Черепният трон

Глава 31 Свирчо 334 г. СЗ, Зима

Никога преди Абан не беше виждал шарумите да бягат. Еверам му бе свидетел, че дори не си спомняше нещо такова изобщо да се беше случвало. Беше грозна, дезорганизирана картина, породена от паника.

Хиляди шаруми, елитът на Джаяновите сили, бяха вкарани в града. Навън успяха да се измъкнат само шепа от тях, крещящи и окървавени. Те избягаха от бойното поле по пътя, по който беше пристигнала армията, без никаква организация. Зарязаха останалите — отрядите, които обслужваха обсадните машини, кха и чи’шарумите, както и личната гвардия на Джаян — да стоят объркани в калта. Мнозина ги последваха, изоставяйки постовете си.

— Брадата на Еверам — изпъшка Абан, когато започна да осъзнава мащабите на поражението. Той се обърна към Безухия. — Донеси ми сандъка. — Когато немият кха’шарум излезе бързо от палатката, Абан се обърна към другия си телохранител, сина му Фахки. — Картите и документите, момче, бързо. Трябва да се махаме, преди…

В този момент входното покривало изплющя и вътре влетя Джаян, следван от Хасик и двама кай’шаруми от Копията на Избавителя.

— Край със смелия ти план, кхафите! — излая Джаян.

— Моят план? — попита Абан. — Аз просто се съгласих с мъдрите слова на Шарум Ка. Дама’тингата беше тази, която обеща победа.

— Страхливците чи’шаруми се предават — каза Хасик, надниквайки през входа на палатката.

Той излезе отвън и преди тежкото покривало да се спусне, палатката се изпълни с виковете и звуците на хаоса.

— По-добре, отколкото да насочат копията си срещу нас — каза Абан. — Без обещанията за плячка или бичовете на дал’шарумите, които да ги тласкат напред, те няма какво да спечелят, ако споделят поражението ни.

— Когато се върнем във Водохранилището на Еверам, ще убия тази лъжлива кучка — каза Джаян.

— Всъщност тя не излъга съвсем — отбеляза Абан, който продължаваше да събира листовете хартия и да ги прибира в чантата, която държеше Фахки. — Обеща ви, че ще разбиете портата и ще влезете в града, и вие наистина го направихте.

— И пропусна да ми каже, че малко след това хората ми ще бъдат изклани — изръмжа Джаян.

— Никога не съм се доверявал на дама’тингските пророчества — каза Абан. — Те никога не разкриват всичко.

— Нима? — попита Хасик, връщайки се в палатката.

Джаян се обърна към него.

— Какво беше това?

— Пророчествата на дама’тингите не са предназначени да ни казват онова, което искаме да чуем — отвърна Хасик. — Те ни предават волята на Еверам. Преди днешния ден не го вярвах наистина.

— Топките на Еверам, Свирчо! — извика Джаян. — Какви ги дрънкаш?

— Попитах дама’тингата Асави дали някога ще си отмъстя на Абан, дебелия кхафит — каза Хасик. — Тя ми каза, че ще настъпи ден на пушеци и руини, когато Шарум Ка ще изгуби благоволението на Еверам. — Той измъкна един закривен нож от ръкава си. — И тогава никой няма да се изправи срещу гнева ми.

— Какво правиш?! — Джаян изсвири пронизително с уста. — Свирчо! Назад!

Двамата кай’шаруми веднага застанаха един до друг пред Джаян с оръжия в ръце.

Хасик се хвърли безстрашно напред с каменно лице, отби встрани хвърленото копие и изрита с всички сили щита на единия кай’шарум. Воинът отлетя назад и се стовари върху масата на Абан сред вихрушка от хартии.

Хасик пристъпи напред, преди другият кай да успее да реагира. Извъртя се и метна извития си нож към подмишницата на ръката, с която воинът държеше щита си — там имаше малък процеп в иначе непробиваемата стъклена броня, която носеха всички Копия на Избавителя.

Преди Хасик да успее да извади ножа, Джаян мушна с копието си към незащитеното му гърло. Хасик го видя и успя да се наведе навреме. Копието отскочи от скрития под тюрбана шлем и отнесе част от ухото му.

