87.

Кендалови и гостите им крещяха. Джипът летеше към тях, а Васко Бордън ръмжеше от ярост и притискаше с една ръка марлята към кървящото си ухо. Знаеше какво прави. Качи колата на моравата пред къщата, наби спирачки и блокира входната врата. После двамата с Доли изскочиха от джипа, грабнаха сина на Алекс, блъснаха на земята сащисаната майка на детето, метнаха се в джипа и отпратиха.

— Така стоят нещата, сладурано — извика високо Васко. — Щом не сте вътре в къщата, значи сте мои.

И набра скорост по улицата.

— Изгубихме линейката, значи преминаваме към план Б. — Той погледна през рамо. — Доли, скъпа, погрижи се да подготвят амбулаторията. Кажи им, че ще сме при тях след двайсет минути. До час всичко това ще е зад гърба ни.


Хенри Кендал беше в шок. Току пред прага му бяха отвлекли дете, а той нищо не беше направил; собственият му син плачеше в обятията на майка си; Дейв пък беше хвърлил нечие ухо в тревата; майката на другото дете тъкмо се изправяше и крещеше някой да се обади в полицията, но джипа вече го нямаше, завил беше зад ъгъла и просто го нямаше.

Чувстваше се слаб и безсилен, сякаш беше направил нешо лошо. Не можеше да погледне в очите приятелката на Лин, затова влезе в къщата и седна на компютъра. Точно там беше седял преди пет минути, когато Дейв изкрещя и започна целият този ужас.

На екрана още седеше страницата на „ТракТек“, където преди малко беше въвел имената и серийните номера. На Дейв и Джейми, но не и на другия Джейми. Направи го сега, чувстваше се ужасно.

На екрана се появи празна карта и прозорче, където да въведеш номера на устройството, което те интересува. Най-напред въведе номера на Джейми Бърнет. Ако сензорът работеше, маркерът трябваше да се движи по улицата. Само че синият маркер не се движеше, а си стоеше на едно място. Появи се адресът — Марбъри Мадисън Драйв №348, адресът на собствената му къща.

Хенри огледа хола и видя белите маратонки на Джейми в единия ъгъл, заедно с малкия му сак. Хлапето не си беше обуло маратонките.

Хенри въведе серийния номер на собствения си син. Същият резултат. Синият маркер беше на домашния им адрес. После помръдна едва забележимо. И синът му Джейми влезе при него.

— Татко. Какво правиш? Полицията дойде. Искат да говорят с всички.

— Добре, идвам.

— Майка му е много разстроена, тате.

— Идвам.

— Плаче. Мама ме прати да взема хартиени кърпички.

— Идвам.

Хенри бързо въведе третия сериен номер, този на Дейв. Екранът почерня. Хенри зачака. След миг картата се появи отново, този път показваше шосетата на север от града, в участъка на Тори Пайнс.

Синият маркер се движеше.

„Север, шосе Тори Пайн, изток-североизток, 87 км/ч“.

После маркерът зави по Гейлорд, отдалечаваше се от крайбрежието.

По някакъв начин сензорът на Дейв се беше озовал в черния джип. Или беше изпаднал от обувката, или обувката се беше оказала в джипа. Но сензорът беше там и работеше.

— Джейми — викна той на сина си, — доведи Алекс. Кажи й че искам да й покажа нещо.

— Но, тате…

— Върви. И не казвай нищо на полицаите.


Алекс се взираше в екрана.

— Ще пипна тоя кучи син и ще му пръсна шибаната глава. Само да ми пипне детето, мъртъв е. — Гласът й беше равен, студен. Хенри усети как го побиват тръпки. Тази жена не се шегуваше.

— Къде отива? — попита тя.

— Към вътрешността, или пък иска да избегне задръстванията в Дел Мар. Може пак да се върне на крайбрежието. След няколко минути ще разберем.

— Колко се е отдалечил?

— На десетина минути път.

— Да тръгваме. Ти вземи това — каза тя и кимна към лаптопа. — Аз ще си взема пушката.

Хенри погледна през предния прозорец. До тротоара бяха спрели три патрулки с включени светлини, шестима полицаи стояха на моравата пред къщата.

