Черепният трон

Глава 11 Пристан 333 г. СЗ, Есен

— Дамаджа, сигурно има някаква грешка — каза Абан. — Задълженията ми тук…

— Могат да почакат — отсече гласът на Иневера в ухото му. Това, че бе отказала да му отговори лично, а беше предпочела да използва обицата с хора, показваше, че решението ѝ е окончателно. — Беше твърде убедителен, кхафите — продължи дамаджата. — Нуждаем се от реколтата на лактънците, за да поддържаме силата на войската ни, а и двамата знаем, че Джаян по-скоро би предпочел да се изходи в лактънското зърно, отколкото да го изпрати в Дара на Еверам. Трябва да се погрижиш то да стигне до тук.

— Дамаджа, синът ви ме мрази — каза Абан. — Толкова далеч от вас…

— Може би ти ще си този, който ще бъде улучен от някоя заблудена стрела и няма да се върне? — попита Иневера. — Да, възможно е. Ще трябва да внимаваш, но докато се занимаваш с онази част от войната, която не му е по вкуса, Джаян ще разбере, че е по-добре да те остави жив.

— А телохранителят му Хасик, когото хората ми кастрираха? — попита Абан.

— Ти пусна тоя джин от бутилката, кхафите — отвърна Иневера. — От теб зависи да намериш начин да го върнеш обратно. Смъртта на Хасик няма да напълни нито едно мускалче със сълзи.

Абан въздъхна. Керан и Безухия не се отделяха от него, така че Хасик едва ли щеше да се опита да го нападне, а и самият той можеше да свърши достатъчно полезни неща за Джаян, за да спечели за кратко време благоразположението му. Несъмнено в Лактън можеше да се добие цяло състояние. Огромно състояние, за човек с остър ум.

— Значи, мога да се върна заедно с десятъка? — попита той.

Със сигурност можеше да издържи няколко седмици.

— Можеш да се върнеш, когато Лактън издигне красиянското знаме, но не ѝ преди това — отвърна Иневера. — Заровете казват, че завземането ще се провали без проницателност, а тя се открива трудно в двора на сина ми. Ти трябва да ги направляваш.

— Аз? — Абан зяпна от изненада. — Да водя война и да давам заповеди на сина на Избавителя? Подобни неща не отговарят на кастата ми, дамаджа.

Думите му накараха Иневера да се изсмее.

— Кхафите, моля те. Не обиждай и двама ни.

Точно както бе предсказала Иневера, Новолунието не беше придружавано от обичайните агресивни атаки на алагаите, но дори бунтовниците сред чините не бяха толкова глупави, че да отслабят защитите в мрака на новата луна. Зората след третата нощ изгря твърде бързо.

— Веднага щом пътят е обезопасен, искам да получавам ежедневни доклади за всяка операция — каза Абан на Джамер.

Джамер завъртя очи.

— Вече за седми път ми го казваш, чичо.

— Един дама трябва да знае, че седем е свещено число — рече Абан. — А още по-свещено е седем пъти по седемдесет, което е точно колкото пъти ще ти го повторя, ако така ще влезе в дебелата ти глава.

На света имаше малко дамати, на които един кхафит би могъл да държи подобен тон — освен ако не желаеше да поеме по самотния път — но Джамер беше племенник на Абан. Откакто бе облякъл бялото, бе станал арогантен и непоносим, ала Абан никога нямаше да вземе момчето, ако не беше умно. Достатъчно умно, за да разбере, че лесният му живот зависи изцяло от това, чичо му да е доволен. Щеше да остави търговията в ръцете на жените в семейството, сестрите и съпругите на Абан, а самият той щеше просто да подписва разни документи и да заплашва всеки, който се осмели да нахлуе в територията на Абан в негово отсъствие.

— В името на Еверам и всичко свято, кълна се, че ежедневно ще ти изпращам послания — каза Джамер, покланяйки се уверено.

— Топките на Еверам, момче — изкиска се Абан. — На тази клетва най-малко вярвам.

Той прегърна момчето, което му беше по-близко от собствените му синове, и го разцелува по бузите.

— Стига си пълнил мускалчета със сълзи като съпругите по залез-слънце — сопна му се Керан. — Новите ти стени са здрави, Абан, но ще бъдат подложени на изпитание, ако Шарум Ка трябва да дойде да те подбере.

Строевият офицер беше яхнал един от грамадните зеленоземски коне. Нямаше и следа от сакатия пияница, който Абан бе открил в локва от собствената му пикня само преди няколко месеца. Дясното стреме беше пригодено специално за металния му крак и той седеше спокойно и уверено върху животното.

— Всеки. Ден — прошепна Абан в ухото на момчето за последен път.

Джамер се засмя.

— Тръгвай, чичо. — Той нежно побутна Абан към камилата му и стисна здраво въжетата на стълбичката, докато чичо му започна с усилие да се катери по нея. — Да им викна ли да докарат повдигачка?

Абан постави патерицата си върху ръката на младия духовник и се отпусна върху нея, като изкачи поредното стъпало. Джамер изпъшка и отдръпна ръката си, но докато я тръскаше, не спираше да се подсмихва.

Абан най-после се изкатери на гърба на противния звяр и закопча ремъците. За разлика от Керан, той не можеше да язди кон дълго време, без да изпита непоносими болки. По-лесно беше да се разположи върху покритата с балдахин седалка върху любимата му камила. Животното беше упорито, често хапеше и плюеше, но шибнеше ли го с камшика, препускаше бързо като красиянски кон, а в този поход скоростта щеше да е от голямо значение.

Той не отмести погледа си от пътя, докато процесията не премина през портите, след което се спря и се обърна назад, за да хвърли един изпълнен с копнеж поглед към високите стени на имението му. Това бе първото място, където се бе почувствал в безопасност, след като Ахман изведе народа си от Пустинното копие. Критът на стените още не беше изсъхнал съвсем, пазачите му още не бяха привикнали към ежедневните си задължения, а той вече трябваше да го напусне.

— Не са толкова красиви, колкото двореца на дамаджата — каза Керан, — но пък са здрави като крепостта в Пустинното копие.

— Върни ме обратно жив, строеви офицер — каза Абан, — и ще те направя по-богат и от дамаджите.

— За какво ми е това богатство? — попита Керан. — Имам си моята чест, моето копие и Шарак. Един воин не се нуждае от нищо повече.

Строевият офицер се засмя на притеснения вид на Абан.

— Не се страхувай, кхафите! За добро или за лошо, сега съм се заклел на теб. Честта изисква да те върна обратно жив и здрав или да умра, докато се опитвам да го постигна.

Абан се усмихна.

— Първото, ако обичаш, офицер. Или и двете, ако се наложи.

Керан кимна, смушка коня си и процесията го последва. Зад тях се движеше Абановата Стотица, кха’шаруми, подбрани и обучени от Керан. Декретът на Избавителя му разрешаваше да разполага само със сто воини, но Абан беше взел стой и двайсет, в случай че някой се провали или бъде осакатен по време на обучението.

Засега всички бяха преминали, но обучението тепърва започваше. Абан щеше да ги върне, ако Черепният трон пожелаеше, но нито миг по-рано. Искаше му се да ги вземе всичките в Лактън, включително неговите петстотин чи’шаруми, но Джамер и жените на Абан имаха нужда от мъже, които да пазят имението му, а и нямаше да е добре да парадира с цялата си сила пред двора на Джаян.

