Ген

90.

Докато връчваше решението си на събралите се страни, съдията от Окснард се разкашля от студения въздух в залата. Алекс Бърнет беше тук, заедно с Боб Кох и Албърт Родригес.

— Както сами виждате — каза той, — постановил съм, че собствеността на „Биоджен“ върху клетките на господин Бърнет не им дава право да изискват извличането на тези клетки от който и да било човек, жив или мъртъв, включително и от самия господин Бърнет. Категорично не могат да бъдат вземани клетки от близки негови роднини, нито от по-далечни. Всяко решение в обратния смисъл би било в противоречие с Тринадесетата поправка, която забранява робството. В решението си отбелязвам също, че тази ситуация е била породена от неясноти в предишните съдебни решения относно смисъла на понятието собственост в биологичен контекст. Първо, относно идеята, че изваденият от тялото материал е „отпадък“ или „отпадъчен материал“ и следователно е неважен и без значение за човека, от когото е бил изваден. Тази гледна точка е неправилна. Ако вземем за пример едно мъртвородено дете, с право бихме предположили, че макар и да не е вече в тялото на майката, то въпросната майка или други роднини биха изпитвали силно чувство на привързаност към мъртвороденото и биха искали сами да се разпоредят с по-нататъшната му съдба, било чрез погребение, кре-мация или да дарят тъканите му за научни изследвания, които да помогнат на други хора в тяхното положение. Идеята, че болницата или лекарят могат да се разпоредят по свое усмотрение с останките на мъртвороденото само защото то е извън тялото на майката и следователно е „отпадъчен“ продукт, безспорно е антихуманна и абсурдна. По подобен начин стоят нещата и с клетките на господин Бърнет. Макар да са отстранени от тялото му, той с право би смятал, че те все още са негови. Това е едно естествено и общовалидно човешко чувство. И това чувство няма да изчезне само защото съдилищата отсъждат, водени от други законови постановки, напаснати по аналогия. Не можеш да забраниш човешките чувства чрез съдебни постановления. Но именно това са се опитали да направят колегите. Някои съдилища са решавали дела във връзка с оспорвани тъкани, като са обявявали тъканите за боклук. Други са ги смятали за научноизследователски материал, не много по-различен от книгите в една библиотека. Трети гледат на тъканите като на изоставена собственост, която може автоматично да бъде изхвърлена при наличие на конкретни обстоятелства, така както наемните гардеробчета могат да бъдат отворени, след като изтече определен срок, и съдържанието им да бъде продадено. Други съдилища са се опитвали да заемат някакво средно становище и са постановявали, че ползата от научни изследвания за обществото е по-важна от правото на собственост на отделния индивид. Всяка от тези аналогии е в противоречие с човешката природа. Нашите тела са наша лична собственост. В известен смисъл собствеността върху телата ни е най-фундаменталният вид собственост, който познаваме. Чувството за телесна ненакърнимост е неразделна част от природата ни. И ако съдилищата не се съобразяват с тази фундаментална концепция, то отсъжданията им ще бъдат недействителни, колкото и правилни да изглеждат в рамките на законовата логика. Точно по тази причина не е едно и също да дариш книга на библиотека и да дариш свои тъкани на лекар или болница за клинични изследвания. И никога няма да бъде едно и също. Ако лекарят или научната институция, за която той работи, на по-късен етап решат да използват въпросната тъкан за други цели, законът трябва да ги задължи да поискат съгласие за тази нова употреба. И така нататък. Щом списанията могат да ни уведомяват, когато абонаментът ни изтича, то и университетите могат да ни уведомяват, когато искат да използват тъканите ни за нова цел. Казват, че това е пагубно за медицинските изследвания. Точно обратното. Ако университетите не зачитат правото на хората да се интересуват какво се случва с дарените от тях тъкани, то хората ще спрат да даряват тъканите си за изследвания. Вместо това ще ги продават на разни корпорации. И адвокатите им ще изготвят изрични документи, с които се забранява на университети да използват дори материала от елементарните кръвни тестове за каквото и да било извън назначените изследвания, освен ако не заплатят договорена за това сума. Пациентите не са наивни, още по-малко наивни са адвокатите им. Цената на медицинските изследвания ще удари тавана, ако лекарите и университетите продължат да се държат така високомерно. В този смисъл истинската обществена полза би била в това да се създаде законодателство, което да гарантира на хората правото да вземат решения за начина, по който се използват собствените им тъкани, при това без срок на давност.

— Казват — продължи съдията, — че интересът на един пациент към тъканите му, както и правото му на ненакърнимост, се прекратяват при неговата смърт. Този начин на мислене също трябва да се промени. Защото наследниците на покойника споделят неговите гени и собствената им ненакърнимост би била застрашена, ако бъдат извършени изследвания или ако генетичният профил на покойника бъде направен обществено достояние. Децата на покойника могат да загубят здравните си осигуровки само защото съвременните закони не са в крак със съвременните реалности.

— Накрая — завърши той, — можем да заключим, че делото Бърнет е взело такъв катастрофален обрат заради една изключително сериозна и фундаментална съдебна грешка. Случаите на оспорвана собственост винаги ще бъдат неясни, когато индивидите произвеждат в телата си онова, което съдьт е присъдил другиму. Това важи за клетъчните линии; важи за гените, както и за някои протеини. Тези неща просто не могат да бъдат обект на собственост. Една от основните постановки на всяко законодателство гласи, че общото ни наследство не може да бъде собственост на отделен човек. Въпреки това вече повече от две десетилетия съдилищата загърбват тази постановка. И хаосът, произтекъл от това, ще става все по-голям с времето и с напредъка на науката. Частната собственост върху генома или върху факти от природата ще става все по-труден, скъп и незащитим казус. Стореното от съдилищата е било грешка, която трябва да се поправи. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Алекс се обърна към Боб Кох и каза:

— Ако питаш мен, на съдията май са му помогнали малко.

— Не е изключено — каза Боб.