Ген

34.

Съпругата на Хенри Кендал Лин си изкарваше прехраната, като създаваше уебсайтове, така че обикновено си беше вкъщи през деня. Около три следобед телефонът звънна и последва странен разговор.

— Обажда се доктор Марти Робъртс от „Лонг Бийч Мемориъл“ — каза гласът отсреща. — Хенри там ли е?

— Отиде на футболен мач — каза тя. — Нещо да му предам?

— Обаждах се в работата му, звънях и на мобилния, но не вдига. — Ако се съдеше по гласа на доктора, въпросът явно не търпеше отлагане.

— Ще се върне след час — каза Лин. — Да не би Хенри да има проблем със здравето, доктор Робъртс?

— Не, не, няма проблем. Съвсем си е наред. Просто му кажете да ми звънне, става ли?

Лин каза, че ще предаде.

Когато Хенри се прибра и отиде в кухнята да извади бисквити и мляко за осемгодишния им син Джейми, Лин каза:

— Познаваш ли някого от болница „Лонг Бийч Мемориъл“?

Хенри примигна.

— Той обади ли се?

— Следобед. Кой е той?

— Приятел от училище. Патолог. Какво каза?

— Нищо. Само да му се обадиш. — Успя някак да не попита съпруга си за подробности.

— Добре — каза той. — Благодаря.

Лин го видя да поглежда към телефона в кухнята. После отиде в малкия кабинет, който ползваха и двамата, и затвори вратата. Тя го чу да говори тихо по телефона. Не можа да разбере какво казва.

Джейми си ядеше закуската. Трейси, тринайсетгодишната им щерка, слушаше музика в стаята си на втория етаж. Лин викна към стълбището:

— Намали малко, ако обичаш! — Трейси не я чу. Нямаше друг избор, освен да се качи горе и да й каже.

Когато слезе, Хенри вече беше в хола и крачеше напред-назад.

— Налага се отсъствам ден-два по работа.

— Добре. Къде ще ходиш?

— В Бетезда.

— Нещо в НЗИ ли? — Националният здравен институт се намираше в Бетезда. Хенри ходеше там по няколко пъти в годината на конференции.

— Да.

Продължаваше да крачи нервно.

— Хенри — каза Лин, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Във връзка с едно изследване… трябва да проверя нещо… просто… и аз не знам.

— Трябва да отидеш в Бетезда, но не знаеш защо?

— Е, знам, разбира се. Свързано е със… с Белармино. Робърт Белармино оглавяваше генетичната секция в НЗИ и не беше приятел на съпруга й.

— В какъв смисъл?

— Трябва да изясня нещо, което е направил. Тя седна на един стол.

— Хенри, много те обичам, но в момента съм и много объркана. Защо не ми казваш…

— Виж — прекъсна я той, — не искам да говоря за това. Просто трябва да ида там, това е. Само за ден.

— Неприятности ли имаш?

— Казах, че не искам да говоря за това, Лин. Трябва да отида в Бетезда.

— Добре… Кога?

— Утре.

Тя бавно кимна.

— Добре. Искаш ли да ти запазя…

— Вече го направих. — Спря да крачи и отиде при нея. — Виж… не искам да се тревожиш.

— Това е доста трудно предвид обстоятелствата. — Не е кой знае какво — успокои я той. — Просто нещо, за което аз трябва да се погрижа, после други ще се погрижат за него.

Повече не пожела да и каже.

С Хенри бяха женени от петнайсет години. Имаха две деца. Лин знаеше по-добре от всеки, че Хенри е склонен към нервни тикове и полети на въображението. Същите скокове на фантазията, които го правеха толкова добър учен, го правеха и човек, склонен към истерии. Често сам си поставяше диагнози за страшни болести. Поне веднъж на две седмици ходеше на преглед при личния си лекар, а телефонните консултации с него бяха дори по-чести. Постоянно го преследваха болки, сърбежи, обриви и внезапни страхове, които го будеха посред нощ. Драматизираше дребните проблеми. Ако го слушаш, и най-дребната злополука се равняваше на близка среща със смъртта.

Така че макар поведението му относно пътуването до Бетезда да беше странно, Лин беше склонна да го омаловажи. Погледна си часовника и реши, че е време да извади соса за спагети от фризера. Не искаше Джейми да прекали с бисквитите, защото щеше да си убие апетита. Трейси пак беше надула музиката.

Накратко, ежедневните задължения окупираха вниманинието й и изтикаха от ума й мислите за Хенри и неговото странно пътуване. Имаше други неща за вършене и тя се зае да ги свърши.