Ген

81.

— Боб — каза Алекс, придържаше с рамо телефона до ухото си.

От другата страна на линията се чу стон.

— Кое време е?

— Седем сутринта, Боб.

— Господи… — Чу се как главата му се стоварва обратно върху възглавницата. — Дано да е нещо важно, Алекс.

— Да не си бил на дегустация снощи? — Робърт А. Кох, уважаваният директор на адвокатската им фирма, беше вдъхновен почитател на виното. Пазеше колекцията си в сейфове из целия град. Наддаваше на аукциони в Кристис; пътуваше с цел покупки до Напа, Австралия, Франция. Според Алекс обаче всичко това беше просто извинение да се напива регулярно.

— Казвай, Алекс. И дано да не е някоя глупост.

— Добре. Вече двайсет и четири часа ме преследва ловец на глави, огромен здравеняк, прилича на ходеща планина, преследва мен и сина ми с надеждата да ни забие игли за биопсия и да ни вземе клетките.

— Много смешно. Казвай какво има.

— Не се шегувам, Боб. Гони ни ловец на глави.

— Просто така?

— Не. Мисля, че е свързано с „Биоджен“.

— Говори се, че си имат неприятности — каза Боб. — Значи се опитват да ви вземат клетки? Вероятно нямат това право.

— „Вероятно“ не ме устройва, Боб.

— Знаеш, че законът е неясен.

— Виж — каза тя, — осемгодишното ми дете е с мен и онези се опитват да го вкарат в линейка и да забият дебела игла в черния му дроб. Не искам да чувам какво било неясно. — Искам да чуя от теб, че ще ги спреш.

— Ще се опитаме, естествено — каза той. — Това е свързано със случая на баща ти, нали?

— Да.

— Говори ли с него?

— Не си вдига телефона.

— Обади ли се в полицията?

— Има заповед за задържането ми. В Окснард. За днес е насрочено изслушване в тамошния съд. Искам някой да се яви вместо мен, някой, който си разбира от работата.

— Ще пратя Денис.

— Казах някой, който си разбира от работата.

— Денис е добър.

— Денис е добър, когато има един месец да се подготви. Изслушването е днес, Боб.

— Добре де, кого искаш тогава?

— Искам теб — каза тя.

— Оле Боже! Окснард? Много е далече… Не знам дали…

— На задната седалка имам пушка с рязана цев, Боб. Изобщо не ме интересува дали ти се шофира до Окснард, или не.

— Добре де, добре, по-спокойно — каза той. — Ще гледам да уредя нещо.

— Ще отидеш ли?

— Да, ще отида. Някакви подробности ще ми кажеш ли? За какво е цялата тази история?

— Ще намериш всичко в досието по случая Бърнет. Предполагам, че са се позовали на суверенното право за отчуждаване, може да ме обвиняват и в присвояване.

— Присвоила си собствените си клетки?

— Те твърдят, че са тяхна собственост.

— Как може твоите клетки да са тяхна собственост? Съдът им присъди собственост върху клетките на баща ти. А, да, ясно. Същите клетки. Но това са глупости, Алекс.

— Кажи го на съдията.

— Не могат да нарушат целостта на твоето тяло или я на тялото на сина ти само защото…

— Запази го за съдията — прекъсна го тя. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш какво е станало.

И прекъсна.

Погледна Джейми. Той още спеше, кротко като ангелче. Ако Кох се добереше до Окснард към десет-единайсет, може и да уредеше спешно изслушване за следобеда. Нямаше смисъл да му се обажда преди четири часа. Дотогава оставаше много време.

Продължи по шосето към Ла Хола.