Ген

32.

— Госпожо Бонд — каза учителката, — синът ви е прекрасно дете, но има проблеми с математиката. Трудно усвоява събирането, а изваждането — още по-трудно. Затова пък с френския се справя добре.

— Радвам се да го чуя — каза Гейл Бонд. — Преместването ни от Лондон беше трудно за него. Но трябва да призная, че трудностите му с математиката ме изненадват.

— Защото самата вие сте учен?

— Да, предполагам. Работя в Националния институт тук, в Париж — каза тя, — а бащата на Евън е инвестиционен банкер. По цял ден работи с числа.

— Е — отвърна учителката, — като генетик вие най-добре знаете, че не всичко зависи от гените ни. Понякога детето на велик художник не може да рисува. Но трябва да ви предупредя, че не помагате на детето, като му пишете домашното.

— Моля? — Гейл Бонд вдигна вежди. — Като му пиша домашното ли?

— Ами, няма друго обяснение — каза учителката. — Вие или някой друг от семейството.

— Не разбирам.

— Домашните на Евън винаги са безупречни. Но когато правим контролно в клас, той се представя зле. Явно вкъщи някой му пише домашното.

Гейл Бонд поклати глава.

— Не знам кой може да е — каза тя. — Синът ми се връща от училище и когато си пише домашните, вкъщи е само домашната ни помощница. Тя почти не говори френски. Аз се прибирам в пет и дотогава Евън си е написал по всичко Или така поне ми казва.

— Вие не му ли проверявате домашните?

— Не. Никога. Предлагала съм му, но той казва, че нямало нужда.

— Е — каза учителката, — някои все пак му помага. — Извади листата за домашно и ги разстла на катедрата. — Виждате ли? Всички задачи са решени вярно. Без нито една грешка.

— Разбирам — каза Гейл, вперила поглед в домашните на сина си. — А тези петънца… — По листата имаше малки зелени и бели петна, като от капчици.

— Често ги има по домашното му. Обикновено в края на страницата. Все едно е разлял нещо.

— Мисля, че знам кой му помага — каза Гейл Бонд.

— Кой?

— Някой от лабораторията.

Тя отключи вратата на апартамента и чу Жерар да вика:

— Здрасти, любима. — Точно като съпруга й.

— Здрасти, Жерар. Какво ново?

— Имам нужда от баня.

— Ще си я получиш — каза тя. Влезе в коридора. Жерар стоеше на стойката си. Жерар беше транегенетичен африкански сив папагал, вече двегодишен. Като малко пиле беше получил набор от човешки гени, досега без видим ефект.

— Добре изглеждаш, бебчо, липсваше ми — каза Жерар с гласа на съпруга й.

— Благодаря — каза тя. — Имам един въпрос към теб, Жерар.

— Давай, щом настояваш.

— Я ми кажи, какво се получава, ако от тринайсет извадим седем?

— Не знам.

Тя се поколеба.

— Колко прави тринайсет минус седем? — Така би формулирал задачата Евън.

Птицата каза без колебание:

— Шест.

— Единайсет минус четири?

— Седем.

— Дванайсет минус две?

— Десет.

Тя смръщи вежди.

— Двайсет и четири минус единайсет?

— Ооо! — изкряка папагалът и се размърда на пръчката си. — Искаш да ме излъжеш. Тринайсет.

— Колко прави сто и едно минус седемдесет?

— Трийсет и едно. Но такива големи числа не ни дават. Най-много две цифри.

— Ви дават?

Жерар не каза нищо. Само кимаше ритмично. Започна да пее:

— Обичам парада…

— Жерар — прекъсна го Гейл, — Евън моли ли те да му помагаш?

— Ми да. — И после съвършена имитация на сина й: — Хей, Джери, ела да ми помогнеш. Тези задачи са ми много трудни. — И протяжен вой: — Много са труднииии…

Гейл каза:

— Трябва да си взема камерата.

— Звезда ли съм? Звезда ли съм?

