Ген

56.

Алекс Бърнет изскочи от колата и хукна към сградата на училището. Когато видя линейката, сърцето й се качи в гърлото.

Само преди няколко минути разговаряше с клиентка — много разстроена между другото, до плач, — и секретарката й звънна по вътрешната уредба да й съобщи, че се е обадила учителката на Джейми. Нещо за преглед на сина й при личния му лекар. Историята звучеше странно, но Алекс не чака да чуе подробностите. Бутна на клиентката си кутия с кърпички и хукна. Метна се в едно такси пред кантората и каза на шофьора да настъпи газта.

Линейката беше паркирана до тротоара с отворени врати и лекар с бяла престилка чакаше отзад. Алекс едва удържаше сълзите си. Светът беше избледнял до зеленикавобели оттенъци; повръщаше й се от страх. Изтича покрай линейката и влезе в двора на училището. Дежурната майка на входа се опита да я спре, но Алекс знаеше къде е класната стая на Джейми: на първия етаж откъм задния двор. Тръгна право натам.

Мобилният й иззвъня. Беше учителката на Джейми, гос-госпожица Холоуей.

— Въпросната жена чака пред стаята — прошепна тя. — Даде ми пълномощно, в което го имаше телефонния ви номер, но цялата работа ми се стори подозрителна. Затова се обадих на телефона, който е записан в дневника на класа, и…

— Правилно сте постъпили, благодаря ви — отвърна Алекс. — Идвам.

— Тя е отвън.

Свърна зад ъгъла и видя жена в син костюм да стои пред класната стая. Тръгна право към нея.

— Коя сте вие, по дяволите?

Жената се усмихна спокойно и протегна ръка.

— Здравейте, госпожо Бърнет. Аз съм Кейси Роджърс. Съжалявам, че трябваше да се разкарате дотук.

Говореше толкова спокойно и уверено, че набързо обезоръжи Алекс. Тя сложи ръце на кръста си, дишаше дълбоко и накъсано.

— Какъв е проблемът, Кейси?

— Няма проблем, госпожо Бърнет.

— Значи работите в моята кантора?

— Не, не. Работя при доктор Хюз. Той ме прати да взема Джейми от училище и да го закарам в кабинета за ваксината против тетанус. Не е нещо спешно, но трябва да се направя. Миналата седмица си е порязал крака, нали?

— Не…

— Не? Е, тогава не знам как… Възможно ли е да са ме изпратили за друго дете? Ще звънна на доктора… — Тя извади мобилния си телефон.

— Обадете се, да — каза Алекс.

Децата ги гледаха през остъклената врата. Алекс махна на Джейми и той й се усмихна.

— Дали да не мръднем малко встрани? — предложи Кейси Роджърс. — Да не пречим на децата. — После каза в телефона: — Доктор Хюз, ако обичате. Да. Кейси съм.

Двете тръгнаха към входа на училището. Линейката още чакаше отвън.

— Вие ли сте с линейката? — попита Алекс.

— Не, не. Не знам защо е тук. — И посочи към кабинката. — Шофьорът май обядва, като гледам.

През стъклото Алекс различи физиономията на едър мъж с черна козя брадичка — дъвчеше усилено сандвич. „Спрял е пред училището само за да си изяде сандвича?“ Нещо не й изглеждаше правдоподобно. Макар че, от друга страна, защо не?

— Доктор Хюз? Кейси се обажда. При мен е госпожа Бърнет и казва, че синът й Джейми не си е порязвал крака.

— Не е — повтори Алекс. Излязоха от сградата на училището и бавно тръгнаха към изхода. Шофьорът на линейката остави сандвича си на таблото и отвори вратата.

— Да, доктор Хюз — каза Кейси, — в момента сме пред училището. — И подаде телефона на Алекс — Искате ли да говорите с доктора?

— Да — каза Алекс. Вдигна телефона към ухото си и чу пронизителен електронен звук… за миг загуби всякаква ориентация… после изпусна телефона, защото Кейси Роджърс я сграбчи за лактите и изви ръцете й назад. Шофьорът идваше към тях.

— Не ни трябва детето — каза той. — И тя ще свърши работа.

Минаха една-две секунди, докато Алекс навърже нещата — отвличаха я. Онова, което последва, си беше чиста проба инстинкт. Тя удари силно с глава назад, право в носа на Кейси. Кейси изкрещя и я пусна. От носа й шурна кръв. Алекс я стисна за ръката и я засили напред към здравеняка. Той отстъпи крачка встрани, Кейси се строполи на цимента и извика от болка.

