Черепният трон

Глава 6 Мъжът е нищо 333 г. СЗ, Есен

Абан слизаше по стъпалата на двореца, като се облягаше тежко върху патерицата си и стискаше зъби всеки път когато болка пронизваше повредения му крак. В двора на Избавителя се остреха ножове, но понякога той имаше чувството, че тези стълби бяха най-голямото предизвикателство, пред което трябваше да се изправя всеки ден. Бе готов да понесе почти всичко заради печалбата, но така и не се беше научил да търпи болка заради самата болка.

Не за пръв път съжали за упорития си отказ да позволи на дамаджата да го изцели. Постъпи мъдро, като ѝ напомни, че не може да го подкупи с удобства — особено такива, които лесно можеше да му отнеме отново — но мисълта за безболезнено преодоляване на стълбите беше нещо, заради което си заслужаваше да убие. И въпреки това имаше нещо друго, за което копнееше далеч по-силно, и то скоро щеше да е негово.

До него вървеше строевият офицер Керан, който се справяше много по-добре със стълбите. Левият му крак, отрязан до коляното, беше заменен от извито парче стоманена намотка. Металът се огъваше леко при всяка стъпка, но с лекота издържаше тежестта на едрия мъж. Керан почти бе успял да си възвърне бойните умения отпреди нараняването и продължаваше да се усъвършенства.

Кха’шарумите на Абан нямаха достъп до двореца, но строевият офицер някога бе обучавал самия Избавител и честта му беше безгранична. Макар да работеше за Абан, той беше добре дошъл навсякъде, дори в двореца. Полезно нещо за телохранител. Сега вече никой не си позволяваше да тормози Абан.

Безухия ги чакаше в подножието на стълбището, отворил вратата на каретата на Абан. На капрата на кочияша имаше двама кха’шаруми с копия, а други двама, въоръжени със северняшки лъкове, седяха на високата седалка в задната част на каретата. Керан скочи с лекота в каретата и взе патерицата на Абан, а глухият великан повдигна кхафита и го вкара вътре с лекотата на мъж, който вдига дете, за да му спести изкачването на омразните стъпала.

Твърде грамаден, за да се чувства удобно вътре, Безухия затвори вратата и скочи на първото стъпало, като се хвана за дръжката на вратата, за да се вози отвън. Потропа с длан по стената на каретата и кочияшът опъна поводите.

— Дамаджите приеха ли Ашан за андрах? — попита Керан.

Абан сви рамене.

— Със своята демонстрация на сила, дамаджата и без това не им даде право на избор. Ашан е нейна марионетка, а никой не е чак толкова глупав, че да се осмели да ѝ се противопостави.

Керан кимна. Познаваше добре дамаджата.

— На шарумите не им харесва. Те смятат, че Шарум Ка е трябвало да заеме мястото на баща си. Страхуват се, че след като на трона седне дама, той ще извърне погледа си от Алагай’шарак.

— И каква ужасна трагедия ще бъде това — каза Абан.

Керан не се засмя, а го изгледа студено.

— Ако Джаян ги призове, Копията ще се стекат при него. Изобщо няма да му е трудно да набие на колове главите на Ашан и дамаджите и да обсеби трона.

Абан кимна.

— А на дамаджата ще ѝ бъде още по-лесно да го превърне в прах. Губим си времето, строеви офицер, като обсъждаме промени, които по никакъв начин не зависят от нас. Имаме си други задължения.

Те пристигнаха в къщата на Абан, оградена от висока, масивна стена, по която патрулираха въоръжени кха’шаруми. По сигнал на кочияша портите се отвориха и разкриха ниските квадратни сгради в двора.

Комплексът беше здраво укрепен, но Абан се бе постарал поне на външен вид да не привлича погледите на другите. Архитектурата му не беше нищо особено, нямаше градини или фонтани. Въздухът беше наситен с пушека от ковачниците и звънтенето на чуковете. Навсякъде се трудеха мъже и не се виждаше нито един незает човек.

Абан вдъхна дълбоко мръсния въздух и се усмихна. Миришеше на производство. На власт. Мирис, който бе по-сладък от аромата на който и да е парфюм.

Когато Безухия свали Абан на земята, до него дотича едно момче и се поклони дълбоко.

— Майстор Акас ме прати да ви съобщя, че мострите са готови.

Абан кимна и подхвърли на момчето една дребна монета. Нищо работа, но очите на малкия грейнаха.