— Да — каза тя, — звезда си.

Папагалът проточи с американски акцент:

— Извинете, че закъсняхме, но трябваше да вземем сина си Ханк.

— От кой филм е това? — попита Гейл.

Същото провлачване:

— Стига, Джо, не се връзвай толкова.

— Няма да ми кажеш, така ли?

— Имам нужда от баня — отговори Жерар, — преди да ме снимаш. Обеща ми баня.

Гейл Бонд отиде да вземе камерата.

През първата година Жерар почти не показваше резултат от човешките трансгени, инжектирани му като новоизлюпено пиле от Йоши Томизу и Гейл Бонд в лабораторията на Морис Гролие в Националния институт в Париж. Това не беше изненадващо. Успешното въвеждане на трансгени беше трудна работа и обикновено се изискваха десетки и дори стотици опити, преди да се получи както трябва. Защото трябваше да са налице множество условия, за да заработи генът в новата среда.

Първо, генът трябваше да се впише правилно в съществуващия генетичен материал на животното. Понякога новият ген се инкорпорираше на обратно, което водеше до отрицателен ефект или до липсата на ефект. Понякога се наместваше в нестабилен участък на генома и предизвикваше смъртоносен рак при животното. Всичко това се случваше често.

От друга страна, транегенетизмът по правило изискваше внасянето на повече от един ген. Учените трябваше да въведат и асоциираните гени, необходими за функционирането на основния. Например повечето гени си имаха изолатори и промотори. Промоторите понякога произвеждаха протеини, които изключваха оригиналните гени на животното и позволяваха на добавения ген да се прояви. Изолаторите държаха новия ген отделен от заобикалящите го гени. Пак те бяха отговорни новият генетичен материал да остане достъпен вътре в клетката.

Отделно от тези сложни сами по себе си детайли в картинката се вписваха и евентуалните усложнения от внасянето на съобщителна РНК в клетката. Или от гените, които регулираха процеса на транслацията. И така нататък.

На практика задачата да внесеш ген в едно животно и да го накараш да сработи много повече приличаше на това да очистиш една компютърна програма от бъгове, отколкото на всеки друг биологичен процес. Постоянно трябваше да се поправят грешки, да се правят допълнителни настройки, да се отстраняват нежелани ефекти, докато нещото не сработи. А после оставаше да чакаш проявата на търсения ефект, който понякога настъпваше след години.

Точно затова в лабораторията сметнаха, че Гейл Бонд трябва да вземе Жерар вкъщи и да го задържи за известно време като домашен любимец. Да го наблюдава отблизо дали ще се появят положителни или отрицателни ефекти. Отглеждането в домашна среда беше особено важно в случая, защото африканските сиви папагали бяха изключително интелигентни — обикновено се смяташе, че не отстъпват в това отношение на шимпанзетата — и със значително по-голям езиков капацитет. С помощта на език на знаците или на компютърна клавиатура някои примати усвояваха около сто и петдесет думи. Същото постигаше средностатистическият сив папагал. Някои сиви папагали обаче овладяваха до хиляда думи, Затова се нуждаеха от общуването и стимулацията, които можеше да им осигури единствено съжителството с хора. Не можеха да ги оставят при другите опитни животни, сред мишки и хамстери, където папагалите биха полудели от липсата на интелектуално стимулиране.

Защитниците на животните дори вярваха, че много отглеждани като домашни любимци сиви папагали са получили умствено разстройство като резултат от недостатъчно общуване. Било като да ги държат в манастир, година след година. Сивите папагали изискваха внимание и общуване поне колкото хората. И повече дори, според някои учени.

Обучението на Жерар беше започнало много рано и той рано започна да говори. Вече беше усвоил набор от думи, когато Гейл, трийсет и една годишна и омъжена за инвестиционен банкер, го донесе в апартамента им. Когато го внесоха в хола, Жерар каза: „Виж ти, готино местенце, Гейл. Става, става“. (За жалост беше усвоил и някои американски жаргонни изрази от гледането на телевизия в лабораторията.)