Когато стигнаха до тренировъчната площадка, Шарум Ка тъкмо даваше последни инструкции на по-младия си брат Хошкамин. Джаян беше изумил всички в двора на андраха, когато бе обявил, че Хошкамин, който тъкмо бе облякъл черното, ще седне на Копийния трон в негово отсъствие.

Това беше смел ход, който показваше, че Джаян е наясно с опасностите от оставянето на властта в други ръце. Хошкамин беше твърде неопитен, за да бъде истински водач, но също като Джамер, третия син на Избавителя, и неговите единайсет полубратя бяха страховити наместници.

„Джаян все още може да седне на Черепния трон — помисли си Абан. — Най-добре да побързам да спечеля благоразположението му, докато все още мога.“

— Казах коне, кхафите — сопна му се Джаян, като погледна към камилата на Абан. — Чините ще чуят рева на тоя звяр от цяла миля!

Останалите воини се засмяха, с изключение на Хасик, който изгледа Абан с открита омраза. Говореше се, че след като кхафитът му бе отрязал топките, мъжът беше станал още по-садистичен. Лишен от бруталния, но елементарен начин на разпускане чрез изнасилване, той беше станал… изобретателен. Склонност, която твърдяха, че Джаян поощрява.

— Кхафит в отряда ни е лоша поличба, Шарум Ка — каза Кхеват. — Особено този.

Дама Кхеват седеше с изпънат гръб и каменно лице на белия си кон. Мъжът мразеше Абан почти толкова силно, колкото и Хасик, но духовникът умееше твърде добре да прикрива чувствата си. Още ненавършил шейсет и все още твърде жизнен, Кхеват беше обучавал Ахман и Абан в шараджа. Сега беше най-висшият дама в цяла Красия, баща на андраха и дядо на дамаджия на Каджи. Може би единственият мъж, който имаше силата да контролира Джаян.

Може би.

До Кхеват, яхнала по-дребен бял кон, стоеше дама’тингата Асави. Другите дама’тинги щяха да се возят в каруците на обоза, но очевидно Иневера не оставяше нищо на съдбата в тази мисия. Несъмнено гледката на жена, макар и дама’тинга, която язди кон като мъж, щеше да изнерви останалите в двора на Шарум Ка, но тя беше Невеста на Еверам и никой не можеше да ѝ попречи.

Погледът на Асави бе по-труден за разчитане и от този на Кхеват. Тя не показваше по никакъв начин, че някога се бяха срещали. Абан беше доволен, че Иневера е изпратила и друг свой представител, но не беше такъв глупак да си мисли, че може да разчита на нея да го защити, ако случайно разгневи домакина си.

— Не мога да седя на кон, Шарум Ка — рече той. — И разбира се, ще изостана назад, докато завладявате града. Шумната ми камила и аз ще доближим Пристан, след като постигнете победа и плячката трябва да бъде описана.

— Той ще ни забави по пътя ни през чинските земи, Шарум Ка — рече Хасик. Усмихна се, като разкри златния зъб, заменил онзи, който Керан му беше избил в шараджа преди четвърт век, спечелвайки му прякора Свирчо. — Не за пръв път Абан ще бъде в тежест на някой поход. Позволете ми да го убия и да приключваме.

Керан смушка коня си и излезе напред. Строевият офицер беше обучавал самия Избавител — дори Джаян го уважаваше.

— Първо ще трябва да минеш през мен, Хасик. — Той се усмихна. — А никой друг не познава недостатъците ти като воин по-добре от мен, който съм те обучавал.

Очите на Хасик се разшириха, но изненадата му бързо беше заменена от озъбване.

— Вече не съм ти ученик, старче, и разполагам с всичките си крайници.

Керан изсумтя.

— Не всичките, както чувам! Предизвикай ме, Свирчо, и този път няма да ти избия само зъба.

— Свирчо! — изсмя се Джаян, разчупвайки напрежението. — Трябва да го запомня! Спокойно, Хасик.

Евнухът затвори очи и за миг Абан си помисли, че това е хитрост, предшестваща атаката му. Керан го наблюдаваше спокойно, но Абан знаеше, че щеше да реагира незабавно.

Но Хасик не беше толкова глупав, че да не се подчини на Шарум Ка. Той беше пропаднал много, след като Абан го кастрира заради изнасилването на дъщеря му, и само Джаян му беше предложил възможност да възстанови честта си.

— Някой ден ще си разчистим сметките, свинеядецо — изръмжа той, отдръпвайки назад тежкия си мустанг.

Джаян се обърна към Абан.

— Но той все пак е прав. Ти ще ни забавиш, кхафите.

Абан се поклони толкова ниско, колкото му позволяваше седалката.

— Няма смисъл да забавям бързия марш на воините ви, Шарум Ка. Аз ще пътувам на един ден след вас с моята Стотица и обоза. Ще се срещнем с вас ден преди атаката и ще се присъединим към вас в Пристан по обед при първия сняг.

Джаян поклати глава.

— Твърде скоро. Все още може да има сражения в този ден. Най-добре елате на следващата утрин.

„За да може с хората ти да разполагате с цял ден, за да плячкосате града“, помисли си Абан.

Той се поклони отново.

— Простете ми, Шарум Ка, но за да успее тази мисия, не може да има закъснение. Не бива да има. Както казахте пред съвета, вие трябва да превземете града и да осигурите десятъка, преди да са се усетили, че приближавате. Ударете ги бързо и с всички сили, преди да са успели да избягат с корабите си или да запалят реколтата само за да не попадне в наши ръце.

Тонът му накара лицето на младия Шарум Ка да потъмнее, но Абан продължи, снижавайки глас, за да го чува само Джаян.

— Първата ми работа, разбира се, ще е да се погрижа Шарум Ка да получи своя дял от плячката, преди да я изпратя в Дара на Еверам. Черепният трон ме упълномощи да ви предам десет процента, но в тези изчисления може да се прояви, хм, гъвкавост. Бих могъл да уредя петнайсет…

В очите на Джаян проблесна алчност.

— Двайсет или ще те изкормя като прасе.

„Ах, шаруми — помисли си Абан, потискайки усмивката си. — Всичките сте еднакви. Никой от вас не може да се пазари като хората.“

Той въздъхна и придоби притеснено изражение — макар че процентът, естествено, нямаше никакво значение. Абан можеше да сътвори такава мрежа от списъци и отчети, че Джаян никога нямаше да я проумее, нито да разбере, че от тефтерите са изчезнали цели складове и хиляди акри земя. Кхафитът можеше да накара Шарум Ка да си мисли, че е взел петдесет процента, а да му даде по-малко от пет.

Накрая се поклони.

— Както заповяда Шарум Ка.

Може би все пак нямаше да е толкова зле.

Абан седеше с далекогледа си в удобния стол, който беше поставил на върха на едно малко възвишение, докато красиянците атакуваха Пристан. Керан, Безухия и Асави предпочитаха да останат прави, но той не им завидя. Военните и свещените касти винаги бяха проявявали мазохистични наклонности.

Той беше избрал хълмчето заради отличния изглед към града и доковете, и то от посока, в която бежанците нямаше да се устремят, когато започнеше битката. Денят беше ясен и Абан можеше да различи града в далечината и с просто око, като петънце, оцветяващо периферията на хоризонта. Пред далекогледа се виждаше по-добре, макар че единственото, което успяваше да различи, бяха доковете и корабите. Градът бе доста по-голям, отколкото беше очаквал.