— За бързите ти нозе. Кажи на майстор Акас, че след малко ще дойдем при него.

Акас управляваше ковачниците на Абан, една от най-важните дейности в целия комплекс. Той беше братовчед на Абан чрез брака си и получаваше повече, отколкото повечето дамати. Един от най-добрите кха’шаруми телохранители на Абан се грижеше за сигурността му, като същевременно следеше за всякакви признаци, които можеха да намекват за предателство.

— А, господарю, строеви офицер, добре дошли!

Акас беше около петдесетте, мускулите изпъкваха на голите му ръце, както при всички, които работеха в ковачници. Въпреки възрастта и пълнотата си, той се движеше с нервната възбуда на много по-млад мъж. Кхафит, също като Абан, той нямаше брада, но бузите му бяха обрасли с къса, груба четина. Вонеше на пот и сяра.

— Как върви производството? — попита Абан.

— Оръжията и броните за Копията на Избавителя са по план — каза Акас, като махна с ръка към платформите, отрупани с остриета за копия, щитове и пластини за брони. — Защитено стъкло, неразрушимо, доколкото можем да определим.

Абан кимна.

— А за моята Стотица?

Той използваше термина за стоте кха’шаруми, които му беше дал Ахман, но всъщност те бяха сто и двайсетима, допълнени от още близо хиляда чи’шаруми. Абан искаше всичките да ги екипира с най-доброто снаряжение, което може да се купи с пари.

Акас се почеса по четината.

— Имаше малко… забавяне.

Керан намръщено скръсти ръце, без дори да се налага Абан да му дава знак. Акас изобщо не беше глупак и веднага разбра смисъла на жеста. Той вдигна успокояващо ръце.

— Но имаме напредък! Елате да видите.

Той изтича до няколко платформи, отрупани с проблясващи като огледала щитове и остриета за копия. Избра едно от тях и го отнесе до ниската тежка наковалня.

— Защитено стъкло — каза Акас, като им показа острието, — посребрено, както пожелахте, за да се скрие същинската му природа от очите на случайни наблюдатели.

Абан кимна нетърпеливо. Не научаваше нищо ново.

— Защо тогава има забавяне?

— Посребряването размеква стъклото — каза Акас. — Наблюдавайте.

Той постави острието върху наковалнята и го пристегна с менгеме, за да не мърда. После взе един тежък чук с дълга три фута дръжка. Майсторът ковач замахна с отработена лекота, оставяйки тежестта и инерцията да свършат по-голямата част от работата, без да натоварва огромните си мускули. Чукът се стовари с трясък, който отекна в ковачниците, но Акас не се спря, а впрегна цялата си сила, за да нанесе още два удара.

— Истинска загуба е, че този мъж е станал кхафит — каза Керан. — Щях да го превърна във велик воин.

Абан кимна.

— Който нямаше да има нито броня, нито оръжия, които да размахва. В сказанията може и да се говори, че в ковачниците работят сакати, но това е работа за силни хора, която е доста ценена.

След третия удар Акас освободи острието и им го подаде за проверка. Абан и Керан го поднесоха под светлината и започнаха да го оглеждат.

— Ето — каза Керан, сочейки с пръст.

— Виждам го — отвърна Абан, докато се взираше в мъничката люспица в стъклото.

— Още десет такива удара и ще се образува пукнатина — каза Акас. — Дузина, и ще се счупи.

— И все пак е по-силно от обикновената стомана — рече Керан. — Всеки воин ще се радва да има такова оръжие.

— Може би — каза Абан, — но воините в моята Стотица не са какви да е. Те имат най-великия жив строеви офицер, най-богатия покровител и трябва да притежават съответното снаряжение.

Керан изсумтя.

— Няма да споря, макар че огледалният щит наистина има някои предимства пред чистото стъкло. Използвахме огледала, за да подкарваме вкупом алагаите в Лабиринта. Те лесно се заблуждават от собствените си отражения.

— Поне това е нещо — каза Абан, като погледна към Акас. — Но ти спомена за напредък?

Устните на Акас се разтеглиха в широка заговорническа усмивка.

— Позволих си волността да направя един комплект от новата сплав.

Новата сплав беше електрум, рядко срещана смесица от сребро и злато, която беше в ограничени количества и невъобразимо ценна. Избавителят вече беше конфискувал цялото известно количество и го беше предал на дамаджата. Абан си беше осигурил свой собствен източник и беше разпратил агенти в търсене на нов, но ако дамаджата го хванеше, че укрива свещения метал, щеше скъпо да плати.

