Ген

15.

По залез-слънце покритият с титанови плоскости куб на „Биоджен Рисърч“ грееше в ослепително червено и потапяше съседния паркинг в тъмнооранжев цвят. Президентът на компанията излезе от сградата, спря, колкото да си сложи слънчевите очила, и тръгна към чисто новото си сребристо порше „Карера SC“. Обичаше тази кола. Беше я купил предната седмица, за да ознаменува наближаващия си развод…

— Мамка му!

Не можеше да повярва на очите си.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Мястото му на паркинга беше празно. Колата я нямаше. „Кучката му гадна!“

Не знаеше как го е направила, но беше сигурен, че тъкмо тя е взела колата. Сигурно приятелчето й го беше уредило. В края на краищата новото й гадже продаваше коли. Една стъпка по-високо от учителя по тенис. Кучка!

Хукна назад към сградата. Брадли Гордън, шефът на охраната, стоеше във фоайето и си приказваше сладко-сладко с Лиза, служителката на рецепцията. Лиза беше много симпатична. Точно заради това я беше наел Рик.

— Дяволите да го вземат, Брад — каза Рик Диел. — Записите от паркинга. Дай да ги видим.

— Защо? Какво е станало?

— Някой ми е откраднал поршето.

— Стига бе! — възкликна Брад. — Кога?

„Брад определено не го бива за тази работа“, помисли Рик. Не за пръв път стигаше до това заключение.

— Дай да видим записите от камерите.

— Да, да, разбира се — каза Брад, намигна на Лиза и тръгна към зоната с ограничен достъп, като прекара картата си през слота до вратата. Рик го последва вбесен.

На едно от двете бюра в малкия стъклен офис на охраната някакво хлапе разглеждаше съсредоточено лявата си длан Не обръщаше никакво внимание на редиците монитори пред себе си.

— Джейсън — смъмри го Брад. — Господин Диел е тук.

— Уф! — Хлапето подскочи на стола. — Извинете. Имам някакъв обрив. Не знаех дали…

— Господин Диел иска да види записите от охранителните камери. Кои камери точно, господин Диел?

„О, Господи“, въздъхна мислено Диел, а на глас каза:

— Камерите от паркинга.

— От паркинга, да. Джейсън, да започнем със записите отпреди четиридесет и осем часа и…

— Тази сутрин дойдох на работа с колата — каза Диел.

— Така… По кое време?

— Пристигнах тук в седем.

— Така. Джейсън, да видим какво имаме от седем сутринта.

Хлапето се размърда на стола си.

— Ами, господин Гордън, камерите на паркинга не работят.

— О, да, вярно. — Брад се обърна към Диел. — Камерите на паркинга не работят.

— Защо?

— Не съм сигурен. Май някакъв проблем с кабелите.

— От колко време не работят?

— Ами…

— От два месеца — каза хлапето.

— От два месеца!?

— Наложи се да поръчаме някои части — каза Брад.

— Какви части?

— От Германия.

— Какви части?

— Ще трябва да погледна.

Хлапето каза:

— Камерите на покрива работят.

— Ами покажи ми записите от камерите на покрива.

— Да. Джейсън, да видим какво имаме от покрива.

Минаха петнайсет минути, докато превъртят назад диги-талните записи и ги накарат да тръгнат напред. Рик гледаше как поршето му се появява на паркинга. После как самият той слиза от колата и влиза в сградата. Станалото след това го изненада. След не повече от две минути се появи друга кола, двама мъже изскочиха от нея, преодоляха за нула време защитата на поршето и изчезнаха с двете коли.

— Чакали са ви — каза Брад. — Или са ви проследили.

— Така изглежда — каза Рик. — Обади се в полицията, докладвай за кражбата и кажи на Лиза, че искам да ме откара до вкъщи.

При последното Брад започна да мига.