Абан се обърна отново към Пристан и прилепи далекогледа към окото си. Различи ясно отделните работници на доковете. Те се движеха спокойно, в неведение за онова, което ги очакваше.

Дори от такова разстояние той можеше да чуе гръмотевичния тропот на красиянската атака. Първите пристанци, които им се изпречиха на пътя, извърнаха глави към звука точно преди да умрат, пронизани от леките копия, мятани от ездачите. Дал’шарумите бяха брутални, необразовани животни, но нямаха равни на себе си в убиването.

Когато влязоха в града, те се разпръснаха; някои препуснаха по улиците, за да създават безредици и да подчинят пристанците, а останалите се разделиха и заобиколиха града, за да се срещнат при доковете от две страни, преди моряците да са осъзнали какво се случва.

После започнаха писъците, кратките викове на жертвите и продължителните стенания на онези, които оставаха живи. Тези звуци не носеха удоволствие на Абан, но не го караха и да изпитва угризения. Това не бяха безсмислени убийства. Бързото завладяване на града щеше да донесе повече печалба, отколкото продължителната обсада. Нека шарумите се позабавляват, стига да успеят да пленят доковете, корабите и десятъка.

Пламнаха пожари, предизвикани от войниците, които всяваха объркване и хаос по пътя към своята цел. Абан ненавиждаше огъня като инструмент на войната. Той не подбираше и неизбежно унищожаваше всичко ценно. Животът на шарумите беше далеч по-евтин.

Разнесе се звук на рогове, последван от големите камбани на доковете. Абан наблюдаваше как моряците захвърлиха товара си и побягнаха към корабите.

Въздухът на доковете почерня от стрелите на мендингските стрелци и копията на шарумите, които убиха първо хората на палубите — трескаво опитващи се да развържат въжетата и да вдигнат платната — а след това и бягащите работници.

Абан се усмихна и насочи далекогледа си към водата. Няколкото приближаващи се кораба обърнаха, но един намери празно място на доковете и спусна няколко талпи, по които да минат бягащите жени и деца.

Дъските се огънаха под тежестта на бегълците и неколцина нападаха във водата. Към тълпата се присъединиха и здрави мъже, които си проправяха път с ръгане и блъскане, и падащите във водата ставаха все повече и повече. Никой не си правеше труда да им помага — всички се опитваха да се качат на борда.

Накрая корабът се напълни и видимо хлътна във водата. Капитанът извика нещо през рога си, но бягащите хора продължиха да напират. Моряците изритаха талпите, преди да са потопили кораба, обърнаха платната по вятъра и започнаха бързо да се отдалечават от кипящата от отчаяни, крещящи бежанци вода.

Абан въздъхна. Може и да не изпитваше угризения, но не искаше да гледа как се давят хора. Насочи далекогледа отново към града, който очевидно беше изцяло под контрола на шарумите. Надяваше се, че бързо ще угасят пожарите, защото пушекът се беше сгъстил значително…

Абан се сепна и бързо обърна далекогледа отново към доковете.

— Топките на Еверам, пак ли — рече той и се обърна към Керан. — Приготви мъжете. Отиваме долу.

— До обяд има още няколко часа — отвърна Керан. — Шарум Ка…

— Ще изгуби тая война, ако не укроти своите войници идиоти — сопна му се Абан.

— Те изгарят корабите.

— Какво значение има? — попита троснато Джаян. — Пленете десятъка, каза ти. Не пускайте корабите да избягат, каза ти. Изпълнихме и двете неща и въпреки това ти се осмеляваш да ми крещиш?

Абан си пое дълбоко дъх. Кръвта му беше кипнала също като на Джаян, а това беше опасно. С Ахман можеше да разговаря като с глупак, но синът му нямаше да търпи подобни думи от един кхафит.

Той се поклони.

— Моите уважения, Шарум Ка, но как ще превозим войниците ви през езерото, за да нападнем града?

— Ще си построим собствени кораби. Колко може да е трудно… — Гласът му постепенно заглъхна, когато Джаян погледна към огромните товарни кораби със сложен такелаж. — Угасете ги! — извика той. — Ича! Шару! Овладейте пожарите! Преместете здравите кораби по-далеч от пламъците!

Но шарумите, разбира се, нямаха представа как да преместят корабите, а проклетите неща, изглежда, привличаха искрите, като намазани с масло. Абан гледаше ужасено как флотата от почти четирийсет големи кораба и стотици по-малки — заедно с голяма част от доковете — се смали до десет обгорели кораба и шепа по-малки съдове.

Джаян го изгледа злобно, сякаш го подканяше да каже нещо за изгубената флотилия, но Абан благоразумно запази мълчание. Корабите щяха да им трябват чак през пролетта, а сега тъкмо започваше зимата. Десятъкът беше в ръцете им и макар да бяха изгубили корабите, Лактън бе изгубил връзката си със сушата.

— Поздравления за чудесната победа, Шарум Ка — каза Абан, докато преглеждаше поредицата от доклади, изпращани от хората му, които описваха плячката. Зърното най-вероятно щеше да бъде изпратено в Дара на Еверам, но освен него имаше и безброй бъчви със силно питие, което Абан можеше просто да накара да изчезне, а после да продаде с печалба, както и други ценни предмети и имоти. — Дамаджата ще бъде много доволна от вас.

— Скоро ще разбереш, кхафите — каза Джаян, — че майка ми никога не е доволна. Никога не се гордее.

Абан сви рамене.

— Съкровището е огромно. Можете да си наемете хиляди майки, които да ви следват и да ви засипват с похвали.

Джаян го изгледа косо.

— Колко огромно?

— Достатъчно, за да осигури земи, крепости и по десет хиляди драки на всичките ви доверени лейтенанти — отвърна Абан.

Равняващата се на едногодишна заплата на повечето шаруми сума изглеждаше голяма, но всъщност представляваше жалко подаяние, разпределена между няколко дузини мъже.

— Не бързай да раздаваш богатството ми, кхафите — изръмжа Джаян.

— Вашето богатство? — попита Абан с обиден вид. — Не бих проявил такова нахалство. Това са очакваните военни разходи, включени в бюджета, който дадох на андраха, преди да потеглим. Вашите пари спокойно могат да започнат да погасяват огромния ви дълг към Гилдията на строителите. Ако желаете, мога да уредя директно плащане.

Джаян изпука кокалчетата на ръцете си и Абан веднага разбра, че е улучил болното му място.

Слабостта на Джаян беше дворецът му. Той беше решил твърдо да го направи по-голям от всички останали, какъвто би подхождал на истинския наследник на Черепния трон. В комбинация с умението му да брои само до пръстите на двете си ръце, намерението на първородния принц го беше оставило с празна хазна и натрупващи се лихви, които едва ли щеше някога да успее да изплати. Неведнъж се бе изправял пред Черепния трон, за да иска пари за „военни разходи“, просто за да затвори устата на кредиторите си. Строежът на двореца на Шарум Ка беше спрял някъде по средата и срамът преследваше Джаян навсякъде.

Абан трябваше да реши този проблем, ако искаше да направи момчето по-податливо на влиянието му.

