Ген

1.

Отдел 48 на Върховния съд в Лос Анжелис се помещаваше в зала с дървена ламперия и огромен герб на щата Калифорния. Залата беше малка и натруфена. Червеникавият килим беше износен и мръсен. Свидетелската банка беше лекьо-сана и издраскана, а една от неоновите лампи не работеше и отделението на съдебните заседатели беше в сянка. Самите съдебни заседатели бяха облечени небрежно, с дънки и по къси ръкави. Столът на съдията проскърцваше всеки път, когато почитаемият Дейвис Пайк се обърнеше към лаптопа си, което правеше кажи-речи непрекъснато. Алекс Бърнет се зачуди дали негова чест не си проверява пощата или борсовите показатели на акциите си.

Като цяло, тази съдебна зала никак не подхождаше на сложен процес, свързан с биотехнологиите, но точно с това се занимаваха тук вече две седмици по делото „Франк М. Бърнет срещу Университета на Калифорния“.

Алекс беше млада, на трийсет и две, адвокат с успешна кариера и младши партньор в правната фирма, за която работеше. Седеше на масата на тъжителите заедно с другите членове на адвокатския екип, нает от баща й, който тъкмо сядаше зад свидетелската банка. Побърза да му се усмихне насърчително, макар да имаше някои съмнения относно представянето му.

Франк Бърнет беше широкоплещест и младееше за възрастта си. Беше на петдесет и една, но изглеждаше в добро здраве и уверен в себе си, докато полагаше клетвата. Алекс знаеше, че енергичният вид на баща й не работи в негова полза. Още повече, че беше натрупал много негативи в общественото съзнание още преди началото на процеса. Екипът за връзки с обществеността на Рик Диел се беше постарал да представи баща й като неблагодарен, алчен и безскрупулен човек. Човек, който подлага крак на научния прогрес. Човек, който не спазва обещанията си, човек, за когото са важни единствено парите.

Всичко това не отговаряше на истината — нещо повече, беше противоположно на истината. Само че нито един репортер не се беше обадил да поиска неговата гледна точка. Нито един. Зад Рик Диел стоеше Джак Уотсън, известният филантроп. Медиите бяха приели, че Уотсън е добрият, следователно нейният баща беше лошият. И веднага щом тази версия на средновековна пиеса се появи в „Ню Йорк Таймс“ (написана от местния им кореспондент, който по принцип следеше развлекателната индустрия), всички запяха в един глас. В „Лос Анжелис Таймс“ излезе голяма статия в същия дух — основната й цел беше да надмине нюйоркския си първообраз в очернянето на баща й. А местните новинарски програми ежедневно сипеха хули върху човека, който искал да спре прогреса в медицината и си позволявал да критикува Калифорнийския университет, това свещено средище на науката и познанието. Половин дузина камери ги следяха по петите, нея и баща й, винаги щом пристъпеха в сградата на съда.

Собствените им усилия да популяризират гледната си точка се оказаха необикновено безуспешни. Медийният съветник, нает от бащай, си разбираше от работата, но не можеше да се мери с добре смазаната и добре финансирана машина на Джак Уотсън.

Разбира се, заседателите бяха видели част от репортажите. Медийното отразяване усложняваше неимоверно задачата на баща й не само да разкаже историята от своя гледна точка, но и да изчисти името си, да противодейства поне отчасти на вредите, нанесени му от пресата преди още да е седнал на свидетелското място.

Един от колегите й стана и започна да задава въпросите си на баща й.

— Господин Бърнет, да се върнем към месец юни преди осем години. С какво се занимавахте по онова време?

— Работех в строителството — с твърд глас каза баща й. — Отговарях за всички заварчици при строежа на газопровода Калгари.

— И кога за пръв път решихте, че може да сте болен?

— Започнах да се будя нощем. Плувнал в пот.

— Поддържали сте температура?

— Така си помислих.

— Отидохте ли на лекар?

— В началото не — каза той. — Реших, че съм хванал грип или нещо такова. Но продължавах да се потя. След месец започнах да се чувствам силно отпаднал. Тогава вече отидох на лекар.

— И какво ви каза лекарят?

— Каза, че имам новообразувание в корема. И ме прати при най-изтъкнатия специалист на Западния бряг. Един професор от медицинския център на Калифорнийския университет в Лос Анжелис.

— Кой беше този специалист?

