Черепният трон

Глава 16 Наследникът на демона 333 г. СЗ, Зима

— Извинете ме, господарке — каза Тариса, докато се опитваше за трети път да завърже гърба на роклята на Лийша. — Платът като че ли се е свил. Може би трябва да си изберете друга, а аз ще занеса тази на шивачките, за да я разпуснат малко.

Платът се е свил. Тариса, благословена да е, беше твърде дискретна дори за да каже на Лийша, че е напълняла, но всичко беше ясно като бял ден. Лицето, което я гледаше от огледалото, беше по-едро, същото се отнасяше и до бюста ѝ, който като че ли беше удвоил размерите си през последната седмица. Тамос му обръщаше повече внимание, но все още не беше направил връзката. Ала Тариса я гледаше многозначително и в крайчето на устата ѝ потрепваше усмивка.

— Ако обичаш.

Лийша влезе в съблекалнята и прокара ръка по корема си, докато се измъкваше от роклята. Все още беше достатъчно плосък, но това нямаше да трае дълго. Майка ѝ беше казала, че слухът бе започнал да се разпространява още преди седмици. Никой не се осмеляваше да ѝ го каже в очите, но в момента, в който коремът ѝ започнеше да се уголемява, никой нямаше да попречи на останалите съпруги да се тълпят около нея, а това със сигурност щеше да привлече вниманието на Тамос.

Обзе я паника и ръцете ѝ се свиха в юмруци. Сърцето ѝ биеше ускорено и Лийша имаше усещането, че гърдите ѝ са толкова стегнати, че не можеше да диша. Опита се да си поеме дъх, очите ѝ започнаха да се насълзяват, но тя преглътна риданията си. Тариса не биваше да я вижда такава.

Потърси носна кърпичка в джобовете си, но не откри. Тъкмо се канеше да вдигне подгъва към очите си, за да ги подсуши, когато иззад паравана се появи ръката на Тариса, стиснала чисто платче.

— Сълзите ще идват и ще си отиват, милейди — каза жената. — За предпочитане са пред повръщането.

Тя знае. Не се изненада и все пак мисълта за това я ужаси. Времето ѝ изтичаше. В известен смисъл дори вече беше късно.

— Последния път и от двете имаше в излишък — каза Лийша. — Моля те, донеси ми зелената рокля.

Нейните връзки се разпускаха по-лесно.

Днес нямаше среща на съвета и Тамос вече беше тръгнал към приемната си стая. След като беше посяла семето, Тариса продължи да бъбри за разни незначителни неща. Беше показала на Лийша, че е на разположение, ако иска да поговорят, но знаеше твърде добре мястото си, за да започне да я притиска. Тя и останалите прислужници сигурно бяха извън себе си от радост. Всички обичаха графа и бяха посрещнали Лийша с отворени обятия. Всички искаха наследник.

„Какво ли ще си помислят, когато открият, че детето е наследник на пустинния демон, а не на любимия им граф?“

Лийша излезе от двореца колкото се може по-бързо; искаше да се махне от любопитните очи на слугите. Тариса не беше изказала на глас подозренията си, но несъмнено слуховете избуяваха в стаите на прислугата.

Лазаретът също не беше кой знае колко по-сигурно място. Жените тук нямаше да я видят разсъблечена, както Тариса, но за сметка на това бяха по-опитни. Добрата билкарка беше обучавана да подозира, че всяка жена може да е бременна, и инстинктивно да търси признаците. Лийша влезе бързо в стаята си и затвори вратата. Седна зад писалището и зарови лице в шепите си.

„Създателю, какво ще правя?“

На вратата се почука и Лийша изруга приглушено. Искаше само миг почивка, толкова много ли беше?

Тя се протегна, пое си дълбоко дъх и блокира притесненията си.

— Влез.

В стаята се вмъкна Аманвах, следвана от Люси Мотовилка, чийто поглед се забиваше като нож в гърба на младата жрица.

Лийша едва се сдържа да не избухне в сълзи. Защо не беше някой каменен демон?

За щастие, двете жени бяха твърде погълнати от собствената си драма и дори не забелязаха как Лийша се опитва да запази самообладание. Те се запътиха към двата стола пред писалището и седнаха без покана. Люси беше свила упорито устни и вените на слепоочията ѝ пулсираха. Това бе достатъчно, за да докара главоболие на Лийша.

Аманвах беше по-спокойна, но Лийша веднага разбра, че това е преструвка. Жената изглеждаше готова да свали със замах воала си и да плюе.

— Трябва да говорим с вас, господарке.

Ноздрите на Лийша пламнаха. Аманвах се държеше почтително, но не можеше да скрие заповедния тон, с който изказваше молбите си, сякаш те бяха просто някаква формалност и със сигурност щяха да бъдат изпълнени.

— Преговорите ли не вървят добре? — попита тя, макар да знаеше отговора.

Спокойствието на Аманвах се пропука.

— Тя иска дворец. Дворец! За третата съпруга на чин, чието семейство са слуги на овчари.

— Ей! — извика Люси.

— Не бързай да съдиш хората по ниския им статус — рече Лийша. Точно тя бе предложила на Люси да иска дворец, след като бе проучила брачните закони на красиянците. — Каджи не се ли е родил в семейство на нисши берачи на плодове? Десетки негови съпруги са притежавали дворци.

— Каджи е Избавителят, докоснат от Еверам — рече Аманвах.

— Сама каза, че Роджър също е докоснат от Еверам — отбеляза Лийша.

Аманвах се поколеба.

— Той е…

— Освен това каза, че Кендъл притежава част от дарбата му. Това не означава ли, че тя също е докосната?

Аманвах се облегна назад и скръсти отбранително ръце.

— Еверам докосва всички по някакъв начин. Не всеки получава дворец. Аз имам ли? Ами Сиквах? Ние сме от Кръвта на Избавителя. Трябва ли тази Кендъл да бъде поставена над нас?