Алекс бръкна в джоба си и викна:

— Назад!

— Няма да ви направим нищо лошо, госпожо Бърнет — каза мъжът. Беше с глава и половина по-висок от нея, едър и як. Тъкмо посягаше към нея, когато тя успя да извади лютивия спрей от джоба си и да го напръска право в лицето.

— Мамка му! По дяволите! — Той вдигна ръка да предпази очите си и се извърна. Алекс разбра, че друг шанс няма да има — ритна високо и силно и токчето на обувката й се заби в гърлото му.

Той изкрещя от болка, а тя загуби равновесие и падна по дупе на тротоара. Скочи веднага на крака. Жената също се изправяше, носът и продължаваше да кърви. Втурна се да успокоява здравеняка, който се беше облегнал на линейката, превит на две, с ръка на гърлото и стенещ от болка.

В този момент се чуха сирени — някой беше повикал полицията. Жената помагаше на здравеняка да се качи в линейката, на пасажерското място. Всичко ставаше много бързо. Алекс си помисли, че двамата ще се измъкнат, преди да са пристигнали ченгетата. Но не можеше да направи нищо. Жената се качи в линейката и извика през рамо на Алекс:

— Няма да ти се размине арестът, да знаеш! Ще те пипнем!

— Какво? — отвърна Алекс. Цялата случка беше толкова абсурдна, че тя окончателно й изгуби края. — Какво ще направите?

— Ще се върнем, кучко! — изкрещя жената, докато палеше двигателя. — Ще те арестуваме! — Червената лампа се включи заедно със сирената.

— За какво? — извика отново Алекс. Не й хрумваше нищо друго, освен че цялата тази история е някаква ужасна грешка. Но пък Върн Хюз наистина беше семейният им лекар. Знаеха и нейното име. И бяха дошли за Джейми…

Не. Не беше никаква грешка.

„Няма да ти се размине арестът, да знаеш!“

Какво можеше да означава това? Обърна се и тръгна с бърза стъпка към училището. Единствената й мисъл сега беше за Джейми.

Беше време за закуска. Децата седяха на чиновете си и хапваха нарязани плодове. Някои си носеха и кисело мляко. Викаха и се смееха. Госпожица Холоуей й даде пълномощното, което беше донесла жената. Приличаше на ксерокопие от лист с логото на правната кантора, в която работеше Алекс с нейния подпис. Не беше от кабинета на доктор Хюз.

Което означаваше, че жената в синия костюм е опитна и хладнокръвна. Бяха я хванали в крачка и тя на секундата беше променила историята си. Как само се усмихваше приветливо, ръкувала се беше с Алекс… Как ловко я беше подвела да излязат навън… После измисли правдоподобен повод да й даде телефона си, така че когато Алекс го вземе…

„Не ни трябва детето. И тя ще свърши работа“.

Дошли бяха да отвлекат Джейми. Но бяха готови да отвлекат нея вместо него. Защо? За откуп? Алекс не беше богата. Или пък имаше връзка с някое от делата, по които работе-ше? В миналото беше водила опасни дела, но не и в момента.

„И тя ще свърши работа“.

Или синът й, или тя.

Госпожица Холоуей каза:

— Има ли нещо, което трябва да знам? Аз или училището?

— Не — отвърна Алекс. — Но предпочитам да взема Джейми още сега.

— Още не са си довършили закуската.

Алекс кимна на Джейми и му махна да дойде при нея. Той се подчини неохотно.

— Какво има, мамо?

— Трябва да си вървим.

— Искам да остана тук.

Алекс въздъхна. Вечно спореше този нейн син.

— Джейми… — започна тя.

— Изпуснах много, защото бях болен. Питай госпожица Холоуей, Искам да се видя с приятелите си. Искам да остана, мамо. За обяд ще има хотдог.

— Съжалявам — каза тя. — Иди да си вземеш нещата от гардеробчето. Тръгваме.

Пред училището бяха спрели две полицейски коли и четирима полицаи оглеждаха тротоара. Единият се обърна към към нея:

— Вие ли сте госпожа Бърнет?

— Да, аз съм.

