Ген

8.

Том Уелър крачеше покрай клетките с Джош Уинклър, който впръскваше дози геннонатоварени вируси на плъховете. Така, както го правеха всеки ден. Телефонът му иззвъня.

Джош го погледна. Джош му беше нещо като шеф. Джош можеше да приема частни обаждания по време на работа, но не и Том. Уелър свали едната си гумена ръкавица и извади телефона от джоба си.

— Ало?

— Том?

Беше майка му.

— Здрасти, мамо. Зает съм в момента. Джош го изгледа отново.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— Баща ти е катастрофирал — каза тя. — Той… вече го няма, Том.

— Какво?! — Изведнъж му се зави свят. Облегна се на клетките и едва успя да си поеме дъх. Джош го гледаше притеснено. — Как е станало?

— Колата му се врязала в надлез около полунощ — каза тя. — Откарали го в Мемориалната болница в Лонг Бийч, но рано тази сутрин…

— О, Боже! Ти вкъщи ли си? Искаш ли да дойда? Рейчъл знае ли?

— Току-що говорих с нея.

— Добре, идвам веднага — каза той.

— Том, не ми се ще да те моля за това — каза майка му, — но…

— Искаш аз да съобщя на Лиза?

— Да. Нещо не мога да се свържа с нея. — Лиза беше черната овца на семейството. Най-малкото дете, току-що навършила двайсет. От години не говореше с майка си. — Знаеш ли къде е тя, Том?

— Може би — каза той. — Обади ми се преди няколко седмици.

— Да ти иска пари?

— Не, само да ми каже новия си адрес. В Торънс е.

— Не мога да се свържа с нея — каза майка му.

— Аз ще отида, не се притеснявай.

Затвори телефона и се обърна към Джош. Джош го гледаше със съчувствие и тревога.

— Какво е станало?

— Баща ми е починал.

— Ужасно…

— Катастрофа, нощес. Трябва да ида при сестра ми.

— Сега? Тръгваш сега?

— Ще се отбия в офиса на излизане и ще пратя Санди да ме замести.

— Санди не може да те замести. Той не познава процедурата…

— Джош, трябва да отида.

Движението по шосе 405 беше ужасно. Мина почти час, докато стигне до една мръсна жилищна кооперация в Торънс. Натисна звънец номер трийсет и осем на домофона. Сградата беше близо до шосето и ревът на автомобилите не стихваше и за миг.

Знаеше, че Лиза работи нощем, но сега беше десет сутринта. Може и да беше будна. И наистина, домофонът изжужа и той отвори вратата. Площадката миришеше на котешка пикня. Асансьорът не работеше, така че той тръгна по стълбите към третия етаж, заобикаляше найлоновите торби с боклук. Един от пликовете се беше скъсал и съдържанието му се беше разпиляло по стъпалата.

Спря пред трийсет и осми апартамент и натисна бравата.

— Само минутка, мамка му — извика сестра му отвътре. Той зачака. След малко тя отвори.

Беше с халат за баня. Късата й черна коса беше пригладена назад. Изглеждаше разстроена.

— Оная кучка се обади — каза тя.

— Мама?

— Събуди ме, кучката му с кучка. — Обърна се и хлътна в апартамента. Том тръгна след нея. — Поръчах пиячка от супера. Като звънна, помислих, че е момчето с доставката.

Апартаментът тънеше в мръсотия. Лиза отиде в кухнята, разрови тиганите и съдовете в мивката, откри една чаша и я изплакна.

— Искаш ли кафе? Той поклати глава.

— По дяволите, Лиза. Тук е истинска кочина.

— Знаеш, че работя нощем.

На Лиза просто не й пукаше какво я заобикаля. Дори когато беше малка, стаята й винаги беше нагоре с краката. Това просто не й правеше впечатление. Том погледна през мазните пердета на кухненския прозорец към колите, които пълзяха по шосе 405.

— Как е работата?

— Бачкам в Къщата на палачинките. Как мислиш, че е? Едно и също всяка нощ.

— Какво каза мама?

— Искаше да знае дали ще отида на погребението.

— И ти какво й каза?