— Радвам се, че ти харесва, Жерар — каза тя.

— Казах го просто така — отвърна папагалът.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва?

— Искам да кажа, че го казах просто така. — Добре.

— Просто отбелязах, — Добре де. Разбрах.

Гейл веднага описа разговора в дневника на папагала. Речта му можеше да се окаже от изключително значение. Една от целите на тренсгенетичния експеримент беше да се види до каква степен учените могат да повлияят на интелигентното поведение при животните. Приматите бяха на практика недостъпни — твърде много правила и ограничения имаше за използването им в научни експерименти, — но хората не бяха толкова чувствителни на тема папагали. Нямаше етични комисии, които да следят за експериментите с тези умни птици. Точно по тази причина лаборатория „Гролие“ работеше с африкански сиви папагали.

Едно от нещата, за които следяха, бяха доказателства за себевъзприемане в речта на папагалите. Те отдавна бяха известни с тази си способност — безпогрешно разпознаваха самите себе си в огледало. Но речта беше нещо различно. Папгаалите рядко използваха първо лице единствено число, когато говореха за себе си. Обикновено използваха това лично местоимение или съответната глаголна форма, за да цитират чужди думи.

Въпросът беше дали трансгенетичният папагал ще започне да използва редовно първо лице единствено число, когато говори от свое име. И на Гейл Бонд й се струваше, че Жерар току-що беше направил точно това.

Добро начало.

Съпругът й Ричард не прояви особен интерес към новия член на домакинството. Сви рамене и каза: „Само не очаквай аз да му чистя клетката“. Гейл го успокои, че няма такова намерение. Синът й беше много по-ентусиазиран. Евън вед нага се заигра с папагала, слагаше го на пръста си, а по-късно и на рамото си. Стана така, че именно Евън прекарваше най-много време с птицата, привърза се към нея и постоянно я държеше на рамото си.

А явно прибягваше и до помощта й.

Гейл сложи камерата на триножник, нагласи настройките и започна да снима. Някои сиви папагали можеха да броят, имаше дори твърдения, че са в състояние да разберат в някаква степен концепцията за нулата. Но досега никой не беше докладвал за папагал, който може да смята.

Жерар беше единствен по рода си.

Беше й много трудно да прикрие вълнението си.

— Жерар — започна тя с най-спокойния си тон, — ще ти покажа една картинка и искам да ми кажеш какво пише на нея. — Показа му лист от домашното на сина си, като го прегъна така, че да се вижда само една от задачите. Отговора прикри с палец.

— Това вече го правих.

— Но какво пише? — попита Гейл и посочи задачата. Петнайсет минус седем.

— Трябва първо да го кажеш.

— Можеш ли да погледнеш този лист и да ми кажеш вора? — попита тя.

— Първо трябва да го кажеш — повтори Жерар. Подскачаше от крак на крак върху стойката си, което беше знак за раздразнение. Току поглеждаше към камерата. Не обичаше да го поставят в неудобно положение.

— Тук пише „петнайсет минус седем“ — каза Гейл.

— Осем — веднага отговори папагалът.

Гейл устоя на изкушението да се обърне към камерата и да се разкрещи от радост. Вместо това обърна страницата и му показа друг пример.

— Така. Колко прави двайсет и три минус девет?

— Четиринайсет.

— Браво. А сега…

— Ти ми обеща — каза Жерар.

— Обещала съм ти?

— Да, обеща ми — каза птицата. — Знаеш какво…

Говореше за банята си.

— След малко — каза тя. — А сега…

— Ти ми обеща. — Това прозвуча нацупено. — Искам си банята.

— Жерар, ще ти покажа още една задача. Кажи, колко прави двайсет и девет минус осем.

— Надявам се, че гледат — каза той със странен глас. — Ще видят. Ще видят, ще разберат и ще кажат: „Та ние и на мравката път правим“.