— Обади се жена от директорския кабинет, която е видяла всичко — каза полицаят и посочи един прозорец в близкия край на сградата. — Но тук има доста кръв, госпожо Бърнет.

— Да, жената си удари носа при падането.

— Разведена ли сте, госпожо Бърнет?

— Да.

— От колко време?

— От пет години.

— Значи не е било скоро. — Да.

— И отношенията ви с бившия ви…

— В много добри отношения сме.

Разговаря още няколко минути с полицаите. Джейми чакаше нетърпеливо. Струваше й се, че полицаите не държат да се замесват. Сякаш смятаха, че въпросът е от лично естество, като семеен скандал например.

— Ще подадете ли оплакване?

— Бих искала, да — каза Алекс, — но първо трябва да заведа сина си вкъщи.

— Ако искате, можем да ви дадем документите да ги попълните у дома.

— Би било чудесно — каза тя.

Един от полицаите й даде визитка и й каза да се обади, ако възникне проблем. Тя благодари и взе визитната. После с Джейми си тръгнаха.

Вървяха по улицата. Светът изведнъж се беше променил. Потъналият в слънце Бевърли Хилс обикновено беше най-жизнерадостната гледка на света. Днес обаче Алекс съзираше само заплаха в тихия пейзаж.

Не знаеше откъде идва тази заплаха, нито защо. Държеше Джейми за ръка.

— Пеша ли ще си ходим? — нацупено попита той.

— Да, пеша. — Но след като му отговори, се замисли. Живееха само на няколко преки от училището. Но дали беше безопасно да се приберат вкъщи? Дали онези с линейката не ги причакваха някъде? Или следващия път щяха да се скрият по-добре?

— Много е далече — каза Джейми, влачеше крака. — Горещо ми е.

— Ще вървим пеш. Не спори. — Извади в движение мобилния си телефон и набра номера на офиса. Секретарката вдигна веднага.

— Слушай, Ейми, искам да провериш исковете в окръжния от последните дни. Виж дали името ми няма да се появи някъде като обвиняем.

— Да не би да криеш някоя мръсна тайна? — попита през смях Ейми. Но смехът й прозвуча нервно. Когато адвокат нарушеше закона, помощниците му често се озоваваха на топло. Само през последната година имаше два такива случая.

— Не — каза Алекс. — Но май някой е пуснал ловци на глави по петите ми.

— Да си нарушила някаква гаранция?

— Не — каза Алекс. — Точно в това е проблемът. Нямам представа защо го правят.

Секретарката й каза, че ще провери. Джейми вдигна глаес и попита:

— Какво е ловец на глави? И защо са ти по петите, мамо?

— Точно това се опитвам да разбера, Джейми. Сигурно е станала някаква грешка.

— Нещо лошо ли искаха да ти направят? — Не, не. Нищо подобно. — Нямаше смисъл да тревожи и него.

Телефонът й звънна. Ейми.

— Така, оказва се, че наистина има иск срещу теб. Във Върховния съд, окръг Вентура.

Това беше на цял час от Лос Анжелис, оттатък Окснард.

— За какво е искът?

— Заведен е от „Биоджен Рисърч“, Уествю Вилидж. Съдържанието на иска не излиза в интернет. Но е отбелязано, че не си се явила.

— Кога е трябвало да се явя?

— Вчера.

— Връчена ли ми е била призовка?

— Тук така пише, да.

— Никой нищо не ми е връчвал — каза Алекс.

— Тук пише друго.

— А отбелязана ли е глоба за неуважение към съда? Заповед за арест?

— Нищо такова не излиза. Но онлайн данните са с един ден назад, така че вече може и да има нещо.

Алекс прекъсна връзката. Джейми каза:

— Ще те арестуват ли, мамо?

— Не, миличък, няма.

— Тогава мога ли да се върна в училище, след като обядваме?

— Ще видим.

Кооперацията, от северната страна на Роксбъри. Парк, изглеждаше притихнала под обедното слънце. Алекс стоеше в другия край на парка и оглеждаше и нея, и улицата.

— Защо стоим тук? — каза Джейми.

— Само минутка.

— Вече мина една минута.

— Не, не е минала.

Наблюдаваше мъжа с работния комбинезон, който вървеше покрай кооперацията. Приличаше на инкасатор от онези, които засичат показанията на електромерите. Само дето беше много едър, с евтина перука и подрязана черна брадичка, която Алекс вече беше виждала. Пък и инкасаторите минаваха през задния вход. Винаги.