— Да, точно така — рече Люси. — Може би точно тя трябва да е дживах, първа или както там се казва.

Веждата на Аманвах потрепна и Лийша разбра, че го е приела твърде навътре.

— Достатъчно, Люси. — Гласът ѝ прозвуча строго и жената се сепна. — Знам, че обичаш дъщеря си и искаш най-доброто за нея, но за какво Ядро ти е нужен тоя дворец? Нощ, ти изобщо виждала ли си дворец през живота си?

Люси изглеждаше готова да заплаче. Не беше от най-умните.

— Н-но вие казахте…

Лийша побърза да я прекъсне, преди да е издала номера им.

— Никога не съм ти казвала да обиждаш хората. Извини се. Веднага.

Ужасената Люси се обърна към Аманвах и придърпа полите си в тромав реверанс.

— Извинете, Ваше, ъъъ…

— Височество — подсказа ѝ Лийша.

— Височество — повтори Люси.

— Мисля, че е най-добре да си отделите малко време, за да обмислите нещата — каза Лийша. — Аманвах трябва да си напомня, че Кендъл не е някакво товарно муле, за което може да се пазари, а Люси да си припомни пасажите от Канона, които се отнасят до алчността. Рони ще ви запише нов час, когато да се видим отново. Може би по Пълнолуние?

Пълнолунието беше благословен ден за евджахците, ден за даване на клетви и сформиране на съюзи. Освен това така проблемът се отлагаше почти с месец, което даваше възможност на нея и Люси да потърсят нова причина за отлагане.

Аманвах кимна.

— Съгласна съм.

Без да се бави, Люси скочи от мястото си. Направи реверанс и изчезна. Аманвах остана на стола си и поклати глава, когато вратата се затвори зад жената.

— Кълна се в топките на Еверам, че не мога да разбера дали тази жена е майстор на пазаренето, или пълна глупачка.

Лийша беше изумена.

— Я виж ти, Аманвах, досега не те бях чувала да ругаеш.

— Аз съм Невеста на Еверам — рече Аманвах. — Ако аз не мога да говоря за топките му, кой би могъл?

Думите ѝ накараха Лийша да се засмее — първият ѝ искрен смях от цяла вечност. Аманвах се присъедини към нея и за миг между тях се възцари хармония.

— Какво още си наумила, Аманвах? — попита тя.

— Ти носиш дете — каза Аманвах. — Искам да знам дали е от баща ми.

Изведнъж хармонията изчезна. Както и слабостта и раздразнението на Лийша. В тялото ѝ нахлу адреналин и тя застана нащрек. Ако Аманвах се осмелеше да заплаши детето ѝ…

— Не знам за какво говориш.

Аманвах извади торбичката си с хора.

— Не ме лъжи, господарке. Заровете вече го потвърдиха.

— Но не ти казаха чие е? — попита Лийша. — Странни неща са тези зарове. Капризни са като че ли. Ненадеждни.

— Няма никакво съмнение, че носиш дете — рече Аманвах. — За да науча повече, ми трябва кръв.

Тя впери поглед в Лийша.

— Само капка или две, и ще мога да кажа кой е баща му, какъв е полът му и какво бъдеще го чака.

— Дори да бяха бременна, какво изобщо те засяга това? — попита Лийша.

Аманвах се намръщи.

— Ако детето ми е роднина, от кръвта на Избавителя, значи, мой дълг е да го пазя. Малцина знаят по-добре от мен колко убийци ще привлече детето на Шар’Дама Ка.

Предложението беше изкушаващо. Полът на детето можеше да отдалечи с години приближаващата война с Красия, а Лийша отчаяно искаше да научи как да го предпази.

Но тя не се поколеба и поклати глава. Ако дадеше на Аманвах дори една капка от кръвта си, красиянката щеше да открие всяка една от слабостите ѝ. Никоя дама’тинга не се осмеляваше толкова безцеремонно да поиска кръвта на друга. Това беше обида, която можеше да ги направи врагове за поколения напред.

Гласът на Лийша изплющя като камшик.

— Самозабравяш се, дъще на Ахман. Или това, или ме мислиш за глупачка. Махни се от погледа ми. Веднага, преди съвсем да съм изгубила търпение.

Аманвах примигна, но погледът на Лийша пламтеше, а думите ѝ бяха искрени. Тук властта беше в нейните ръце. Всички в Хралупата щяха да се обърнат срещу Аманвах, ако тя дори вдигнеше пръст срещу нея. Повечето от тях дори копнееха този ден да настъпи.

Младата жрица се изправи с достойнство и закрачи към вратата, без да бърза.

Когато мандалото падна, Лийша отново зарови лице в шепите си.

Аманвах се качи в шарената карета със странно изражение на лицето. Роджър беше свикнал с настроенията ѝ, разчиташе ги в погледа ѝ и се справяше с тях с лекотата, с която се справяше с ядроните.

Но нищо не можеше да му подскаже какво си мисли тя в момента. В поведението ѝ нямаше и капка от обичайното ѝ високомерие. Тя изглеждаше разтърсена.

Роджър улови ръката ѝ.

— Добре ли си, любов моя?

Аманвах отвърна на стискането му.

— Всичко е наред, съпруже. Просто съм разстроена.

Роджър кимна, макар да знаеше много добре как изглежда разстроената Аманвах, а това в момента беше нещо по-различно.

— Мама все още ли не се е вразумила? — попита Кендъл.

— Господарката Лийша сигурно я е убедила — каза Сиквах.

— Не бих разчитал на това — обади се Роджър. — Лийша може и да не се противопоставя открито, но въобще не е ентусиазирана от идеята.

— Тепърва ще разберем — рече Аманвах. — Господарката Лийша, изглежда, е склонна да посредничи за договора, но аз не съм убедена, че е безпристрастна. Може да поиска непосилна зестра.

— Не се притеснявайте за зестрата ми — каза Кендъл. — Нека поговоря с нея…

Аманвах поклати глава.