— И? — попита Абан.

Акас извади изпод едно наметало острие за копие и щит. Те сияеха ярко като полирани огледала.

— Здрави са поне като защитеното стъкло. Нито едното, нито другото могат да се разтопят или счупят. Но новата сплав има… други свойства.

Устните на Абан потрепнаха в усмивка.

— Продължавай.

— Когато заредихме снаряжението, воините направиха някои поразителни открития — каза Акас. — Щитът не само блокира ударите на алагаите. Той ги поглъща. Воинът е ударен с всичка сила от опашката на каменен демон, но не помръдва и на сантиметър от мястото си.

Думите му накараха Керан рязко да извърне главата си към него.

— Зареди ли се, щитът не може да бъде доближен от алагай на разстояние от едно копие. Воинът трябва да го отмества настрани, за да нападне.

— Това е както силна страна, така и слабост — каза Керан, — щом човек трябва да се откаже от защитата си, за да нанесе удар.

— Може би — отвърна Акас, — но затова пък какъв удар! Копието пробива обвивката на каменния демон с такава лекота, сякаш влиза във вода. Наблюдавайте.

Той отнесе върха на копието при наковалнята, използва друго менгеме, за да го обездвижи във вертикална позиция, с върха надолу. Вдигна отново чука и удари с всички сили. Последва силен звън и Абан и Керан зяпнаха изумено при вида на потъналия с повече от инч в желязото връх. Акас удари отново и отново, и с всеки удар острието потъваше надолу като пирон в дърво. При четвъртия удар наковалнята се разцепи надве.

Керан отиде до наковалнята и докосна с благоговение пукнатия метал.

— Андрахът трябва да научи за това. Всеки воин трябва да бъде въоръжен с това. Шарак Ка ще бъде наша!

— Андрахът вече знае — излъга Абан, — Избавителят и дамаджата също. Ако животът ти е мил, Керан, няма да споменаваш на никого за това. Тази малка люспица метал, с която е покрито стъклото, струва повече от палата на дамаджи, а количеството, с което разполагаме, няма да стигне дори за малка част от силите ни.

Керан се умърлуши, което накара Абан да се усмихне.

— Но това не означава, че моят строеви офицер и най-верните ми лейтенанти няма да получат от тези оръжия.

Строевият офицер отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Хайде, Керан — каза Абан. — Ако продължаваш да стоиш тук с отворена уста, ще закъснеем за срещата ни.

Строеви офицер Керан и Абан преминаха рамо до рамо през Новия пазар, огромен район в Дара на Еверам, решен да улови — и надмине — великолепието на Големия пазар на Красия.

И вече бяха постигнати някои големи успехи. Северняците не възприемаха добре Евджаха, но разбираха отлично търговията и в стотиците павилиони и сергии, подредени от двете страни на улиците, работеха и пазаруваха толкова чини, колкото бяха дал’тингите и кхафитите. Абан се чувстваше тук почти като у дома си, въпреки липсата на вездесъщите горещина и прах.

Евджахският закон нямаше почти никакво влияние в пазара. На всеки търговец, който гръмогласно хвалеше стоката си, имаше друг, който шепнешком предлагаше предмети и услуги, забранени от Евджаха или от даматите. Комар. Свинско месо. Коузи. Оръжия. Книги. Реликви отпреди Завръщането. Ако имаше пари да плати и знаеше кого да попита, човек можеше да намери всичко на пазара.

В повечето случаи беше позволено. Та нали най-големите консуматори на незаконни стоки бяха самите дамати и шаруми, а никой не би се осмелил да арестува тях. Жените и кхафитите нямаха техния късмет и понякога биваха порицавани и осъждани публично от даматите.

Висок почти два метра, въоръжен с копие, щит и Еверам знае още колко скрити оръжия, Керан въпреки това се чувстваше неудобно. Очите му шареха наоколо, сякаш очакваше всеки момент да попадне в засада.

— Изглеждаш ми изнервен, строеви офицер — каза Абан. — Как е възможно мъж, който се изправя без страх срещу алагаите в тъмнината, да се страхува да върви по улицата посред бял ден?

Керан се изплю на земята.

— Това място е същото като Лабиринта, който използваме, за да вкараме алагаите в капан.