— И защо трябва да плащам на тези кучета? — сопна му се Джаян. — Те направо ми изсмукаха кръвчицата! И за какво? Куполите на двореца ми приличат на напукани яйца! Не, след тази победа те или ще подновят работата си, или ще наредя да ги избият.

Абан кимна.

— Това е ваше право, Шарум Ка. Но тогава ще се лишите от умели занаятчии, а останалите няма да разполагат с материали за работа. Или възнамерявате да убиете и работниците в кариерите? Производителите на отточни тръби? Дали заплахите ще поддържат впрегатните животни живи, когато няма да има пари за храна?

Джаян се умълча и Абан го остави да помисли известно време.

— Честно казано, Шарум Ка — рече най-накрая той, — ако смятате да убивате някого, най-добре ще е това да са лихварите с безумните лихви, които ви начисляват.

Джаян стисна ръцете си в юмруци. Всеизвестно беше, че е взел заеми от всеки един лихвар в Красия. Той отвори уста, за да започне тирада, която най-вероятно щеше да завърши със заповед за нещо кърваво и глупаво.

Абан се прокашля тъкмо навреме.

— Ако ми позволите да преговарям от ваше име, Шарум Ка, мисля, че ще успея да изчистя голяма част от вашия дълг и да започна редовни плащания, които ще позволят работата по двореца ви да продължи, и то без да изпразня кесията ви.

Той снижи глас така, че думите му да стигат единствено до ушите на Джаян.

— Вашите сила и влияние само ще се увеличат, ако към тях прибавите репутацията на човек, който си плаща дълговете, Шарум Ка. Какъвто беше баща ви.

— Не вярвайте на кхафита, Шарум Ка — предупреди го Хасик. — Шепотът му ще напълни душата ви с отрова.

— Повярвайте ми — каза Абан, кимвайки към Хасик — и ще можете да дадете на вярното ви псе златен член, който да допълни златния му зъб.

Джаян се разсмя и останалите от антуража му побързаха да го последват. Лицето на Хасик почервеня и той посегна към копието си.

Джаян пъхна два пръста в устата си и изсвири треперливо.

— Свирчо! Зад мен!

Хасик се обърна невярващо към него, но студеният поглед на младия Шарум Ка му показа ясно как ще се разправи с всяко неподчинение. С наведена глава Хасик отиде да застане зад Джаян.

— Справи се добре, кхафите — рече Шарум Ка. — Може би все пак няма да се наложи да те убивам.

Абан стискаше зъби, но полагаше огромни усилия, за да запази спокойно изражение на лицето, докато гледаше как воините обграждат склада. Беше умолявал Джаян да му позволи да изпрати на тази деликатна мисия своята Стотица вместо дал’шарумите, но предложението му беше отхвърлено. Твърде много слава щеше да се спечели от това.

Масивната сграда на доковете имаше големи прозорци, които гледаха към трите големи кея, пронизващи водата като тризъбец. Смяташе се, че вътре са се барикадирали местният търговски княз, господарят на док Айза, и неговите телохранители.

Според шпионите на Абан господарите на докове бяха истинската власт в Лактън. Херцог Рийчърд беше най-силният от тях, но гласът му нямаше по-голяма тежест от останалите, освен ако не се стигнеше до равенство в гласовете.

— Посрамваш го с тази задача — каза Керан.

Абан се обърна към приближаващия строеви офицер, който кимна към Безухия. Останалите от Абановата Стотица се бяха пръснали из града, проучваха и изготвяха доклади.

— Безухия е един от най-добрите бойци, които съм виждал някога — продължи свободно да го хвали Керан, защото знаеше, че воинът няма да го чуе. — Той трябва да е навън и да убива алагаи, а не да пази някакъв си дебел кхафит, който се страхува от малко слънце.

И наистина кха’шарумът, със своите седем фута набъбнали мускули и окичен с всякакви оръжия, изглеждаше малко глупаво, стиснал деликатния хартиен чадър над Абановата глава. Тъй като беше ням, не можеше да протестира, не че Абан щеше да му обърне внимание. Мислеше си, че познава слънцето добре след живота си в красиянската пустиня, но отражението му от езерната вода го превръщаше в нещо съвсем различно.

— Плащам много добре на моите кха’шаруми, офицер — каза Абан. — Ако пожелая да облекат пъстроцветни женски роби и да ми танцуват край възглавниците, те ще са достатъчно умни, за да го изпълнят с усмивка.

Той се обърна, за да гледа как шарумите избиват вратите и нахлуват в склада. От втория и третия етаж стреляха лъкове. Повечето стрели отскочиха от кръглите защитени щитове, но тук-там по някой воин извика и падна.

Бойците продължаваха да напират, скупчени на вратата. Отгоре хвърлиха бъчва с масло, последвана от факла, и десетина мъже пламнаха. Някои от тях проявиха здравия разум да хукнат по кея и да скочат във водата, но останалите започнаха да се щурат наоколо с писъци, подпалвайки и други. Техните братя воини бяха принудени да насочат копията си срещу тях.

— Ако има поне някакъв мозък — рече Абан, — Безухия ще предпочете чадъра.

Това бе първата организирана съпротива, с която се сблъскаха хората на Джаян, и тук бяха убити и ранени повече воини, отколкото в целия град. Но шарумите бяха стотици, а пазачите на Айза бяха само шепа хора. Надвиха ги бързо и пожарите бяха угасени, преди да са унищожили голямата сграда, която Джаян вече беше обявил за свой дворец в Пристан.

— Еверам — каза Абан, — ако изобщо чуваш молитвите ми, нека изведат господаря на дока от там жив.

— Разговарях с хората точно преди нападението — каза Керан. — Това са Копията на Избавителя. Те няма да се провалят в изпълнението на дълга си заради неколцина, които са поели по самотния път. Тези мъже умират с чест и скоро ще се изправят пред Еверам, за да бъдат съдени.

— И най-доброто обучено куче ще ухапе, ако бъде притиснато — рече Абан.

Керан изсумтя, както обикновено, когато преглъщаше някоя обида. Абан поклати глава. Шарумите рецитираха смели речи за честта, но живееха според увлеченията си и рядко мислеха за бъдещето. Дали щяха да различат господаря на дока от телохранителите му?

Сигналът беше даден и Абан, Керан и Безухия се присъединиха към Шарум Ка, воините извеждаха навън пленниците.

Първо се появиха група жени. Повечето от тях носеха дълги рокли от фина материя според модата на зеленоземците. Разпътни по красиянските стандарти, но скромни по техните. Прическите и бижутата им подсказаха на Абан, че тези жени са с добър произход или брак, привикнали на разкош. Не бяха пострадали особено, но войниците нямаше да се отнесат милостиво с тях. Джаян щеше да си избере една от най-младите, а останалите щяха да си ги поделят офицерите му.

Няколко от жените носеха панталони като мъже. По тях се виждаха синини, но дрехите им бяха непокътнати.

Същото не можеше да се каже за чините пазачи, които се появиха през вратата след тях. Те бяха съблечени голи, а ръцете им бяха вързани зад гърба за дръжките на копия. Дал’шарумите ги изкараха навън с ритници, блъскане и кожени ремъци.

Но те бяха живи. Това даде на Абан надеждата, че поне този път шарумите са надхвърлили ниските му очаквания.

Някои жени гледаха ужасено сцената, но повечето се извърнаха и заплакаха. Една от тях, силна жена на средна възраст, гледаше със суров поглед. Тя беше облечена с мъжки дрехи, но качествени и с добра кройка. Другите жени се скупчиха около нея за подкрепа.