— В никакъв случай. Не е прилично да се намесваш в тези дела, малка сестро.

— И какво, всички имат думата за моята сватба, само аз не? — попита Кендъл.

Роджър се засмя.

— Пак е повече, отколкото получих аз. Мен дори не ме питаха дали искам да се оженя. — Когато Кендъл го зяпна, той бързо додаде: — Аз, разбира се, исках. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Точно затова и двамата не трябва да се намесвате в обсъжданията — каза Аманвах. — И двамата ще видите договора, преди да го подпишете, но да слушате как изброяваме недостатъците ви, докато се пазарим, само ще ви навреди. Както е написано в Евджаха, „бездушието при уговарянето на един брак може да задуши пламъците, които трябва да го поддържат“.

Кендъл въздъхна.

— Просто ми омръзна да спя у мама. Не ми пука за някакъв си лист хартия.

Роджър вървеше в нощта, отметнал защитното си наметало назад въпреки хладния въздух. Вдъхна дълбоко, изпълвайки дробовете си със зимен студ. Твърде дълго се беше задушавал в това наметало.

Роджър и Кендъл свиреха лека мелодийка с цигулките си, изтласквайки изкусно ядроните от района, а Аманвах и Сиквах припяваха в хармония, за да ги направят невидими за демонските сетива.

Бяха само петимата. Кендъл и Сиквах вървяха отзад, съединени в музиката си като любовници. Роджър и Аманвах бяха свързани по същия начин. Той усещаше как гласът ѝ отеква в него с по-интимни нотки, отколкото когато правеха любов. Четиримата изпълняваха една песен, но гласът на Аманвах се водеше по цигулката на Роджър, а Сиквах следваше Кендъл. Това им позволяваше при нужда да се разделят на две двойки, като струните и гласът взаимно подхранваха енергиите си. Напред крачеше Колив, наострил всичките си сетива, с щит и копие в ръка.

Не носеха светлина — светът бе озарен от магията. Роджър и Кендъл имаха направени от Аманвах и Сиквах шарени защитени маски, които им позволяваха да виждат сиянието ѝ. Принцесите бяха прибрали косите си в нежни златни мрежички, от които висяха защитени монетки, даващи им същата сила. Аманвах беше избродирала защити за зрение върху тюрбана и воала на Колив, за да може да ги придружи.

Вървяха, докато не стигнаха до любимото си място за упражнения, един доста широк хълм, който им позволяваше да виждат надалеч във всички посоки. Колив веднага се озова горе и огледа терена. Даде им знак, че е чисто, и те се изкачиха при него.

Когато заеха позициите си, Роджър свали лъка и гласът на Аманвах заглъхна заедно с цигулката му.

Кендъл кимна и промени лековатата мелодийка, пропъждаща демоните, в призив, който достигна далеч в нощта, привличайки ядроните с обещанието за лесна плячка. Сиквах не спираше да пее, като гласът ѝ продължаваше да прикрива присъствието им.

Първи ги достигнаха вятърните демони и две от съществата започнаха да се спускат, кръжейки над главите им. Кендъл ги привлече по-близо и музиката ѝ внезапно се промени. Сиквах с лекота изостави заклинанието за прикриване, гласът ѝ се присъедини към музиката на Кендъл и демоните рязко промениха посоката си посред полет. Сблъскаха се във въздуха и започнаха да падат надолу в мешаница от тракащи клюнове и свистящи нокти. Стовариха се с такава сила на земята, че Роджър чу как кухите им кости се строшиха.

Двамата с Аманвах изръкопляскаха, а Кендъл и Сиквах се поклониха, както ги беше научил.

— Полски демони на запад — извика Колив.

Групичката беше малка, само пет звяра, но пет полски демона можеха да ги накълцат на парчета за секунди.

Двете жени бяха абсолютно спокойни, когато се обърнаха, за да посрещнат приближаващата се опасност. Сиквах беше запяла отново своята песен за невидимост, скривайки като с невидимо наметало стоящите на хълма пет човешки същества от сетивата на демоните.

Когато групата ги наближи, притегляна от настоятелния зов на Кендъл, тя сбърчи вежди и насложи върху първата мелодия втора, карайки демоните да се сгърчат от болка. Сиквах прибави съответната хармония, като продължи да ги прикрива и същевременно додаде енергия към атаката на Кендъл.

Когато демоните се приближиха, Роджър стисна здраво цигулката; не беше забравил нощта, в която тя едва не бе изядрена заради него.

Но Кендъл беше излизала много пъти в нощта без него и вече беше време да спре да я пази.

— Твърде лесно — извика той, когато тя накара демоните да се бият помежду си. — Всеки второкласен жонгльор може да накара демоните да се бият, ако разполага с някоя от партитурите ми.

Това не беше съвсем вярно, но Кендъл все още действаше твърде плахо в хармонията си със Сиквах. Тя трябваше да се развива.

Кендъл му се усмихна.

— Така ли? А какво ще кажеш, ако започнат да се бият със себе си?

Тя извъртя музиката като нож в рана и полските демони обърнаха зъбите и ноктите си към самите себе си. Кендъл ги накара първо да си извадят очите и те започнаха да залитат наоколо, слепи в своята агония и ярост. След това ги принуди да паднат по гръб и да започнат яростно да забиват нокти в телата си, докато множеството рани ги победят. Горещата воняща сукървица, излъчваща слабо магическо сияние, се събираше на малки локви около тях.

След малко само един демон продължаваше да мърда. Съществото с дебела броня беше водачът на групата. Мелодията на Кендъл утихна и то скочи на крака; раните му вече бяха започнали да се затварят. Скоро щеше да бъде напълно здраво, а млечнобелите му слепи очи щяха да започнат да виждат отново.

Кендъл не му остави време за това. Пипалата на музиката ѝ се протегнаха напред, обвиха демона и го поведоха право към отвесната каменна страна на хълма. То отстъпи с писъци назад, но Кендъл го водеше като кукла на конци и го накара да удари главата си в камъка. Продължи да го тласка напред, докато се чу влажен пльокащ звук и съществото се свлече на земята с размазан череп.