— Няма да е толкова лесно.

— Напротив. Паркирала съм зад ъгъла.

— Но те искат да говорят с мен.

— Измисли някакво извинение. Ще те чакам в колата.


Каза им, че трябва да откара Дейв в болницата за преглед. И че съпругата му е видяла всичко и може да им разкаже какво е станало. Че ако трябва, по-късно ще даде писмени показания, но сега трябва да откара Дейв в болницата.

И понеже ръцете на Дейв бяха окървавени, полицаите се съгласиха. Лин го изгледа странно. Той каза:

— Ще се върна възможно най-бързо. — Заобиколи зад къщата и мина напряко. Дейв — вървеше след него — попита:

— Къде отиваме?

— Да намерим онзи тип. С черната брада.

— Той наранил Джейми.

— Да, знам.

— Аз пък наранил него.

— Да, знам.

— Ухото му падна.

— Аха.

— Другия път и носът му.

— Дейв — каза той. — Трябва да проявяваме сдържаност.

— Какво е със-държаност? — попита Дейв.

Твърде сложно беше да му го обясни точно сега. Бялата тойота на Алекс го чакаше. Качиха се. Хенри — отпред, Дейв — на задната седалка.

— Какво е това? — попита Дейв и посочи седалката до себе си.

— Не пипай, Дейв — каза Алекс. — Това е пушка.

Включи на скорост и потегли.


Обади се на Боб Кох със слабата надежда да има добри новини.

— Новини има — каза той. — Но можеше да са и по-добри.

— Дал им е зелена светлина?

— Отложи за утре.

— Ти не опита ли да…

— Опитах, уверявам те. Объркан е. Окснардските съдии рядко гледат такива дела. Сигурно онези точно затова са подали иска си там.

— Значи утре?

— Да.

— Благодаря — каза тя и затвори. Нямаше смисъл да му казва какво е намислила. Самата тя не беше сигурна дали ще го направи. Но смяташе, че е твърде вероятно.


Хенри не откъсваше поглед от компютъра. От време на време връзката се разпадаше и той започваше да се притеснява, че съвсем ще се изгуби. Погледна през рамо към Дейв, който беше бос.

— Къде са ти обувките?

— Събуха се.

— Къде?

— В бялата кола. — Говореше за линейката.

— Как?

— Едната беше в устата му. На мъжа. После колата паднала.

— И обувките ти са се събули?

— Да, събуха се.

Явно Алекс мислеше за същото, защото каза:

— Значи обувките му са в линейката. Не в джипа. Следваме грешната кола.

— Не, линейката се обърна. Не може да е линейката.

— Тогава сигналът…

— Сигурно сензорът е паднал от обувката и е попаднал в дрехите на онзи тип. Някак си.

— Значи пак може да изпадне.

— Да. Може.

— Или може да го намерят.

— Да.

Алекс не каза нищо повече.

Хенри продължи да следи екрана. Синият маркер се движеше на север, после на изток. После пак на север. И накрая отново на изток, подмина Ранчо Санта Фе и продължи обратно към пустинята. После свърна по Хайленд Драйв.

— Така — каза той. — Знам къде отиват. В Солана Каньон.

— Какво е това?

— Спа-курорт. Много голям. Много елитен.

— Има ли лекари?

— Със сигурност. Може да правят и хирургични операции. Фейслифтинг, липосукции, такива неща.

— Значи имат оборудвани операционни зали — каза Алекс и настъпи газта.


Стоте акра, познати като Солана Каньон, бяха истински триумф на маркетинга. Само допреди десетина години районът беше познат с оригиналното си име Хелхоул Палмс. Беше равнинен, обсипан със скали район, без нито един каньон, докъдето ти поглед стига. Така че Солана Каньон си нямаше каньон, нямаше и почти нищо общо с крайбрежното градче Солана Бийч. Името просто звучеше по-добре от другите варианти — Ангелски извори, Планински изглед, Кедрови извори и Сребърния хълм. В сравнение с другите варианти името Солана Каньон носеше едно приглушено, ненатрапчиво послание, което се връзваше идеално с идеята за курорт, където срещу хиляди долари на ден гостите подмладяваха телата, умовете и душите си. Това се постигаше чрез комбинация от йога, масажи, медитация, духовни консултации и помощ с хранителния режим, осигурени от персонал, който посрещаше гостите си с молитвено сбрани ръце и сърдечно „добре дошли“.