Ако този тип наистина беше ловец на глави, имаше право да влезе в жилището й без предупреждение и без заповед. Ако искаше, и вратата можеше да разбие. Имаше правото да претърси апартамента й, да огледа вещите й, да вземе компютъра й и да отвори всичко в него, чак до информацията на твърдия диск. Можеше да направи каквото си поиска при задържането на беглец. Само че тя не беше…

— Хайде ма, мамо — изхленчи Джейми. — Моля ти се.

Синът й беше прав поне за едно. Не можеха просто да стоят тук. В центъра на парка имаше пясъчник. Няколко деца играеха там, майки и бавачки седяха на пейките отстрани.

— Хайде да отидем на пясъчника.

— Не искам.

— Искаш.

— Пясъчникът е за бебета.

— Само за малко, Джейми.

Той тропна с крак и седна на ръба на пясъчника. Зарита ядосано пясъка, докато Алекс набираше номера в офиса.

— Ейми, за „Биоджен“, компанията, която купи клетъчна линия на баща ми? Нали нямаме предстоящо изслушване?

— Не. Слушането в калифорнийския върховен съд е чак след година.

Какво ставаше? За какво ги съдеха от „Биоджен“?

— Обади се в канцеларията на съдията от Вентура и разбери за какво става въпрос.

— Добре.

— Да се е обаждал баща ми?

— Не.

— Добре. — Всъщност не беше добре, защото все повече се убеждаваше, че това е свързано именно с него. Или поне с клетките му. Ловците на глави бяха дошли с линейка и лекар, — защото целта им е била да вземат тъканна проба или да извършат хирургическа процедура. Дълги игли. Слънцето се беше отразило в найлонов пакет с дълги игли, докато докторът подреждаше някакви неща в задното отделение на линейката.

И тогава я осени — искаха да вземат техни клетки.

Клетки от нея или от сина й. Нямаше представа защо. Но очевидно смятаха, че са в правото си. Дали да не се обади в полицията? Не, още не. Щом беше вписана в съдебните регистри като неявила се, те просто щяха да я задържат. И какво щеше да прави тогава с Джейми? Поклати глава.

За момента най-важно беше да разбере какво става и за това й трябваше време. Време да изясни всичко. Какво можеше да направи? Най-напред би се обадила на баща ей, разбира се, но той от дни не си вдигаше телефона. Щом онези типове знаеха къде живее, сигурно знаеха и каква кола кара и…

— Ейми — каза тя, — какво ще кажеш да покараш колата ми няколко дни?

— БМВ-то? Супер. Но…

— А аз ще карам твоята — каза Алекс. — Но трябва да ми я докараш. Престани, Джейми. Стига си ритал пясъка.

— Сигурна ли си? Говорим за тойота с множество белези от неумело паркиране.

— Идеална е. Докарай я при югозападния край на Роксбъри Парк и спри пред една бяла кооперация в испански стил с порти от ковано желязо.

Нито темпераментът, нито подготовката на Алекс пасваха на ситуацията, в която се беше озовала. Целия си живот беше прекарала на светло. Спазваше правилата. Беше правист. Играеше играта, без да мрънка. Не минаваше на жълто, паркираше само на позволени места, плащаше си чинно данъците. Колегите й в кантората я смятаха за твърде педантична. На клиентите си казваше: „Правилата са измислени, за да се спазват, не да се заобикалят“. И за нея това не бяха само празни думи.

Преди пет години, когато откри, че съпругът й я мами, Алекс го изхвърли в рамките на един час, след като научи истината. Събра му багажа и го остави пред вратата, после повика човек да й смени бравите. Когато мъжът й се върна от „риболовния си излет“, тя му каза да се маха, при това му го каза през вратата. На всичкото отгоре й беше изневерил с една от най-близките й приятелки — което не я изненада, защото пасваше идеално на характера му, — и Алекс моментално прекъсна всякакви взаимоотношения с тази жена.

Разбира се, Джейми трябваше да се вижда с баща си и тя лично имаше грижата за това. Караше сина си при Мат в определеното от съда време, точно до минутата. Не че Мат връщаше навреме Джейми. Но Алекс дълбоко вярваше, че ако самата тя спазва правилата, рано или късно останалите също ще започнат да го правят.