Роджър изсвири пронизително, докато всички ръкопляскаха. Дори Колив удари с копието в щита си. Но след това посочи на юг.

— Задават се огнени демони. Дървесни от изток.

Роджър погледна и видя приближаващите се ядрони, които все още се намираха на известно разстояние от тях.

— Свали цигулката, Кендъл. Ред е на Аманвах и Сиквах.

Аманвах се плъзна до Сиквах и гласът ѝ се вля с лекота в нейната песен за невидимост, като вплете нотките за призоваване.

Кендъл се усмихваше гордо, когато отиде при Роджър, и се притисна към него. Той почувства как пулсът му се ускорява и лицето му пламна. Напоследък ученичката му съвсем лесно го възбуждаше. За него тя се бе превърнала в една съвсем различна личност.

— Скоро ще станеш добра колкото мен — каза той искрено.

Кендъл го целуна по бузата.

— По-добра.

— От твоите уста в ушите на Създателя — каза Роджър. — Не бих си го представил другояче.

Огнените демони се втурнаха нагоре по хълма, но преди да стигнат до върха, съпругите му ги съблазниха. Роджър се опита да го обясни с други думи, но никоя не се оказа подходяща. Ядроните обградиха Аманвах и Сиквах, издавайки тихи ритмични звуци, които смущаващо напомняха мъркане.

Появи се и групата от дървесни демони, която се разпръсна, за да обгради хълма. Колив приклекна, а Роджър и Кендъл стиснаха здраво инструментите си, готови да се включат при необходимост.

Гласовете на певиците слязоха в по-ниска тоналност и Аманвах поде солова мелодия. Огнените демони извиха гърбове, засъскаха и се втурнаха да охраняват хълма. Не спираха да съскат, докато дървесните се приближаваха, и когато влязоха в обхвата им, започнаха да плюят огън по тях.

Разразилата се битка беше яростна, ала превесът на едната страна беше очевиден. Дървесните демони се страхуваха от огнените, но въпреки това ги убиваха на място. Огнените демони можеха да ги наранят или дори да ги убият понякога, но не и преди дървесният демон да размаже няколко от тях.

Тогава Сиквах се присъедини към съблазняването на Аманвах, като разпростря песента за невидимост така, че да покрива и новите им съюзници. Дървесните се мятаха диво, но пъргавите огнени демони танцуваха около тях и ги засипваха с пламтящи плюнки. Където и да паднеха, те изригваха в ярки пламъци, от които пред очите на Роджър се появяваха петна. Той раздвижи дясната си ръка, която беше осакатена, след като огнен демон беше отхапал показалеца и средния му пръст.

Скоро и последният дървесен демон се свлече на земята и се превърна в овъглени останки.

— Все едно е попаднал под слънчев лъч! — извика Кендъл, докато ръкопляскаше.

— Да — отвърна Роджър, — но нали ти казах, че е твърде лесно да накараш демоните да се бият един срещу друг.

Разбира се, това, което бяха направили съпругите му, беше много повече, но също като Кендъл, и те бяха дошли тук, за да надминат себе си.

Аманвах му се усмихна. Гласът ѝ се вдигна с няколко октави и песента, която до момента караше огнените демони да танцуват, въодушевени от победата си, сега подейства като камшик, който ги накара да се впуснат в трескав бяг. На около миля от хълма се намираше рибарско езерце. С подсилените от защитеното зрение сетива Роджър чу плясъци, когато огнените демони наскачаха вътре, и видя издигащите се облаци пара, отбелязващи смъртта им.

Над главите им проблеснаха магически искри и когато погледна нагоре, Роджър видя как един вятърен демон се стовари на земята от няколко фута височина, а от гърдите му стърчеше копието на Колив. То оцеля след падането. Ядронът не успя.

Наблюдателят се поклони ниско.

— Вие сте докоснати от Еверам, така е. Но това няма да ви спаси, ако не сте бдителни. Еверам няма време за глупаци, които не уважават мощта на Ний.

Роджър очакваше Аманвах да му се сопне заради надменния тон. Вместо това тя му се поклони съвсем леко. Което не беше правила никога пред обикновен воин.

— Думите ти са мъдри, наблюдателю, и ние ги чуваме.

Колив отново се поклони.

— Живея, за да служа, Света дъще.

Лийша остави вратата си затворена, докато се занимаваше с купчината листове, струпани на писалището ѝ. Застанала отвън, Уонда връщаше всички посетители, дори Джизел и Дарси. Лийша не беше в настроение да се вижда с когото и да било.

Чу се характерното почукване на Уонда и билкарката въздъхна, чудейки се чий въпрос не търпи отлагане.

— Влез, скъпа.

Уонда подаде глава.

— Извинявай, господарке…

Лийша не вдигна глава от листовете и продължи да задрасква, подписва и пише забележки.

— Нямам време за никого, освен ако не умира, Уонда. Кажи им да си запишат среща.

— Нали ми каза да ти се обадя по залез-слънце. Тази вечер щеше да проверяваш защитените деца.

— Не може вече да е мръкнало… — започна Лийша, но когато погледна през прозореца към притъмнялото небе, осъзна, че е така.

В стаята ѝ толкова се беше смрачило, че тя напрягаше очите си, без да се усеща.

Лийша погледна към едва наченатата купчина листове и потисна порива си да заплаче. Всеки ден, с приближаването на слънцестоенето, се смрачаваше все по-рано и ѝ ставаше все по-трудно да приключва задачите за деня. Нощта я смачкваше. Лятното Новолуние едва не ги беше унищожило. С всяка минута умираха хралупари, цялата провинция разчиташе на помощта на зората, за да се прегрупира. Какво щеше да стане, ако ядронските князе се върнеха тогава, когато нощта беше толкова дълга, а дневната светлина траеше толкова кратко?