— Доктор Майкъл Грос. Седи ето там. — Баща й посочи обвиняемия, който седеше на съседната маса. Алекс не погледна натам. Следеше с поглед баща си.

— И прегледа ли ви доктор Грос?

— Да, прегледа ме.

— Извърши физически преглед?

— Да.

— Направи ли ви някакви изследвания на онзи етап?

— Да. Кръв, рентген и томографско изследване на цялото тяло. Също биопсия на костен мозък.

— Как точно стана това, господин Бенет?

— Заби игла в бедрената кост, ето тук, горе. Иглата пробива костта и стига до костния мозък. Изтегля се малко количество и се подлага на анализ.

— И след като тези изследвания бяха направени, той съобщи ли ви диагнозата?

— Да. Каза, че имам остра Т-клетъчна лимфобластна левкемия.

— Какво представлява тази болест, така, както ви е било обяснено?

— Рак на костния мозък.

— Доктор Грос предложи ли лечение?

— Да. Операция и след това химиотерапия.

— А каза ли ви каква е прогнозата? Какъв е вероятният изход от това заболяване?

— Каза, че прогнозата не е добра.

— Беше ли по-конкретен?

— Да. Каза, че най-вероятно ми остава по-малко от година.

— Консултирахте ли се с друг лекар?

— Да.

— Какво каза той?

— Диагнозата му беше… той, ъъъ… той потвърди диагнозата. — Баща й млъкна и прехапа устна в опит да се овладее. Алекс се изненада. Баща й рядко се поддаваше на емоции, беше корав човек. Сърцето й се стегна, макар на друго ниво да съзнаваше, че тази проява на слабост ще е от полза за делото. — Уплаших се, много се уплаших — продължи баща й. — Всички ми казваха, че… че не ми остава много — завърши той и сведе глава.

Съдебната зала потъна в мълчание.

— Господин Бърнет, искате ли вода?

— Не. Добре съм. — Той вдигна глава и прокара ръка по челото си.

— Ако сте готов, да продължим.

— Консултирах се и с трети специалист. И всички ми казваха, че доктор Грос е най-добрият лекар за това заболяване.

— И вие започнахте терапия при доктор Грос.

— Да.

Баща й изглеждаше по-добре. Алекс се отпусна в стола и ся пое дъх. Разпитът протичаше гладко и баща й разказваше историята, която беше разказвал вече десетки пъти. Как той, уплашен за живота си човек, се доверил изцяло на доктор Грос; как се подложил на операция и химиотерапия под наблюдението на доктор Грос; как симптомите на заболяването бавно отшумели през следващата година; как в началото доктор Грос изглеждал убеден, че баща й е добре и че лечението е завършило успешно.

— Ходехте ли на контролни прегледи при доктор Грос след това?

— Да. На всеки три месеца.

— И какво показваха прегледите?

— Че всичко е нормално. Наддадох на тегло, силите ми се връщаха, косата ми порасна. Чувствах се добре.

— И какво стана после?

— Някъде година по-късно, след един от контролните прегледи, доктор Грос се обади и каза, че искал да направим няколко допълнителни изследвания.

— Каза ли защо?

— Каза, че някои от кръвните ми показатели не изглеждали добре.

— Спомена ли кои точно?

— Не.

— Каза ли, че ракът се е възобновил?

— Не, но аз точно това си помислих. Никога не бяхме повтаряли изследванията. — Баща й се размърда неспокойно. — Попитах го дали ракът се е върнал и той каза: „На този етап — не, но трябва да ви следим много внимателно“. Настоя, че трябвало да ме тестват непрекъснато.

— Вие как реагирахте?

— Бях ужасен. В известен смисъл беше по-страшно и от първия път. Тогава, първия път, си направих завещанието, подготвих всичко необходимо. А след това се оправих и получих шанс за втори живот — шанс да започна отначало. А после дойде онова телефонно обаждане и аз отново изпаднах в ужас.

— Решили сте, че сте болен.

— Разбира се. Защо иначе ще иска да повторим изследванията?

— И сте били уплашен.

— Ужасен.

Алекс наблюдаваше размяната на въпроси и отговори и съжаляваше, че нямат снимки. Сега баща й изглеждаше жизнен и енергичен. Но тя го помнеше, когато беше крехък, сив и слаб. Тогава дрехите висяха по тялото му; имаше вид на умиращ. Сега изглеждаше силен, като човек, който цял живот е работил по строежите. Не приличаше на човек, който се плаши лесно. Алекс знаеше, че тези въпроси са ключови за иска им — обвинение в измама и в причиняване на душевни страдания. Но трябваше да се подходи предпазливо. А тя знаеше, че колегата й има лошия навик да забравя за собствените си бележки, след като разпитът на свидетеля потръгне.