Проблемът се състоеше в това, мислеше си Рик, докато Лиза го караше към дома му, че не можеше да уволни Брад Гордън, въпреки идиотизма му. Брад Гордън, некадърен сърфист, некадърен скиор, некадърен туристически агент, лекуващ се алкохолик и отпаднал студент, беше племенник на Джак Уотсън, основен инвеститор в „Биоджен“. Джак Уот-еьн винаги се беше грижил за Брад, стремеше се племенникът му да не остава без работа. Само че Брад неизменно се забъркваше в неприятности. Говореше се дори, че чукал жената на вицепрезидента на „Дженесистъмс“ в Пало Алто — за Което бил съответно уволнен, — но не и без голяма разправия с вуйчото, който не виждал причина Брад да бъде изритан. Според него вицепрезидентът сам си бил виновен.

Сега обаче… Неработещи охранителни камери на паркинга. Два месеца. Възникваше логичният въпрос какво друго куца в охранителната им система.

Хвърли поглед към Лиза. Тя шофираше спокойно. Рик я беше наел малко след като разбра за изневярата на жена си. Лиза имаше красив профил. Изобщо имаше външност на модел. Хирургът, който беше дооформил носа и брадичката й, сигурно беше истински гений. Тялото й също беше страхотно, с тънка талия и съвършено издути гърди. Беше на двайсет, учеше в „Крествю Стейт“ — в момента беше в лятна ваканция — и излъчваше типично американския сексапил на енергична девойка в цветущо здраве. Всичко живо в компанията точеше лиги подире й.

Затова беше изненадващо, че когато правеха любов, Лиза просто си лежеше и гледаше в тавана. След първите няколко минути, изглежда, усещаше, че това го дразни, и започваше да се движи механично и да издава тихи задъхани звуци, все едно й бяха казали, че така правят хората в леглото, Понякога, когато тревогите на Рик се отразяваха на потентността му, му шепнеше нещо от рода на „О, скъпи, да, скъпи, давай, скъпи“, сякаш това можеше да оправи нещата. Но беше повече от очевидно, че не е възбудена.

Рик беше направил малко проучване и откри, че има един синдром, наречен „анхедония“ — неспособност да се изпитва удоволствие. При хората, страдащи от този синдром, се наблюдаваше липса на вълнение, което съвсем точно описваше поведението на Лиза в леглото. Още по-интересно беше, че анхедонията, изглежда, беше генетично обусловена. Имаше данни, че състоянието е свързано с лимбичната система на мозъка. Така че като нищо може да имаше ген, отговорен за този синдром, и Рик смяташе в най-скоро време да направи пълен набор генетични тестове на Лиза. Просто за да провери.

Междувременно нощите с нея сигурно биха сринали самочувствието му, ако не беше австрийката Грета от микробиологичната лаборатория, млада специалистка, постъпила в компанията право от университетската скамейка. Грет беше едра, носеше очила и косата й беше с мъжка подстрижка, но се чукаше като луда и след всяко упражнение и двамата бяха облени в пот и останали без дъх. Грета обичаше да вика, да се гърчи и да говори мръсотии. И караше Рик да се чувства като бог.

Колата спря пред новата му къща. Рик бръкна в джоба си ключовете. Лиза го попита делово:

— Искаш ли да вляза?

Имаше красиви сини очи с дълги ресници. И красиви пълни устни.

„Какво пък“, помисли си той.

— Ами да. Заповядай.

Обади се на адвоката си Бари Синдлър да го уведоми, че жена му му е откраднала колата.

— Сигурен ли си? — попита Синдлър. Май не беше особено убеден.

— Да, сигурен съм. Наела е някакви типове. Имам го на запис.

— Тя фигурира ли на записа?

— Не, само мутрите. Но тя е зад всичко това.

— Не съм сигурен — каза Синдлър. — Жените обикновено наемат някого да потроши колата на съпруга им, не да я открадне.

— Казвам ти…

— Добре, ще проверя. Но първо има други неща, които да обсъдим. За делото.

В другия край на стаята Лиза се събличаше. Сгъваше грижливо всяка дреха и я слагаше на облегалката на стола. Беше с розов сутиен и миниатюрни розови бикини. Без дантелки, само разтеглива материя, която се сливаше с гладкото й тяло. Вдигна ръце зад гърба си да разкопчае сутиена.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Рик.