— И Стела пребори един проклет дървен демон! — говореше Уонда, докато каретата на Лийша пътуваше към дома.

Обикновено двете с Уонда се прибираха пеша от лазарета, но Лийша вече не намираше спокойствие в това. По пътя срещаше твърде много доброжелатели, просители и всякакви, които искаха да ѝ дават съвети.

— Създателю, трябваше да я видиш — продължаваше Уонда. — Изчадието мяташе бясно ръце и крака, а на гърба му седеше Стела, спокойна като дърво, и чакаше следващия удобен момент. И когато той дойде, му пречупи гръбнака.

— А? — Лийша тръсна глава. — Какво е направила?

— Не си чула и една дума от онова, което ти разказах през последните десет минути, нали? — попита Уонда.

Лийша поклати глава.

— Съжалявам, скъпа.

Уонда я погледна с присвити очи.

— Кога за последно си спала, господарке?

Лийша сви рамене.

— Няколко часа предишната нощ.

— Три — рече Уонда. — Броих ги. Не е достатъчно, господарке. Знаеш го много добре. Особено след като си…

— След като съм какво? — попита настоятелно Лийша.

Двете бяха сами. Билкарката беше поставила няколко заглушаващи защити, за да им осигури усамотение.

Уонда пребледня.

— След като… имам предвид…

— Изплюй камъчето, Уонда — сопна ѝ се Лийша.

— След като ще правиш семейство — каза най-накрая Уонда.

Лийша въздъхна.

— Кой ти каза?

Уонда погледна към вратата на каретата.

— Господарката Джизел. Каза, че ти трябват допълнителни грижи, а си твърде упорита, за да го признаеш.

Лийша нацупи устни.

— Така ли каза?

— Просто се опитва да предпази теб и малкото — рече Уонда. — Не знам каква беше причината, но виждах колко ти е зле, когато напуснахме Юга. Това е наследник на демона, нали?

— Уонда Кътър! — сопна ѝ се Лийша и накара момичето да подскочи. — Втори път да не си нарекла така детето ми!

— Не исках…

Лийша скръсти ръце.

— Искаше.

Уонда изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Господарке, аз…

— Този път — прекъсна я Лийша — ти прощавам. Само този път, защото те обичам. Но никога повече. И когато поискам ти или някой друг да научи нещо от моите дела, ще те уведомя. Междувременно ще съм ти благодарна, ако не си вреш носа в тях.

Уонда кимна и се сви на седалката.

— Да, господарке.

Когато пристигнаха в къщата ѝ, вече се беше стъмнило напълно, но дворът беше пълен с ученици, билкарки и защитени деца. Имаше място само в операционната, където Вика изнасяше урок по защитаването на наметала за невидимост. Лийша искаше преди края на зимата всички билкарки и ученици в Хралупата да притежават по едно.

Вика седеше до подиума на говорителя и рисуваше защити върху тънък пергамент под лещи. Огледалата и лещите отразяваха рисунката върху белия екран и стотици жени я прерисуваха в тефтерите си.

— Децата продължават да се събират — каза Уонда, — а на Рони и момичетата ще им трябва малко повече време, за да нагласят тежестите и мерките. Защо не подремнеш малко? Ще те събудя, когато им притрябваш.

Лийша я погледна.

— Колкото и да се мръщя, няма да те откажа да се държиш като майка, нали?

Уонда се усмихна безпомощно.

— Прости ми, господарке. Не мога да се направя, че не зная нищо.

Лийша съжали за резкия си тон. Уонда беше само на шестнайсет, но се справяше със задълженията на възрастен по-добре от мнозина. Когато момичето я пазеше, Лийша не се страхуваше от нищо.

— Съжалявам, че така ти се сопнах, Уонда — каза тя. — Ти се грижиш за мен и аз те обичам заради това. Продължавай да го правиш, дори да съм…

— Упорита като каменен демон? — допълни Уонда.

Лийша се засмя.

— Лягам си, мамо.

Тя продължи към къщата по празната пътека, а Уонда отиде да посрещне децата. Те я погледнаха с възхищение, скръстиха юмруци на гърдите си и я посрещнаха с типичния за учениците по шарусахк поклон. Мнозина от тях бяха по-големи от нея, но въпреки това я приемаха за свой лидер.

Лийша ускори крачка, приближавайки се към така жадуваните минути спокойствие. Щеше да си свари чай, за да заспи по-бързо, а друг щеше да я чака, за да я освести по-бързо, когато Уонда я събуди. Можеше ли да се надява поне на четири часа сън?

— Лийша — разнесе се глас зад гърба ѝ, — радвам се, че успях да те хвана.

Лийша се обърна и залепи на лицето си престорена усмивка, която почти не можеше да се различи от искрената. Това беше Джизел, последният човек в Теса, когото би поискала да види точно сега. Предпочиташе да беше видяла Илона.

— Защо не си на урока на Вика? — попита Лийша.

— Едно време Вика ми беше ученичка, а не обратното. — Джизел махна с ръка. — Нека момичетата се учат да рисуват защити. Аз съм твърде стара, за да обличам отново ученическата престижа.

— Стига повече такива приказки! — сопна ѝ се Лийша.

Джизел се сепна.

— А?

— Не чу ли речта ми? — притисна я Лийша. — Или реши, че можеш да не ѝ обръщаш внимание, защото някога и аз ти бях ученичка?

Лицето на Джизел се вкамени.

— Голям кураж имаш момиче, за да кажеш тези думи след всичко, което направих за теб. Скъсвам се от работа, откакто дойдох в Хралупата, макар че можех още преди една луна да се прибера в Анжие.

— Така е — съгласи се Лийша. — И другите жени се допитват до теб, когато ме няма наоколо. Точно затова трябва да даваш добър пример, заради доброто на всички. Ако ме пренебрегнеш и пропускаш уроците по защити, какво ще попречи на останалите билкарки над петдесетте да постъпват по същия начин?

