Черепният трон

Глава 21 Плевичарката 333 г. СЗ, Зима

Аманвах отпи от чая си, наблюдавайки с хладен поглед Арейн и Лийша.

— Питайте — каза най-после тя.

— Какво да питаме, скъпа? — попита Арейн.

Аманвах остави чашката и подложната чинийка.

— Дори заровете да не ми бяха казали какъв ще бъде въпросът, той е очевиден, предвид слуховете, които се носят из двореца.

Арейн не захапа стръвта.

— Просвети ни тогава.

— Искате да знаете дали мога да използвам алагай хора, за да открия причината, поради която херцогът не може да стане баща, и дали мога да го излекувам с магията на хора.

Известно време Арейн я гледа втренчено.

— Можеш ли? Ще го направиш ли?

Аманвах се усмихна.

— Вече открих проблема и да, бих могла да го излекувам.

— Но няма да го направиш — предположи Арейн.

— А вие бихте ли го направили на мое място? — попита Аманвах.

— Защо ни накара да те питаме, щом нямаш намерение да помагаш? — попита Лийша. — Защо изобщо попита заровете си?

— Дори дама’тингите не могат да устоят на някоя загадка — отвърна Аманвах. — А и аз вече ви помогнах, като ви казах, че е възможно. Останалото ще трябва да откриете сами. Аз съм тук като дживах ка на Роджър, а не като шпионка или… гинджаз.

— Гинджаз? — попита Лийша.

— Предателка. — Лицето на Арейн помръкна. — Далеч сте от дома си, принцесо. Може би все пак ще успеем да ви убедим.

Аманвах поклати глава.

— Не можете да ми предложите нищо, с което да ме разубедите, и никое мъчение няма да ме принуди да кажа онова, което не желая да узнаете. Сами си решавайте проблемите.

— Ако не успеем, все едно предаваш Анжие в ръцете на херцог Юкор — каза Лийша. — Той ще се обяви за крал и скоро след това ще обяви война на народа ти.

Аманвах сви рамене.

— Вие също смятате да го направите, иначе сте просто страхливци. Няма никакво значение. Баща ми е Избавителят. Когато се върне, за да завладее народа ви, те ще се поклонят пред него. А докато това стане, аз нямам никакъв интерес към политическите ви игрички.

— Ами ако баща ти не се върне? — попита Арейн на красиянски. — Ако Защитеният го е убил в Домин Шарум?

— Заровете щяха да ми кажат, ако баща ми е мъртъв — отвърна Аманвах. — Но ако въпреки това се е случило, значи пар’чинът е Избавителят и хората ви, така или иначе, ще се поклонят пред него.

— Ако си мислиш така, значи, въобще не познаваш Арлен — каза Лийша. — Той не се интересува от ничий трон.

— Стига копията ви да му принадлежат в нощта. Същото се отнася и до баща ми. Но ако откажете, както направиха андрахът и херцогът на Райзън, тогава Избавителят ще ви ги отнеме.

— Прости ми — каза Арейн, — но ще трябва по-сериозно да се опиташ да ме убедиш в това, преди да предам моето херцогство на армия от нашественици или на някакво си фермерче от селце с размерите на всекидневната ми.

Аманвах се поклони.

— Не ми е работа да ви убеждавам, херцогиньо. Това е иневера.

— Дали наистина е волята на Еверам, или е майчината ти? — попита тихо Арейн.

Аманвах повдигна леко облечените си в коприна рамене.

— Те са едно и също.

Арейн кимна.

— Благодаря ви за откровеността, принцесо, както и за помощта, каквато и да е тя. Сега бихте ли ни извинили? Искам да поговоря насаме с господарката Лийша.

— Разбира се — рече Аманвах с тон и поведение, които предполагаха, че това е изцяло нейно решение, и напусна стаята.

Когато жената си тръгна, Уонда надникна през вратата.

— Имате ли нужда от нещо?

— Всичко е наред, Уонда, благодаря — каза Арейн, преди Лийша да успее да си отвори устата. — Моля те, погрижи се да не ни безпокоят.

— Да, майко.

Уонда кимна, после отстъпи назад и затвори вратата.

— Непоносима жена — промърмори Арейн.

— Уонда ли? — попита Лийша.

Арейн раздразнено махна с ръка.

— Разбира се, че не. Онази пясъчна вещица.

Лийша топна бисквитка в чая си.

— Нищо не знаете.

— Можем ли да ѝ вярваме? — попита Арейн.

— Кой може да каже? — Лийша вдигна бисквитката, но тя се беше просмукала дотолкова с течността, че крайчето ѝ се отчупи и падна в чашата. — Това е същата жена, която сипа отрова в чая ми по заповед на майка си.

Арейн повдигна изненадано вежда.

— Нищо чудно, че изпитваш такава неприязън към плевелите. Значи, се интересува повече от политика, отколкото твърди.

— Много повече — съгласи се Лийша, — макар че, откакто се омъжи за Роджър, доказа, че може да ѝ се вярва. Не вярвам да ни лъже, но не мисля, че сме чули цялата истина. Може да ни е намекнала, че има лек, защото заровете са ѝ показали, че Северът ще отслабне, ако херцозите не се обединят. Или е скрила от нас проблема на Райнбек, защото Юкор ще се престарае и ще предизвика гражданска война в Теса, докато красиянците притискат Севера.

Арейн изцеди малко лимон в чая си, което като че ли накара физиономията ѝ да изглежда още по-кисела.

— Предполагам, че ти не можеш да си направиш чифт зарове?

Лийша поклати глава.

— Дори да успеем да си откраднем, нямам представа как да ги разчитам. Обучението отнема години, доколкото разбирам, и е повече изкуство, отколкото наука.

Арейн въздъхна.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че ще успееш там, където всички останали билкарки се провалиха. Безсмислено е да разчитаме на пророчества, дори да вярвах в тези неща.

Почукването изтръгна Лийша от съня. Лицето ѝ беше изтръпнало и докато го разтриваше, почувства отпечатъка от книгата, с която се беше приспивала. Върху страниците ѝ се беше стекла малко слюнка.

Какво време беше? Стаята бе тъмна, с изключение на сиянието на химическата лампа на масичката ѝ, осветяваща купчината книги по медицина от Стария свят, които се беше захванала да изучава. Когато се бе оттеглила в стаята си, Уонда беше угасила всички други лампи.

Почукването се повтори.