— Така си е — засмя се Абан. — Пазарът е създаден, за да вкарва в капан кесиите с пари, а не демоните, но идеята е почти същата. Купувачите лесно намират пътя насам, но излизането е доста трудно. Улиците криволичат или свършват внезапно, а армиите от търговци са готови да връхлетят лековерните.

— В Лабиринта лесно можеш да разпознаеш врага си — каза Керан. — Мъжете са братя в нощта, а алагаите не ни предлагат дарове и лъжи. — Той се огледа предпазливо, като плъзна ръка към кесията си, сякаш искаше да се убеди, че все още е на мястото си. — Тук всеки ти е враг.

— Не и когато си с мен — каза Абан. — Тук аз съм едновременно андрах и Шарум Ка. Дори сега всички забелязват, че се движиш с мен. Ако се върнеш утре сам, всички ще се избият да спечелят благоволението ти с надеждата, че може да споменеш някоя добра дума за тях пред мен.

Керан отново се изплю.

— Имам си съпруги, които обикалят пазара вместо мен. Да си свършваме работата и да се махаме от тук.

— Скоро — отвърна Абан. — Знаеш какво се очаква от теб, нали?

Керан изсумтя.

— Пречупвам момчета и изграждам мъже от отломките им още отпреди да се родиш, кхафите. Остави на мен.

— И без лекции за свещеното черно? — попита Абан.

Керан сви рамене.

— Видях момчетата. Разпуснати са. Слаби. Джурим и Шанджат са ги разглезили, за да ги обърнат срещу теб, и ще е нужна твърда ръка, за да ги вкара в правия път. Трябва отново да започнат да се чувстват като ний’шаруми.

Абан кимна.

— Ако направиш това, строеви офицер, наградата ще надмине и най-големите ти очаквания.

Керан махна отвратено с ръка.

— Пфу. Ти ми върна шарак, сине на Чабин. Това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя. Мъжът е нищо без уважението на синовете си.

— Ето това е мястото — каза Абан и посочи една гостилница.

Предната веранда беше запълнена с ниски маси, на които клиенти се хранеха, пушеха и пиеха горчиво красиянско кафе. Жени сновяха напред-назад, изнасяха пълни чаши и купи отвътре и се връщаха с празни съдини и подрънкващи кесии, пълни с драки.

Абан сви в уличката и почука с патерицата си по страничния вход. Вратата отвори облечено в жълто-кафяви дрехи момче; то ловко улови монетата, която му подхвърли Абан, и ги поведе надолу по задното стълбище.

Потракваха зарове и мъжки гласове подвикваха залози, стелеше се сладък дим от лули. Двамата спряха зад една завеса и погледнаха към групата шаруми, които пиеха коузи на маса за зарове, отрупана с купчини монети.

— Дама’тингата трябваше… аха! — възкликна Абан, щом зърна Асави да слиза по главното стълбище.

Бялата ѝ роба изпъкваше в сумрака на мазето, но мъжете, съсредоточени върху защитите, гравирани върху заровете, не я забелязаха, докато не застана до тях.

— Какво е това? — извика Асави и шарумите скочиха едновременно.

Единият от тях — синът на Абан Шустен — се завъртя към нея, като разля чашата си. Дама’тингата се престори, че отстъпва назад, но умело отмахна ръкава си, улавяйки капките.

Възцари се напрегната тишина, докато Асави оглеждаше ръкава си; воините не се осмеляваха дори да дишат.

Асави докосна мокрото петно и поднесе пръсти към носа си.

— Това да не е… коузи?

Тя изпищя последната дума и мъжете едва не се изпуснаха в бидотата си. Дори Абан се изпълни с ужас, макар самият той да беше уредил посещението. Сцената му напомни една друга, отпреди трийсет години, когато баща му Чабин случайно разля мастило върху робата на един дама и беше убит на място. Споменът го накара да преглътне тежко. Може би синовете му наистина трябваше да получат подобен урок.

— Простете ми, дама’тинга! — изкрещя Шустен, грабна един парцал със съмнителна чистота, пресегна се към ръкава ѝ и се опита неуспешно да попие петното. — Аз ще почистя…

— Как смееш?! — изкрещя Асави, като издърпа ръкава си от ръката му.

Хвана го за китката, издърпа ръката му нагоре и заби дланта си в обратната страна на лакътя му. Ръката му се счупи със звучен трясък точно както бе изхрущял вратът на Чабин.