Солана Каньон беше и любимото място за изтрезняване на знаменитостите.

Алекс подмина централната порта на курортния комплекс, изкусно прикрита зад гигантски палми. Следяха сигнала от сензора, който в момента заобикаляше откъм задната страна на комплекса.

— Ще влезе през служебния вход — каза Хенри.

— Идвал ли си тук?

— Веднъж. Изнасях лекция по генетика.

— И?

— И повече не ме поканиха. Не им хареса смисълът на онова, което казах. Нали знаеш стария виц — че учителите обясняват интелигентността на учениците си с влиянието на средата, а интелигентността на децата си — с гените. С богатите е същото. Ако си богат или красив, искаш да чуеш, че това се дължи на гените ти. Това оправдава чувството ти, че си нещо повече от другите, че си заслужил успеха си. И че с право можеш да се отнасяш пренебрежително към… чакай, спират. Намали.

— Сега какво? — попита тя. Намираха се на страничен път, а малко по-нататък имаше служебен вход.

— Сигурно са на паркинга.

— И? Да ги спипаме там, какво ще кажеш?

— Не. — Той поклати глава. — На паркинга винаги има по двама от охраната. Видят ли те с пушката, спукана ни е работата. — Наблюдаваше екрана. — Не мърда… Тръгна. Спря — Хенри смръщи вежди.

— Щом има хора от охраната, значи ще видят, че Джейми се дърпа, докато го извеждат от колата — каза Алекс.

— Може да са го упоили. Или… не знам — побърза да каже той, съзрял болката на лицето й. — Чакай, пак тръгна. Заобикалят по задния път.

Алекс подкара към служебния вход. Беше отворено. Никой не пазеше. Тя влезе в паркинга. Задният път беше от другата му страна.

— Какво ще правим? Да ги последваме ли с колата?

— По-добре не. Ако го направим, ще ни видят. Спри. — Той отвори вратата. — Нека се поразходим из прекрасния курорт Солана Каньон. — Погледна я. — Тук ли ще оставиш пушката?

— Не. — Отвори багажника, намери вътре хавлиена кърпа, уви пушката в нея и каза: — Готова съм.

— Добре — каза Хенри. — Да тръгваме.


— Мамка му — изпсува Васко и настъпи спирачката. Караше по задния път, за да паркира зад хирургическия център. Планът беше д-р Мануел Кахал да излезе от центъра, да се качи в джипа, да вземе биопсиите и да се върне в сградата. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Само че задният път се оказа блокиран. Два багера копаеха дълбока дупка. Нямаше как да ги заобиколи, а друг път нямаше. До хирургическия център оставаха цели сто метра.

— Мамка му, мамка му, мамка му — процеди той през зъби.

— Спокойно, Васко — каза Доли. — Голяма работа. Щом пътят е блокиран, просто ще идем пеша до центъра, ще минем през задния вход и ще свършим каквото имаме да свършим.

— Всички ще ни видят как се разхождаме из комплекса.

— И какво? Дошли сме да разгледаме. Пък и без това тук всички гледат само себе си. Нямат излишно време да мислят за нас. А дори да го направят и да решат да се обадят на някого — което никога няма да стане, — ние ще сме си свършили работата още преди те да са затворили телефона. Мануел може да го направи по-бързо в центъра, отколкото тук, навън.

— Не ми харесва. — Васко се огледа, спря поглед на препречения път, после го насочи към комплекса. Но Доли беше права. Трябваше само да минат през парка. Той се обърна към хлапето. — Слушай ме внимателно. Ще се поразходим. От теб искам само да кротуваш. Ако кротуваш, всичко ще е наред.

— Какво ще правите? — попита детето. — С мен?

— Нищо. Само ще ти вземем малко кръв.

— Ще има ли игли?

— Само една, малка. Като при чичо доктор. — Обърна се към Доли. — Обади се на Мануел. Кажи му, че идваме.