Хасик се засмя, сграбчи копието точно под металното му острие и го отхвърли настрани, докато нанасяше силен удар със свитата си в юмрук ръка, в която стискаше дръжката на ножа. Носът на Джаян изхрущя и той се строполи в безсъзнание на земята.

— Татко, бягай! — извика Фахки, тикна чантата в ръцете му и тласна Абан към изхода.

Направи го с добри намерения, но момчето си беше глупаво и продължи да го бута дори когато сакатият му крак се подгъна. Кхафитът падна на пода, а Фахки се сгромоляса върху него.

Оцелелият от Копията на Избавителя се беше изправил на крака сред облак хвърчащи листове. Беше изгубил копието си, но извади нож и скрит зад щита си, пристъпи напред.

Щитът би трябвало да дава предимство в борбата с ножове, но Хасик направи лъжливо движение, после пусна ножа си на земята и протегна ръце, сграбчвайки щита. Завъртя го и го повдигна нагоре със зверска сила. Шарумът залитна към Хасик и Абан чу изхрущяването на ръката му.

Воинът падна по гръб и Хасик с лекота счупи и другата му китка, като му отне ножа. После хвана с двете си ръце нагръдника на кай’шарума, дръпна го силно, разкъсвайки ремъците, и се приготви да го промуши в гърдите.

Кракът на Абан изпищя под тежестта му, но той не му обърна внимание и се облегна едновременно на Фахки и патерицата, за да се изправи.

Джаян изстена и се надигна на една ръка.

— Свирчо, какво…?

Хасик скочи върху него и заби ножа си в устата на Джаян. Лицето му беше изкривено в демонска гримаса, докато завърташе закривеното острие в мозъка на първородния син на Избавителя.

— Името ми! — Хасик издърпа ножа и отново го заби. Този път той хлътна с лекота до дръжката. — Не е! — Дръпна отново ножа и го заби за трети път. — Свирчо!

В този момент се върна Безухия. Немият застана на прага на палатката, стиснал в ръцете си сандъка с ценности на Абан.

Кхафитът не каза нищо, само вдигна ръка и направи знака за убийство, сочейки с палеца си към Хасик.

Тихо, като нападащ въздушен демон, Безухия направи три бързи крачки напред. Пълният със злато сандък тежеше повече от двеста фунта, но Безухия го вдигна с лекота над главата си и го хвърли. Той удари Хасик в гърба и го събори върху безжизненото тяло на Джаян.

Защитен от стъклената си броня, Хасик не беше пострадал сериозно, но се изправи със залитане, докато Безухия съкращаваше разстоянието между тях. Той сграбчи Хасик и го повали на пода.

— Бързо, момче! — извика Абан, куцукайки към изхода. — Идвай!

Двамата бойци се търкаляха по пода. Безухия, по-тежък и контролиращ ситуацията, се озова отгоре и затисна с коляно ръката на Хасик, която държеше ножа. Другата улови за китката и започна да го удря в лицето със свободната си ръка. Ударите бяха мощни и ужасяващи, но Абан беше виждал как се бие Хасик още докато бяха момчета в шараджа и знаеше, че това няма да е краят.

Един от ударите извъртя главата на Хасик настрани и той заби зъбите си в китката на ръката, с която Безухия държеше неговата. Гигантът не можеше да говори, но точно затова монотонният му крясък прозвуча още по-ужасно, като животински рев, лишен от всякаква човечност.

Хватката му отслабна за миг, Хасик освободи ръката си и пресече вика на немия с удар в гърлото. Събори го от себе си и се озова отгоре му, но в този миг видя, че Абан се приближава към изхода на палатката.

— Не и този път, кхафите — изкрещя Хасик и метна ножа си.

Абан вдигна ръце, но острието не се целеше в гърдите или главата му. Заби се в бедрото на здравия му крак и кхафитът отново се строполи с писък на земята.

— Татко! — извика Фахки и се втурна към него.

— Бягай! — каза му Абан. — Намери воини и им кажи, че Хасик уби Шарум Ка.

— Няма да те изоставя — каза Фахки и приклекна, за да се опита да изправи баща си на крака.