Лийша се загърна в халата си, докато се приближаваше към вратата, но през последните месеци беше напълняла и сега ѝ беше поотеснял. Стисна го с една ръка отпред, за да не се разтваря.

Кой би могъл да е? Замисли се дали да не повика Уонда, но те се намираха в сърцето на двореца и навсякъде имаше стражи. Ако не беше в безопасност тук, значи, никъде не беше в безопасност.

Ала свободната ѝ ръка се плъзна в джоба и стисна хора жезъла, а тя пусна халата и отвори вратата.

На прага стоеше Роджър с измъчен вид.

— Трябва да поговорим.

Лийша инстинктивно се отпусна, но видът на Роджър я изпълни със страх. Защо се беше върнал толкова скоро? Всички очакваха, че херцогът и антуражът му ще прекарат в ловната вила поне седмица, а бяха заминали само преди една нощ.

— Всичко наред ли е? — Лийша почувства как гърдите ѝ се стягат. — Тамос…

— Той е добре — отвърна Роджър. — Снощи поведе групичката на лов за скален демон. След това преследването на скални птици и глигани изгуби своето очарование и мисля, че всички искаха да се върнат обратно в града, за да поразмишляват върху онова, което видяха.

Внезапната паника накара Лийша да си поеме рязко дъх. Тамос се беше заклел, че няма да се ожени за нея, докато носи в корема си детето на друг мъж, но с подкрепата на Арейн тя отново си беше върнала надеждата. Ако нещо му се случеше…

— Господарке Лийша? — Уонда се появи на прага на стаята си, разтърквайки сънените си очи. Ножът в ръката ѝ беше дълъг колкото ръката на Лийша. — Чух гласове. Добре ли си?

— Добре съм, Уонда — отвърна Лийша. — Роджър дойде. Връщай се в постелята.

Жената кимна и отпусна рамене, след което се завлече обратно в леглото.

Лийша отвори по-широко вратата, за да пусне Роджър вътре, и той влезе с вдървена походка, въртейки главата си на всички страни, сякаш претърсваше стаята.

— Има ли някой друг тук?

— Разбира се, че не — отвърна Лийша. — Кой друг…

Роджър определено изглеждаше неспокоен.

— Тамос не е ли идвал да те види?

— Не. Защо? Плашиш ме, Роджър. Какво се е случило?

Роджър поклати глава. Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу.

— Навсякъде има уши.

Лийша се намръщи, но отиде до кутията си за бижута, където държеше своите хора, и отвори малките чекмедженца, за да извади подходящите кости. Подреди ги в кръг около два стола. След това си сложи защитените очила, за да се убеди, че защитите са се свързали и кръгът се е активирал.

— Готово.

Тя взе звънчето, с което викаше прислугата, отиде до кръга, протегна ръката над защитите и яростно го разклати. Видя, че езичето се движи, почувства вибрацията, но нито тя, нито Роджър чуха звука.

Лийша седна на единия стол и го подкани да се присъедини.

— Нито звук няма да излезе извън този кръг. Можем да крещим с цяло гърло и Уонда ще продължи да похърква на двайсетина фута от тук. Така, каква е тайната, която не можа да ми прошепнеш в празната стая?

Роджър въздъхна дълбоко.

— Мисля, че Райнбек и братята му се опитаха снощи да убият Тамос.

Лийша примигна.

— Мислиш си?

— Беше… пасивен опит. — Роджър набързо ѝ разказа как групата на херцога се беше затаила, докато битката не се развиваше в полза на Тамос, и как бяха стреляли едва след като победата беше сигурна. — Не се опитаха да го наранят, но според мен изглеждаха твърдо решени да оставят демона да им свърши работата.

— Сигурно има някакво обяснение — рече Лийша. — Може да е имало проблем с оръжията им.

— С всичките? — попита Роджър. — Едновременно?

Лийша изсумтя. Наистина изглеждаше малко вероятно.

— Но той е техен брат, и то последен в редицата от наследници. Защо им е да го убиват?

— Съвсем не е това причината — отвърна Роджър. — Кралските фамилии в Анжие все още се чувстват засегнати от преврата на Райнбек Първи преди две поколения. Ако херцогът умре без наследник, нито Микаел, нито Питър ще успеят да задържат трона без кръвопролития, особено след като мливарците си купуват съюзници из целия град.

— И ти смяташ, че при Тамос ще бъде по-различно? — попита Лийша.

— Тамос си има собствена армия — отбеляза Роджър. — Която вече е по-голяма и по-добре обучена от тази на братята му. Със скоростта, с която се разраства Хралупата, тя скоро ще може да се мери с обединените Анжие и Мливари. И Тамос е герой, възпят в не една песен. Райнбек е толкова жалък, че дори позволи на брат си да му припише своя ловен трофей. Според теб как се е почувствал, когато Тамос го е засрамил пред останалите мъже?

Лийша усети внезапна болка и погледна надолу. Обикновено режеше ноктите си ниско, за да не пречат на работата ѝ, но въпреки това те бяха пораснали достатъчно, за да се забият в кожата ѝ, когато беше стиснала здраво юмруците си. Насили се да се отпусне.

— Говорил ли си за това с някой друг?

Роджър поклати глава.

— На кого мога да кажа? Не мисля, че и самият Тамос би ми повярвал, а Гаред…

— Ще направи някоя глупост — съгласи се Лийша.

— И без това се натвориха доста глупости — рече Роджър. — Не съм ти разказал всичко.

— Тези идиоти!

Арейн стисна юмруци и закрачи напред-назад с бързината на много по-млада жена.

— Какво ще правиш? — попита Лийша, когато възрастната жена най-после забави крачка.

— Какво мога да направя? — тросна се Арейн. — Нямам никакви доказателства, освен думите на твоя жонгльор, а Райнбек е херцог. Когато си науми нещо, може да бъде упорит като скален демон, а аз нямам властта да отменям решенията му.

— Но ти си му майка — каза Лийша. — Не можеш ли…

Арейн повдигна вежда.

— Да използвам магическите си майчини сили? Ти колко често се вслушваш в майка си?

— Не твърде — призна Лийша. — И обикновено когато го направя, после съжалявам. Но Тамос също е твой син. Не можеш ли да измолиш…

— Повярвай ми, момиче — прекъсна я Арейн, — не се свеня да използвам всякакви измами и уловки, за да накарам синовете ми да се отклонят от пътя си, но това… Тук става дума за гордост и никой мъж не би го оставил да се размине, освен ако в гърлото му не е опряно копие.

