80.

Линейката се движеше с висока скорост на юг. Със слушалки с микрофонче на главата, последен писък на технологията, Доли шофираше и говореше с Васко. Васко беше много ядосан, но Доли нищо не можеше да направи по въпроса. За втори път беше тръгнал по грешна следа. Никой не му беше виновен.

— Виж — каза тя в микрофончето. — Току-що получихме данните от телефонната компания за последните пет години. Буквално преди минута. Алекс се е обаждала на някакви хора в този район, казват се Кендал, Хенри и Лин Кен-дал. Мъжът е биохимик; не знаем с какво се занимава жената. Но Лин и Алекс са връстнички. Може да са израснали заедно.

— И къде са те? — попита Васко. — Тези Кендал.

— Живеят в Ла Хола. На север от…

— Знам къде е, по дяволите — прекъсна я Васко.

— Ти къде си сега? — попита Доли.

— Връщам се от Елсинор. Поне на час път съм от Ла Хола. Тука е завой след завой. Мамка му, сигурен съм, че е пренощувала някъде на това шосе.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Сърби ме носът.

— Добре де, сега така или иначе сигурно пътува към Ла Хола. Може и да е пристигнала вече.

— А ти къде си?

— На двайсетина минути от къщата на Кендал. Искаш ли ние да ги приберем?

— Как е докторчето? — попита Васко.

— Трезвен е.

— Сигурна ли си?

— Да — каза Доли. — В момента се налива с кафе от термоса.

— Ти провери ли какво има в термоса?

— Да. Естествено. Е… да ги приберем ли, или да те изчакаме?

— Жената не закачайте. Но ако видите хлапето, приберете го.

— Добре — каза Доли.

Загрузка...