Джейми беше грижливо обучен да крещи и да рита с всички сили, ако някой се опита да го отвлече, и беше направил точно това, когато го грабнаха, но сега беше много уплашен и го беше страх, че ще го бият, ако им създаде неприятности, Затова вървеше тихо по алеята в парка, жената крачеше до него с ръка на рамото му, а якият гаден тип вървеше от другата му страна, с каубойска шапка на главата, така че да не се вижда, че ухото му е отхапано.

Разминаваха се с хора, всичките облечени в халати за баня, повечето бяха жени, бърбореха и се смееха, но никой не ги поглеждаше за повече от миг. Свърнаха по друга алея и но тогава Джейми чу някой да казва:

— Ей, искаш ли да ти помогна с домашното?

Джейми толкова се стресна, че спря. Погледна нагоре.

Беше птица. Със сивкави пера.

— Ти приятел на Евън ли си? — попита птицата.

— Не — каза той.

— На ръст си като него. Колко е единайсет минус девет?

Джейми беше толкова изненадан, че само зяпаше невярващо птицата.

— Хайде, скъпи — каза Доли. — Най-обикновен папагал.

— Най-обикновен папагал! — възмути се птицата. — Ти кого наричаш папагал ма?

— Наистина говориш много — каза Джейми.

— За разлика от теб — каза папагалът. — Кои са тези хора? И защо те държат?

— Не го държим — каза Доли.

— Господа, не се опитвате да убиете сина ми наистина, нали? — каза папагалът.

— О, Боже — каза Васко.

— О, Боже — каза птицата, имитираше гласа му едно към едно. — Как се казваш?

— Хайде — каза Васко.

— Аз съм Джейми — каза Джейми.

— Здравей, Джейми. Аз съм Жерар — каза папагалът.

— Здрасти, Жерар.

— Стига вече — каза Васко. — Тръгваме.

— Зависи кой кара влака, пич — каза Жерар.

— Доли, нямаме време — настоя Васко.

— Е, майката е най-добрият приятел на всяко момче — каза със странен глас птицата.

— Ти познаваш ли майка ми? — попита Джейми.

— Не, Джейми — каза Доли. — Не я познава. Просто повтаря неща, които е чувал.

— Има нещо гнило тука — каза Жерар. После, с различен глас: О, колко жалко! Да се сещаш за нещо по-добро?

Само че големите вече теглеха Джейми напред. Май наистина трябваше да тръгват, помисли си детето, а и предпочиташе да не прави сцени, защото го беше страх.

— Чао, Жерар — каза той.

— Чао, Джейми.

Продължиха по алеята. След малко Джейми каза:

— Много беше сладък тоя папагал.

— Да, миличък — каза Доли, държеше го здраво за рамото.


Алекс влезе в парка и най-напред мина покрай басейна. По-тих басейн не беше виждала — никой не се плискаше във водата, нито викаше. Хората се печаха на слънце като трупове. Имаше гардеробче, пълно с хавлиени кърпи и халати. Тя взе един халат и го метна на едното си рамо, за да прикрие увитата в хавлиената кърпа пушка.

— Къде си се научила на тези неща? — попита Хенри. Тресеше се от нерви. И как иначе — жената до него имаше пушка и смяташе да я използва. Не знаеше дали онзи, брадатият, е въоръжен, но най-вероятно беше.

— В правния факултет — каза тя и се засмя нервно. Дейв вървеше на няколко крачки зад тях. Хенри се обърна към него:

— Не изоставай, Дейв.

— Добре…

Свърнаха зад един ъгъл, минаха под някаква арка и се озоваха в тиха градина. Въздухът беше хладен, пътечката — потънала в сенки. Малко поточе бълбукаше покрай алеята.

И тогава чуха глас:

— Добре сте ни дошли.

Хенри вдигна глава.

— Какво беше това?

— Аз бях.

— Това е птица — каза Хенри.

— Извинете — каза птицата, — но името ми всъщност е Жерар.

— О, говорещ папагал — каза Алекс. Папагалът каза:

— Аз съм Джейми. Здравей, Джейми. Аз съм Жерар. Здрасти, Жерар.