Воините събориха чините на земята и натиснаха с ботушите си голите им гърбове, принуждавайки ги да отпуснат глави на земята пред приближаващия се Джаян.

— Къде е господарят на дока? — попита той на разбираем тесански, макар и със силен акцент.

Хасик коленичи пред него.

— Претърсихме цялата сграда, Шарум Ка. Няма и следа от него. Сигурно се е преоблякъл като някой от войниците си.

— Или е избягал — каза Абан.

Хасик го изгледа с омраза, но не можа да отрече тази възможност.

Джаян се приближи до един от мъжете и го изрита с такава сила, че мъжът се отметна назад и падна по гръб. Сгърчи се, гол и безпомощен, но изражението му бе все така непокорно, когато Джаян притисна върха на копието си към сърцето му.

— Къде е господарят на дока? — попита той.

Пазачът плю към него, но не можа да се прицели добре и плюнката цопна на голия му корем.

— Да го духаш, пустинен плъх!

Джаян кимна на Хасик, който радостно започна да рита мъжа между краката, докато сандалите му не се окървавиха и не остана нищо за духане.

— Къде е господарят на дока? — попита отново Джаян, когато писъците преминаха в хлипания.

— Върви в Ядрото! — изквича мъжът.

Джаян въздъхна и заби копието си в гърдите на мъжа. После се приближи до следващия и Хасик просна и него по гръб с ритник. Мъжът открито плачеше, когато Джаян се надвеси над него.

— Къде е господарят на дока?

Мъжът изстена през зъби, по лицето му потекоха сълзи. Под тялото му се образува голямо мокро петно. Джаян отскочи назад с отвращение.

— Жалко псе! — изръмжа той и вдигна копието си, за да нанесе удар.

— ДОСТАТЪЧНО!

Всички се обърнаха към говорещия. Облечената в изискани мъжки дрехи жена беше пристъпила напред.

— Аз съм господар на дока Айзадора.

— Господарке, не! — извика един от завързаните мъже.

Той се опита да се изправи на крака, но силен ритник го прати обратно на земята.

„Айзадора?“ — помисли си Абан.

Джаян се изсмя.

— Ти?! Жена? — Той се приближи до нея и я сграбчи за гърлото. — Кажи ми къде е господарят на дока или ще ти счупя врата.

Жената невъзмутимо срещна зверския му поглед.

— Казах ти, проклет дивако, че аз съм господар на дока.

Джаян изръмжа и започна да стиска. Известно време жената продължи да го гледа непокорно, но после лицето ѝ започна да почервенява и тя се загърчи безпомощно в ръката на Джаян.

— Шарум Ка! — извика Абан.

Всички погледи се обърнаха към него. Джаян продължи да стиска жената за гърлото, докато силата напускаше краката ѝ. Кхеват и Хасик го гледаха напрегнато, готови да се нахвърлят върху него при първия знак за неодобрение от Джаян.

Абан нямаше нищо против да коленичи, когато се налагаше, и го направи бързо, като притисна ръце и чело към дървената пътека.

— Културата на зеленоземците е странна, най-почитани Шарум Ка. Чух, че името на господаря на дока е Айза. Тази жена, Айзадора, може би казва истината.

Той остави неизказани думите, които беше набил в главата на момчето, докато разговаряха насаме. Господарят на дока беше по-ценен жив, отколкото мъртъв.

Джаян изгледа преценяващо жената, след което я пусна. Тя падна с посиняло лице на земята и се закашля, опитвайки се да си поеме дъх. Той я посочи с копието си.

— Ти ли си господарят на дока Айза? Знай, че ако разбера, че ме лъжеш, ще оставя всички мъже, жени и деца в това чинско село на милостта на копието.

— Айза беше баща ми — отвърна жената, — почина преди шест зими. Аз съм Айзадора и заех мястото му, след като погребалната баржа изгоря.

Джаян я гледаше замислено, но Абан, който беше наблюдавал и останалите затворници, вече беше убеден.

— Шарум Ка — каза той. — Вие превзехте Пристан за Черепния трон. Не е ли време да издигнете знамето?

Джаян го погледна. Това беше планът, който бяха обсъждали в подробности.

— Да — отвърна най-после той.

Роговете засвириха и шарумите подкараха пленените чини към доковете, за да гледат как господарката Айзадора смъква от флагщока лактънското знаме — голям тримачтов плавателен съд на синьо поле — и издига красиянския флаг, който представляваше две кръстосани копия на фона на залязващото слънце.

Това беше чисто символичен жест, но от голямо значение. Джаян вече можеше да пощади антуража ѝ и да ѝ определи статус на принцеса на чините, без да изглежда, че е проявил слабост.

— Жена — каза отново Джаян. — Това променя всичко.

— Всичко и нищо, Шарум Ка — каза Абан. — Мъж или жена, господарят на дока разполага с информация и връзки, а начинът, по който се отнесете с нея, ще повлияе на онези, които властват в езерния град. Нека властниците си мислят, че ще запазят титлите и имотите си, и ще ни поднесат на тепсия собствения си народ.

— Какъв е смисълът да завземам града, ако ще оставям чините да го управляват? — попита Джаян.

— Данъци — каза Кхеват.

Абан се поклони утвърдително.

— Позволете на чините да запазят лодките си и да превиват гърбове над рибарските мрежи. Но когато стигнат до вашите докове, три от всеки десет риби ще принадлежат на вас.

Джаян поклати глава.

— Тази господарка на док може да запази титлата си, но рибата ще бъде моя. Ще я взема като моя дживах сен.

— Шарум Ка, това са диваци! — извика Кхеват. — Не може наистина да искате да смесите божествената си кръв с камилската пикня, която тече във вените на чин!

Джаян сви рамене.

— Имам син каджи и дживах ка, която ще продължи кръвната ми линия. Баща ми знаеше как да укроти чините, както го направи с племената на Красия. Да стане едно с тях. Грешката му беше, че позволи на господарката Лийша да запази титлата си, преди да приеме, давайки ѝ свободата да откаже. Аз няма да бъда такъв глупак.

Абан се изкашля нервно.

— Шарум Ка, трябва да се съглася с великия дама Кхеват, чиято мъдрост е известна в цяла Красия. Баща ви призна титлата на господарката Лийша и ѝ даде свобода, защото от това зависеше правото на детето върху властта ѝ. Ако притежава само титлата, която вие ще ѝ дадете, значи, няма за какво да претендирате.

Джаян завъртя очи.

— Притеснения и приказки, приказки и притеснения. Само това правите вие, старците. Шарак Ка ще бъде спечелена с действия.

Абан на свой ред завъртя очи и този път думата взе Кхеват.

— Във всеки случай е твърде стара. — Даматът говореше така, сякаш всяка произнесена дума му горчеше. — Поне два пъти по-стара от вас, или аз съм маджах.

Джаян сви рамене.

— Виждал съм жени по-стари от нея с дете. — Погледът му прескочи върху Асави. — Може да стане, нали, дама’тинга?

Абан се обърна към Асави, очаквайки дама’тингата да сложи край на тази глупост.

Вместо това Асави кимна.

— Разбира се. Шарум Ка е мъдър. Няма по-голяма сила от тази на кръвта. Едно дете от вашата кръв, родено от господарката на дока, ще направи града ваш.

