Черепният трон

Глава 12 Запълване на празнотата 333 г. СЗ, Есен

— Трябваше да съм навън на лов — изръмжа Уонда, — а не всяка вечер да отговарям на едни и същи проклети въпроси и да трупам тежести върху кантара като някой от пациентите ти, който се опитва да си върне силата.

— Само така можем да получим точни резултати, скъпа — отвърна Лийша, докато си отбелязваше в тефтера. — Сложи още една тежест на кантара, ако обичаш.

Лийша гледаше през защитените си очила как младата ѝ телохранителка, оградена от ореол сияеща магия, вдига петстотин фунта с усилие, необходимо на друга жена да отвори тежка врата. От близо седмица рисуваше защити по кожата на Уонда и грижливо си записваше резултатите.

Арлен я беше заклел да не си татуира кожата, след което се беше отметнал и беше изрисувал Рена Танър. Ако това наистина беше толкова опасно, както твърдеше той, защо бе рискувал живота на собствената си съпруга?

Тя бе възнамерявала да поговори с него, преди да наруши клетвата си, но вече месец Арлен го нямаше никакъв и беше скрил плановете си от нея. Дори Рена я излъга в очите. Когато никой от тях не се появи по Новолуние, тя реши, че е настъпило време да вземе всичко в собствените си ръце.

Вие всички сте Избавители, беше казал Арлен на хралупарите, но дали го мислеше наистина? Говореше, че цялото човечество трябва да се изправи като един, но му се свидеше да сподели тайните на силата си.

Затова Лийша прекара цяла седмица в анализиране на Уонда, за да определи основните характеристики на метаболизма ѝ, силата, скоростта, точността и издръжливостта ѝ. Колко време средно прекарваше в сън. Колко храна консумираше. Всякакви данни, каквито успееше да събере.

След това започна рисуването на защити. В началото само няколко. Защити за натиск на дланите. Ударни защити на кокалчетата на пръстите. Времето застудя и през деня рисунките лесно се скриваха под ръкавиците на Уонда.

Нощем двете ловуваха сами, промъкваха се и търсеха самотни ядрони, за да проверят какъв ще е резултатът. Уонда започна да се бие, като държеше дългия си нож в дясната ръка, а с лявата нанасяше защитени удари.

Скоро вече уверено се биеше невъоръжена и всяка нощ ставаше все по-силна и по-бърза. Тази вечер беше извършила най-впечатляващото си убийство, като беше смачкала черепа на дървесен демон с голи ръце.

Уонда отпусна ръчката и кошницата полегна на пода, след което отиде до купчината грижливо подредени стоманени тежести. Всяка една от тях тежеше по петдесет фунта, но Уонда вдигна по една с всяка ръка с лекотата, с която Лийша носеше чаши с чай.

— Една по една, скъпа — каза Лийша.

— Мога да вдигна много повече от това — сопна ѝ се Уонда с очевидно раздразнение. — Защо да си губя времето да ги вдигам една по една? Сега можех да съм навън и да убивам демони.

Лийша си отбеляза, че през последния един час Уонда за единайсети път говореше за убийство. За няколко секунди беше поела повече магия, отколкото целият патрул дървари събираше за цяла нощ, но вместо да се засити — или дори пресити, както очакваше Лийша — това само я накара да копнее за още.

Арлен я беше предупредил за това. Човек можеше да се пристрасти към магията — нещо, което бе забелязала и при дърварите. Воините извличаха магията през дръжките на защитените си оръжия. Тя лекуваше раните им, дори за известно време им придаваше нечовешка сила и скорост.

Но защитената кожа беше нещо съвсем различно. Тялото на Уонда извличаше магията директно, без да губи и капчица от нея. Това я превръщаше в лъв сред домашните котки, но признаците на пристрастяването бяха плашещи.

— Тази вечер уби достатъчно, Уонда — каза Лийша.

— Още не е полунощ! — възрази Уонда. — Ще спасявам животи. Това не е ли по-важно от разни писаници в тефтера ти? Все едно не ти пука…

— Уонда!

Лийша плесна с ръце толкова силно, че младата жена подскочи.