Адвокатът каза:

— Какво стана след това, господин Бърнет?

— Направих изследванията. Доктор Грос ги повтори всичките. Дори настоя за нова чернодробна биопсия.

— Какво показаха изследванията?

— Докторът ми каза да дойда отново след половин година.

— Защо?

— Само това каза. „Елате пак след половин година“.

— Вие как се чувствахте по онова време?

— Чувствах се здрав. Но реших, че имам рецидив.

— Доктор Грос ли ви го каза?

— Не. Нищо не ми каза. Нито той, нито някой друг в болницата. Само това, „Елате след половин година“.

И съвсем естествено баща й беше решил, че още е болен. Запознал се беше с една жена, за която при други обстоятелства сигурно би се оженил, но не го направи, защото вярваше, че не му остава много. Продаде къщата и се премести в малък апартамент, за да не остане неизплатена ипотека след смъртта му.

— Излиза, че сте чакали да умрете — каза адвокатът.

— Възразявам!

— Оттеглям този въпрос. Да продължим нататък. Господин Бърнет, в продължение на колко време продължихте да ходите периодично в медицинския център на Калифорнийския университет за изследвания?

— Четири години.

— Четири години. И кога за пръв път ви обзе подозрението, че не ви казват истината за състоянието ви?

— Ами, минали бяха четири години, а аз все така се чувствах здрав. Нищо особено не се случваше. Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че симптомите ще се появят, но това така и не стана. Само че доктор Грос все повтаряше, че трябва да ходя на изследвания. По онова време се бях преместил в Сан Диего и исках да си правя изследванията там и да му пращам резултатите. Но той отказа категорично: трябвало да си правя изследванията в Калифорнийския университет, и толкова.

— Защо?

— Каза, че предпочитал да работи със собствената си лаборатория. Но в това нямаше логика. А и ме караше да подписвам все повече формуляри.

— Какви формуляри?

— Отначало бяха само декларации за информирано съгласие, че се подлагам на рискова процедура. По една-две страници дълги. Скоро обаче се появиха нови формуляри, с кои-то потвърждавах съгласието си да участвам в изследователски проект. Всеки път, когато отивах при него за контролни изследвания, ме чакаха нови формуляри. Накрая станаха по десетина страници плътен текст, пълни с неразбираеми юридически термини.

— И вие подписвахте ли ги?

— Накрая спрях да ги подписвам.

— Защо?

— Защото някои от формулярите представляваха писмено съгласие за използване на тъканите ми за търговски цели.

— И това ви притесни?

— Естествено. Защото смятах, че той не ми казва истината. За това какво прави и за какво са всички тези изследвания. При една от срещите ни го попитах директно дали използва тъканите ми за търговски цели. Той отрече категорично и каза, че интересът му бил изцяло научен. Аз приех думите му и подписах всичко, с изключение на онези формуляри, които позволяваха тъканите ми да бъдат използвани за търговски цели.

— И какво стана?

— Той много се ядоса. Каза, че повече няма да може да ме лекува, освен ако не подпиша всички формуляри, и че така поставям на риск здравето и бъдещето си. Каза, че съм правел голяма грешка.

— Възразявам! Свидетелят преразказва чужди думи.

— Добре. Господин Бърнет, когато отказахте да подпишете онези формуляри, доктор Грос спря ли да ви лекува?

— Да.

— И какво открихте вие впоследствие?

— Че доктор Грос е продал тъканите ми — клетките, които е извадил от тялото ми при всичките онези изследвания — на една фармацевтична компания, „Биоджен“.

— Как се почувствахте, когато разбрахте това?

— Бях шокиран — каза баща й. — Бях отишъл при доктор Грос болен, уплашен и уязвим. Бях му поверил живота си. Като пациент на лекар. Вярвах му. А после се оказа, че той ме е лъгал и ненужно ме е плашил в продължение на години, само за да краде клетки от тялото ми и да ги продава за лична изгода. За себе си. Изобщо не му е пукало за мен. Просто е искал да вземе клетките ми.

— Знаете ли на колко са били оценени клетките ви?

— От фармацевтичната компания казаха, че са платили три милиарда долара.

Съдебните заседатели ахнаха в един глас.