Ген

82.

„Само това ни трябва сега — мислеше Хенри Кендал. — Гости!“ Гледаше невярващо как Лин прегръща топло Алекс Бърнет, а после и синчето й, Джейми. Алекс и Джейми току-що се бяха появили, без да се обадят предварително. Жените приказваха развълнувано една през друга, размахваха ръце и изобщо бяха адски щастливи да се видят. Тръгнаха към кухнята да нахранят хлапето на Алекс. Междувременно неговият Джейми и Дейв играеха на плейстейшъна. Нещо с коли. Откъм хола долитаха звуци на стържещ метал и свистящи гуми.

Хенри Кендал се затвори в спалнята да премисли нещата на спокойствие. Преди малко се беше върнал от полицейското управление, където беше изгледал вчерашния запис от охранителната камера в училищния двор. Качеството на образа не беше много добро — и слава Богу, — защото гледката как оня Били рита и бие сина му толкова го разстрои, че той едва издържа до края на записа. На няколко пъти отклонява поглед. А и другите хлапета, скейтърите, на всичките мястото им беше в затвора. Най-малкото трябваше да ги изключат от училището.

Но Хенри знаеше, че това няма да е краят. Винаги ставаше така. В последно време хората се съдеха наляво и надясно и родителите на изключените със сигурност щяха да заведат дело срещу училището. Срещу семейството на Хенри също, срещу Джейми и Дейв. И по време на делата със сигурност щеше да излезе наяве, че няма такова нещо като синдром на Гандалф — Крики или както там го беше кръстила Лин. Със сигурност щеше да излезе наяве, че Дейв всъщност е трансгенетично шимпанзе.

И тогава какво? Медиен цирк, надхвърлящ и най-разюзданото въображение. Репортерски палатков лагер пред къщата им. Седмици наред. Щяха да ги дебнат и да ги следват по петите, където и да отидеше някой от семейството. Камерите им щяха да работят денонощно. Щяха да разбият живота им. А когато репортерите най-сетне се отегчаха, мястото им щяха да заемат религиозните откачалки и еколозите. Щяха да наричат Хенри и семейството му безбожници. Престъпници. Щяха да ги обявят за опасни, срам за Америка и заплаха за биосферата. Представяше си ордата телевизионни коментатори, надприказващи се на десетки езици — английски, испански, немски, японски — говорят ли, говорят, а на фона вървят снимки на Дейв, на Хенри и на къщата им.

И това щеше да е само началото.

Щяха да им отнемат Дейв. Хенри можеше да отиде в затвора. (Макар да се съмняваше в последното: учените нарушаваха правилата на генетичните изследвания вече две десетилетия, а още никой не беше отишъл в затвора дори когато пациентите им умираха.) Със сигурност обаче щяха да му забранят по-нататъшна изследователска дейност. Можеха да го отстранят от лабораторията за година или повече. Как щеше да издържа семейството си тогава? Лин нямаше да се справи сама, а скандалът със сигурност щеше да се отрази зле и на нейния уеббизнес. А с Дейв какво шеше да се случи? Със сина му? С Трейси? А съседите, приятелите? Вярно, Ла Хола се славеше с либералните си разбирания (поне части от нея), но хората едва ли щяха да преглътнат лесно идеята едно полушимпанзе да ходи на училище с децата им. По-радикално от това, здраве му кажи. Хората не бяха готови за толкова голяма крачка в разбиранията си. Дори убедените либерали.

Сигурно щеше да се наложи да се преместят. Да продадат къщата си и да отидат на някое забутано място, в Монтана например. Макар че там хората можеше да се окажат още по-враждебни.

Тези и други подобни мисли се блъскаха в главата му под съпровода на свирещи спирачки и блъскащи се коли откъм хола и смеха на двете жени откъм кухнята. Беше направо непоносимо. А в центъра на цялата каша, в центъра на всико, пулсираше дълбокото му чувство за вина.

Едно нещо беше ясно. Трябваше във всеки един момент да знае къде са децата му. Не биваше да допуска нов инцидент като вчерашния. Лин беше решила да ги заведе йа училище малко по-късно, за да избегне сблъсъци с по-големите ученици, така че още бяха тук. Онова хлапе, Клийвър, беше истинска заплаха, а и едва ли щяха да го задържат в полицията. Сигурно щяха само да го сплашат и да го предадат на баща му. За въпросния баща Хенри знаеше малко, само че е отбранителен експерт в местен институт и върл поддръжник на правото да притежаваш лично оръжие. От онези интелектуалци, които обичат да стрелят по разни неща. Интелектуалец-мъжкар. Един Господ знаеше какво може да се случи.

Погледна пакета, който беше донесъл от лабораторията. На етикета пишеше „ТракТек Индъстрис, Чиба Сити, Япония“. Вътре имаше пет лъскави сребристи цилиндърчета, дълги по три сантиметра и малко по-тънки от коктейлни сламки. Извади ги и ги огледа. Тези чудеса на миниатюризацията си имаха вградена GPS технология, както и монито-риращи устройства за температура, пулс, дишане и кръвно налягане. Активираха се чрез магнит в единия край. Трябваше само да го докоснеш. Връхчето просветна в синьо и угасна, нищо повече.

Предназначението им беше да се следят чрез тях лабораторните примати и другите маймуни. Вкарваха се в тялото чрез специален хирургически инструмент, който приличаше на огромна спринцовка. Поставяха се под кожата на врата, точно над ключицата. Не можеше да направи това с децата, разбира се. Така че въпросът беше къде да ги сложи.

Върна се в хола при децата. Да ги пъхне в чантите им? Не. Под яките на ризките им? Поклати глава. Щяха да ги усетят. Тогава къде?

Хирургичният инструмент свърши работа идеално. Устройствата влизаха съвсем леко в гумените подметки на маратонките. Първо обработи една от маратонките на Дейв, после на Джейми, а после му хрумна да сложи устройство и в една от маратонките на другия Джейми, сина на Алекс.

— За какво ти е? — попита го детето, когато Хенри му поиска маратонката.

— Трябва да видя нещо. Ще ти я върна след секунда.

Излезе в коридора и вкара и третото устройство.

Оставаха още две. Хенри се замисли. Имаше няколко възможности.