Тя отново закрачи из стаята, но този път бавно, с достойнство. Вдигна ръка и докосна набръчканата си брадичка.

— Сигурно се мисли за голям умник. Ако Тамос бъде убит, той губи един съперник. Ако успее и осъществи контакт с лактънците, той ще си присвои заслугите. — Арейн изсумтя. — Това е първият опит на Райнбек в областта на шпионажа. — Тя се обърна към Лийша и се усмихна. — Но обстоятелството, че не можем да го спрем, не означава, че не можем да го обърнем срещу него.

— Нима? — попита Лийша.

— Райни и братята му никога не са се опитвали да изпращат шпиони, защото не им се е налагало. Джансън им дава всичката информация, а те нито веднъж не са го питали откъде идва тя.

Устните на Лийша потръпнаха в усмивка.

— Имаш свои контакти в Лактън?

— Имам контакти навсякъде — отвърна Арейн. — Знаеше ли, че пристанската господарка на дока ми беше приятелка? Големият син на твоя Ахман Джардир се опитал да я принуди да се омъжи за него, след като превзел града.

— Опитал? — попита Лийша.

Арейн се подсмихна.

— Казват, че му избола окото с перото за подписване на брачния договор. — Лицето ѝ се вкамени. — След като приключил с нея, парчето месо, което останало, изобщо не приличало на човек.

Лийша помнеше Джаян. Помнеше дивашкия блясък в погледа му. Искаше ѝ се да не е истина, но беше твърде възможно.

— Трябва да изтласкаме красиянците от Пристан — каза Арейн, — ако искаме да си върнем херцогството и да ги натикаме обратно в Райзън.

— В Дара на Еверам — каза Лийша. — Видях тези земи, херцогиньо. Красиянците са се окопали здраво. Вече никога няма да бъде Райзън.

— Не бъди толкова сигурна — каза Арейн. — От месеци финансирам райзънските бунтовници и те започнаха да им създават доста неприятности. Красиянците в Лактън няма да забележат как „сигурната“ им земя гори. Няма да ни усетят, като идваме.

— Значи, Тамос има шанс? — попита Лийша.

— Няма да те излъжа и да кажа, че пътят е безопасен, момиче — каза Арейн. — Знам, че го обичаш, но той ми е син, и то единственият, който струва нещо. През цялото време ще бъде в опасност, но ще се погрижа да му осигуря всяко възможно предимство.

— И сега какво? — попита Лийша.

— Сега — отвърна Арейн — се захващаш да изцелиш най-големия ми син.

— Едва ли очакваш от мен да… — започна Лийша.

— Мога и очаквам! — сопна ѝ се Арейн. — Ситуацията с Мливари не се е променила. Дори Тамос да се върне жив и здрав, той ще бъде в опасност, докато Бръшляненият трон не се сдобие с наследник. — Тя махна с ръка. — Нека синовете ми се дърлят и кроят планове. Ако успеем да се обединим с Лактън и да принудим Юкор да се включи в Пакта, Бръшляненият и Металният трон няма да струват и един клат. Хралупата ще бъде новата столица на Теса, а Тамос… Ами Тамос може да е кралят.

По време на обяда Лийша беше разсеяна. Това бе първото ѝ посещение в лазарета на Джизел от доста време насам, но имаше чувството, че си е у дома. Последните няколко седмици Джизел и ученичките ѝ бяха прекарали в Хралупата, а останалите, включително Сиквах, като че ли също се чувстваха уютно тук.

— Вкусно, както винаги — благодари Роджър на господарката Джизел. — Всеки мъж в Анжие съжалява, че не може да ви вземе за съпруга.

— Умният мъж никога не се жени за билкарка — отвърна с намигване Джизел. — Няма как да знае какво му слага в чая, нали?

Аманвах се разсмя, а Роджър се усмихна.

— Същото казваше и господарката Джеса.

Лицето на Джизел помръкна.

— И двете сме го научили от Бруна, ако не друго.

— Вече започна да ми писва — каза Роджър. — Господарката Джеса винаги се е отнасяла добре с мен и ако смяташ да говориш лоши неща за нея, искам да знам защо.

— Аз също — обади се Лийша.

— Тя е плевичарка — отвърна Джизел. — Какво друго да ви кажа?

— И какво от това? — сопна ѝ се Роджър. — Не виждам никаква разлика. И двете заплашвате да ми сипете нещо в чая, и то напълно сериозно.

— Да, билкарката ще накаже някого, който трябва да бъде наказан — рече Джизел. — Но основната ѝ цел е да изцелява и да помага. Плевичарките са точно обратното.

— Да не споменаваме, че всичките са курви — каза Вика.

— Вика! — сопна ѝ се Лийша.

Вика се напрегна, но не отстъпи.

— Простете, господарке Лийша, но това си е чистата истина. Почти всеки бардак в града се управлява от плевичарка. Обикновено представляват аптекарски магазини със стаи на втория етаж, където продават не само лекове.

— Повечето от тях са били ученички на господарката Джеса — рече Джизел — и тя взема своя дял. Най-богатата жена в града след херцогинята майка, но това са мръсни пари, спечелени от браковете, които са разрушили.

Кади донесе чай и Джизел замълча, за да си сипе мед, и замислено го разбърка.

— Бруна вече ме беше взела за ученичка и не искаше друга, но херцогиня Арейн настоя да вземе и Джеса. Момичето беше надарено, но не се интересуваше толкова от лечителството, колкото от афродизиаците и отровите. Нямахме представа, че Арейн я гласи да ръководи частния бардак за синовете ѝ. Начин да ги държи под контрол дори когато излизаха навън, за да бъдат просто мъже.

— Затова дама’тингите са измислили дживах’тингите — отбеляза Аманвах, — макар че народът ми почита тези жени и приема децата, които раждат.

— Е, тук не става така — рече Джизел. — Не може да се очаква, че мъжете ще стоят само при жените си, когато във всички краища на града има бардаци. Можеш да обвиниш пияния, че се е изпикал на прага ти, но всъщност кръчмарят е сложил питието в ръката му.

— И защо я прогони Бруна? — попита Лийша.

Джизел поклати глава.

— Искаше рецептата за течен демоноогън. Когато Бруна отказа да ѝ я даде, тя се опита да я открадне.