Уонда сведе поглед и отстъпи назад. Ръцете ѝ трепереха.

— Господарке, толкова, ама толкова…

Ридание заглуши думите ѝ.

Лийша отиде до нея и протегна ръце за прегръдка.

Уонда се напрегна и отстъпи назад.

— Моля те, господарке. Не мога да се контролирам. Нали чу как ти говоря. Пияна съм от магия. Може да те убия.

— Никога няма да ме нараниш, Уонда Кътър — каза Лийша, стискайки нежно ръката ѝ. Създателю, момичето трепереше като уплашен заек. — Затова единствено на теб мога да се доверя за опитите с магията.

Уонда остана напрегната и погледна скептично към ръката на Лийша.

— Разстроих се. Наистина. Дори не знам защо. — Тя погледна към Лийша с уплашени очи. Въпреки размерите, силата и смелостта ѝ, Уонда си оставаше едно шестнайсетгодишно момиче. — Не бих те ударила за нищо на света, господарке Лийша — каза тя, — но може… знам ли, да те разтърся здраво или нещо таквоз. Вече не си знам силата. Може да ти откъсна ръката.

— Ще източа цялата магия от теб, преди това да се случи, Уонда — рече Лийша.

Момичето я погледна изненадано.

— Можеш ли да го направиш?

— Разбира се — отвърна Лийша. Поне си мислеше, че може. Ако не друго, беше си приготвила упойващи игли и заслепяващ прах. — Но ти трябва да се погрижиш да не ми се налага. Магията ще се опита да те опияни, но ти трябва да се научиш да я балансираш, както когато се прицелваш с лъка във ветровито време. Можеш ли да го направиш?

Лицето на Уонда като че ли се проясни при това сравнение.

— Да, господарке. Все едно се прицелвам с лъка ми.

— Не съм се съмнявала в теб — каза Лийша и се върна при тефтера си. — Сега постави тежестта на кантара, моля те.

Уонда погледна надолу и с изненада установи, че все още държи двете петдесетфунтови тежести. Тя остави едната на кантара, върна другата на купчината и отиде при ръчката.

Лийша се опита да вземе писалката, но пръстите ѝ се бяха вцепенили от напрежението. Тя ги сви в юмрук и стисна толкова силно, че кокалчетата ѝ изпукаха, и ги размърда усилено, преди да топне писалката в мастилото. Вената на челото ѝ пулсираше, признак на приближаващото главоболие.

„О, Арлен, как ли си се справил сам с това?“ — помисли си тя.

Той ѝ беше споделил част от преживяното през нощите, които бяха прекарали в къщата ѝ, обучавайки се един друг в изкуството на изписване на защити и демонологията. Между уроците си разказваха истории и споделяха надеждите си като любовници, но без да отиват по-далеч от държането на ръце. Арлен спеше на своето легло, а тя на нейното, разделени от масата.

Но тя винаги го изпращаше до вратата и го прегръщаше за довиждане. Понякога — но само понякога — той заравяше носа си в косата ѝ и вдишваше дълбоко. Лийша знаеше, че в онези времена той щеше да отвърне на бързата ѝ целувка и да се наслади на мига, преди да се откъсне бързо, в случай че нещата задълбаеха.

После тя лежеше в леглото си, усещайки вкуса на устните му върху своите и си представяше какво ли щеше да е той да лежи до нея. Но за това не можеше да става и дума. Арлен изпитваше същите страхове като Уонда, боеше се да не я нарани или да ѝ направи някое белязано от магията дете. Предложението ѝ да пие чай от пом не беше достатъчно, за да го убеди.

Но всичко се беше променило с появата на Рена Танър. Тя беше силна почти колкото него и можеше да понесе грубостите, от които Арлен се боеше в отношенията си с Лийша. Целият град чуваше шума, който вдигаха двамата.

„Създателю, къде се изгуби, Арлен? — чудеше се тя. Имаше да го пита толкова много неща, които само той или Рена биха разбрали. — Не ме интересува, че повече никога няма да се целунем, само се върни у дома.“

— Виж това — рече Тамос.