— Не всеки трябва да се учи да рисува защити, Лийша — сопна ѝ се Джизел. — Ти искаш твърде много за твърде кратко време от тези жени. Засипваш ги с книги и правила, без дори да си проверила дали познават буквите.

— Не — отвърна Лийша. — Ти искаш твърде малко. Аз едва не умрях по пътя от Анжие, защото не можах да направя дори един защитен кръг. Не искам това да се случи отново на която и да е билкарка. Животът на всяка жена си заслужава няколко часа учене.

— Няма ли скоро всички да имаме защитени деца, които да ни пазят? — попита Джизел. — Носят се слухове, че това е големият ти план. Защитен телохранител за всяка билкарка.

На Лийша ѝ се прииска да си оскубе косата.

— Нощ, това е просто един проклет урок! Стига ми противоречи и отивай там!

Джизел сложи ръце на хълбоците си.

— Да ти противореча? И как ти противореча, да го вземе Ядрото?

— Оспорваш решения, които биха могли да спасят животи! — отвърна Лийша. — Пренебрегваш правилата, които съм определила. Държиш се така, сякаш все още съм ти ученичка. Нощ, дори ме наричаш „момиче“ пред останалите билкарки!

Джизел я погледна изненадано.

— Знаеш, че не съм имала нищо предвид с това…

— Знам — отвърна Лийша. — Но останалите не знаят. Това трябва да спре.

Джизел приклекна в подигравателен реверанс и каза с ясна обида в гласа.

— Искаш ли да свалиш още нещо от гърдите си, господарке?

Лийша се зачуди дали след тази караница отношенията им щяха да останат същите, но се беше научила, че нищо добро не се получава, ако бягаш от проблемите.

— Казала си на Уонда, че съм бременна.

Джизел помълча за миг, чудейки се какво да отговори, но отчаяното търсене на някаква лъжа проблесна толкова ясно в аурата ѝ, че Лийша щеше да го види и със затворени очи.

— Реших, че тя сигурно вече знае…

— Глупости — изсъска Лийша. — Ти не си някаква си глупава клюкарка, която случайно изпуска скандални новини. Казала си ѝ, защото искаш да ме пази.

— И какво, като съм го направила? — Джизел опря юмруци в хълбоците си. Лийша може и да беше вече порасла, но жената се извисяваше над нея. — Доверяваш на това момиче своя живот, но не и този на бебето ти? Притискаш всички ни твърде много, Лийша, но най-вече притискаш себе си. Вече си зряла жена, да, и сама правиш своя избор, но сега избираш за двама и нито Уонда, нито аз ще ти позволим да го забравиш. Продължавай да спориш и ще кажа и на Дарси.

Лицето на Лийша пламна. Тя обичаше Дарси като сестра, но жената държеше Канона в джобче до сърцето си. Отказваше дори да вари чай от пом за жените. Това… Лийша нямаше причина да вярва, че Дарси или която и да е от другите билкарки ще застане на нейна страна, ако се разбере, че носи незаконно дете, още повече детето на Ахман Джардир.

При тази мисъл Джизел внезапно започна да се отдалечава и пред очите на Лийша притъмня. Тя почувства, че пада, и се разтърси, когато Джизел я подхвана, но всичко това се случваше някак си далеч.

— Господарке Лийша! — извика Уонда, но някъде ужасно отдалеч.

Лийша се събуди в леглото си. Седна и объркано огледа сумрачната стая. Клепачите ѝ тежаха, сякаш върху тях имаше тежести.

— Уонда? — извика тя.

— Господарке Джизел! — Уонда изтича до леглото ѝ. — Всички ни уплашихте, господарке.

Джизел се появи, понесла свещ, и избута Уонда настрани. Повдигна с твърда, но нежна ръка увисналия клепач на Лийша и поднесе свещта наблизо, за да провери зеницата ѝ.

— Всичко е наред, Лийша — каза Джизел, галейки я по бузата. — Заспивай отново. Не се е случило нищо, което да не може да почака до сутринта.

Лийша размърда пресъхналия език в устата си.

— Дала си ми тъпчиплевел и небесниче.

Джизел кимна.

— Спи. Заповед на билкарката.

Лийша се усмихна, отпусна главата си на възглавницата и отново потъна в благословен сън.

Когато се събуди на следващата сутрин, тя беше толкова силна, колкото не се бе чувствала от месеци. Мислите ѝ все още бяха замъглени от съня, но това не беше нещо, което един хубав силен чай да не може да оправи.

Когато излезе от стаята си, Джизел я чакаше, увита в шала си. Наставничката ѝ се чувстваше в кухнята ѝ като у дома си. Тя тикна една димяща чаша в ръката на Лийша, черен чай с бучка мед, какъвто бяха пили безброй утрини.

— Водата в банята е гореща. Погрижи се за тоалета си и сядай на масата. Закуската ще е готова, преди да се усетиш.

Лийша кимна, но се поколеба.

— Ужасно съжалявам за онова, което казах.

Джизел махна с ръка.

— Трябваше. За повечето неща си права. Можеше и да си по-учтива, но една бременна жена, която не е спала като хората от месец, е доста раздразнителна. Сега иди да се измиеш.

Когато Лийша приключи с банята и чая си, мислите ѝ се бяха прояснили напълно. Тя избра любимата си рокля и седна да закусва. Джизел и бе приготвила димяща чиния яйца и зеленчуци, както беше обещала.

— Прегледах те, докато беше в безсъзнание — каза тя. — Сърцето на бебето удря като брадва на дървар. Силно. — Джизел посочи Лийша с вилицата си. — Но вече започва да ти личи. Тамос може и да не го забележи, докато е заврял лице в гърдите ти, но останалите в града с удоволствие ще му го покажат, ако не са го направили вече. Ако смяташ да му кажеш преди някой друг, сега е моментът.

Лийша не отместваше поглед от храната си. Джизел, също като повечето хралупари, предполагаше, че детето е от Тамос.