Топла кръв се стичаше по крака му, но Абан стисна зъби и стъпи върху него, облягайки се на патерицата. Извика за помощ, но в хаоса, който цареше отвън, никой не чу гласа му през плътните стени.

Хасик и Безухия отново се бяха изправили и си разменяха удари, способни да осакатят и убият. Безухия имаше незначително превъзходство. Лицата и на двамата бяха окървавени и започваха да се подуват. Едното око на Безухия беше кървясало, а носът на Хасик беше счупен, сплескан към бузата му.

Но той се усмихваше. Армията им бе унищожена, Джаян беше мъртъв и Хасик се биеше за живота си, но жестокият евнух се усмихваше както никога досега.

Абан се опита да направи крачка, но въпреки подкрепата на Фахки, болката беше непоносима.

Хасик успя да пробие защитата на Безухия и го сграбчи за ушите. Дръпна рязко главата му към себе си и заби гребена на шлема си в лицето му. Стърчащият на върха шип проби назъбена дупка в челото на немия.

Гигантът отблъсна Хасик назад, изрева и се хвана за главата.

— Това ли търсиш? — засмя се Хасик, стиснал в ръката си ухото, което бе откъснал. — Сега вече наистина си безух!

Гигантът се върна в борбата, този път наистина разгневен. Ударите му можеха да съборят камила, но Хасик ги отби с лекота, приближи се и го изрита с пета в корема. Безухия политна назад към централния прът на палатката, строши го надве и падна, повличайки покрива със себе си.

Абан стисна зъби и запъпли към изхода. Една крачка. Втора. Но това не беше достатъчно, защото изпод платнището се появи Хасик.

— Зад мен! — каза Абан, сграбчи ръката на Фахки и го издърпа от пътя на Хасик. — Той иска мен.

— Няма да му позволя… — започна Фахки, заставайки пред баща си.

— Стига глупости — прекъсна го Абан. — Не можеш да се мериш с него.

— Трябваше да послушаш баща си. — Хасик продължаваше да се усмихва. — Бягай и го остави на иневера. — Погледът му прескочи към копието на Фахки. — Или ще ти навра отзад собственото ти копие.

— Както направи с теб Шар’Дама Ка? — попита Абан.

Усмивката изчезна от лицето на Хасик, а кхафитът вдигна патерицата си и натисна колчето, което освобождаваше шестинчовото острие от електрум на върха ѝ. Острието беше намазано с отровата на тунелна змия, най-смъртоносната позната отрова.

Но Хасик се раздвижи по-бързо, отколкото Абан бе смятал за възможно, сграбчи патерицата и я отблъсна встрани. Изтръгна я от ръката на кхафита, събаряйки го на пода, и я строши надве в коляното си.

Фахки извика и го нападна с копието си. Владееше го добре, но беше просто момче, а Хасик бе един от най-смъртоносните убийци. Той отби копието настрани с парчето от патерицата и изрита силно крака на Фахки. Момчето изпищя и падна на едно коляно, опирайки се на копието.

Хасик изби оръжието настрани и събори Фахки по гръб на пода. След това заби намазаното с отрова острие на патерицата в задника му. Отровата действаше бързо. Фахки започна да се мята безумно и на устата му се появи пяна.

— Ти ми отне члена, но аз пак му го вкарах по моя си начин — каза Хасик на Абан, докато се приближаваше към него.

Отново се усмихваше.

Платното прошумоля и Безухия хвана Хасик за краката и дръпна.

Но това беше само временно предимство. И двете ръце на евнуха бяха свободни и още докато падаше, той започна да налага с юмруци очите и врата на немия. Ударите станаха още по-силни, след като паднаха на земята, и този път Безухия застина неподвижно.

— Този път няма отърване — предупреди го Абан, когато Хасик се изправи за последен път. — Дамаджата ще те намери. Животът ти е свършен.

Хасик се засмя.

— Живот? Какъв живот? Аз нямам нищо, кхафите. Ти се погрижи за това. Нищо, освен ежедневни унижения. — Той се усмихна. — Унижения и отмъщението ми.

— Тогава ме убий и да приключваме — каза Абан.

Хасик се засмя, свивайки ръката си в юмрук.

— Да те убия? О, кхафите. Аз няма да те убивам.