Ген

36.

— Какви ги говориш? — каза Лин Кендал, зяпнала Дейв, който седеше кротко на дивана в хола. — Тази маймуна е твой син?

— Е, не точно…

— Не точно? — Лина закрачи нервно из хола. — Какво по дяволите, означава пък това?

Само допреди малко всичко беше нормално като за събота следобед. Подрастващата им дъщеря Трейси беше в задния двор, печеше се и говореше по телефона, вместо да си пише домашните. Брат й Джейми се плискаше в плиткия басейн. Лин беше прекарала почти целия ден в къщата, довършваше поръчка, чийто краен срок приближаваше главоломно. Вече три дни работеше по нея и изобщо не беше подготвена на прага да се появи съпругът й, повел шимпанзе за ръката.

— Хенри? Твой син ли е, или не е?

— Мой. В известен смисъл.

— В известен смисъл. Ясно. Радвам се, че го изяснихме. — Тя се завъртя рязко и впи поглед в него. Хрумна й ужасна мисъл. — Я чакай малко. Чакай малко. Да не би да ми казваш, че си правил секс със…

— Не, не! — Съпругът й размаха ръце във въздуха. — Не, скъпа. Нищо подобно. Беше само експеримент.

— Само експеримент. Господи. Експеримент? Какъв експеримент, Хенри?

Маймунката седеше, свита на топка, стиснала пръстите на краката си с ръка. И местеше поглед между двамата.

— Опитай се да не викаш — каза Хенри. — Разстройваш го.

— Аз го разстройвам? Него? Та той е проклета маймуна, Хенри.

— Примат.

— Примат, маймуна… Хенри, той защо е тук? Защо е в нашата къща? — Ами… аз не съм… Всъщност ще остане да живее при нас.

— Ще живее при нас? Ей така, като гръм от ясно небе. Имал си син маймуна и не си знаел нищо за това. И после той изведнъж пристига с теб. Супер. Има логика. Кристална логика. Всеки би проявил разбиране. Защо не ми каза, Хенри? Не, не ми казвай, искал си да бъде изненада. Пътувам към къщи със синчето си маймуна, но ще ти разкажа, като пристигна. Нямам думи, Хенри. Радвам се, че ходихме на всички онези терапевтични сеанси за близостта и общуването.

— Лин, съжалявам…

— Ти винаги съжаляваш. Хенри, питам те, какво ще правиш с него? В зоопарка ли ще го заведеш?

— Зоопаркът не ми харесва — каза Дейв. Проговаряше за пръв път, откакто бяха пристигнали.

— Не съм те питала — каза Лин. — Не се меси.

След което замръзна.

Обърна се. И зяпна.

— Той говори?

— Да — каза Дейв. — Ти ли си моята майка?

Лин Кендал не припадна съвсем, но започна да трепери неудържимо и когато коленете й се подгънаха, Хенри я прихвана и й помогна да седне в любимия й фотьойл, с лице към масичката, до дивана. Дейв не помръдваше. Само гледаше с широко отворени очи. Хенри отиде в кухнята да донесе лимонада на жена си.

— Ето — каза, когато се върна в хола. — Изпий това. — Искам мартини, по дяволите.

— Скъпа, онова е минало. — Лин беше член на Анонимните алкохолици.

— Не знам кое какво е — каза тя. Зяпаше Дейв. — Той говори. Маймуната говори.

— Примат.

— Съжалявам, че ви бях разстроил — каза й Дейв.

— Благодаря, ъъ…

— Казва се Дейв — обясни Хенри. — Понякога бърка глаголните времена.

Дейв каза:

— Понякога хората се бяха разстройвали заради мен. Чувстват се зле.

— Дейв — каза тя. — Не съм разстроена заради теб, миличък. Ти изглеждаш много мил. Той е виновен. — И тя посочи с пръст Хенри. — Тоя задник тук.

— Какво е „задник“?

— Предполагам, че досега не е чувал ругатни — каза Хенри. — Трябва да си мериш приказките.