Очите на Лийша се разшириха. Всяка билкарка, която си беше заслужила титлата, знаеше по нещичко за тайните на огъня, но се смяташе, че Бруна е последната, която знае как се създава адската отвара. Старата жена беше пазила рецептата за себе си повече от сто години и не я беше предала на никоя от ученичките си. Едва когато усети, че знанието може да бъде изгубено завинаги, тя реши да я предаде на Лийша.

— Защо досега никога не си ми разказвала за това? — попита тя.

— Защото не те засяга — отвърна Джизел. — Но сега, ако ще си имаш работа с тази лъжлива вещица…

— Мисля, че е време да се запозная с господарката Джеса — каза Лийша.

— Ако искаш, може да отидем още сега — рече Роджър. — За да разрешим всичко отведнъж.

— Не е ли малко късно? — попита билкарката. — Слънцето отдавна залезе.

Роджър се засмя.

— Те тепърва се размърдват и ще очакват гости чак до зазоряване.

Лийша се обърна към него.

— Да не искаш да ни водиш в бардака?

Роджър сви рамене.

— Разбира се.

— Не може ли да я посетим в дома ѝ?

— Това е домът ѝ — отвърна той.

— Чакай малко — обади се Гаред. — Не можеш да водиш жени на онова място!

— Защо не? — попита Роджър. — То и без това е пълно с жени.

Гаред се изчерви и сви грамадните си юмруци.

— Няма да водя Лийша в някакво… някакво…

— Гаред Кътър! — сопна му се тя. — Вече може и да си барон, но няма да ти позволя да ми казваш къде мога или не мога да ходя!

Гаред я погледна изненадано.

— Аз просто…

— Знам точно какво правиш — отряза го Лийша. — Сърцето ти е на правилното място, ама устата не е. Ще ходя където си искам и Уонда също.

— Ще бъде забавно — каза Кендъл. — Знам цяла дузина песни за анжиерските бардаци, но никога не съм си и помисляла, че ще посетя някой от тях.

— Няма и да го направиш. Хейсах къщите не са за дживах сен. — Аманвах погледна към Колив. — Нито за шаруми.

— Ей, Уонда може да отиде! — започна Кендъл, но Сиквах ѝ изсъска и момичето се отпусна назад, изпъшка и скръсти ръце на гърдите си.

Аманвах се обърна към Роджър.

— Но сигурно си мислиш, че твоята дживах ка е глупачка, съпруже, щом смяташ, че ще ти позволя да отидеш на такова място без мен.

За голяма изненада на Лийша, Роджър се поклони на съпругата си.

— Разбира се. Знай, че в онези години, когато живях там, аз бях още дете. Никога не е било за мен място за утоляване на страсти.

Аманвах кимна.

— И никога няма да бъде.

— Дама’тинга, аз трябва… — започна Колив.

— Трябва да правиш онова, което ти се нареди, шаруме. — Гласът на Аманвах беше студен. — Хвърлих алагай хора. Тази нощ не ме заплашва нищо.

Наблюдателят се отказа да протестира.

— Никакви карети — каза Роджър, докато излязоха през задния вход на лазарета на Джизел.

Лийша го погледна с любопитство.

— Защо не? Няма закон, който да ни забранява да пътуваме с карети през нощта.

— Да, но и никой не го разрешава — отвърна Роджър. — Така ще ни забележат, а ние всъщност отиваме на място, където нямаме работа.

— Не каза ли, че бордеят е таен? — попита Лийша. — И че никой не знае, че е там…

— Пък като видят каретите на хралупарите пред вратите на Довършителното училище за талантливи млади дами на господарката Джеса — рече Роджър, — ще им стане още по-любопитно.

— Какво е довършително училище? — попита Уонда.

— Място, където младите жени се учат как да си хванат богати съпрузи — отвърна Роджър.

И наистина, Лийша, Уонда, Аманвах и Гаред не видяха никого по дъсчените пешеходни пътеки, докато следваха Роджър по криволичещите улици на Анжие, стараейки се да се придържат към сенките.

Не че имаше много места, където да ги забележат. Не се виждаха никакви защитени светлини, а уличните лампи бяха малко и разположени нарядко, с изключение на най-богатите квартали.

Вървяха бързо, въпреки тъмнината; защитеното им зрение им позволяваше да виждат всичко по-ясно, отколкото през деня. Всички носеха наметала за невидимост с изключение на Аманвах, която беше избродирала със сребро защитите в дрехите си.

— Толкова е тихо, че чак е зловещо — отбеляза Уонда. — По това време в Хралупата магазините още са отворени.

— Хралупата няма в защитната си мрежа толкова големи дупки, че през тях да могат да влязат въздушни демони — рече Роджър. — Единствените, които бродят по улиците тази вечер, са стражите, ние и бездомниците.

— Бездомници ли? — попита Уонда. — Искаш да кажеш, че те изкарват бедните хора навън през нощта?

— По-скоро не ги пускат вътре, но да — отвърна Роджър. — Тъй като съм израснал тук, смятах, че това е в реда на нещата. Едва когато започнах да обикалям из селцата, разбрах колко е неправилно.

И като по поръчка се дочу пропукване и част от защитната мрежа над главите им припламна. Някакъв въздушен демон се беше спуснал твърде ниско и се беше ударил в защитите. Паяжината от защитни нишки проблесна на фона на небето само за миг, но Лийша видя дупките, които бяха достатъчно големи, за да може през тях да се промъкне демон.

Ядронът също ги видя. Продължи да кръжи над тях известно време, докато се възстанови от сътресението. След това се гмурна, премина чисто през мрежата и полетя над улиците в търсене на жертва.

Сърбяха я ръцете да измъкне хора жезъла и да го унищожи, но ако се притесняваха, че каретите щяха да изглеждат подозрително, то магическият заряд направо щеше да ги издаде.

Но не биваше и да позволяват на демона да ловува.

— Уонда.

— Да, господарке — обади се момичето.

Тя се огледа за миг, след което изтича до едно буре за дъждовна вода, поставено под стряхата на къщата. Засили се и скочи, като кракът ѝ едва докосна края на бурето, и се хвана за ръба на дъсчения покрив, издърпа се нагоре без усилия и се затича по него, докато сваляше лъка от рамото си.

Нададе пронизителен писък, който толкова приличаше на зова на въздушния демон, че хората, които се криеха зад защитените си кепенци, изобщо нямаше да му обърнат внимание. Демонът я чу, направи завой и полетя към нея.

Уонда стоеше уверено, изпънала стрелата до ухото си, и го чакаше да се приближи. Беше стигнал почти над нея, когато тя стреля и защитената стрела проблесна за миг във въздуха, преди да се забие в гърдите на демона. Съществото се сгърчи и се стовари с трясък върху дъсчената пътека.