В работата й я наричаха идеалистка, непрактична, с нереална представа за света. Тя отвръщаше, че в юридическия жаргон „реализъм“ е синоним на „безчестие“, и упорито играеше по правилата, защото смяташе, че сами по себе си те са силни оръжия.

Понякога все пак й се струваше, че поема само случаи, които не поставят под съмнение илюзиите й. Шефът на кантората им, Робърт А. Кох, беше на същото мнение. „Ти си твърде съвестна и сдържана, Алекс — каза й веднъж. — Оставяш на други да водят битката. Но понякога на всички ни се налага да влизаме в битки. Понякога конфликтът не може да се избегне“.

На младини и Кох, като баща й, бил морски пехотинец. И двамата не си мереха приказките. И се гордееха с това. Тя не им обръщаше внимание. Уви, сега не можеше просто да си затвори очите. Не знаеше какво става, но по всичко личеше, че този път няма да се измъкне само с красноречие.

Едно знаеше със сигурност — че няма да позволи на никого да я боде с разни игли, нито нея, нито сина й. И беше готова на всичко, за да го предотврати.

На всичко.

Върна се към инцидента в училището. Не беше имала пистолет. Не би могло да е иначе, разбира се, защото по принцип нямаше пистолет. Ако беше имала обаче… „Дали бих могла да ги убия, ако бяха опитали да направят нещо на сина ми?“, зачуди се.

И реши, че, да, би могла да ги убие.

И знаеше, че това е истината.

Бяла тойота хайлендър с очукана предна броня спря до тротоара. Ейми седеше зад волана.

— Джейми? Тръгваме — каза Алекс.

— Най-после! Той тръгна към кооперацията, в която живееха, но тя го спря и го поведе в друга посока.

— Къде отиваме?

— На малко пътешествие — каза тя.

— Къде? — Джейми я изгледа подозрително. — Не искам да ходя на пътешествие.

— Ще ти купя преносим плейстейшън. — Вече цяла година упорито отказваше да му купи таза електронна щуротия. Сега обаче каза първото, което й дойде наум.

— Наистина? Благодаря ти, мамо! — После нова доза мръщене. — Кои игри обаче? Искам „Тони Хок 3“, искам „Шрек“…

— Които искаш — каза тя. — Хайде, влизай в колата. Ще откараме Ейми обратно до офиса.

— А после? Къде ще отидем?

— В „Леголанд“ — каза тя. Първото нещо, което й дойде наум.

Докато караше към офиса, Ейми каза:

— Взех пакета от баща ти. Реших, че може да ти потрябва.

— Какъв пакет?

— Пристигна в офиса миналата седмица. Ти така и не го отвори. Беше в съда по делото за изнасилването. Майк Кроли. Сещаш се, политическият журналист, дето си пада по невръстни момченца.

Пакетът беше малък, доставен от „Федерал Експрес“. Алекс разкъса опаковката и изсипа съдържанието в скута си.

Евтин мобилен телефон, от еднодневките с карта.

Два предплатени ваучера.

Увита във фолио пачка пари — пет хиляди долара в стодоларови банкноти.

И бележка със странно съдържание: „В случай на неприятности. Не използвай кредитната си карта. Изключи мобилния си телефон. Не казвай на никого къде отиваш. Вземи назаем чужда кола. Звънни ми на пейджъра, когато се настаниш в мотел. Джейми да е винаги до теб“.

Алекс въздъхна.

— Кучият му син!

— Какво има?

— Понякога баща ми много ме дразни — каза тя. Не беше нужно Ейми да знае подробностите. — Слушай, днес е четвъртък. Защо не запразниш още от сега, да си удължиш уикенда с ден и половина?

— Гаджето ми само за това говори — отвърна Ейми. — Иска да идем в Пебъл Бийч и да гледаме парада на стари автомобили.

— Страхотна идея — каза Алекс. — Идете с моята кола.

— Сериозно? Не знам… ами ако я ударя?

— Не се тревожи — каза Алекс. — Просто я вземи.

Ейми смръщи чело. Последва дълга пауза.

— Безопасно ли е?

— Разбира се, че е безопасно.

— Не знам в какво си се забъркала.

— Нищо особено. Сгрешена самоличност. До понеделник нещата ще си дойдат на мястото, обещавам ти. Върни колата в неделя вечерта, а в понеделник ще се видим в службата.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Може ли гаджето ми да кара? — попита Ейми.

— Разбира се.