Алекс застина, вперила поглед в птицата.

— Това е Джейми!

— Ти познаваш ли майка ми? — каза папагалът с гласа на Джейми.

— Джейми! — разкрещя се Алекс. — Джейми! Джейми! И някъде отдалеч долетя:

— Мамо!


Дейв хукна напред като мълния. Хенри погледна Алекс. Тя стоеше съвсем неподвижно. А после пусна халата и кърпата на земята и зареди пушката. Много спокойно и методично. Издърпа затвора назад, после го върна напред, с характерното прищракване, от което Хенри настръхна. Обърна се към него.

— Хайде. — Беше съвсем спокойна. Придържаше пушката в сгъвката на лакътя си. — По-добре ще е да вървиш след мен.

— Ами… добре.

Тя тръгна.

— Джейми!

— Мамо!

Тя ускори крачка.


Едва ли им оставаха повече от седем метра до задната врата на хирургическия център — три-четири големи крачки, не повече, — когато се започна.

Васко Бордън беше бесен. Уж вярната му и изпитана помощничка се разтапяше току пред погледа му. Хлапето крясва: „Мамо!“ и тя, моля ви се, го пуска. И просто си стои. Като вкаменена. — Дръж го, проклета да си — изръмжа той. — Какви ги вършиш?

Тя не му отговори.

— Мамо! Мамо!

„Точно от това се страхувах“, помисли той. Осемгодишно хлапе, което пищи за майка си, и цял кокошарник жени в беля хавлии наоколо. Преди може и да не ги забелязваха, сега обаче всичките се бяха втренчили в тях — сочеха ги и говореха. Васко определено не пасваше на цялостната картинка — два метра висок и с брада, облечен целият в черно, с черна каубойска шапка, нахлупена ниско, за да скрие отхапаното му ухо. Знаеше, че прилича на лошия бандит от скапан каубойски филм. А и Доли не му помагаше с нищо — трябваше да успокои хлапето, да го подкара напред, а тя само стоеше и зяпаше. Не виждаше ли, че момчето всеки миг ще побегне?

Налагаше се да поеме нещата в свои ръце. Понечи да извади пистолета си, но отвсякъде се отваряха врати и жени излизаха да видят какво става… по дяволите, цял шибан клас по йога се изсипа в парка и всичките кокошки една през друга се питаха защо това сладко дете пищи за майка си.

И насред всичко това — той, целият в черно.

Беше прецакан яката.

— Доли — изсъска той, — стегни се, дяволите те взели. Трябва да заведем детето в хирургическия център…

Така и не си довърши изречението, защото една тъмна сянка се стрелна към него сякаш от нищото, скочи във въздуха, залюля се от един клон на три метра височина и — тъкмо когато на Васко му светна, че това е същото онова черно хлапе, онова косматото, дето му отхапа ухото, — черното хлапе се стовари отгоре му като камък, Васко залитна към някакви розови храсти и се стовари по задник.

Толкоз.

Хлапето, Джейми, хукна колкото му крака държат и не спираше да вика майка си. Доли пък изведнъж започна да се държи така, сякаш няма нищо общо с него, със собствения си работодател и любовник, а той целият беше надран от тръните и не успяваше да се измъкне от розовите храсти. Трудно можеш да запазиш някакво достойнство, когато задникът ти е целият надупчен с тръни. И то пред публика от поне стотина души. А всеки миг щеше да цъфне и охраната.

Колкото до черното хлапе, което приличаше на маймуна, то не се виждаше никъде. Изчезнало беше.

Васко разбра, че трябва да се разкара по най-бързия начин. Край на операцията, пълен провал. Доли още си стоеше като някаква шибана Статуя на свободата, така че той започна да я бута, да й крещи да се размърда и че трябва да изчезват. Всичките други жени в парка започнаха да съскат като змии. Някаква дърта брантия по трико крещеше като полудяла: „Тестостероново отравяне!“ Други врещяха: „Остави я на мира!“, „Нещастник!“, „Садист!“. Идеше му да им изкрещи и той, че тя работи за него, но това, разбира се, вече не беше така. Доли беше замаяна и тотално объркана. А кокошките по трика вече крещяха някой да извика полиция.