— Жерар. Моля те, внимавай. Колко прави двайсет и девет минус осем?

Жерар отвори човката си. На вратата се звънна. Гейл беше достатъчно близо до птицата, за да разбере, че Жерар е из-дал звука. Имитираше съвършено всякакви звуци — звънци, телефонни сигнали, сифона в тоалетната.

— Жерар, моля те…

Звук на стъпки. Прещракване и изскърцване на отваряща се входна врата.

— Изглеждаш добре, бебчо, липсваше ми — каза Жерар, имитираше гласа на съпруга й.

— Жерар… — започна тя.

А после женски глас:

— О, Ричард, толкова време мина…

Тишина. Звуци от целуване.

Гейл застина, вперила поглед в папагала. Той продължи, човката му едва помръдваше. Беше като касетофон.

Женският глас:

— Сами ли сме?

— Да — каза съпругът й. — Детето се прибира чак в три.

— А… нали знаеш?

— Гейл е на конференция в Женева.

— О, значи имаме цял ден. О, Господи…

Още целувки.

Звук от стъпки на двама души. През стаята.

Съпругът й:

— Нещо за пиене?

— Може би по-късно, бебчо. В момента искам само теб.

Гейл се обърна и изключи камерата.

Жерар каза:

— Сега ще ме изкъпеш ли?

Тя го изгледа ядосано.

Вратата на спалнята се затръшна.

Проскърцаха пружините на леглото. Женски смях. Още скърцащи пружини.

— Престани, Жерар — каза Гейл.

— Реших, че ще искаш да знаеш — каза той.

— Мразя я тая шибана птица — каза съпругът й по-късно същата вечер. Бяха в спалнята.

— Не е в това въпросът — каза тя. — Можеш да правиш каквото си искаш, Ричард. Но не в моя дом. И не в нашето легло. — Вече беше сменила чаршафите, но дори и така искаше да седне на леглото. Нито да се приближи до него всъщност. Стоеше в другия край на стаята, до прозореца. Отвън парижкият трафик не стихваше.

— Беше само веднъж — каза той.

Гейл мразеше Ричард да я лъже.

— Когато съм била в Женева — каза тя. — Да питам ли Жерар дали се е случвало и друг път?

— Не. Не намесвай птицата в това.

— Не е било само един път — каза тя.

— Какво искаш да кажа, Гейл. Че съжалявам? Да, съжалявам.

— Нищо не искам да кажеш. Искам повече да не го правиш. Искам шибаните ти любовници да не припарват в тази къща.

— Добре. Хубаво. Обещавам. Сега може ли да сменим темата?

— Да — каза тя. — Можем да я сменим.

— Мразя я тая шибана птица. Тя излезе от стаята.

— Ако го докоснеш — каза на излизане, — ще те убия.

— Къде отиваш?

— Излизам.

Видя се с Йоши Томизу в неговия апартамент. Бяха започнали връзката си предната година и я бяха подновили в Женева. Йоши имаше жена и дете в Токио и щеше да се връща там през есента. Така че тяхното беше само приятелство с екстри.

— Напрегната си — каза той, докато я галеше по гърба. Ръцете му бяха вълшебни. — С Ричард ли се скара?

— Не съвсем. Малко. — Лунната светлина се лееше през прозореца, изненадващо силна.

— Тогава какво има? — попита Йоши.

— Тревожа се за Жерар.

— Защо?

— Ричард го мрази. Наистина го мрази.

— О, няма да му направи нищо. Птицата е изключително ценна.

— Там е работата, че може и да му направи — каза тя и седна в леглото. — Май е по-добре да се прибирам.

Йоши сви рамене.

— Щом смяташ…

— Съжалявам — каза тя.

Той я целуна леко.

— Постъпи както смяташ за наи-дооре.

Гейл въздъхна.

— Прав си. Държа се глупаво. — Пъхна се под завивката Кажи ми, че се държа глупаво. Моля те.