Ген

38.

Споменът преследваше Марк Сангър — в главата му се беше запечатал образът на бедното същество на плажа през онази нощ в Коста Рика, безпомощно срещу дебнещия го ягуар, който скочи, отхапа главата му и почна да я ръфа, докато краката на плячката му още помръдваха. И всичко това под съпровода на хрущящи кости.

Марк Сангър не беше очаквал, че ще види нещо толкова ужасно. Отишъл беше на плажната ивица при Тортугуеро, за да види как гигантските морски костенурки изпълзяват от океана, за да снесат яйцата си в пясъка. Като биолог, той отлично знаеше, че тази миграция се повтаря ежегодно от неизброими хилядолетия. Женските костенурки извършваха истински подвиг на майчинска грижа, изпълзяваха високо на плажа, снасяха яйцата си дълбоко в земята, покриваха ги с уморените си плавници, а после грижливо заглаждаха пясъка и заличаваха всяка следа от яйцата отдолу. Това беше една бавна, нежна церемония, диктувана от гени, оцелели в продължение на хилядолетия.

А после дойде ягуарът, като черна ивица в нощта, и така, през миналото лято, всичко внезапно се промени за Марк Сангър. Бруталността на нападението, скоростта и жестокостта го потресоха до дъно. И потвърдиха подозренията му, че с естеството нещо страшно се е объркало. Че всичко, което човечеството причинява на планетата, е нарушило деликатния баланс на природата. Замърсяването, безразборната индустриализация, стесняването на естествените хабитати — когато притиснеш едно животно в ъгъла, то е принудено да заложи на жестокостта в отчаяния си опит да оцелее.

Това беше обяснението за ужасното нещо, на което беше станал свидетел. Естественият свят беше пред разпад. Беше споменл за това на естественика Рамон Валдес, истински красавец, който го придружаваше тогава. Валдес поклати глава.

— Не, сеньор Сангър, такъв е бил естественият ред на нещата още по времето на баща ми и на дядо ми, и на неговия дядо. Винаги се е разказвало за ягуарите, които нападат през нощга. Това е част от цикъла на живота.

— Но сега нападат по-често — възрази Сангър. — Заради замърсяването и…

— Не, сеньор. Нищо не се е променило. Всеки месец ягуарите убиват от две до четири костенурки. Имаме архиви от много години.

— Насилието, на което ставаме свидетели тук, не е нормално.

На известно разстояние от тях ягуарът все така дъвчеше. Косяште продължаваха да хрущят.

— Напротив, нормално е — каза Рамон Валдес. — Просто така стоят нещата.

Сангър не искаше да говори повече за това. Валдес очевидно беше от онези учени, които бяха на страната на индустриалците и замърсителите, големите американски компании, които доминираха в Коста Рика и в други латиноамерикански страни. Нищо чудно, че беше попаднал на такъв човек тук, след като ЦРУ от десетилетия контролираше всичко в Коста Рика. Това не беше независима страна; беше филиал на американските бизнес интереси. А американският бизнес не даваше и пукната пара за опазването на природата.

Рамон Валдес каза:

— Ягуарите също трябва да се хранят. И по-добре да издат някоя и друга костенурка, отколкото човешко бебе. Според Марк Сангър това беше въпрос на лично мнение.

Когато се прибра у дома, в Бъркли, Сангър седна на тавана си и се замисли какво може да направи. Макар да казваше на хората, че е биолог, Сангър нямаше истинско образование в тази област на науката. Беше учил една година в колеж, преди да отпадне, после за кратко беше работил в една фирма за парково озеленяване, „Катър и Холи“. Единтвената биология, която беше учил официално, беше тазо в гимназията. Син на банкер, Сангър разполагаше с достатъчно средства в попечителски фонд и нямаше нужда да работи, за да си изкарва прехраната. Нужна му беше обаче цел в живота. По негови наблюдения, богатството само усложняваше търсенето на идентичност. И колкото повече години минаваха, толкова по-трудно ставаше решението да довърши колежанското си образование.

В последно време започваше да се възприема като творец, а творците не се нуждаеха от дипломи. Официалното образование дори пречеше на творческата способност да уловиш „духа на времето“, да яхнеш вълните на промяната, които заливат обществото, и да формулираш своя отклик. По този въпрос Сангър беше много добре информиран. Четеше вестниците, издавани от Бъркли, най-стария и реномиран колеж на Калифорнийския университет, понякога четеше и списания като „Мадър Джоунс“, както и няколко от природозащитните издания. Не всеки месец, но понякога ги четеше, Вярно, често само разглеждаше снимките и прескачаше статиите. Но повече не ти и трябва, за да си в крачка с духа на времето.

Тайната на изкуството беше в чувствата. За това какво е да живееш в този материалистичен свят с неговия безвкусен лукс, фалшиви обещания и дълбоки разочарования. Точно това им куцаше на съвременните хора — че бяха загърбили чувствата си.

Целта на изкуството беше да вдъхне живот на истинските чувства. Да хвърли хората в шок и ужас и така да им отвори очите. Точно затова толкова много млади творци използваха генни техники и жив материал, за да създават изкуство. Мокро изкуство, така го наричаха. Тъканно изкусство. Много творци работеха на пълно работно време в научни лаборатории и изкуството, което създаваха в резултат на това научно по своя характер. Един такъв творец беше отгледал пържоли в петриево блюдо и после ги изяде публично като един вид пърформанс. (Говореше се, че били ужасни на вкус. Но пък едва ли можеше да се очаква друго, все пак са били генно модифицирани. Ужас.) Друг творец, във Франция, беше създал светещо зайче, като въвел в генотипа му луминесцентни гени от светулка или нещо такова. Други творци бяха променяли цвета на козината на разни животни, имаше и едно сладко паленце с таралежови бодли на главата.

Тези творби на изкуството предизвикваха силни чувства. Мнозина реагираха с отвращение. Но така и трябва да бъде, мислеше си Сангър. Трябваше да изпитват същото отвращение, което той беше изпитал, когато ягуарът уби костенурката на плажа в Коста Рика. Онова ужасно извращение на на природата, онази отблъскваща жестокост, която той не можеше да прогони от мислите си.

А това, разбира се, беше основание за създаване на изкуство.

Не изкуство за самото изкуство. По-скоро изкуство в името на света, изкуство, което да помогне на околната среда. Това беше целта на Марк Сангър и той се зае да я осъществи.