Можеше да стане само по-лошо.


Доли беше толкова бавна, все едно ходеше насън. Васко трябваше да се разкара. Избута я от пътя си и тръгна с бърза крачка през парка, почти подтичваше, с единствената мисъл, че трябва да се махне оттук. Встрани от алеята видя хлапето, стоеше с някакъв мъж, а пред тях двамата — оная идиотка, Алекс, и държеше не друго, а дванайсеткалибрена с рязана цев, при това я държеше така, все едно знаеше как да я използва… И му каза:

— Ако пак ти видя физиономията, ще ти пръсна главата, задник нещастен.

Васко не й отговори, подмина я и след няма и секунда се чу шибана експлозия и храстите край алеята пред него се разлетяха в зелен облак от листа и пръст. Така че той, разбира се, спря. На място. И се обърна бавно, с разперени встрани ръце.

А тя каза:

— Чу ли какво ти казах, по дяволите?

— Да, госпожо — отвърна той. Винаги е добре да си учтив с дамите, когато са въоръжени. Особено ако са и разстроени в добавка. Вече се бе събрала истинска тълпа — бутаха се коя да мине на първия ред, за да виждат по-добре, крякаха като свраки, проточваха вратове. Оная обаче не се отказа и изкрещя:

— Какво ти казах бе?

— Казахте, че ако ме видите пак, ще ме убиете.

— Точно така. И ще го направя. Ако пак докоснеш мен или сина ми, ще те убия.

— Да, госпожо — каза той. Лицето му пламтеше. Гняв, унижение, ярост.

— Е, можеш да си вървиш — каза тя и помръдна съвсем леко цевта. Знаеше какво прави. Адвокатка, която ходи на стрелбище. Най-лошият вид.

Васко кимна и си тръгна, възможно най-бързо. Искаше да се махне и от нея, и от погледите на жените. Беше си чист кошмар, да го унижат така пред всичките тези жени. След миг вече тичаше. Към джипа, далеч оттук.


И точно тогава видя черното хлапе, онова, което приличаше на маймуна. То всъщност си беше маймуна, реши Васко, като го гледаше как се движи. Маймуна, облечена като дете. Но пак си беше маймуна. Маймуната заобикаляше по края на парка. Само при вида на шибаната маймуна раната на главата му започна да пулсира. Без да мисли, Васко извади пистолета и започна да стреля. Не очакваше да уцели малкото лайно от такова разстояние, но все трябваше да направи нещо. И ето, маймуната побягна, покатери се по някаква стена и изчезна зад нея.

Васко също тръгна натам. Оказа се тоалетна, дамска. Но наоколо нямаше никого. Лампите не светеха. Недалеч вдясно се виждаше басейнът, но и там нямаше хора. Значи в тоалетната нямаше никого освен маймуната. Васко вдигна пистолета си и тръгна напред.

Щрак-щрак!

Васко замръзна. Познаваше добре звука на пушка-помпа с двойно действие. Чуеш ли такъв звук, гледаш да си на открито. Зачака.

— Мислиш, че ще ти излезе късметът, а? Боклук смотан. — Гласът беше гъгнив и му се стори познат.

Стоеше на прага на дамската тоалетна, ядосан и уплашен, докато не започна да се чувства глупав и уязвим.

— О, майната му — каза той, обърна се и тръгна към колата си. И без това не му пукаше за тъпото маймунче.

Зад него се чу глас:

— Божке, Божке. Толкоз много пушкала в града и толкоз малко ум.

Той се обърна и се огледа. Но видя само онази странна птица — беше кацнала на вратата на тоалетната и припляскваше преспокойно с крила.

Не можеше да определи откъде е дошъл гласът.

Забърза към джипа. Чудеше се какво да каже на клиентите си от адвокатската фирма и от „Биоджен“. Чисто и просто не се беше получило. Жената беше въоръжена и информирана — някой явно я беше предупредил. За това Васко нямаше вина. Добър беше в работата си, но чудеса не можеше да прави. Проблемът беше в информатора. Така че преди да обвинят него, трябваше да винят себе си. Имаха си вътрешен проблем.

Или нещо от този род.

Загрузка...