Абан едва не зяпна от изненада. Това беше ужасен съвет и щеше да добави още няколко месеца към обсадата на Лактън. Каква игра играеше дама’тингата? Нарочно ли подкопаваше почвата под краката на Джаян? Абан не можеше да я вини. Еверам, той беше готов да помогне, но не и без да знае какъв е планът. Беше свикнал да е играч, а не пионка.

— Поне ми позволете да договоря условията — рече той. — С малка отсрочка, за приличие. Най-много месец и ще успея да…

— Няма да има никакви преговори и никаква отсрочка — заяви Джаян. — Тя и всичко, което притежава, ще бъдат моя собственост. Договорът ще бъде подписан довечера или нито тя, нито хората ѝ ще доживеят до утрото.

— Това ще разяри чините — каза Абан.

Джаян се изсмя.

— И какво от това? Това са чини, Абан. Те не се бият.

— Съгласна съм.

Господарката Айзадора плачеше, докато произнасяше думите.

Шпионите на Абан бяха работили трескаво, за да може преди церемонията той да научи всичко възможно за жената. Съпругът ѝ беше сред загиналите мъже, които я бяха защитавали. Абан беше съобщил това на Джаян с надеждата, че глупавото момче ще ѝ остави поне седем дни, за да го оплаче, както определяше Евджахът.

Но Шарум Ка не се интересуваше от нищо. Той гледаше жената така, както нощен вълк гледа най-старата овца в стадото. Беше обсебен от мисълта да я вземе още същата нощ и нищо не можеше да го откаже от намеренията му. Когато си мислеше, че никой не го гледа, той се опипваше през робата си.

„Ах, да си на деветнайсет и да се надървяш само при мисълта за жена — мислеше си с тъга Абан. — Дори не си спомням това чувство.“

Айзадора имаше и деца. Двама синове, и двамата капитани на кораби, които вече бяха отплавали за Лактън, когато силите на Джаян нападнаха града. Те щяха да поддържат твърда линия срещу красиянците, защото знаеха, че Джаян трябва да ги убие, за да осигури титлата за сина си — ако успееше да забремени застаряващата жена с помощта на заклинанията на Асави.

Двамата пристъпиха към жалкото подобие на договор. Красиянските брачни договори обикновено изпълваха цял дълъг свитък. Онези, които подписваха дъщерите на Абан, обикновено бяха дълги по няколко свитъка, като всеки биваше подписван пред свидетели.

Договорът на Джаян и Айзадора съдържаше само един абзац. Той беше отхвърлил всякакви преговори, както беше обещал, и беше взел всичко, оставяйки на Айзадора само титлата — и живота на хората ѝ.

Айзадора се наведе, за да топне перото в мастилото, и Джаян наклони глава, за да се наслади на извивката на гърба ѝ. Отново се стисна за робата и всички, включително самият Кхеват, сведоха погледи, преструвайки се, че не виждат нищо.

И в този момент Айзадора нанесе своя удар. Тя се извъртя, скочи към Джаян и заби перото в окото му, а мастилото се разля върху пергамента като алагайска сукървица.

— Не мърдайте, ако искате отново да прогледнете — сопна се Асави.

Малцина можеха да си позволят да говорят с такъв тон на младия Шарум Ка, но майката на Джаян му беше внушила дълбок страх от дама’тингите, а Асави му беше леля по всичко, освен по кръв.

Джаян кимна и стисна зъби, докато Асави използваше деликатна сребърна пинсета, за да извади последните влакънца от перото.

Шарум Ка беше подгизнал от кръв, малко от която беше негова. Когато Джаян най-после се беше извърнал от олтара, пъшкайки и ръмжейки като животно, перото, което стърчеше от окото му, беше пуснало изненадващо малко кръв.

Същото не можеше да се каже за господарката Айзадора. Абан никога не спираше да се изумява колко много кръв се съдържа в човешкото тяло. Щяха да минат дни, преди ний’дама прислужниците на Кхеват да успеят да почистят мястото достатъчно, за да може даматът официално да го освети като храм на Еверам и да започне посвещаването на чините.

— Ако си изгубя окото, ще отнема хиляда чински очи — закле се Джаян и изсъска, когато Асави бръкна по-надълбоко. — Дори да не го изгубя. Когато приключа, няма да е останал и един рибар с две очи.

Той изгледа злобно Абан, Керан и Кхеват със здравото си око, предизвиквайки ги да възразят. Предизвикваше ги да пуснат дори намек, че вината за това може да е негова, защото не беше послушал съветите им. Беше като куче, което търсеше да ухапе някого, и всички в стаята го знаеха. Затова стояха с наведени очи и затворени уста, докато Асави работеше.

„Това изпитание беше само за теб, Шарум Ка — помисли си Абан. — То или ще те укроти, или ще те отприщи.“

Не беше трудно да се отгатне кое от двете щеше да се случи. Ако имаше глупаци, склонни да се обзаложат, Абан би заложил цялото си богатство върху това, че през пролетта езерото щеше да почервенее от кръв.

— По-лесно щеше да стане, ако ми бяхте позволили да ви дам сънотворна отвара — каза Асави.

— НЕ! — извика Джаян, но се сви под злобния поглед на Асави. — Не — повтори по-спокойно той, възвръщайки си контрола. — Ще прегърна болката, за да я запомня завинаги.

Асави го изгледа скептично. Повечето пациенти на дама’тингите не получаваха право на избор, когато се налагаше използването на магията на хора, и биваха упоявани, за да не пречат на деликатната работа и да не си спомнят нищо след това.

Но Джаян беше израснал в дворец, където магията на хора се използваше непрекъснато; баща му бе прочут с това, че винаги отказваше да приема успокоителни средства, когато лекуваха раните му.

— Както желаете — каза Асави, — но слънцето скоро ще изгрее. Ако дотогава не влеем енергия в заклинанието, ще изгубите окото си.

След като премахна всички влакънца, Асави внимателно почисти раната. Ръцете и краката на Джаян се напрегнаха, но той продължи да диша спокойно и не помръдна. Асави обръсна веждата му с бръснач, разчиствайки място за защитите си.

— На зазоряване увесете останките от тялото на чинската курва под новото знаме — каза Джаян, когато дама’тингата се обърна, за да приготви четчицата и боята.

Керан се поклони. Джаян беше взел бащиния си учител за свой съветник, знаейки, че това ще го издигне още повече в очите на воините му.

— Ще бъде направено, Шарум Ка. — Той се поколеба за миг, докато Асави започна работата си. — Ще подготвя мъжете, в случай че чините съберат кураж да нападнат.

Това беше стар трик на строевия офицер; той даваше инструкции на неопитния кай, като се преструваше, че изпълнява предполагаема заповед.

— Какво толкова има да се приготвя? — сопна се Джаян. — Ще видим платната им много преди да са се приближили достатъчно, за да представляват някаква заплаха. Доковете и плитчините ще поаленеят.

Асави удари Джаян по лицето.

— Всеки път когато заговорите, отслабвате по някоя защита, а аз нямам време да ги рисувам отново.

Керан остана наведен в поклон.

— Както нареди Шарум Ка. Ще изпратя вестоносци при братята ви на пътя, за да поискам подкрепления.

— Братята ми ще пристигнат тук след по-малко от месец — каза Джаян. — Опознах добре чините. Ще се продъня в бездната, ако дотогава не успеем да удържим това малко село.