— Гаред — каза Лийша, докато Уонда се спускаше от покрива. — Моля те, увери се, че е мъртъв, и намери някое място, където да го оставиш така, че да не предизвика пожар, когато го огрее слънцето.

— Готово — отвърна Гаред.

Той отиде до демона, но ядронът дори не потрепери, когато изтръгна стрелата на Уонда от гърдите му. Наблизо нямаше нито корито за напояване на добитък, нито фонтан, в който да го напъха, затова той се принуди да го разкъса на парчета и да го натика в бурето за дъждовна вода. Уонда отиде до локвата сукървица на улицата, потопи дланите си в нея и потрепери, докато татуировките ѝ поглъщаха магията. Кръвта на демона щеше да продължи да разнася вонята си, но нямаше да изгори под слънцето.

Уонда погледна нагоре със сияещи очи, изпълнена със сила.

— Искаш ли да продължа лова, господарке, в случай че има и други?

— Ще се чувствам по-сигурна, ако си до мен — каза Лийша.

Донякъде си беше така, но тя искаше и да попречи на Уонда да извлича магия, докато не разбереше по-добре как ѝ се отразяваше това.

Групичката бързо навлезе във вътрешността на града, приближавайки двореца на Райнбек. Улиците тук бяха ярко осветени с лампи и по тях патрулираха стражи, но те успяваха да ги избегнат сравнително лесно.

— Всъщност се върнахме в двореца — каза Лийша.

— Разбира се — отвърна Роджър. — Бордеят е свързан с двореца чрез поредица от тунели, за да могат херцогът и любимите му придворни да имат денонощно достъп до него.

Те свиха зад ъгъла и пред тях се показа Довършителното училище за талантливи млади дами на господарката Джеса. Сградата беше голяма, с две крила около централната кула и се издигаше на три етажа. Лийша видя, че защитите по кулата и пристройките бяха силни, издълбани надълбоко и покрити с плътен лак, излъскан до блясък. Лампите по улицата също бяха защитени. Ако паднеха стените на града, училището щеше да е също толкова добре защитено от ядроните, както и самият дворец.

Роджър отиде смело до вратата и дръпна коприненото въженце на звънеца. Лийша можеше само да предположи, че това е свършило работа, защото отвън не се чу никакъв звук. Миг по-късно вратата се отвори, разкривайки гигантска фигура на мъж. Не беше висок колкото Гаред, но имаше по-широки рамене и бичи врат, който изопваше яката на фината му дантелена риза, а мускулестите му ръце заплашваха да разпорят шевовете на кадифения му жакет. Лицето му изглеждаше уродливо, а носът му очевидно беше чупен неведнъж. В косата му се забелязваха прошарени нишки, но това само го правеше да изглежда по-опитен. На колана му висеше полирана палка, която за миг можеше да се озове в ръката му.

— Не ви познавам.

Това беше обикновено твърдение, но тонът на мъжа го превърна в заплаха.

— Нима, Джакс? — попита Роджър, като отметна назад качулката на наметалото си. — Малко съм пораснал, но съм все същото момче, което обичаше да подхвърляш толкова нависоко, че можех да хвана гредите на тавана.

Мъжът примигна.

— Роджър?

И преди Роджър да успее да завърши кимването си, мъжът нададе вик, пъхна ръцете си под мишниците му и го подхвърли във въздуха. Гаред се напрегна, но тогава Роджър се разсмя и той се успокои.

— Влизайте, влизайте! — каза Джакс, махвайки им с ръка, след което се огледа, преди да затвори вратата.

— По-миналото лято хванахме едно от представленията ти — каза той на Роджър. — Двамата с господарката се сляхме с тълпата и гледахме. Накрая и двамата ни беше накарал да плачем.

Гласът на големия мъж прозвуча задавено, което изобщо не се връзваше с едрата му заплашителна фигура.

— Трябваше да се обадиш.

Роджър го удари с юмрук в ръката, но дори и да беше усетил, едрият мъж не реагира въобще.

Джакс го посочи с пръст.

— А ти не трябваше да отлагаш толкова много посещението си. Наистина ли сега си магьосникът с цигулката на Защитения?

— Аха. — Роджър кимна към придружителите си. — Тук съм, за да запозная хралупарите с господарката Джеса. Тя тук ли е?

— За теб? — попита Джакс. — Винаги. Но трябва да действате бързо. Става късно. Кралчетата ще започнат да пристигат всеки момент.

Той ги поведе надолу по голяма спираловидна стълба, застлана с червено кадифе. От междинния етаж започваше коридор, но Джакс не му обърна внимание, а бутна встрани голям шкаф с книги. Той се плъзна безшумно на колелцата си, разкривайки проход под арка, скрита зад тежка дантелена завеса.

Когато минаха през завесата, шкафът се плъзна на мястото си, а те се озоваха в разкошна стая, пълна с красиви жени. Те се бяха излегнали по меки дивани или в уединени, скрити зад пердета ниши, готови за нощните си клиенти. Всичките бяха облечени с красиви рокли, лицата им бяха напудрени, а косите изкусно подредени в сложни прически. Мирис на парфюм изпълваше въздуха.

— Създателю — каза Гаред. — Мисля, че умрях и съм се озовал в Рая.

Лийша го изгледа намръщено и той сведе поглед.

— А пък се притесняваше, че аз ще идвам тук.

Таванът в средата на стаята се намираше поне два етажа по-нагоре, но долу беше мецанин, от който вероятно се влизаше в личните покои. Джакс бързо ги поведе нагоре по едно стълбище към балкона и през един вход със завеса.

Докато минаваха през нея, Лийша чу някакви звуци отдолу. Надникна и видя, че е пристигнал принц Микаел заедно с група мъже. Сърцето ѝ се разтуптя и тя бързо дръпна завесата.

— Надявам се, че оттук има и други изходи — каза тя, докато се присъединяваше към останалите, които чакаха Джакс да доведе господарката си.

— Повече, отколкото можеш да предположиш — отвърна, намигвайки ѝ, Роджър.

— Малкият Роджър Полухват! — разнесе се глас миг по-късно и някаква жена се появи на вратата в дъното на коридора.