Беше си свалил ризата и Лийша не можа веднага да осъзнае, че той говори за монетата, която държеше в ръка. Подхвърли я към леглото и тя я улови.

Беше обикновена монета от Анжие, лакиран дървен клат. Но вместо обичайния бръшлянен трон, върху монетата беше отпечатан стандартен защитен кръг за закрила с ясно очертани линии.

— Чудесна е! — възкликна Лийша. — Вече никой няма да остава без защити нощем, когато носи тази монета в джоба си.

Тамос кимна.

— Баща ти направи сплавта. Половин милион вече са готови за разпространение, а пресите работят денонощно.

Лийша обърна монетата на другата страна и се засмя на глас. Там се мъдреше физиономията на Тамос, със сериозно и бащинско изражение.

— Така изглеждаш, когато някой от хралупарите забрави да ти се поклони.

Тамос скри лицето си в шепи.

— Идеята е на майка ми.

— Аз бих предположила, че ще предпочете лицето на херцога — рече Лийша.

Тамос поклати глава.

— Приготвяме ги твърде бързо. Гилдията на търговците се бои, че стойността на херцогските клатове ще се срине, ако ги пуснат в обращение в Хралупата.

— Значи, монетите няма да вървят в Анжие — отбеляза Лийша.

Тамос сви рамене.

— Засега, но аз възнамерявам да изравня стойността им с тази на красиянското злато.

— Като стана дума за това — рече Лийша, — днес Смит пак ще дойде да ти се оплаква, че Шаманвах му краде бизнеса.

Тамос седна на леглото, обгърна с ръка раменете на Лийша и я придърпа към себе си.

— Той настоя Артър да го впише в дневния ред. Не го виня. Търговията с красиянците носи рискове.

— Както и отказът да търгуваме с тях — каза Лийша. — Не е нужно да си лягаме с красиянци, за да си създадем добри отношения и контакти с Дара на Еверам, а те се постигат чрез търговия.

Тамос я погледна изучаващо и тя съжали за избора си на думи. „Да си лягаме. Идиотка. Защо не му го каза право в очите, както би направила майка ти?“

— Освен това — додаде бързо тя — мотивите на Смит не са съвсем чисти. Той не се интересува толкова от политиката и безопасността на Хралупата, колкото от това, да прогони конкурента си.

На вратата на спалнята се почука. В началото на връзката ѝ с графа почукванията на слугите караха Лийша да подскача, особено когато не беше облечена. Но постепенно свикна с постоянното дискретно присъствие на персонала на Тамос. Повечето от слугите му бяха със семейството му от десетилетия и лоялността им не подлежеше на съмнение.

— Нека аз се оправя с това.

Лийша си обу чорапите, навлече роклята си и позвъни със звънчето. Прислужникът на Тамос, лорд Артър, влезе мълчаливо заедно с една по-възрастна слугиня. Тариса се бе грижила за Тамос още когато е бил пеленаче. Графът бе един от най-влиятелните мъже на света, но още подскачаше, когато Тариса го смъмряше да си изправя гърба.

— Ваша Светлост, милейди.

Артър се вмъкна в стаята с наведени очи, без да смее да поглежда към голия гръб на Лийша, докато Тариса не отиде да ѝ завърже връзките.

— Как се чувства милейди тази сутрин? — попита жената.

Гласът ѝ беше учтив и каквото и да си мислеше за присъствието на неомъжена жена в спалнята на графа, тя никога не го показваше. Естествено, ако се съдеше по репутацията на Тамос, тя беше виждала далеч по-лоши неща.

— Много добре, Тариса, а ти? — отвърна Лийша.

— Щях да съм по-добре, ако ми позволите да направя нещо за тази коса — рече възрастната жена, прокарвайки четката през тъмните къдри на Лийша. — Твърде скучно взе да ми става, откакто Негова Светлост се научи да брои повече от пръстите на двете си ръце и да си бърше сам задника.

— Бавачке, моля те — изстена Тамос и скри лице в шепите си.

Артър се престори, че не забелязва, а Лийша се засмя.

— Да, бавачке, моля те, продължавай — рече тя. — Прави каквото ти се иска, стига да ми разказваш всяка подробност от интимния живот на Негова Светлост.

