Хронобандити

ЕДНО

Ред седна на леглото си, Мондамей — на пода, а Цветето беше на масата между тях. Над главите им се виеше димът от пурата. Ред вдигна украсената чаша от масата и отпи от гъстото вино.

— О’кей. Докъде бяхме стигнали? — попита той, събу обувките си и ги хвърли край леглото.

— Каза, че не искаш да дойдеш с мен у дома и да правиш грънци — припомни Мондамей.

— Така е.

— … И се съгласи, че ще ти е трудно да напуснеш Пътя и да се криеш неограничено време.

— Да.

— Също така допусна, че да останеш на Пътя и да продължиш да се занимаваш с делата си би било рисковано.

— Правилно.

— Следователно единственият изход, който виждам, е да преминеш в настъпление. Премахни Чадуик, преди той да е премахнал теб.

— Хмм… — Ред затвори очи. — Интересно предложение. Но той е доста далеч оттук. Пък и няма да е никак лесно…

— Къде е сега?

— Последното, което знам за него, е, че върти сериозен бизнес някъде във Ве Двайсет и седем. Там е много богат и могъщ.

— Но ти можеш да го намериш?

— Да.

— Доколко добре познаваш неговото време и място? — попита Мондамей.

— Живях там повече от година.

— Значи най-добрият вариант е да отидеш там и да се справиш с него.

— Предполагам, че си прав.

Ред внезапно остави чашата си, изправи се и закрачи напред-назад.

— Предполагаш?! Какво друго ти остава?

— Да, да! — отвърна Ред, разкопча блузата си и я хвърли на леглото. — Виж, ще се наложи да приключим разговора утре.

Той откопча колана си, изхлузи панталоните и ги хвърли до блузата. После пак закрачи.

— Ред! — рязко каза Цветето. — Пак ли си в едно от онези състояния?

— Не знам. Чувствам се малко странно, това е всичко. Вероятно. Мисля, че сега е по-добре да си вървите. Ще довършим разговора сутринта.

— Смятам, че е по-добре да останем — заяви Цветето. — Бих искала да разбера какво става и може би…

— Не! Говоря сериозно! Ще говорим по-късно! Оставете ме!

— Добре. Както кажеш. Да тръгваме, Монди.

Мондамей стана и взе Цветето от масата.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита той.

— Не.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Докато слизаше надолу но стълбите, Мондамей попита Цветето:

— Какво става? Познавам го от известно време, но никога не съм знаел да е болен от нещо… Какво му има?

— Нямам представа. Не му се случва често, но когато се случи, настоява да остане сам. Мисля, че има повтарящи се пристъпи на невменяемост — някаква мания или нещо подобно.

— Как така?

— Ще разбереш какво имам предвид, ако утре сутринта надзърнеш в стаята му. Сметката тук ще е доста голяма. Ще обърне това място надолу с главата.

— Някога преглеждал ли се е при лекар?

— Аз поне не знам да го е правил.

— Сигурно има някои много добри лекари в по-високите векове.

— Така е. Той обаче не би отишъл при никого. На сутринта ще е наред. Може би ще е малко изморен, може дори да има известна промяна в личността, но ще е наред.

— Каква промяна в личността?

— Трудно е за обяснение. Ще видиш.

— Ето нашата стая. Сигурна ли си, че искаш да пробваме това?

— Ще ти кажа вътре.