Ген

26.

— Говорим за подводници — каза на Джош Уинклър адвокатът по патентите. — Подводници-убийци.

— Продължавай — каза Джош с усмивка. Седяха в един „Макдоналдс“ извън града. Останалите клиенти бяха до един под седемнайсет. Изключено беше някой в компанията да разбере за тази среща.

— Поиска да направя проучване за патенти или заявки за присъждане на патенти, свързани с твоя така наречен зрелостен ген — каза адвокатът. — Открих пет, като най-ранният е от 1990-а.

— Хм.

— Два са подводници. Така наричаме патентите с висока степен на неопределеност, за които се кандидатства с идеята патентите да изчакват в състояние на летаргия, докато някой направи откритие, което да ги задейства. Класическият пример е СОХ-2…

— Ясно — каза Джош. — Това го знам.

Битката за патента върху инхибитора СОХ-2 беше прословута. През двехилядната година на университета в Рочесгър беше присъден патент за ген, наречен СОХ-2, който произвеждаше ензим, причиняващ болка. Университетът веднага заведе дело срещу фармацевтичния гигант „Сърл“, които продаваше с успех лекарство против артрит, целебрекс, което блокираше ензима СОХ-2. От Рочестър твърдяха, че лекарството нарушава патента им върху гена, макар че патентът им покриваше само общите приложения на гена в борбата срещу болката. Университетът не беше заявил патент върху конкретен медикамент.

И именно на това се позова съдията четири години по-късно, когато Рочестър загуби делото. Съдът постанови, че патентът на Рочестър е „само изследователски план“ и следователно искът им срещу „Сърл“ е неоснователен. Но подобни отсъждания не променяха традиционното поведение на патентната служба. Оттам продължаваха да издават патенти за гени, включващи списъци с неясни претенции. Един патент можеше да претендира за права над всички приложения на даден ген за контрол върху сърдечни заболявания, болка или инфекции. И макар съдилищата да отсъждаха, че подобни патенти са изпразнени от съдържание, патентната служба продължаваше да ги издава. При това във все по-големи количества. И си прибираха таксите, разбира се. — Давай по същество — каза Джош. Адвокатът се консултира с бележките си. — Най-подходящият кандидат е една заявка за патент от деветдесет и осма за аминокарбоксимуконат-металдехидна дехидрогеназа, или ACMMD. Патентът покрива права над влиянието върху невротрансмитерните потенциали в цингуларната мозъчна гънка.

— Точно така действа нашият зрелостен ген — каза Джош.

— Именно. Така че ако ACMMD е твоя собственост, ще можеш ефективно да контролираш зрелостния ген, защото ще контролираш проявлението му. Красота, какво ще кажеш?

— Кой притежава патента за ACMMD?

Адвокатът запрелиства страниците на бележника си.

— Заявката е подадена от компания на име „ДженКоКом“ със седалище в Нютън, Масачузетс. Компанията е обявила банкрут през деветдесет и пета. Като част от споразумението за ликвидация всички заявки за патенти са преминали във владение на основния инвеститор, Карл Виганд, който е починал през двехилядната. Патентите са наследени от вдовицата му. Тя е болна от рак в последен стадий и смята да дари всички патенти на Бостънската мемориална болница.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Само кажи. — Действай — каза Джош и потри ръце.