Шустен изпищя, но звукът секна, когато дама’тингата нанесе нов удар, този път в гърлото му.

— Ще го почистиш с кръвта си, глупако!

Тя се наведе напред, изви десния крак над главата си и го изрита в лицето.

— Красота — прошепна Керан, докато наблюдаваше изкуството ѝ.

Абан го погледна. Никога нямаше да разбере воините.

Шустен политна назад с разбит нос и се стовари върху масата за зарове, като пръсна монети и коузи на всички страни. Шарумите се отдръпнаха встрани, уплашени не толкова за парите си, колкото от гнева на дама’тингата.

Асави пристъпи напред и продължи побоя. Шустен се опита да изпълзи надалеч, но силен ритник в бедрото го прати на пода. Следващият ритник беше в топките му и дори Керан потрепна при хленча, който се отрони от окървавените устни на Шустен.

Кръв и слюнка опръскаха робата на Асави и тя изръмжа, докато издърпваше извит нож от колана си.

— Не, дама’тинга! — извика Фахки, по-големият брат на Шустен, и се хвърли напред, като застана пред нея. — В името на Еверам, пожалете го!

Фахки стоеше невъоръжен, разперил ръце в смирена молитва. Внимаваше да не докосне дама’тингата, но Асави пристъпи плавно, като танцьорка, и плъзна крак на пътя му. Викът ѝ прозвуча доста убедително, когато той се спъна в нея, като събори и двамата на мръсния дървен под.

— Ти си наред, строеви — каза Абан, но Керан вече се движеше.

Той дръпна завесата, като внимаваше да не разкрие присъствието на Абан, и влетя в стаята.

— Какво означава това? — изрева Керан и гласът му отекна като гръмотевица в стаята с нисък таван.

Той сграбчи Фахки за яката на робата му и го издърпа встрани от дама’тингата.

Асави го изгледа с ненавист.

— Тези пияници от твоите хора ли са, строеви офицер? — попита троснато тя.

Керан се поклони ниско, като едновременно с това натисна главата на Фахки надолу и я удари в пода.

— Не, дама’тинга. Хранех се горе в гостилницата, когато чух суматохата долу.

Без да пуска Фахки, който се давеше и задушаваше под стегнатата яка, той протегна ръка към Асави.

Дама’тингата пое протегнатата ръка и той я издърпа на крака, след което се обърна и изгледа мрачно свилите се от страх край стената мъже.

— Да ги убия ли вместо теб?

На пръв поглед това звучеше абсурдно — самотен воин да заплашва да убие дузина мъже, но заплахата изглеждаше абсолютно сериозна. Червеният воал на строеви офицер не се печелеше лесно, а Керан бе добре известен на всички воини от племето каджи, жива легенда както в Алагай’шарак, така и на тренировъчната площадка.

Асави също погледна към мъжете. Накрая поклати глава.

— Вие там! — извика тя на уплашените воини. — Свалете черното на тези двамата!

— Не! — изкрещя Фахки, но мъжете, които само допреди миг бяха негови братя по копие, не обърнаха никакво внимание на виковете му.

Керан го блъсна напред и един от воините го улови, приклещи го с копието си под брадичката, като задуши съпротивата му, докато половината от останалите нетърпеливо започнаха да разкъсват шарумската му роба. Другите шестима воини сграбчиха Шустен и бързо съблякоха дрехите му.

Колко бързо се изпарява прословутата лоялност на шарумите, когато бъде подложена на тест, размишляваше Абан. Бяха готови на всичко, за да си върнат благоразположението на дама’тингата.

— Вече сте кхафити — каза Асави на голите мъже. Погледна към сбръчкалото се мъжество на Фахки и изсумтя. — Може би сте били такива от самото начало. Върнете се при бащите си, покрити със срам.

Един от воините коленичи пред нея, опря дланите си на пода и го докосна с чело, изразявайки абсолютна смиреност.

— Те са братя, дама’тинга — каза той. — Баща им е кхафит.

— Напълно подобаващо — каза Асави. — Фурмата не пада далеч от дървото. — Тя се обърна и изгледа останалите воини. — Що се отнася до останалите, ще отидете в Шарик Хора, за да се покаете. Няма да приемате храна и вода в продължение на три дни и ако разбера, че дори сте докоснали чаша коузи или зарове, ще споделите тяхната съдба.

