Ген

42.

— Елис — каза г-жа Ливайн, — какво има в тази епруветка?

Синът й държеше сребрист флакон с малък пластмасов накрайник. Седяха в хола на семейната къща в Скарсдейл. Отвън работници трополяха в гаража. Ремонтираха. Подготвяха къщата за продан.

— Какво има в това нещо? — повтори тя.

— Нова генна терапия, мамо.

— Не ми трябва.

— Подмладява кожата. Прави те да изглеждаш по-млада.

— На баща ти си казал друго — възрази тя. — Казал си му, че ще му подобри сексуалния живот.

— Ами…

— Това е негова идея, нали?

— Не, мамо.

— Слушай какво ще ти кажа. Не искам да си подобрявам сексуалния живот. Никога не съм била по-щастлива.

— Спите в отделни стаи.

— Защото той хърка.

— Мамо, този спрей ще ти помогне.

— Нямам нужда от помощ.

— Ще те направи още по-щастлива, гарантирам ти…

— Винаги си бил упорит като муле, още от дете.

— Стига, мамо…

— И сега си същият, нищо че вече си голям.

— Мамо, моля те… — Елис започваше да се ядосва. Всъщност изобщо не беше негова работа да убеждава майка си. Брат му Арън трябваше да го направи. Той й беше любимецът. Само че имал работа в съда, представете си. И насади Елис да го свърши.

Той се приближи към нея със спрейчето.

— Махни се от мен, Елис.

Той продължи да се приближава.

— Аз съм ти майка, за Бога! — повиши глас тя и го настъпи силно по палеца на крака. Той извика от болка, после я сграбчи за тила, бутна спрея под носа й и натисна. Тя се дърпаше и въртеше.

— Няма! Няма!

Но от виковете само вдиша по-бързо съдържанието му.

— Не, не, не!

Той я задържа така още миг. Беше все едно я душеше, същата хватка, същото усещане, докато тя се бореше в ръцете му. Стана му много кофти. Кожата на бузите й под пръстите му, гневните й викове. Долови миризмата на пудрата й.

Накрая я пусна и отстъпи крачка назад.

— Как смееш! — извика тя. — Как смееш! — И избяга от стаята.

Елис се облегна на стената. Повръщаше му се при мисълта, че е посегнал така на майка си. Но някой трябваше да го направи. Просто нямаше друг начин.