— Как могат да се мерят приказки? — попита Дейв. — Те са шум. Шумът не може да се премери.

— Много съм объркана — каза Лин и потъна във фотьойла.

— Това е израз — обясни Хенри. — Фигура от думи.

— А, ясно — каза Дейв.

Последва мълчание. Съпругата му въздъхна. Хенри я потупа по рамото.

— Имате ли дървета? — попита Дейв. — Обичам да се катеря по дървета.

В този момент влезе Джейми.

— Хей, мамо, трябва ми хав… — започна той, но видя шимпанзето и млъкна.

— Здравей — каза Дейв.

Джейми примигна, но бързо дойде на себе си.

— Яко! — възкликна той. — Здрасти. Аз съм Джейми.

— Аз се казвам Дейв. Имате ли дървета за катерене?

— Ами да! Имаме едно много голямо. Хайде, ела!

Джейми тръгна към вратата. Дейв погледна въпросително Хенри и Лин.

— Върви — каза Хенри. — Няма проблем.

Дейв скочи от дивана и изтича след Джейми.

— Откъде знаеш, че няма да избяга? — попита Лин.

— Не мисля, че ще избяга.

— Защото твой син…

Външната врата се затръшна. После се чу писъкът на дъщеря им:

— Какво е това бе?

Чуха Джейми да й обяснява:

— Шимпанзе. Ще се катерим на дървото.

— Откъде го взе, Джейми?

— На татко е.

— Хапе ли?

Не разбраха какво отговори Джейми, но през прозореца видяха как клоните на дървото се люлеят и чуха смях и кискане.

— Какво ще правиш с него? — попита Лин.

— Не знам — каза Хенри.

— Е, не може да остане тук.

— Това го знам.

— Дори куче не желая в къщата. Какво остава за маймуна.

— Знам.

— Пък и няма стая за него.

— Знам.

— Голяма каша — каза тя.

Той не каза нищо, само кимна.

— Как се стигна до това, по дяволите?

— Дълга история — каза той.

— Слушам те.

Когато човешкият геном бил декодиран, обясни той, учените установили, че геномът на шимпанзетата е почти идентичен с този на човека.

— Само петстотин гена са разликата между двата вида — каза Хенри.

Тази цифра не значела кой знае какво, разбира се, защото хората и морските таралежи също имали много еднакви гени. Всъщност почти всички същества на планетата споделяли десетки хиляди общи гени. От гледна точка на генетиката, животът във всичките му проявления имал много солидна обща основа.

Това породило сериозен интерес към въпроса какво е предизвикало различията при различните видове. Петстотин гени никак не били много, а пропастта между шимпанзетата и хората изглеждала огромна.

— Много видове могат да се кръстосват и да създават поколение от хибриди — лъвове и тигри, леопарди и ягуари, делфини и китове, бизони и крави, зебри и коне, камили и лами. Мечки гризли и полярни мечки понякога се кръстосват в диви условия и от това се раждат гролари. Така че естествено възникнал въпросът дали и хората и шимпанзетата не могат да се кръстосат. Отговорът, изглежда, бил отрицателен.

— Значи някой е опитал?

— Много пъти. Като се е започнало още от двайсетте години на двайсети век.

Но дори хибридизацията да била невъзможна, обясни Хенри, не било невъзможно да се вкарат човешки гени директно в ембрион на шимпанзе и така да се създаде трансгенетично животно. Преди четири години, когато Хенри излязъл в творчески отпуск, за да работи в НЗИ върху аутизма, целта му била да разбере кои гени са отговорни за разликите в комуникационните способности между хората и приматите.

— Защото шимпанзетата общуват помежду си — каза той. — Използват набор от викове и жестове; организират се във високоефективни ловни дружинки и убиват по-малки животни. Следователно умеят да общуват, но нямат език. Точно като при тежките случаи на аутизъм. Това ми се стори интересно.

— И какво направи? — попита жена му.

В лабораторни условия, под микроскоп, той вкарал човешки гени в ембрион на шимпанзе. Собствените си гени.

— Включително и гените за реч? — попита тя.

