Ген

6.

„Биоджен Рисърч“ се помещаваше в огромен лъскав куб в индустриалната зона на Уествю Вилидж. Надвиснал величествено над магистрала 101, кубът беше рожба на президента на компанията Рик Диел, който настояваше всички да го наричат „хексахедрон“. Кубът изглеждаше внушително и високотехнологично и в същото време не разкриваше нищо от случващото се вътре — точно както го беше замислил Диел.

В добавка, „Биоджен“ разполагаше и със складови помещения с площ от четири хиляди квадратни метра в индустриална зона, отдалечена на три километра от централата. Точно там бяха разположени помещенията с опитните животни и по-опасните лаборатории. Джош Уинклър, обещаващ млад учен, взе гумени ръкавици и хирургическа маска от рафта до вратата към животинските помещения. Помощникът му Том Уелър четеше изрезките от вестници, залепени на стената.

— Хайде, Том — каза Джош.

— Диел сигурно е оцапал гащите — каза Уелър и посочи статията. — Чете ли това?

Джош се обърна да погледне. Беше статия от „Уолстрийт Джърнъл“:

— „Лесно възприемат модните тенденции“… — каза Джош — Това шега ли е?

— Не, напълно сериозно е. Въпрос на маркетинг — каза Том Уелър. — В наше време всичко е маркетинг. Чети нататък.

— Невероятно — каза Джош. — Тия типове в Тулуза дават пресконференция и целият свят публикува историйката им за „господарския“ ген! Имат ли поне една публикация в научно списание?

— Не, само пресконференцията. Нямат публикация, нито споменават за бъдеща такава.

— И какво е следващото, робският ген? Пълни глупости, ако ме питаш — каза Джош и си погледна часовника.

— Искаш да кажеш, че се надяваме да са глупости.

— Да, това искам да кажа. Да се надяваме, че са глупости. Защото иначе определено ще подлее вода на онова, което „Биоджен“ се кани да обяви официално.

— Мислиш ли, че Диел ще отложи съобщението? — попита Том Уелър.

— Може би. Но Диел не обича да чака. А и откакто се върна от Вегас, съвсем е пощурял.

Джош си сложи гумените ръкавици, предпазните очила и хартиената маска, после взе петнайсетсантиметровия цилиндър със сгъстен въздух и зави в горния му край флакончето с ретровирус. Цялото устройство беше голямо колкото цилиндър за пура. След това нагласи миниатюрен пластмасов конус най-отпред на джаджата и го натисна с палец, докато щракна на място.

— Взимай си джобния компютър и да действаме — каза на колегата си.

Силната и леко сладникава миризма на плъховете им беше позната до болка. Тук имаше петстотин-шестстотин плъха, всичките в клетки с етикетчета, спретнато наредени една върху друга на два метра височина от двете страни на централната пътека.

— Кои ще обработваме днес? — попита Том Уелър. Джош изчете поредица номера. Том провери в джобния си компютър местоположението им. Тръгнаха по пътеката, докато не стигнаха до клетките с днешните номера. Пет плъха в пет клетки. Животинките бяха бели, закръглени, движеха се нормално.

— Изглеждат добре. Това втората им доза ли е?

— Да.

— Хайде, момчета — каза Джош. — Дръжте се прилично, милички. — Отвори първата клетка и с бързо движение хвана плъха вътре. Държеше животното през телцето, като с палеца и показалеца си придържаше умело вратлето му. Нагласи малкия пластмасов конус върху муцунката на плъха. Дъхът на животното замъгли прозрачната маска. Кратко изсъскване и вирусът беше освободен през дюзата. Джош задържа маската върху муцуната на плъха още десет секунди, докато животното вдиша. После го пусна обратно в клетката му.

— Първият е готов.

Том Уелър отбеляза с електронната писалка върху монитора на компютърчето си и двамата се преместиха пред следващата клетка.

Ретровирусът беше обработен така, че да пренася ген, известен като ACMPD3N7, един от гените, контролиращи аминокарбоксимуконатната паралдехидна декарбоксилаза. В „Биоджен“ го наричаха „гена на зрелостта“. Когато се активираше, ACMPD3N7, изглежда, променяше реакциите на амигдалата и цингулатната гънка в мозъка. В резултат се наблю-даваше по-ранно настъпване на зряло поведение — поне при плъховете. Женските плъхове в детска възраст например показваха наченки на майчинско поведение, като търкаляне на изпражненията в клетката, много по-рано от обичайното А „Биоджен“ разполагаше и с предварителни данни за подобно действие на гена и при маймуни.