Тя наблюдаваше лицето на възрастната жена в огледалото. Бръчиците покрай устата ѝ се задълбочиха още повече, докато сръчно започна да разделя косата на Лийша на кичури и да забожда фуркетите. Най-много на света Тариса обичаше да разказва истории за своя господар като малък.

— Наричах го малкия пожарникар — рече тя, — защото опръскваше навсякъде като с маркуч…

Тариса имаше много за разказване, но докато говореше, сръчните ѝ пръсти не спираха да работят. Косата на Лийша бе подредена в изискана прическа, лицето ѝ бе напудрено, а устните начервени. Жената дори успя някак си да я убеди да облече нова рокля, една от многото, които ѝ беше подарил Тамос.

Някога бе ненавиждала всичкото това гласене и кипрене в двора, но заради връзката си с винаги стилния Тамос беше започнала да преодолява съпротивата си. Тя беше лидер, уважаван от хората си. Нямаше нищо срамно в това, да изглежда добре.

Когато Лийша излезе от покоите на Тамос, Уонда вече я чакаше и без да каже нито дума, тръгна след нея. Момичето изглеждаше по-спокойно — докато беше с графа, Лийша я беше изпратила да се поразходи на слънце, за да изгори излишната енергия. Уонда не таеше никакви илюзии за това, как двамата с Тамос прекарваха времето си, но също като Артър и Тариса, никога не говореше за това.

Тамос все още беше вътре, суетеше се около дрехите си и подстригваше брадата си, макар Лийша да знаеше, че го прави, защото искаше да накара съветниците си да почакат малко, както и за да ѝ осигури повече време да се измъкне тайно и да се появи с достойнство пред тях.

Лийша излезе през страничната врата, която водеше към личната ѝ градина с билки в крепостта на графа. Като кралска билкарка, здравето на Негово Сиятелство беше нейна грижа, затова беше напълно естествено да я видят как излиза от градината и се отправя към входа на замъка.

Отношенията им не бяха тайна, така че тя не виждаше причина за всичко това, но за нейна изненада, точно Тамос настоя да спазват приличие дори само за да държи майка си на разстояние. Арейн като че ли одобряваше връзката им и — доколкото Лийша познаваше възрастната жена — най-вероятно не се интересуваше какво правят в леглото, но приличието означаваше много в двора.

Ръката на Лийша се плъзна по корема ѝ. Скоро щеше да се надуе и да предизвика приказки. Всички щяха да предположат, че е от графа, и от всички страни щяха да започнат да ги притискат да се оженят. И когато това се случеше, тя трябваше да избира между две злини.

Тамос беше добър човек. Не твърде надарен, но силен и почтен. Беше горд и прекалено суетен, изискваше прояви на уважение от поданиците си, но бе готов да даде живота си за тях в нощта. Лийша откри, че единственото, което желае, бе да прекара остатъка от живота си, споделяйки леглото и трона му, като двамата заедно управляват Хралупата. Но когато детето на Ахман се родеше с маслинена кожа, всичко щеше да се разпадне на парчета. Лийша знаеше какво е да си в центъра на скандал в Хралупата, но това… Никога нямаше да ѝ го простят.

Ала алтернативата да разкрие кой е бащата на детето, докато то все още е уязвимо в утробата ѝ, щеше да е още по-опасна. Иневера и Арейн щяха да пожелаят да се отърват от него заедно с нея.

Лийша почувства как мускулчетата на слепоочията ѝ отново потрепват. Сутрешното гадене бе отминало, но с напредването на бременността главоболията се засилваха и вече ги причиняваше дори най-малкото притеснение.

— Господарке Лийша!

Дарси чакаше до колоните пред главния вход на графския дом. Едрата жена се чудеше къде да дене снопчето листове, докато приклякаше в тромав реверанс. След като графът пристигна в Хралупата, Лийша почти бе успяла да откаже нея и останалите билкарки от подобни ненужни формалности, но Тамос, който беше свикнал с дворцовия живот, очакваше подобно отношение и трудно можеше да се откаже от навиците си. Така че където и да отидеше, Лийша бе посрещана навсякъде с поклони и реверанси.