Воините зяпнаха, но Асави силно плесна с ръце и ги накара да подскочат.

— Веднага!

На косъм да се изпуснат в бидотата си, воините бързо се изнизаха от стаята, като не спираха да се кланят и да повтарят: „Благодаря, дама’тинга“. Наблъскаха се в групичка пред тясното стълбище и се изстреляха нагоре по него толкова бързо, колкото им позволяваха обутите им в сандали крака.

Асави хвърли един последен отвратен поглед към голите мъже.

— Строеви офицер, изхвърлете от тук тези жалки същества, които наричат себе си мъже.

Керан се поклони.

— Да, дама’тинга.

Когато свалиха качулките от главите им, Фахки и Шустен примигнаха под мъждивата светлина. Намираха се в подземно помещение и бяха привързани към два стола. И двамата бяха „омекнали“, както се изрази Керан, подпухнали и покрити с червенеещи отоци, които все още не бяха започнали да посиняват. Ръката на Шустен беше поставена в шина, а носът му беше разбит. И двамата носеха раздърпани ризи и панталони в кхафитско кафяво.

— Блудните ми синове се завърнаха — каза Абан. — Макар и не толкова горди, както последния път, когато ви видях.

Момчетата го погледнаха, присвили очи, докато привикнат със светлината. Керан стоеше със скръстени ръце на крачка зад Абан и когато Фахки го видя, очите му се разшириха. Абан видя как в тях се появи разбиране.

„Може пък да не са пълни глупаци“, помисли си доволен той. Достатъчно зле беше, че синовете му са воини. Ако се окажеха и глупаци, щеше да е по-добре да ги убие и да приключи с това. Имаше и други синове, макар и не от Шаманвах, единствената съпруга, която означаваше нещо за него. Заради нея трябваше да се опита да привлече тези двамата обратно в дома им.

— Защо са вързани? — попита Абан. — Едва ли точно моите синове ще представляват заплаха за мен. Няма нужда да бъдат подлагани на такъв срам.

Керан изсумтя, наведе се напред, като извади един нож, и преряза въжетата им. Момчетата с пъшкане започнаха да масажират глезените и китките си, за да възстановят кръвообращението си. Шустен изглеждаше слаб и смирен, но в очите на Фахки проблесна неподчинение.

— Абан. — Той изплю на пода розовееща смесица от кръв и слюнка. После погледна към брат си. — Баща ни завижда, че се доказахме като по-добри и се издигнахме над него. Намерил е начин да подкупи дама’тинга, която да ни прати обратно в неговия свят на търговия и кхафити.

— Сега и вие сте кхафити — напомни им Абан.

— Ти ни отне черното с измама — изръмжа Фахки. — Ние все още сме шаруми в очите на Еверам, по-добри от всякаква кхафитска сган в Дара на Еверам.

Абан притисна длан към гърдите си.

— Аз съм ви отнел черното? Аз ли пъхнах чашите с коузи и заровете в ръцете ви? Аз ли съдрах робите от гърбовете ви? Вашите братя го направиха с удоволствие, за да си спасят задниците. Изгубихте положение заради собствената си глупост. Предупредих ви, че това може да се случи, ако продължите със заровете и пиенето. Черното не ви поставя над закона на Еверам.

Фахки завъртя очи.

— Че откога законът на Еверам те интересува, татко? Половината от състоянието ти е спечелено от коузи.

Абан се подсмихна.

— Не го отричам, но съм достатъчно умен, за да не проигравам печалбата си на зарове или да пия на публични места.

Той отиде с накуцване до третия стол в стаята, отпусна се в него и се взря в момчетата над гърбицата на патерицата си.

— А що се отнася до това, дали сте по-добри от кхафитите, скоро ще го проверим. Сега ще получите храна и ще бъдете оставени да се наспите. Утре сутринта ще получите копие и щит и ще се изправите срещу някой от моите кха’шаруми. Който и да е. Можете да си го изберете.

Фахки изсумтя.

— Ще го убия за по-малко време, отколкото ти беше необходимо да довлечеш дебелия си сакат труп до другия край на стаята, старче.

Керан издаде лаещ смях.

— Ако издържиш и пет минути, ще ти дам собствената си роба и доброто си име.

Думите му изтриха самодоволната усмивка от лицето на Фахки.

