори чантата си и стана. — Както ви казах и преди, той е доста опасен. Как привлякохте вниманието му?

— Наели са го да ме очисти.

— Значи някой наистина много силно иска да се отърве от вас.

— Знам. Смятам да взема мерки.

Другият го изгледа внимателно.

— Ще ми бъде много приятно, ако мога да ви помогна с нещо.

Ред прехапа долната си устна и поклати глава.

— Благодаря, докторе. Оценявам жеста, но няма нужда. Случаят е специален.

Големият мъж леко се усмихна и кимна.

— Вие знаете най-добре.

Той се наведе и вдигна безпомощното тяло с една ръка. От усилието блузата му се разпра на гърба. Постави Джон на рамото си, обърна се и протегна ръка.

— Благодаря, че ми върнахте пациента и успех.

— Мерси. Довиждане, докторе.

— Довиждане.

Ред изгледа как мъжът отиде до колата си, метна тялото вътре, после се качи и потегли.

— Радвам се, че Джон си получи своето — обади се Мондамей и постави металната си ръка върху рамото на Ред. — Между впрочем, той успяваше да проследи пътя ти посредством някакъв предавател, монтиран в колата ти. Бил е сложен в сервиза, който си посетил наскоро. Спомена го пред мен. Може би е най-добре да го намерим и да го откачим.

— Добра идея. Да идем да погледнем. — Те тръгнаха към пикапа. — Как не си го усетила, Цвете?

— Сигурно е на необичайна честота. Не знам. Ще започна да сканирам.

— Не ни запозна — обади се Мондамей.

— Ъ-ъ? О, той беше толкова зает с Джон, че не исках да го прекъсвам.

— Не с доктора. Имах предвид „Цветята на злото“. Когато ми подаде книгата, нямах представа какво всъщност държа в ръцете си.

— Извинявай. Такива бяха обстоятелствата. Мондамей, искам да ти представя „Цветята на злото“. Цвете, това е машината за убиване Мондамей.

— За мен е удоволствие — каза Мондамей.

— И за мен. Доколкото разбирам, състоянието ти е доста потискащо — да се разхождаш с всичките тези мъртви електрически вериги, които не могат да функционират.

— Е, не е чак толкова лошо. Това, с което се занимавам основно, наистина ми доставя удоволствие.

— И какво е то?

— Освен всичко друго, аз съм грънчар. Прецизната занаятчийска работа ми харесва.

— Колко запленяващо. Мисля, че и аз до някаква степен съм готова за ръчни действия. Поне бих искала да опитам. Ще ми е интересно някой път да видя това, което си изработил…

— Цвете — обади се Ред, — откри ли предавателя?

— Да. Прикрепен е на шасито, малко пред лявата задна гума.

— Благодаря.

Ред отиде до задната част на пикапа и клекна.

— Права си — каза той след миг. — Тук е.

След като откачи устройството, той отиде до лъскавата сива кола и го прикрепи на нейното шаси. После се върна до мястото, където стоеше Мондамей и разгръщаше Цветето.

— Просто за да разберат, че сме го разкрили — обясни Ред.

— … А този пасаж е направо възхитителен — говореше Мондамей.

— Благодаря.

— Вече е почти време за вечеря — каза Ред. — Ела да ми правиш компания и да ми разкажеш всичко. Имам доста въпроси към теб.

— Поласкан съм — отвърна Мондамей. — Между впрочем, съжалявам за цялата история.

— Не си виновен ти. Но ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш няколко съвета.

— Разбира се. Пък и аз искам да чуя твоята история.

— Тогава да тръгваме.

— Не подавай напрежение натам! Това се нарича „гъделичкащ“ модул… Спри!

Ред спря.

— Ъ-ъ?

— Извинявай. Нямах представа, че говоря на глас. Просто Цветето изучаваше един от моите модули.

— О, така ли?

Те пресякоха верандата и влязоха вътре.