Джеса беше на възрастта на Джизел — около петдесетте. Но там, където Джизел беше понапълняла с годините, роклята на Джеса все още прилепваше плътно към тънкия ѝ кръст, а бюстът, който се диплеше над изрязаното деколте, беше гладък и подканящ. Лицето ѝ беше силно напудрено, но въпреки това тя си оставаше красива и само няколко грижливо прикрити бръчици разкриваха възрастта ѝ.

— Напомня ми за майка ми — каза Лийша, без да се обръща специално към някого.

— Ъхъ — съгласи се Гаред, макар че, ако се съдеше по блясъка в очите му, това изобщо не беше нещо лошо.

Лийша се зачуди дали не трябва да го изпрати да ги чака на горния етаж. И дали, ако се опиташе да го направи, той щеше да се подчини.

Аманвах като че ли си мислеше същото нещо. Тя пристъпи напред и застана между Гаред и жената, а Роджър отиде да я прегърне.

Джеса го притисна към гърдите си и цъкна с език.

— Минаха повече от десет години, Роджър. Може да се каже, че те откърмих, а ти нито веднъж не си направи труда да ме посетиш?

— Не мисля, че херцогът щеше да го одобри — отвърна Роджър.

Той се отдръпна назад и Лийша видя, че очите му са навлажнени. Каквото и да изпитваше тя към плевичарката, беше очевидно, че Роджър обичаше тази жена.

— Нека те огледам — каза Джеса, повдигна ръцете му настрани и отстъпи назад, сякаш двамата танцуваха. После го огледа от глава до пети. — Станал си хубав мъж. Обзалагам се, че също като Арик си разбил доста сърца.

Роджър отстъпи назад и потърка медальона на гърдите си, докато се прокашляше.

— Господарке Джеса, нека ти представя моята съпруга, дама’тингата Аманвах асу Ахман ам’Джардир ам’Каджи.

Джеса се усмихваше широко, когато отиде да прегърне Аманвах, но младата дама’тинга отстъпи назад.

— А? — изненада се Джеса.

— Простете ми, господарке — рече Аманвах, — но вие сте нечиста и не можете да ме докосвате.

— Аманвах! — извика Роджър.

— Няма нищо — каза Джеса, възпирайки го с жест, но без да сваля погледа си от Аманвах. — Трябва ли да се извиня за безсрамието си? Трябва ли да покрия бюста и косата си?

Аманвах махна с ръка.

— Дживах’шарум носят с чест дрехите си, които са далеч по-нескромни от вашите. Безсрамието ви не ме обижда.

— Тогава кое? — попита Джеса.

— Вие варите чая от листа на пом, който превръща вашите хейсах в кха’тинги, нали? — попита Аманвах. — Посрамвате ги и отслабвате племето си, като отказвате на тези жени децата, които се получават от техните връзки.

— Нима е по-добре да не знаят кои са бащите на децата им? — попита Джеса. — Нима е по-добре да станат необвързани майки, преди да са достигнали двайсетата си година? Момичетата ми се дипломират и се завръщат към нормалния живот по-богати и с по-добри умения в намирането на подходящи високопоставени съпрузи, на които ще родят високопоставени деца.

— Значи, те отиват при съпрузите си, след като вече са опознали мъжете? — притисна я Аманвах.

Лийша се прокашля, напомняйки ѝ за Сиквах, която също не беше девствена, когато беше представена на Роджър. Аманвах не ѝ обърна внимание, но Лийша съжали за действието си, когато Джеса се усмихна победоносно.

— Самата ти си го опитала, преди да намериш Роджър, а? — попита плевичарката.

Аманвах се вцепени. Лийша виждаше гневните проблясъци в аурата ѝ, нажежени и опасни, но красиянката запази самообладание.

— Аз съм Невеста на Еверам, но отидох при съпруга си чиста и непознала смъртен мъж, както подобава на една дживах ка. Роджър знаеше и прие, че при неговата дживах сен не е така.

При тези думи Роджър пристъпи напред и я улови за ръката. Аманвах се обърна рязко към него, но нежността в очите му я изненада и гневът в аурата ѝ се смеси с объркване. Роджър протегна свободната си ръка и нежно прибра кичур коса под шала ѝ.

— Щях да приема и теб, Аманвах вах Ахман ам’Джардир ам’Каджи. Изобщо не се притеснявай за това. Не се притеснявай за нищо. Обикнах те в момента, в който започна да ми пееш, и не мисля, че някога ще престана да те обичам.

Объркването изчезна от аурата на Аманвах, заменено от чувства, които бяха толкова лични, че Лийша се засрами от любопитството си. Тя свали защитените си очила, но дори при нормално зрение видя сълзите в очите на младата жрица, докато двамата с Роджър се прегръщаха.

В очите на наблюдаващата ги Джеса също се забелязваха влажни проблясъци. Тя се извърна, за да ги остави насаме, и пристъпи към Уонда.

— А ти си?

— Уонда Кътър, господарке — отвърна девойката и се поклони.

Косата ѝ, която носеше сресана настрани, за да скрива белезите си, се разлюля.

Господарката вдигна ръка.

— Може ли?

Уонда се поколеба, но кимна. Джеса отмести косата настрани със същата нежност като Роджър. Пръстите ѝ се плъзнаха по белезите и тя изцъка.

— Можеш да ги скриеш по-добре, дете, с малко помада — каза Джеса. — Мога да накарам едно от момичетата ми да те научи, безплатно.

— Тъй ли? — попита Уонда.

— Разбира се. Но искаш ли съвета ми? Спри да ги криеш. Бъди такава, каквато си.

Уонда поклати глава.

— Никой няма да иска да целуне белязана грозотия.

Джеса се засмя.

— Нека ти кажа една тайна. На всеки десет мъже, отблъснати от белезите ти, един ще мечтае да те целуне просто защото си различна. Изпъни се гордо и мъжете сами ще започнат да идват при теб. Жените също, ако вкусовете ти са такива.

— Аз… ъъъ… — Уонда се изчерви от срам. Джеса се засмя отново и изостави темата. Вдигна ръката ѝ и погледна към нарисуваните върху нея защити. — Мастило?

— Да — отвърна Уонда.

— Жалко, че не доведохте онзи Защитен, за когото говорят всички. Всички момичета ще започнат да се обзалагат дали е татуирал и члена си.

Тя остави сащисаната Уонда и се обърна към Гаред.

— Ах, но този тук върши същата работа. Самият ерген! — Тя смело протегна ръка и стисна бицепсите на Гаред. — Слънчицето Джакс бързо те доведе тук. Всички момичета ще ти се предлагат безплатно, а никой бордей не може да си го позволи.