— Всички всъщност.

— Вкарал си всичките си гени?!

— Виж, изобщо не очаквах експериментът да изкара термина — каза той. — Целта ми беше да изследвам плода.

— Плод, а не животно?

Ако трансгенетичният плод оцелеел осем или девет седмици, преди да настъпи спонтанен аборт, клетките щели да са достатъчно диференцирани, та Хенри да направи дисекция и данаучи нещо ново за речта на приматите.

— Очаквал си плодъд да умре?

— Да. Надявах се да издържи достатъчно дълго, за да…

— А след това си щял да го нарежеш?

— Да направя дисекция, да.

— Твоите собствени гени, собственият ти плод… направил си го, за да има на какво да направиш дисекция? — Гледаше го, все едно беше някакво чудовище.

— Лин, това беше експеримент. Правим такива неща непрекъс… — Той млъкна. Нямаше смисъл да продължавева. — Виж, гените ми бяха подръка. Не беше нужно да искам ничие разрешение, за да ги използвам. Беше си експеримент. Нямаше нищо общо с мен.

— Е, вече има — каза тя.

Въпросът, на който Хенри се опитваше да отговори, беше фундаментален. Шимпанзетата и хората се бяха отделили като два различни вида с общ прародител някъде преди шест милиона години. Учените отдавна бяха забелязали, че в ембрионалния си стадий шимпанзетата най-много приличат на човешките ембриони. Това подсказваше, че хората се различават от шимпанзетата отчасти заради различие във вътреутробното развитие. В този смисъл можеше да се смята, че човешкото развитие започва от ембрионалния стадий при шимпанзетата. Някои учени бяха на мнение, че това е свързано с последващото нарастване на човешкия мозък, който удвояваше теглото и размерите си през пъвата година след раждането. Но интересът на Хенри беше насочен към речта, а за да има реч, гласните струни трябваше да са налице в гърлото, създавайки гласова кухина. Така беше при хората, но не и при шимпанзетата. Цялата последователност на развитие беше изключително сложна.

Хенри се беше надявал да получи трансгенетичад плоди от него да научи нещо за това кое е предизвикало промяната в развитието при човека, която е направила речта възможна. Такъв поне беше първоначалният план на експеримента му.

— Защо не извади плода, както си смятал да направиш? — попита Лин.

— Защото през онова лято няколко шимпанзета се бяха заразили с вирусен енцефалит и здравите шимпанзета трябваше да бъдат преместени под карантина. Настанили ги бяха в различни лаборатории по целия Източен бряг. Така и не чух нищо за ембриона, който бях имплантирал, Реших, че женската е направила спонтанен аборт в някоя лаборатория и материалът е бил изхвърлен. Не можех да задавам твърде много въпроси…

— Защото направеното от теб е било незаконно.

— Е, това е силна дума. Реших, че експериментът се е провалил и с това се е приключило.

— Явно не се е приключило.

— Да — каза той. — Явно не е.

Всъщност женската беше родила напълно доносен плод и тя и малкото били върнати в Бетезда. Малкото шимпанзе изглеждало съвсем нормално във всяко отношение. Кожата му била малко по-светла от обичайното, особено около устата, където няма окосмение. Но пък степента на пигментация при шимпанзетата варира. Никой не обърнал особено внимание.

Колкото повече растяло шимпанзето, толкова по-малко нормално изглеждало. Лицето му, плоско в началото, не се издължило напред. Чертите му си останали детински. Но дори и тогава никой не обърнал внимание, докато при рутинен кръвен тест шимпанзето не дало отрицателен за ензима на сиаловата киселина. Понеже всички примати носят този ензим, резултатът очевидно бил сгрешен и в лабораторията повторили изследването. Със същия резултат. При при малкото шимпанзе ензимът липсвал.

— Липсата на този ензим е характерна за хората — обясни Хенри. — Сиаловата киселина е вид захар. При хората също има сиалова киселина, но не и в нейната Gc-форма, N-гликолнураминова киселина. В тази си форма обаче сиаловата киселина присъства при всички шимпанзета.