— Ще говоря с него. И без това днес трябва да се погрижа за кралската градина.

Джизел се засмя.

— Така ли му викаш? Не е лошо име. Само че се погрижи добре за градината, преди да му кажеш за реколтата.

Каретата откара Лийша и Уонда право при входа на кралската градина. Някои от хората на графа се приближиха, но Уонда им препречи пътя, докато Лийша се скри между дърветата. С Уонда на портата, никой освен нея нямаше да може да влезе в градината.

Сърцето ѝ запърха. Промъкването в дома на Тамос винаги я възбуждаше. Страхът да не бъде хваната и предвкусването на секса бяха силни като бутилка коузи. Но днес беше по-различно… Щеше да му се отдаде за един последен път, както беше предложила Джизел, но не само за негово удоволствие, а и за свое.

Някога го беше сметнала за способно единствено на насилие разглезено конте, което лесно може да бъде манипулирано. Но Тамос не спираше да я опровергава. Той нямаше силно въображение, справяше се със ситуациите по военному, но беше известен със справедливостта си и хората бяха наясно какво да очакват от него. Никога не се колебаеше да се възползва от произхода си, но когато идваха ядроните, не се колебаеше да застава пред хората си.

Днешното посещение можеше да сложи край на годежа им и Лийша с изненада установи колко силно го желае. Детето щеше да се появи след половин година. Кой знае каква съдба им бе подготвил Създателят.

Лийша за секунди прекоси лабиринта от храсти и влезе в дома на графа през тайната врата. Тариса я чакаше и дискретно я придружи до чакалнята с друга тайна врата, водеща право в спалнята на Тамос.

Графът я чакаше; взе я в прегръдките си и страстно я целуна.

— Добре ли си, любов моя? Казаха, че си припаднала…

Лийша отново го целуна.

— Няма нищо. — Ръката ѝ се плъзна надолу и дръпна колана му. — Можем да си откраднем поне един час, преди Артър да се осмели да почука. Ако си истински мъж, можеш да ме вземеш два пъти.

Лийша знаеше, че графът е способен на това. Тамос се биеше с демони почти всяка нощ и тя беше вградила хора в бронята и копието му. Сега графът беше станал по-висок, отколкото когато го беше срещнала за пръв път, и страстта му се беше удвоила. След първата им нощ заедно не се беше появявал и намек от безпокойството, което го беше лишило от твърдостта му тогава. Тя вече усещаше издуването на бричовете му.

Но Тамос изненадващо отдръпна мъжеството си назад, държейки я за лактите.

— Нищо ли? Припаднала си пред половината билкарки в Хралупата и наричаш това нищо?

Той чакаше отговора ѝ и тишината надвисна тежко между тях. Стисна я за раменете, опря нежно пръст в брадичката ѝ и я принуди да срещне погледа му.

— Ако имаш нещо да ми казваш, Лийша Пейпър, сега е моментът.

Той знае. Лийша се зачуди дали Тариса му е казала, но всъщност нямаше никакво значение.

— Бременна съм.

— Знаех си! — прогърмя Тамос и я сграбчи.

За миг тя си помисли, че я напада, но мечешката му прегръдка продължи само миг, преди той да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си, надавайки радостен вик.

— Тамос! — извика Лийша и очите му се ококориха.

Той веднага я пусна на пода и загрижено погледна корема ѝ.

— Разбира се. Детето. Дано не съм…

— Всичко е наред — рече тя и облекчението я връхлетя като вълна. — Просто се изненадах, че така се зарадва.

Тамос се засмя.

— Разбира се, че се радвам! Сега просто трябва да станеш моя графиня. Хората ще настояват, а и аз не бих допуснал нещо друго.

— Сигурен ли си? — попита Лийша.

Тамос кимна енергично.

— Не мога да се справя сам без теб, Лийша, нито ти без мен. Защитения може и да го няма, но ние двамата заедно можем да отблъснем ядроните и да превърнем Хралупата в един от най-великите градове.

Лийша не можеше да отрече, че думите му я накараха да потръпне. Сърцето ѝ се качи в гърлото, когато Тамос падна на едно коляно и взе ръката ѝ в своята.

— Лийша Пейпър, обещавам се…

„Създателю, той наистина го прави! Няма представа, че не е негово.“

Тя замръзна на място. Това бе всичко, за което бе копняла. В най-лошия случай разполагаше с шест месеца, за да изготви план. В Хралупата беше пълно със сирачета. Може би щеше да намери бебе, което да прилича достатъчно на Тамос, за да може да направи подмяна и да изпрати детето на Ахман на безопасно място.

А може би се притесняваше напразно. Помнеше думите на Стефни след съвета. „Странно нещо са това децата. Хората ги виждат такива, каквито им се иска.“

Тамос беше по-мургав от Лийша, а често — и загорял от слънцето. На нея бледата ѝ кожа щеше да изгори, но тенът не можеше да окаже влияние. А може би детето щеше достатъчно да прилича на него, за да избегне внимателно вглеждане, особено ако Лийша му роди набързо още няколко други, истински наследници на Тамос.

„Ще бъда добра съпруга — закле се тя наум. — Добра графиня. Няма да съжаляваш, че си ме взел за жена, дори някой ден да научиш истината.“

Сълзите се затъркаляха по носа ѝ. Тя дори не беше осъзнала, че плаче.

„Създателю, мисля, че съм влюбена.“

Тя отвори уста, изпълнена с желанието да се обещае на този мъж и да сбъдне мечтите му.

Но думите заседнаха в гърлото ѝ. Той я гледаше толкова искрено, с такава любов, че тя просто не можеше да понесе мисълта, че го предава.

Лийша отдръпна ръцете си от неговите и отстъпи назад.