И сякаш по поръчка завесата се раздели и в стаята влезе млада жена, която носеше изящен чаен сервиз. Тя също бе облечена с дълга рокля, но раменете ѝ бяха разголени и деколтето ѝ беше доста изрязано. Роклята имаше цепка от едната страна, скрита между диплите на полата. Всеки път когато стъпваше с този крак, през процепа проблясваше свежа плът. Беше висока и имаше доста мускулести крайници — крака на танцьорка.

Тя се усмихна на Гаред и леко му намигна, а баронът на Хралупата на дърваря, който се изправяше пред скални демони, без да му мигне окото, внезапно силно се изчерви.

Джеса щракна с пръсти точно до лицето му и го сепна.

— Но не, херцогинята майка има планове за теб, момче, и иска да те пазим. Всички момичета знаят, че си забранена територия, колкото и да не им харесва. — Тя погледна към младата жена. — Налей чая и изчезвай, Росал, преди херцогинята да е чула за това.

Росал кимна, отиде бързо до малката масичка и постави сервиза върху нея.

Джеса намигна на Гаред.

— Не се изненадвай, ако видиш някои от момичетата ми на Ергенския бал. Избери някоя от тях за Кралица на бала и ти обещавам нощ, от която ще ти се завие свят. Ожени се за нея и тя никога няма да ти откаже.

— Точно така, Гаред — обади се Лийша. — Мъжът не иска нищо друго от съпругата си.

Джеса се обърна и изгледа сърдито Лийша, и всички се напрегнаха. Роджър пристъпи към плевичарката.

— Мога ли да ти представя…

— Знам коя е тя — прекъсна го Джеса, без да сваля очи от Лийша.

Тонът ѝ го накара да си затвори устата и да отстъпи назад.

— Прекрасната невеста на малкия Полухват е отгледана в различна среда — каза Джеса, — но аз очаквах от ученичка на Бруна да знае по-добре как стоят нещата.

— И какво би трябвало да означава това? — попита настоятелно Лийша.

— Росал! — каза Джеса. Момичето веднага остави чайника и отиде при нея, навело очи. — Изпитай я — рече плевичарката. — Какви според мъдрата господарка Лийша са изискванията към баронесата на Хралупата на дърваря?

Лийша надуши капана, но беше стигнала твърде далеч и не ѝ оставаше нищо друго, освен да скочи напред с надеждата, че ще успее да избегне зъбците му. Тя си сложи очилата и огледа аурата на момичето.

— На колко години си, дете?

— На двайсет лета, господарке — отвърна Росал.

— От колко време посещаваш училището на господарката Джеса?

— От тринайсет лета, господарке.

— През цялото време ли си работила в бордея? — попита Лийша.

Аурата на момичето припламна силно. Росал беше скандализирана от предположението ѝ.

— Разбира се, че не, господарке. На никое момиче не му е позволено да слиза долу, докато не навърши осемнайсет лета. Това е втората ми и последна година. Дипломирането и дебютът ми ще бъдат през пролетта. — Тя стрелна с поглед Гаред. — Освен ако не си намеря съпруг на бала.

— Можеш ли да четеш? — попита Лийша. — Да пишеш?

Росал кимна.

— Да, господарке. На красиянски, рускански и албийнски.

— И тесански, разбира се — каза Джеса. — Росал обича да чете.

— Поеми? — попита Гаред и ужасът в гласа му се прокрадна и в аурата му.

Росал стисна с пръсти носа си, сякаш дори самата мисъл ѝ вонеше.

— Бойни истории.

— Военна история — поправи я Джеса.

— За някой, който иска да я представи по скучен начин — съгласи се Росал.

Погледът ѝ не се откъсваше от очите на господарката, но аурата ѝ показваше, че цялото ѝ внимание е съсредоточено в опитите да впечатли Гаред. Всяка дума, всяка поза беше заради него. Това би притеснило Лийша, но поне засега всичко, което младата жена казваше, беше истина.

— Обучавала ли си се по математика? — попита тя.

— Да, господарке — каза Росал. — Аритметика, алгебра и висша математика. Имаме часове по счетоводство и инвентаризация.

— Билкарска наука? — попита Лийша.

— Мога да сваря пет отвари по памет — отвърна Росал. — За плодовитост, смели три…

Лийша я прекъсна с махване на ръката, но не и преди думите ѝ да окажат нужния ефект върху аурата на Гаред.

— С книга подръка мога да приготвя и други — продължи Росал. — Всички изучаваме фармацевтика, в случай че мъжете прекалят с алкохола, докато са тук.

— Да, но може ли да пее? — засмя се Роджър, но Аманвах го изгледа гневно и цялата топлина се изпари от аурата ѝ.

— Извинявай — рече Роджър и добави с по-тих глас. — Просто се опитвам да повдигна настроението.

Момичето поклати глава.

— Никога не съм пяла достатъчно добре според господарката Джеса, но мога да свиря на арфа и на орган.

— Какво е „орган“? — попита Гаред.

Росал го погледна и му намигна.

— Мога да ви покажа моя, ако…

— Достатъчно! — излая Джеса. — Махай се от тук, момиче, докато не съм грабнала пръчката!

Лийша примигна. Колко пъти беше чувала Бруна да използва точно същите думи? Сякаш отново чуваше гласа на старата си наставница.

Но докато Джеса гледаше как момичето излиза, в аурата ѝ не се забелязваше гняв. Тя беше доволна от изпълнението на повереницата си. Едва ли случайно Джакс беше избрал точно Росал да поднесе чая, а не някое друго момиче.

Гаред изпрати Росал с поглед и когато минаваше през завесата, тя леко му махна с ръка, от което аурата му слабо потрепери.

Лийша се обърна отново към Джеса, хвана полите на роклята си и приклекна в реверанс.

— Простете ми, господарке. Не се държах любезно.

— Прието — веднага отвърна Джеса. — А сега, господарке, искате ли да обсъдим истинската причина, поради която сте тук?

Стаята на господарката Джеса беше обзаведена с дебел килим и тежки мебели. По рафтовете имаше стотици книги — рядко срещани томове, много от които Лийша не беше виждала през живота си. Едва устоя на порива да се втурне да ги разглежда.

— Можете да вземете която пожелаете — каза Джеса, — стига да ми я върнете лично, преди да поискате друга.

Лийша я погледна изненадано и Джеса се усмихна.