— Но не и при въпросното малко шимпанзе.

— Точно така. Направили пълни ДНК тестове и бързо разбрали, че при малкото я няма обичайната разлика от процент и половина с човешкия геном. При него разликите били много по-малко. И започнали да редят пъзела.

— Сравнили ДНК-то на шимпанзето с ДНК-то на всеки, който е работил в лабораторията?

— Да.

— И открили, че негово ДНК съвпада с твоето.

— Да. От офиса на Белармино ми пратиха кръвна проба преди няколко седмици. Предполагам, за да ме сплашат.

— Ти какво направи?

— Занесох пробата на един приятел за анализ.

— Приятелят ти от „Лонг Бийч“?

— Да.

— А Белармино?

— Белармино просто не иска да понесе отговорността, когато всичко това излезе наяве. — Хенри поклати глава. — Карах насам, тъкмо бях поел на запад от Чикаго, когато ми се обади Ровак от лабораторията в Бетезда. Сам се оправяй, приятел, така ми каза. Проблемът бил мой, не техен. Това е неофициалната им позиция по въпроса.

Лин смръщи вежди.

— И защо това да не е важно откритие? Не трябва ли да те направи известен по целия свят? Ти си създал първия трансгенетичен примат, нали така.

— Проблемът е — обясни Хенри, — че може да накажат или дори да ме хвърлят в затвора. Защото не съм получил разрешение от комисиите, които регулират научните изследвания с примати. И защото понастоящем НЗИ забранява трансгенетични експерименти с всякакъв друг вид животни освен плъховете. Защото всички откачени противници на генното модифициране ще наскачат като бесни. Защото НЗИ не желае да има нищо общо с това и ще отрича до дупка.

— Значи не можеш да кажеш на никого откъде се е взел Дейв? Това е проблем, Хенри, защото няма начин да го запазиш в тайна.

— Знам — умърлушено каза той.

— Трейси вече е захапала телефона и разказва на всичките си приятелки за сладката малка маймунка в задния ни двор.

— Да…

— Приятелките й ще довтасат за нула време. Как ще им обясниш кой е Дейв? Защото след момичетата ще дойдат репортерите. — Лин си погледна часовника. — След един до два часа най-много. Какво ще им кажеш?

— Не знам. Може би… че експериментът е бил проведен в друга страна. В Китай. Или в Южна Корея. И че са го изпра тили тук.

— А какво ще каже Дейв, когато репортерите говорят с него?

— Ще го помоля да не разговаря с тях.

— Репортерите няма да ни оставят на мира, Хенри. Ще разпънат палатки пред къщата ни и ще сложат дългите обективи. Над главите ни ще кръжат хеликоптери. Ще се метнат на следващия самолет за Китай или Корея да издирят човека, който е създал Дейв. И когато не го намерят… тогава какво?

Погледна го продължително, после отиде до вратата. На двора Дейв си играеше с Джейми. Крещяха и се люлееха на клоните. Лин помълча известно време. После каза:

— Кожата му наистина е доста светла.

— Знам.

— Лицето му е плоско, почти човешко. Как ли ще изглежда, ако се подстриже?

И така се роди синдромът Гандлер — Крюкхайм, рядка генетична мутация, причиняваща нисък ръст, прекомерно телесно окосмяване и лицеви деформации, напомнящи маймунска лицева структура. Синдромът беше толкова рядък, че за изминалия век бяха документирани само четири случая. Първият бил през 1923-та, в аристократично унгарско семейство от Будапеща. Две деца били родени с този синдром, описан в медицинската литература от един австрийски лекар, Д-Р Емил Крюкхайм. Вторият случай бил на инуитско дете, родено в Северна Аляска през 1944-та. Трето дете, момиче, било родено в Сао Пауло през 1957-а, но починало от инфекция само няколко седмици след раждането си. Четвърто дете, в Брюж, Белгия, привлякло за кратко вниманието на медиите, но скоро след това изчезнало. Местонахождението му в момента беше неизвестно.