— Казах й да ми се махне от главата. Защо да ходя? Той не ми е баща.

Том въздъхна. Този спор отдавна се водеше в семейството. Лиза беше убедена, че не е дъщеря на Джон Уелър. — Знаеш, че е така — каза Лиза. — Не е вярно.

— Просто повтаряш онова, което ни казва майка. — Изрови недопушен фас от един препълнен пепелник и се наведе да запали от бързонагряващия котлон на печката. — Пиян ли е бил, когато е катастрофирал?

— Не знам.

— Бас ловя, че е бил пиян до козирката. Или се е натъпкал кал със стероидите, дето ги пие заради бодибилдинга. Бащата на Том се занимаваше с бодибилдинг. Запалил се беше доста късно, но упорстваше и дори се беше явявал състезания за аматьори.

— Татко не използваше стероиди.

— Да бе. Влизала съм в банята му. Имаше игли.

— Всички знаем, че не го харесваше, затова говориш така.

— Все едно, вече няма значение — каза тя. — Той не ми е баща. Всичко това изобщо не ме интересува.

— Мама винаги е казвала, че той ти е баща и че ти твърдиш обратното само защото не го харесваш.

— Ами, знаеш ли какво? Можем да го проверим, веднъж и завинаги.

— Какво имаш предвид?

— Тест за бащинство, какво друго.

— Стига, Лиза, не започвай с това.

— Не започвам. Завършвам.

— Недей. Обещай ми, че няма да го направиш. Хайде, моля те. Татко е мъртъв, мама е разстроена, обещай ми.

— Ти си един бъзлив женчо, да знаеш. — Точно в този момент Том осъзна, че сестра му е на ръба на сълзите.

Прегърна я и тя се разплака. Хлипаше трескаво в ръцете му.

— Съжалявам — промълви Лиза. — Толкова съжалявам…

След като брат й си тръгна, тя си стопли вода за кафе в микровълновата, после седна на малката кухненска маса до телефона. Набра информация. Оттам й дадоха телефона на болницата. След малко се чу гласът на служителка от регистратурата:

— Лонг Бийч Мемориъл.

— Искам да говоря с моргата — каза Лиза.

— Съжалявам. Моргата се намира в общинския институт по съдебна медицина. Искате ли да ви дам номера им?

Мой близък е починал във вашата болница. Къде би трябвало да е тялото му сега?

— Изчакайте. Ще ви свържа с патологията.

След четири дни майка й се обади по телефона.

— Какви ги вършиш, за Бога?

— По-точно?

— Ходила си в болницата да искаш кръвна проба от баща си.

— Той не ми е баща.

— Лиза. Не ти ли омръзна тази игричка?

— Не. И той не ми е баща. Резултатът от генетичния тест е отрицателен. Пише го черно на бяло. — Тя посегна към принтираната страница. — Шансът Джон Дж. Уелър да е мой баща е по-малък от едно на три милиона.

— Какъв генетичен тест?

— Направих генетичен тест за бащинство.

— Отвратителна си, знаеш ли.

— Не, мамо. Ти си отвратителната. Джон Уелър не ми е баща и тестът го доказва. Винаги съм го знаела.

— Ще видим тази работа — каза майка й и затвори.

След половин час се обади брат й Том.

— Здрасти, Лизи. Мама ми се обади току-що.

— И?

— Каза нещо за някакъв тест.

— Да, направих теста, Томи. И познай какво показа той.

— Разбрах вече. Къде направи теста, Лизи?

— В една лаборатория тук, в Лонг Бийч.

— Как се казва?

— „Биорад Тестинг“.

— Хм. Тия лаборатории, дето се рекламират по интернет, не са много надеждни. Знаеш го, нали?

— Те гарантираха, че резултатът е верен.

— Мама е много разстроена.

— Неин проблем — каза тя.

— Ясно ти е, предполагам, че сега и тя ще поиска тест. И ще заведе дело. Защото ти всъщност я обвиняваш в [???]

— Виж какво, Томи, изобщо не ме интересува.

— Лизи, всичко това създава излишни усложнения смъртта на татко.

— Твоят татко — каза тя. — Не моят.