Интересът към този ген произтичаше от възможната му връзка с невродегенеративните заболявания. Една от теориите за възникването на тези заболявания гласеше, че те са резултат от нарушения на мозъчните пътеки, отговорни за съзряването.

Ако това беше вярно — ако ACMPD3N7 имаше връзка, да речем, с болестта на Алцхаймер или с друга форма на сенил-ност, — то търговската стойност на гена би била огромна.

Джош тъкмо нагласяваше маската върху муцунката на поредния плъх, когато телефонът му иззвъня. Той даде знак на Том да го извади от джоба на ризата му.

Уелър погледна екранчето и каза:

— Майка ти е.

— О, по дяволите — измърмори Джош. — Я хвани тоя плъх.

— Джошуа, какво правиш?

— Работя, мамо.

— Можеш ли да прекъснеш?

— Не точно…

— Защото случаят е спешен. Джош въздъхна.

— Какво е направил този път?

— Не знам — каза тя, — но е в ареста, в центъра.

— Ами Чарли да го измъкне. — Чарлз Силвърбърг беше семейният адвокат.

— Той точно това прави в момента — каза майка му. — Но Адам трябва да се яви пред съда. И някой трябва да го докара вкъщи след изслушването.

— Аз не мога. На работа съм.

— Той ти е брат, Джош.

— Да. И освен това е на трийсет — каза Джош. Това продължаваше от години. Брат му Адам, инвестиционен банкер, вече десетина пъти влизаше и излизаше от клиники за детоксикация. — Не може ли да си вземе такси?

— Не мисля, че е разумно при тези обстоятелства. Джош въздъхна отново.

— Какво е направил, мамо?

— Явно е купил кокаин от жена, която работела под прикритие за Агенцията за борба с наркотиците.

— Пак ли?

— Джошуа. Ще отидеш ли да го вземеш, или не? Дълга въздишка.

— Да, мамо. Ще отида.

— Сега ли? Можеш ли да тръгнеш веднага?

— Да, мамо, тръгвам.

Прекъсна връзката и се обърна към Уелър.

— Какво ще кажеш да довършим това след два часа?

— Няма проблем — каза Том. — И без това имам недовършена документация в офиса.

Джошуа се обърна и на излизане от помещението свали ръкавиците. Пъхна флакончето, предпазните очила и хартиената маска в джоба на престилката си, свали ламинираната картичка на щипка, която предупреждаваше за радиационна опасност, и бързо тръгна към колата си.

Докато караше към центъра, хвърли поглед към флакончето, което се подаваше от джоба на престилката, метната на Дясната седалка. Ако не искаше да наруши протокола на изследването, трябваше да се върне в лабораторията и да напръска останалите плъхове преди пет следобед. Разписанията от този вид и необходимостта да се спазват символизираха всичо, което различаваше Джош от по-големия му брат. Преди Адам имаше всичко — привлекателна външност, много приятели, спортни постижения. Гимназиалните му години в елитното училище „Уестфийлд“ се състояха сякаш само от триумфи — редактор на училищния вестник капитан на футболния отбор, президент на клуба по дебати, накрая спечели и стипендия за колеж. За разлика от него, Джош беше типичният смотан зубър. Пълничък, нисък и тромав. Като вървеше, си влачеше краката — такава му беше походката и нищо не можеше да направи. Момичетата го презираха. Чуваше ги как се кискат зад гърба му по коридорите. Гимназията беше истинско мъчение за Джош. И той не се справи добре. Адам отиде да учи в Йейл. Джош едва го добута до „Емерсън Стейт“.

Сега всичко беше различно.

Преди година Адам го бяха уволнили от Дойче Банк. Проблемите му с наркотиците нямаха край. Междувременно Джош беше започнал в „Биоджен“ като обикновен лаборант, но бързо се беше придвижил нагоре, след като компанията започна да оценява трудолюбието и изобретателността му. Джош имаше акции на компанията и ако някой от проектите, върху които се работеше в момента, включително и този с гена на зрелостта, се реализираше на пазара, щеше да стане богат човек.