— Мога ли поне да поставя скорпиони на доковете? — попита Керан.

— Нека са готови да надупчат здраво корабите им — кимна Джаян.

— В името на черното сърце на Ний! — извика Асави, когато кимването му я принуди да размаже защитите. — Всички, които са с по две здрави очи, да изчезват от тук!

Керан се приведе още по-ниско и използва пружината на крака си, за да отскочи внезапно. Абан и Кхеват вече се отдалечаваха към вратата, но той успя да стигне пръв до нея и я отвори пред тях.

Джаян се беше отказал да спи и крачеше напред-назад пред големите прозорци, докато съветниците му го гледаха изнервено. Дори Джурим и Хасик гледаха да стоят по-далеч от него.

Окото на Шарум Ка беше забулено в млечнобяло. Той можеше да вижда само размазани фигури, сякаш ги гледаше през мръсен прозорец.

На хоризонта се виждаха двайсет големи лактънски кораба, които стояха на котва и наблюдаваха постепенно огрявания от слънцето град.

Несъмнено капитаните им наблюдаваха през далекогледите си и виждаха останките на господарката на дока, увити в знамето на търговската ѝ къща, които висяха окачени под кръстосаните копия на красиянското знаме. Прозвучаха рогове и корабите потеглиха към града. Мендингците, които Керан бе изпратил на доковете, трескаво монтираха скорпионите.

— Най-после!

Джаян сви юмруци и се затича за копието си.

— Не бива да се биете — каза Асави. — Единственото ви око ще ви подведе. Първо трябва да свикнете с него.

— Няма да е необходимо, ако си си свършила работата както трябва — отвърна Джаян с леден тон.

Асави рязко си пое дъх и воалът прилепна към лицето ѝ, но тя прие спокойно укора му.

— Ако ми бяхте позволили да ви упоя, сега щяхте да гледате с две здрави очи. Засега успях единствено да спася окото. Може би дамаджата ще го изцели докрай.

Абан отново се замисли над мотивите ѝ. Наистина ли не ѝ беше по силите, или това бе просто поредният лост, с който Иневера да контролира избухливия си син?

Джаян махна отвратено с ръка и тръгна към вратата с копие в ръка. Докато крачеше през стаите, зад него се сбираха все повече Копия на Избавителя.

Както бе предсказал Шарум Ка, имаше предостатъчно време, за да се съберат дисциплинираните шаруми на доковете около града, преди корабите да се опитат да се приближат до сушата. Те се строиха в стегнати формации на брега, готови да вдигнат щитовете си и да защитят скорпионите от неизбежния дъжд от стрели, преди по-големите кораби да се приближат достатъчно, за да стоварят войници на доковете. Малките лодки щяха да се отправят директно към брега.

Абан огледа водата през далекогледа си; броеше корабите и сравняваше размерите им с товарните трюмове на пленените съдове. Резултатът не го успокои.

— Ако тези кораби са напълнени изцяло — каза той, — лактънците могат да изпратят срещу нас почти десет хиляди мъже. Пет пъти повече от нашите шаруми.

Керан се изплю.

— Чински мъже, кхафите. Не шаруми. Не воини. Десет хиляди изнежени мъже, които ще се изсипят в нишка по тесните докове или ще прецапат през плитката вода. Ще ги размажем. С всяка дъска, която опрат на земята, ще падат по дузина мъже.

— Тогава нека се надяваме, че волята им ще се пречупи, преди да решат да нападнат — каза Абан. — Може би е време да поискаме подкрепления.

— Шарум Ка забрани — каза Керан. — Притесняваш се твърде много, господарю. Това са най-добрите бойци на Красия. Готов съм да се обзаложа, че всеки дал’шарум може да посече десет рибари дори в открито поле.

— Разбира се — рече Абан. — Дал’шарум са научени да броят единствено като добавят нули към броя пръсти на ръцете и краката си.

Керан го изгледа с ненавист и Абан му отвърна по същия начин.

— Не забравяй кой е господарят тук, въпреки че си спечели благоразположението на Шарум Ка, Керан. Намерих те в локва от собствената ти пикня и щеше още да лежиш там, ако не бях похабил ценна вода, за да те измия.

Керан си пое дълбоко дъх и се поклони.

— Не съм забравил клетвата ми към теб, кхафите.

— Нападнахме Пристан заради десятъка — започна да обяснява Абан, сякаш говореше на дете. — Всичко останало е на второ място. Без него хората ни ще умрат от глад през зимата. Още не сме приключили с описите, камо ли с извозването на реколтата до защитените ни силози. Това момче идиотче застрашава инвестицията ни, затова трябва да ми простиш, че не съм в настроение да слушам шарумски хвалби. Джаян без нужда провокира нападението на враг, който числено ни надвишава значително, макар че времето е на наша страна.

Керан въздъхна.

— Той копнее за велика победа, за да може да заяви правото си над бащиния трон.

— Цяла Красия копнее за това — отвърна Абан. — Досега Джаян не е успял да впечатли никого, иначе вече да е седнал на Черепния трон.

— Това не оправдава безразсъдните му действия. — Керан намигна. — Не изпратих вестоносци да искам подкрепления, но пратих послания до полубратята на Джаян, че скоро ще се сблъскаме с врага. Синовете на Избавителя също търсят слава. Те ще дойдат и без да са получили заповеди.

Абан си спомни колко бой бе изял от Керан като момче, докато офицерът се опитваше да го вкара в шарумския калъп. Тогава го мразеше и умираше от ужас пред него. Никога не беше предполагал, че един ден ще заповядва на този мъж и дори ще го харесва.

Той се обърна към прозореца, за да види как лодките навлизат в обхвата на скорпионите. Джаян даде сигнал и отрядите от мендинги, които обслужваха оръжията, ги заредиха, прицелиха се в небето и двайсет стрели, по-големи и по-тежки от шарумските копия, излетяха във въздуха. Продължиха да се издигат нагоре, тъмни и зловещи, докато не стигнаха повратната точка и не полетяха надолу. Абан нагласи далекогледа си, за да види резултатите.

Те бяха повече от вдъхновяващи.

Скорпионите на мендингите можеха да превърнат нападащ пясъчен демон в игленик от четиристотин метра разстояние, два пъти повече, отколкото би покрил някой стрелец с лък. Отрядите им действаха много бързо и новите стрели бяха заредени, преди още първите да улучат мишените си.

Или да ги пропуснат.

Шест от стрелите паднаха във водата, без да нанесат никакви щети. Една леко закачи бордовата ограда. Една премина през вражески съд, пробивайки малка дупка, която като че ли не го забави. Две отскочиха от дебелите вражески корпуси, без да нанесат никакви щети.

Отрядите заредиха и стреляха отново, като резултатите бяха подобни.

— Какво им става на тези глупаци? — тросна се Абан. — Цялото им племе притежава само едно умение! Мендинг, който не умее да се прицелва, струва по-малко и от курешка на сандала ми.

Керан присви очи, разчитайки сигналите, които си разменяха мъжете на доковете.

— Виновен е проклетият климат. Това никога не е било проблем в Пустинното копие, но откакто пристигнахме в зелените земи, установихме, че натягащите пружини на скорпионите не обичат влагата и студа.

Абан го погледна.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Керан мрачно поклати глава.