— Започнахме зле, но аз много искам да бъдем приятелки, Лийша. Бруна никога не е обучавала глупачки, а Арейн има много високо мнение за вас. Никога не съм смятала, че мога да преценявам хората по-добре от тях двете. — Тя се усмихна. — А всяка жена, която успее да задържи вниманието на Тамос за повече от една нощ, трябва да е наистина специална.

Лийша се канеше да се усмихне в отговор, но думите ѝ я смразиха. Джеса беше елегантна и красива и управляваше кралския бордей. Беше ли спала с Тамос? А някое от момичетата на долния етаж? Нощ, сигурно беше минал през всичките.

Джеса взе една чинийка с чашка и я напълни с чай от сребърния чайник, който сигурно струваше цяло състояние в бедния на метали Анжие.

— Братята ни посещават често — отбеляза Джеса. — Райнбек и Микаел, дори Напътственик Питър, никога не са се колебали да свалят дрехите си тук. Човек никога не би разбрал, че някои от момичетата ми са момчета.

Лийша взе чашата, опитвайки се да сдържи треперенето на ръката си.

— Но Тамос… — продължи Джеса. — Тамос дойде само веднъж и не повтори. Винаги е предпочитал сам да ловува.

— И това ме превръща в какво? — попита Лийша. — В плячка?

— В любовта и двамата партньори може да са плячка — рече Джеса. — Това я прави толкова възхитителна.

— Опитахте ли се да откраднете рецептата за течен демоноогън от Бруна? — попита Лийша.

Ако Джеса се беше изненадала от прямотата ѝ, аурата ѝ не го показа по никакъв начин.

— Да, опитах се — отвърна тя. — Жената почти беше стигнала деветдесетте и след като изроди принца, говореше единствено за връщането си в Хралупата. Знаех, че повече няма да я видя, и се страхувах, че тайната ще умре с нея.

— Бруна никога не ми е говорила за вас — каза Лийша. — Нито веднъж през всичките години, които прекарах при нея.

Джеса се усмихна огорчено.

— Да. Никой не може да таи злобата си толкова дълго, колкото старата вещица Бруна. Но аз я обичах и съжалявам, че се разделихме така. Когато умря, беше ли… бързо?

Лийша гледаше в чашата си.

— Не бях там. Отнесе я чревна зараза. Вика я молела да не обикаля болните, казвала ѝ, че е твърде слаба…

— Но нищо не може да задържи Бруна далеч от децата ѝ, когато имат нужда от нея — каза Джеса.

— Да — съгласи се Лийша.

— През годините опитах веднъж или два пъти да оправя нещата с Джизел — каза Джеса. — Не толкова често, колкото би трябвало, но аз бях горда, а в отговор получавах само мълчание.

— Джизел може да е упорита като Бруна — каза Лийша.

— А ученичката ѝ? — попита Джеса.

— Имам по-големи грижи от една осуетена преди трийсет и пет години кражба — каза Лийша. — Не е нужно между нас да има неприязън.

— Течният демоноогън дори вече не е толкова голяма сила, както някога — каза Джеса. — Казвали са ми, че пред магията на пустинните курви той изглежда като фойерверк.

— Хора магия — поправи я Лийша.

Джеса се засмя.

— Сега вече придоби смисъл2! Макар че магията на курвите може да промени съдбата на херцогствата.

Лийша устоя на порива да докосне корема си, макар че Джеса несъмнено бе наясно със състоянието ѝ.

— Така е.

— Да поговорим по работа тогава? — попита Джеса.

Лийша кимна.

— Каква е преценката ви за състоянието на Райнбек?

— Той е безсеменен — отвърна безцеремонно Джеса. — От двайсет години го повтарям, но Арейн не иска да ме чуе. Отчаяно търси лек, който не съществува.

— И какви са доказателствата ви за тази диагноза?

— Освен шестте съпруги, които смени за двайсетина години? — попита Джеса. — Да не споменаваме и моите момичета. Каквото и да говори пясъчната вещица, аз не давам чай от пом на фаворитките на Райнбек. В момента, в който разбере, че наследникът е подсигурен, Арейн веднага ще разведе сина си и веднага ще го ожени наново. Мнозина от тях се дипломираха и се оказаха толкова плодовити, че беше достатъчно да седнат в скута на някой мъж и да го погъделичкат по брадичката, за да надуят корема.

Лийша не чу нищо ново.

— Това ли е всичко?

— Разбира се, че не — отвърна Джеса.

Тя извади един подвързан с кожа тефтер и го подаде на Лийша, която веднага го отвори и започна да разлиства страниците. В него бяха описани всички изследвания, които беше провела Джеса, билките и лековете, които бе изпробвала, и резултатите от опитите, всичко записано със ситен почерк, с прилагане на педантичната методология, на която я беше научила Бруна.

— Дори накарах момичетата ми да го изпразнят в чаша, за да мога да прегледам семето му под увеличителния апарат — каза Джеса. — Има съвсем малко попови лъжички и те плуват в кръг, блъскайки се една в друга като танцуващи пияници.

— Бих искала сама да погледна — рече Лийша.

— С каква цел? — попита Джеса.

— Може да има някакво запушване, което да прочистя по хирургически път.

Джеса поклати глава.

— Дори да разполагахте с всички средства на Епохата на науката, това е деликатна работа, и то само ако херцогът ви позволи да доближите нож до мъжествеността му.

— Тогава ще опитам с хора магия — каза Лийша. — Познавам жена, която беше излекувана, макар че бяха минали десетилетия от периода ѝ на плодовитост.

— Мислите ли, че Райнбек ще ви позволи да го омагьосате? — попита Джеса. — Направо си просите бесилото.

— Ще видим — рече Лийша. — Но засега бих искала да видя семето му. Можете ли…?

— Да се сдобия с известно количество за вас? — Джеса се засмя. — Разбира се. Но стига да пожелаете, можете и сама да си набавите. Бременна или не, Райнбек не би се поколебал при възможността да сложи рога на брат си.

— Това никога няма да стане — рече Лийша.

— Дори не е нужно да си лягате с него — каза Джеса. — Момичетата ми го научиха да се наслаждава и на женската ръка. Няма да отнеме повече от минута.

Лийша си пое дълбоко дъх, потискайки отвращението си.

— Ще ми набавите ли, или да поискам от херцогинята?

Джеса се усети, че е прекалила.

— Ще го поставя върху лед и ще го пратя в покоите ви веднага щом се сдобия с него. Може би още тази вечер.