— Защо служиш на този кхафит, строеви офицер? Ти си обучавал самия Избавител. Петниш доброто си име всеки път когато изпълняваш заповед, дадена ти от по-нисш. Какво получи, за да продадеш честта си на един свинеядец?

Керан отиде до Фахки и се наведе ниско над него, сякаш за да му прошепне отговора. Глупакът Фахки се наведе напред, за да чуе по-добре.

Ударът на Керан го събори от стола на пода. Фахки се закашля и изплю кръв и парчета счупен зъб.

— Баща ти може да ти позволява да му говориш без капчица уважение… — каза Керан.

— Засега — намеси се Абан.

— Засега — съгласи се Керан. — Но както сам каза, аз съм строеви офицер на шарумите. Обучил съм безброй воини и всичките им умения са мои. Показал съм слънцето на милиони алагаи и не ти дължа никакви обяснения. За всяка обида по мой адрес, която изречеш, ще ти чупя по една кост.

Фахки го изгледа с омраза и Керан се усмихна.

— Да. Нападни ме. Виждам го в очите ти. Ела да ти видя куража. Абан има двама синове. Може би няма да усети липсата на единия.

— Честно казано, и двамата няма да ми липсват, ако проявят глупостта да те нападнат, офицер — каза Абан.

Фахки си пое дълбоко въздух, напрегна мускули, но остана да лежи на земята.

Абан кимна.

— Първата проява на мъдрост. Може би за теб все още има някаква надежда.

На следващия ден Фахки избра най-дребния и най-слабоват на вид кха’шарум. Кльощав и с очила, мъжът не изглеждаше достоен противник на младежа, който бе висок и едър като баща си.

Всички от клана Хаман бяха сбрани, за да гледат. Абан беше запълнил вътрешния кръг около бойците с жени, сестрите на Фахки, братовчедките му, лелите и останалите си съпруги. Кха’шарумите и чи’шарумите гледаха нетърпеливо, както и всички работници, на които Абан беше дал почивка, само и само за да унизи допълнително момчето.

Фахки кръжеше предпазливо, като въртеше копието по впечатляващ — и безсмислен — начин. Очилатият кха’шарум го наблюдаваше хладнокръвно, без да си прави труда да обикаля. Той беше от племето шарач и вместо копие носеше капан за алагаи. Дългият кух прът завършваше с плетена примка, която воинът затягаше чрез ръчка на дръжката.

Един продавач си проправяше път през тълпата и продаваше захаросани ядки.

Най-после напрежението на Фахки достигна връхната си точка и той нападна с копието си. Воинът го отби встрани и миг по-късно нахлузи примката си върху шията на Фахки, замахна с пръта настрани и използва инерцията на младежа срещу самия него. На Фахки му се наложи да се хвърли напред и да направи предно салто просто за да се спаси от счупване на врата.

Едно завъртане на пръта и Фахки се озова по корем. Абан кимна на дъщеря си Сиелвах и момичето пристъпи напред, понесло къс кожен камшик.

— Извини ме, братко — каза тя и дръпна бързо панталона и бидото на Фахки надолу.

Младежът започна да се мята, но кха’шарумът затегна примката и го усмири.

Абан погледна към Шустен, който стоеше до него. Синът му бе забил поглед в земята, неспособен да гледа унижението на брат си, но потрепваше при всеки удар на камшика и плачеше.

— Вярвам, сине мой, че си научи урока — каза Абан.

— Да, татко — отвърна Шустен.

Кхафитът кимна.

— Добре. Надявам се брат ти да е също толкова мъдър. Ако се окажете достойни, Керан ще обучи и двама ви добре, за да се издигнете до кха’шаруми.

Воинът шарач отведе привързания към върха на пръта му Фахки при Абан. Лицето на младежа пламтеше от срам под набраздената от сълзи мръсотия. Абан кимна на воина, който освободи Фахки и застана мирно.

— Това е Лифан — каза Абан, сочейки шарача. — Той ще бъде твоят учител.

Шустен го погледна.

— Ти каза, че строеви офицер Керан…

— Ще ви учи да се биете, да — рече Абан. — Ако се окажете достойни. Лифан ще ви учи на четене, писане и математика. Уроци, които започна майка ви и които зарязахте, след като ви призоваха на Хану Паш. Ще изпълнявате всяка негова команда. Когато се научите да четете, без да мърдате устни, и да смятате, без да използвате пръстите си, ще обсъдим дали да ви позволим да носите копието отново.