— Това ми харесва — каза Лин. Пишеше на лаптопа си. — Как беше името на онзи синдром, за окосмяването? Вроденото прекомерно окосмяване? — Хипертрихоза — каза Хенри.

— Вярно. — Тя продължи да пише. — Значи Гандлер — Крюкхайм е свързан… с хипертрихозата. По-точно… с вродената хипертрихоза лангиноза. И за последните четиристотин години са били документирани само петдесет случая. — Това пишеш ли го, или го четеш? — И двете. — Лин се облегна назад. — Така — каза тя, — засега това ще стигне. По-добре иди да кажеш на Дейв. — Какво да му кажа?

— Че е човек. Той и без това сигурно се мисли за човек. — Добре. — На път към вратата попита: — Наистина ли вярваш, че това ще свърши работа?

— Сигурна съм — каза Лин. — Калифорния има закони срешу нарушаването на личното пространство при деца в специално положение. Много от тези деца имат сериозни деформации. Достатъчно трудно им е да растат и да ходят на училище и без допълнителния товар на медийното внимание. Предвидени са големи глоби при неспазване на закона. Няма да посмеят.

— Може би — каза той.

— Засега това е най-добрият ни вариант — каза Лин и продължи да пише.

Той спря при вратата и каза:

— Щом Дейв е човешко същество, едва ли ще можем да го продадем на някой цирк.

— О, не — каза Лин. — Не, не. Дейв остава при нас. Вече е част от семейството ни — благодарение на теб. Нямаме избор.

Хенри излезе. Трейси и приятелките й стояха под дървото и сочеха към клоните.

— Вижте маймуната! Вижте я!

— Не — каза им Хенри. — Той не е маймуна. И бъдете така добри да не го засрамвате. Дейв страда от рядък генетичен синдром… — И продължи да им обяснява, а те го гледаха с широко отворени очи.

Под леглото на Джейми имаше друго, което се изтегляше на колелца, когато някое от приятелчетата му оставаше да преспи у тях. Лин го изтегли и Дейв спа на него, до Джейми. Последните му думи бяха „Много е меко“, след което заспа почти веднага, докато Лин го милваше нежно по косата. Джейми каза:

— Това е много яко, мамо. Все едно си имам братче.

— Прав си, миличък, много е приятно — каза тя.

Загаси лампата и затвори вратата. Когато по-късно влезе да ги нагледа, откри, че Дейв е намотал завивката около себе си в нещо като кръгло гнездо в средата на леглото.

— Не — заяви Трейси, застанала с ръце на кръста в кухнята. — Не, не може да живее при нас. Как можа да ми причиниш това, татко?

— Какво да ти причиня?

— Знаеш какво ще кажат другите деца. Той е маймуна, която прилича на човек, татко. И говори като теб, когато ти е запушен носът. — Беше на ръба на сълзите. — Той ти е роднина, нали? Има твоите гени.

— Виж, Трейси…

— Иде ми да потъна в земята от срам — проплака тя. — А имах шанс да ме изберат за председател на първокурсниците.

— Трейси — каза той. — Убеден съм, че пак ще…

— Това трябваше да е моята година, татко!

— Все още е твоята година.

— Не и ако имаме маймуна вкъщи!

Отиде да си вземе кутийка кока-кола от хладилника, продължаваше да подсмърча. Майка й влезе след нея и каза твърдо:

— Той не е маймуна. Той е едно нещастно момченце, което страда от сериозно заболяване.

— Да бе, как не.

— Сама провери, щом не ми вярваш. В Гугъла.

— Ще проверя! — Без да спира да хлипа, тя тръгна към комютъра. Хенри погледна Лин, после застана зад дъщеря си и се загледа в екрана.

— Не знаех — каза Трейси, вперила очи в екрана. — Имало четири или пет случая досега. Горкото дете!

— Състоянието му наистина е много особено — каза Хенри. — Надявам се, че вече ще се отнасяш по-добре с него. — Сложи ръка на рамото на Трейси и хвърли поглед към Лин.

— Всичко това само за два часа?

— Не си губих времето — каза тя.