— Тамос, аз…

— Какво има, любов моя? Защо не… — Изведнъж всичко му стана ясно. Дори без защитеното си зрение тя можеше да види промяната в погледа му. — Нощ, значи, слуховете са верни — рече той. — Миналата седмица накарах да нашибат с камшик трима от хората ми заради тези приказки, а те са казвали истината. Пустинният демон. Мъжът, който завладя Райзън, изби хиляди и напълни Теса със скитащи бежанци. Търкаляла си се с него.

— А ти си се търкалял с всяка прислужничка в Анжие — сопна му се Лийша. — Когато си легнах с него, не ти се бях обещала, Тамос. Едва се познавахме. Дори не знаех, че ще идваш в Хралупата.

— Онези прислужнички не избиваха хиляди хора — рече Тамос, без да си прави труда да отрича.

— Ами ако избиваха и ти можеше да забавиш настъплението им и да научиш плановете им, като си легнеш с тях, щеше ли да се поколебаеш?

— Значи, тогава си блудствала — отсече той.

Лийша му зашлеви шамар. Очите му се разшириха за миг от изненада, но после ги стисна здраво. Лицето му се изкриви в гримаса и той стисна огромните си юмруци.

Ръката на Лийша се плъзна към торбичката, където държеше заслепяващия прах, но Тамос нададе рев, отдръпна се от нея и закрачи из стаята като затворен в клетка нощен вълк. После извика отново и удари с юмрука си дървената табла на голямото легло.

— Оооох! — извика той, притискайки ръка към тялото си.

Лийша изтича при него и го хвана за ръцете.

— Дай да видя.

— Не направи ли достатъчно?! — изкрещя Тамос с обляно в сълзи и изкривено от силна болка лице.

Лийша го погледна спокойно.

— Моля те. Може да си счупил нещо. Просто седни за миг и ме остави да проверя.

Тамос се остави да го отведе до леглото, където двамата седнаха и Лийша внимателно огледа наранената ръка. Тя се беше зачервила и кожата се беше разранила на кокалчетата, но можеше да е много по-зле.

— Няма нищо счупено — каза тя. Извади от джобчето на престилката си кръвоспиращо прахче и плат, почисти и превърза раната. — Просто я сложи в купа с лед…

— Има ли поне някакъв шанс да е мое?

Тамос я гледаше умолително.

Лийша си пое дълбоко дъх и поклати глава. Сърцето ѝ се късаше в гърдите. Току-що бе прекъснала всякаква възможност да бъде с Тамос.

— Обичам те — прошепна тя. — Кълна се. Ако можеше да се върна и да променя нещата, щях да го направя. Знам, че те подведох. В началото беше, за да защитя детето, но само в началото.

— А след това? — попита Тамос.

— Защото исках да стана твоя графиня — отвърна Лийша. — Искам го повече от всичко.

Тамос дръпна ръката си, скочи и отново закрачи из стаята.

— Ако говориш искрено, тогава го докажи. Свари си отварата на плевичарката и изхвърли детето. Започни отначало, бъди моя.

Лийша примигна. Не се изненада, когато ѝ го предложи майка ѝ, и несъмнено Иневера и Аманвах биха поискали същото. Жените могат да се отнасят хладнокръвно към такива неща, когато се налага. Но тя никога не би помислила, че Тамос ще поиска да убие невинно дете.

— Не — отвърна Лийша. — Веднъж пих такъв чай, без дори да знам дали в мен расте живот, и след това горчиво съжалявах. Повече от това, че си легнах с Ахман. Никога повече.

— Агрх! — изрева Тамос, сграбчи една ваза и я запрати към стената.

Лийша се вцепени. Нощем Тамос не сдържаше силата си. Защо сега трябваше да е по-различно? Тя също се изправи и започна да се отдръпва към тайната врата към градината.

Към Уонда.

Но Тамос отново я изненада, яростта му го напусна с една въздишка и раменете му увиснаха. Когато се обърна към нея, на лицето му бе изписано примирение.

— Нали осъзнаваш, че целият Съвет и майка ми си мислят, че е мое?

Лийша кимна, плачейки. Краката ѝ се подкосиха и тя отново седна на леглото, като покри лицето си с ръце в отчаян опит да скрие сълзите. Седя там няколко дълги мига, нещастна и потреперваща, но изведнъж някаква тежест се отпусна на леглото и Тамос я прегърна.

Лийша се притисна към него, чудейки се дали ще е за последен път. Вкопчи се в ризата му и вдъхна дълбоко, запомняйки аромата му.

— Съжалявам, че те замесих в това — рече тя. — Не очаквах, че ще започнеш да ме ухажваш или че ще се влюбя в теб. Просто се опитвах да защитя бебето.

— Да го защитиш от кого? — попита Тамос. — Никой в Хралупата не би наранил дете.

— Ако знаеха, красиянците щяха да го изтръгнат от утробата ми — каза Лийша — Или по-лошо, щяха да изчакат да се роди и да ми го отнемат, за да го отгледат като наследник на зелените земи. — Тя погледна към Тамос. — И майка ти би го взела като заложник, не отричай.

Тамос наведе поглед и кимна.

— Сигурно ще реши, че така е най-добре.

— А ти, Тамос? — попита Лийша. Знаеше, че избързва, но трябваше да разбере. — Само преди миг не можеше да продължиш без мен. Искаш ли да ме видиш като затворничка в двора на майка ти?

Раменете му се отпуснаха.

— А какво да правя? Райнбек все още няма син. Майка ми си мисли, че може би носиш наследника на Бръшлянения трон. Как да ѝ кажа, че това всъщност е наследникът на пустинния демон?

— Не знам — отвърна Лийша. — Не е нужно да решаваме сега. Състоянието ми все още не е официално оповестено. Нека просто се държим нормално и да се опитаме да решим какво да правим.

Тя стисна ръката на Тамос и когато той не я отдръпна, се наведе напред за една последна целувка.

Тамос отскочи като ужилен.

— Недей. Не сега. Може би никога повече.

Той отстъпи назад и махна с ръка към скритата врата.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

Лийша плачеше, когато излезе от стаята и побягна от къщата колкото се може по-бързо.