Докато мендингите се суетяха около скорпионите, лактънските кораби се приближиха още повече. Когато навлязоха в обсега на лъковете, наблюдателите надуха роговете си и шарумите бързо възстановиха формациите си и вдигнаха щитовете си, презастъпвайки ги като люспи на змия.

Върху щитовете като дъжд се посипаха стрели. Повечето се натрошиха или се пръснаха настрани, но някои се забиха в дървото. Тук-там някои мъже извикаха от болка, когато остриетата се забиха в раменете им.

Бойците приготвиха копията си. След няколко мига лодките щяха да спрат до брега. Шарумите щяха да изчакат дъжда от стрели да спре, след което щяха да разтурят формациите си и да смажат нашествениците след слизането им на брега.

Но залповете следваха един след друг, все повече стрели пробиваха щитовете или се промъкваха през процепите, образували се след падането на улучените.

Абан извърна глава и видя, че корабите бяха спрели на разстояние от брега, достатъчно, за да могат да засипват доковете със стрели.

— Страхливци! — изплю се Керан. — Страхуват се да се бият като мъже.

— Просто ни показват, че са по-умни от нас — рече Абан. — Ако искаме да оцелеем, докато пристигнат братята на Шарум Ка с подкрепление, ще трябва да се приспособим.

На палубите на лактънските кораби изкараха грамадни прашки. Разнесе се звук на рог и всичките стреляха едновременно, запращайки малки бурета към шарумите, които се криеха в неведение зад щитовете си.

Снарядите се пръснаха, обливайки всичко с лепкава течност. Стомахът на Абан се сви от ужас, когато една от прашките изстреля топка горяща смола.

Тя улучи само една група шаруми, но когато демонският огън — една от тайните на зеленоземските билкари — изригна в бял пламък, той сякаш полетя по дока, като дори най-дребната искричка запалваше облените в адска течност щитове. Мъжете се разкрещяха, когато пламъците проникнаха през процепите и ги засипаха като киселина. Формациите се разпаднаха, а онези, които горяха, хукнаха към водата, като блъскаха и подпалваха всички, изпречили се на пътя им.

Точно в този момент вражеските кораби изстреляха нов унищожителен залп от стрели. Лишени от щитовете си, мнозина бяха улучени.

— Това бързо се превръща от победа в унижение за Джаян — каза Абан.

Керан кимна, а кхафитът започна бързо да пресмята каква част от плячката щяха да успеят да измъкнат, ако градът бъде превзет.

Към доковете полетяха нови бурета с демонски огън и пожарът започна да се разпространява с такава бързина, че скоро цялата дъсчена пътека по крайбрежието гореше и пламъците започнаха бързо да се приближават към мястото, където стояха Абан и Керан.

Една стрела профуча през тревата, като пропусна Абан на милиметри. Той бързо сгъна далекогледа си.

— Време е да се махаме от тук. Дай знак на Стотицата да съберат колкото се може повече коли със зърно. Ще поемем по Пътя на вестоносците, за да пресрещнем подкрепленията.

Керан беше вдигнал щита си, за да защити Абан.

— Шарум Ка няма да е доволен.

— Шарум Ка и без това смята кхафитите за страхливци — отвърна Абан, докато тръгваше към вратата толкова бързо, колкото му позволяваше патерицата. — Това изобщо няма да промени мнението му.

На лицето на Керан бе изписана болка. Строевият офицер беше работил усилено, за да превърне Стотицата във воини, които щяха да бъдат достойни съперници на всеки шарум, а ето че сега те бягаха. Това нямаше да се отрази добре на репутацията им, но по-важното бе да се измъкнат живи. Абан би предпочел да види как хиляди шаруми загиват, преди да рискува и да пусне своята Стотица в една безсмислена битка.

Когато стигнаха до улицата, наоколо се стелеше дим и имаше много горящи къщи, но Джаян все още не беше победен. Стотици пристанци, обградени от въоръжени шаруми, вървяха към доковете, притискайки се страхливо един към друг.

— Момчето все пак не е пълен идиот — каза Абан. — Ако врагът може да ги види…

Очевидно можеше, защото дъждът от стрели секна, въпреки че мендингите отвърнаха на огъня. Отрядите около скорпионите все още имаха проблеми, но стрелбата им се беше подобрила. Катапултите започнаха да изстрелват горяща смола към вражеските кораби, докато стрелците шаруми поразяваха целите си.

— Бягаш ли вече, кхафите? — попита Джаян, докато се приближаваше към тях със своите лейтенанти и телохранителя си.

— Изненадан съм да ви видя тук, Шарум Ка — рече Абан. — Очаквах, че ще стоите отпред на доковете, готов да отблъснете нашествениците.

— Ще избия стотина от тях, когато страхливците най-накрая слязат от корабите си — отвърна Джаян. — Дотогава мендингите ще свършат работа.

Абан погледна към лактънските кораби, но на тях като че ли им беше добре да си седят в безопасност на една стрела разстояние от брега. Катапултите продължаваха да сипят огън върху всички открити пространства на доковете.

— Корабите! — извика Абан, разгъна бързо далекогледа си и го насочи към пленените съдове.

Може би все още имаха време. Лактънците не бяха атакували ценните си кораби, а по палубите се забелязваше движение.

— Бързо! — извика той на Керан. — Трябва да ги намокрим, преди…

В този момент лещите му дойдоха на фокус и той видя, че хората, които се движеха по палубата, не носеха кофи с вода, а бяха лактънски моряци, голи до кръста и мокри, които трескаво развързваха въжетата и спускаха платната.

Виждаха се и стрелци с лъкове и щом шарумите ги забелязаха, те започнаха да стрелят, печелейки ценно време за останалите, които режеха котвените въжета.

Първият кораб, който отплава, беше най-големият и най-здравият от всички. На знамето му имаше женски силует, загледан в далечината, зад който стоеше мъж с наведена глава, с цвете в ръка.

Пристанците нададоха одобрителни викове.

— Кап’тан Делия се върна за „Воплите на шарума“! — извика един мъж. — Знаех си, че няма да го остави в ръцете на пустинните плъхове! — Той пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. — Ай, кап’тане! Вдигай платна!

Джаян лично го прониза с копието си, а телохранителите му пребиха всички, които се бяха осмелили да викат, но вредата беше сторена. Отплаваха още два от големите пленени кораби, а моряците подвикваха подигравателно на шарумите и им показваха голите си задници.

Воините наскачаха в останалите съдове, за да попречат на отплаването им. Моряците дори не си направиха труда да се бият, просто натрошиха няколко бурета с масло и ги подпалиха, преди да скочат във водата и да заплуват към малките лодки, които ги чакаха наблизо. Останалите лактънски кораби, които чакаха малко по-далеч, прекратиха огъня и подемайки ликуващите викове, обърнаха и започнаха да се отдалечават. Шест от тях спряха на половината път и хвърлиха котви, а останалите отплаваха към езерния град.

Джаян се обърна и огледа изгубените кораби, ранените шаруми и унищожените докове. Абан не изчака да види върху кого ще се изсипе гневът на Шарум Ка и бързо изчезна от погледа му.

— Това е същинско бедствие — каза Керан.

— Десятъкът все още е у нас — отвърна Абан. — Това ще е достатъчно, докато не набием малко акъл в главата на Шарум Ка. Накарай мъжете да изберат някой склад, който да укрепим и използваме за база — добави той. — Ще останем тук доста дълго време.