Ген

93.

По време на есенната конференция на организацията на университетските служби за технологичен трансфер (ОУСТТ) — група, посветила усилията си за лицензиране работата на университетските учени — филантропът Джак Б. Уотсън направи вълнуващо и ключово обръщение. Засегна обичайните си теми — забележителния напредък на биотехнологиите, важността на гениите патенти, запазването на закона Бей — Доул, който гарантираше интелектуалното право на университетите и фондациите с нетърговска цел, и необходимостта да се запази статуквото, осигуряващо просперитет на бизнеса и големи приходи за университетите.

— Здравето и благосъстоянието на нашите университети зависят от партньорите ни в биотехнологиите и затова те трябва да са силни. Това е ключът към познанието, ключът към бъдещето!

Каза им онова, което искаха да чуят, и слезе от сцената, изпратен от обичайните бурни аплодисменти. Само малцина забелязаха, че леко накуцва и че дясната му ръка не се движи съвсем свободно.

Зад кулисите той хвана за лакътя една красива жена.

— Къде е доктор Робинс, по дяволите?

— Чака те в клиниката — каза тя.

Уотсън изпсува, после се облегна на жената и двамата излязоха навън при чакащата ги лимузина. Вечерта беше студена, имаше лека мъгла.

— Шибани доктори — каза той, — Никакви изследвания повече не искам да ми правят.

— Доктор Робинс не спомена нищо за изследвания.

Шофьорът отвори вратата. Уотсън се качи тромаво, провлачваше единия си крак. Наложи се жената да му помогне.

Той се отпусна на седалката и примижа. Жената се качи от другата страна.

— Много ли те боли?

— Вечер е най-лошо.

— Искаш ли хапче?

— Вече взех едно. — Той си пое дълбоко дъх. — Робинс знае ли какво ми е?

— Май да.

— На теб каза ли ти?

— Не.

— Лъжеш.

— Не ми каза, Джак.

— Господи!

Лимузината набра скорост в мрака. Уотсън гледаше през прозореца и дишаше тежко.

В този час на денонощието клиниката беше пуста. Фред Робинс, трийсет и пет годишен и красив като кинозвезда, чакаше Уотсън заедно с двама по-млади лекари в голяма стая за прегледи. На едната стена имаше светещи кутии за снимки от рентген, електрофореза и ядрено-магнитен резонанс.

Уотсън се отпусна тежко на един стол и махна на по-младите мъже.

— Вие можете да си тръгвате.

— Джак…

— Можеш да ми го кажеш и сам — обърна се Уотсън към Робинс. — Деветнайсет шибани доктори ме преглеждаха през последните два месеца. Толкова резонанси и скенери ми направиха, че вече светя в тъмното. Кажи ми какво ми е. — Махна и на жената. — Ти също изчакай отвън.

Всички излязоха. Уотсън остана сам с Робинс.

— Казват, че си най-добрият диагностик в Америка, Фред. Така че казвай.

— Ами — започна Робинс, — касае се основно за биохимичен процес. Затова исках…

— Преди три месеца — прекъсна го Уотсън — ме заболя кракът. Само седмица по-късно вече го влачех. Обувката ми се протърка от едната страна. Скоро след това ми стана трудно да качвам стълби. Сега имам слабост в дясната ръка. Не мога да си изстискам паста за зъби от тубичката, ако не са помогна с лявата. Става ми трудно да дишам. И всичко това само за три месеца! Така че кажи ми какво става.

— Нарича се пареза на Вогелман — отговори Робинс. — Не се среща често, но не е и от редките болести. Няколко хиляди случая годишно, може би петдесет хиляди в световен мащаб. Най-напред е била описана в края на деветнайсети век от един френски…

— Лекува ли се?

— На този етап — каза Робинс — не е открито задоволително лечение.

— Има ли някакво лечение?

— Палиативни и укрепващи процедури, масаж и витамини от групата В…

— Но няма лечение.

— Всъщност да, няма, Джак.

— Какво го причинява?

— Това поне знаем. Преди пет години екипът на Ендърс от института „Скрипс“ изолира един ген, BRD7A, който кодира специфичен протеин, ангажиран във възстановяването на миелина около нервните клетки. Доказаха, че мутация в гена причинява пареза на Вогелман при животните.

— И какво, казваш ми, че имам заболяване, причинено от генен дефицит? Не е кой знае какво.

— Да, но…

— Преди колко време са открили гена? Пет години? Значи можем да започнем генно заместване, за да се произвежда кодираният протеин в тялото…

— Заместващата терапия крие рискове, разбира се.

— Мислиш ли, че ми пука? Погледни ме, Фред. Колко време ми остава?

— Срокът варира, но…

— Казвай.

— Може би четири месеца.

— Господи! — Уотсън прокара ръка по челото си, после вдиша дълбоко. — Добре, значи така стоят нещата. Да направим терапията. Минали са пет години, значи трябва да са изработили протокол.

— Не са — каза Робинс.

— Някой трябва да го е направил.

— Не са. „Скрипс“ е патентовал гена и го е преотстъпил ос лиценз на „Бейнарт Багхоф“, швейцарския фармацевтичен гигант. Било е част от по-голяма пакетна сделка със „Скрипс“, включваща двайсетина различни съвместни проекта. BRD7A не е бил сметнат за приоритетен.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

— От „Бейнарт“ определили висока лицензна такса за гена.

— Защо? Това е рядко заболяване, няма смисъл да… Робинс сви рамене.

— Те са голяма компания. Един Бог знае защо правят това или онова. Лицензионният им отдел определя такси за близо осемстотин гена, които са под техен контрол. В този отдел работят четиридесет служители. Бюрокрация от чист вид. Така или иначе, таксата е била висока…

— Господи!

— И никоя лаборатория, никъде по света, не е работила върху заболяването през последните пет години.

— Господи!

— Било е твърде скъпо, Джак.

— Тогава аз ще купя проклетия ген.

— Не можеш. Вече проверих. Не се продава.

— Всичко се продава.

— Всяка продажба от страна на „Бейнарт“ трябва да бъде одобрена предварително от „Скрипс“, а от службата за технологичен трансфер на „Скрипс“ отказаха да…

— Няма значение, сам ще го лицензирам.

— Това можеш да направиш. Да.

— И сам ще организирам генното заместване. Ще съберем екип в тази болница.

— Наистина ми се ще да можехме, Джак. Но генното заместване е изключително рисковано и в днешни дни никоя лаборатория не би поела такъв риск. Още никой не е влязъл в затвора за неуспешно генно заместване, но процентът на смърт при пациентите е много висок и…

— Фред. Погледни ме.

— В Шанхай може и да се навият.

— Не, не. Тук.

Фред Робинс прехапа устни.

— Джак, трябва да погледнеш истината в лицето. Шансът за успех е под един процент. Ако пет години бяхме работили, щяхме да имаме резултати от тестове върху животни, от векторни тестове, имунопотискащи протоколи, все неща, които щяха да подобрят шансовете за успех. Но да стреляме на сляпо…

— Само за това имам време. За стрелба на сляпо.

Фред Робинс клатеше глава.

— Сто милиона долара — каза Уотсън. — За лабораторията, която се съгласи да го направи. Ще купим някоя частна клиника. Аз ще съм единственият пациент, никой нищо няма да разбере. Ще направим процедурата там. Или ще се получи, или не.

Фред Робинс поклати тъжно глава.

— Съжалявам, Джак. Наистина съжалявам.