А Адам…

Спря пред съда. Адам седеше на стъпалата и гледаше в една точка, свел глава. Вехтият му костюм беше целият на петна, по страните му имаше поне двудневна четина. Чарлз Силвърбърг стоеше до него и говореше по телефона си.

Джош натисна клаксона. Чарлз му махна и си тръгна. Адам се повлече към колата.

— Благодаря ти, братле. — Настани се на седалката и тресна вратата. — Оценявам го.

— Няма проблем.

Джош се включи в движението и си погледна часовника. Имаше достатъчно време да закара Адам до къщата на майка им и да се върне на работа преди пет.

— Да не би да прекъснах нещо? — попита Адам.

Ето това най-много го дразнеше у брат му. Направо си умираше да обърква живота на всички около себе си. Това му носеше истинска наслада.

— Всъщност да.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Ако съжаляваше, щеше да престанеш с тази гадост.

— Стига бе, човек — каза Адам. — Откъде можех да зная? Беше си клопка, сериозно ти казвам. И Чарлз го каза. Оная кучка ме насади. Чарлз каза, че лесно ще ме измъкне.

— Нямаше да попадаш в капани — възрази Джош, — ако не купуваше дрога.

— О, я ми се разкарай от главата! Няма да ми четеш лекции.

Джош не каза нищо. Защо изобщо го беше споменал? След всичките тези години отлично знаеше, че каквото и да каже, ще е без значение. Нищо нямаше значение. Мълчанието се проточи.

— Съжалявам — каза накрая Адам.

— Не съжаляваш.

— Ами да, прав си. Прав си. — Адам сведе глава и въздъхна театрално. — Пак прецаках всичко.

Разкайващият се Адам.

Тази пиеса Джош я беше гледал многократно. Войнственият Адам, разкайващият се Адам, логичният Адам, отричащият Адам. И през цялото време пробите му за наркотици бяха положителни. До една.

На таблото светна оранжева светлинка. Бензинът му беше на привършване. Джош се огледа и видя, че е близо до бензиностанция.

— Трябва да заредя.

— Хубаво. Тъкмо ми се пикае.

— Ти ще стоиш в колата.

— Пикае ми се бе, човек.

— Стой в шибаната кола. — Джош спря до колонката и излезе. — Така, че да те виждам.

— Не искам да ти пикая в колата бе, човек… — Ти само гледай да се напикаеш…

— Ама…

— Стискай, Адам.

Джош пъхна кредитната си карта в процепа и зачака резервоарът да се напълни. Погледна към брат си през задното стъкло, после обратно към въртящите се цифри на брояча Бензинът беше станал наистина скъп. Май трябваше да си купи кола, която върви с по-евтино гориво.

Приключи и се върна в колата. Погледна брат си. На лицето му имаше странно изражение. А в колата се усещаше лека миризма.

— Адам?

— Какво?

— Какво си направил?

— Нищо.

Джош запали двигателя. Тази миризма… нещо сребристо привлече погледа му. Погледна пода между краката на брат си и видя сребристия цилиндър. Наведе се и го взе. Беше твърде лек.

— Адам…

— Нищо не съм направил!

Джош разклати цилиндъра. Беше празен.

— Реших, че е нещо яко — каза брат му.

— Задник такъв.

— Що бе? Нищо не ми стана.

— За плъхове е, Адам. Току-що си вдишал вируси за плъхове.

Адам се тръшна назад.

— Лошо ли е?

— Не е добро.

Докато караше към къщата на майка им в Бевърли Хилс Джош обмисли случилото се и стигна до заключението, че нищо не заплашва Адам. Ретровирусът беше от щам, заразен за гризачи, и макар че не беше изключено да зарази и човек, дозата беше изчислена за животно с тегло осемстотин грама Брат му тежеше сто пъти повече. За генетична уязвимост не можеше да става и дума.

— Е, наред ли съм? — попита Адам.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Извинявай де — каза Адам, докато слизаше от колата. — И ти благодаря, че ме докара. Чао, братле.

— Ще изчакам да влезеш — каза Джош. Гледаше как брат му минава по алеята и чука на вратата. Майка им му отвори. Адам влезе и тя затвори вратата.

Дори не погледна към Джош. Той запали двигателя и потегли.