— Погледнах в градината — рече Дарси. — Май ми липсваше.

Лийша си пое дълбоко дъх и се усмихна топло и искрено.

— Добро утро, Дарси. Добре ли се грижеше за моя лазарет?

— Постарах се, господарке — отвърна Дарси, — но трябва да си кажеш думата за дузина неща.

Двете тръгнаха към залата на съвета и тя започна да подава листовете на Лийша; когато приближиха до портите, дузината се беше превърнала в две. Лийша пишеше забележки върху случаите на някои пациенти, одобряваше въртенето на смените и разпределянето на ресурсите, подписваше писма и всичко останало, което Дарси успяваше да ѝ тикне в ръцете.

— С нетърпение чакам Вика да се върне от Анжие — изръмжа Дарси. — От месеци е там. Хич ме няма в това. По̀ ме бива да намествам кокали и да разтървавам чираците, отколкото да планирам смените и да набирам доброволци, които да дават кръв и да помагат с ранените.

— Глупости — рече Лийша. — Вярно, че никой не е по-добър от теб в наместването на кости, но се подценяваш, ако си мислиш, че те бива само за това. Миналата година нямаше да успея без теб, Дарси. Само на теб мога да се доверя, че ще ми казваш неща, които другите ги е страх да споделят.

Дарси се закашля и лицето ѝ почервеня. Лийша се престори, че не забелязва, оставяйки ѝ време да се вземе в ръце. Реакцията на жената ѝ подсказа, че не я хвалеше достатъчно. Понякога Дарси я дразнеше, но всичко, което беше казала, бе истина, и Дарси заслужаваше да го чуе.

Когато стигнаха до залата на съвета, тя се обърна за последен път към нея.

— Съборът подготвен ли е?

Дарси кимна.

— Във всички лазарети чираците ще работят целия ден. Почти всички билкарки възнамеряват да присъстват.

Лийша се усмихна.

— Нито дума за това вътре.

Дарси кимна.

— Това си е работа на билкарките.

Когато отвориха вратата, видяха, че всички останали членове на съвета вече се бяха събрали. Лорд Артър стана пръв и се поклони, последван от всички останали мъже, които изчакаха Лийша да седне, преди да направят същото. Подобни формалности изглеждаха някак не на място в Хралупата, но Тамос не очакваше друго от съветниците си, а Артър бе успял да принуди и най-упоритите да се съобразяват.

Казваха, че в Анжие винаги можеш да разбереш колко е важен определен човек по това, кое място за сядане му е отредено. Около голямата маса имаше дванайсет стола. Роджър, лорд Артър, капитан Гамон, Хари Ролър, Смит, Дарси и Ърни седяха на столове без облегалки за ръцете, изработени от фино полирано дърво с характерната за анжиерското кралско семейство резба. Пухените възглавници бяха от зелена коприна, избродирана с кафяво и златно.

Инквизитор Хейс и барон Гаред седяха един срещу друг в средата на масата на тесни кресла с високи облегалки, които подчертаваха статуса им. Пастирът седеше с тихо достойнство на кадифената си възглавница. До него се кипреше чадо Франк, седнал на обикновена табуретка, но с изпънат гръб. Гаред видимо се чувстваше неудобно на стола си, като възрастен, седнал на детски трон. Краката му бяха изпънати под масата, а огромните му ръце заплашваха всеки момент да строшат облегалките, ако се размърдаше по-рязко.

Столът на Лийша, който се намираше в дъното на масата, не беше точно трон, но ни най-малко не приличаше на нещо, което биха отредили на обикновена кралска билкарка. Беше по-широк от столовете на барона и инквизитора, събрани заедно, с мека тапицерия и широки облегалки за ръцете, и ѝ предлагаше достатъчно място, за да може да подвие крака под себе си, ако пожелаеше.

Но ако Лийша го намираше за твърде показен, трябваше само да погледне към чудовищния трон на Тамос, облечен в злато и кадифе, който стоеше начело на масата и се извисяваше над останалите, както Гаред над повечето мъже. Дори празен, както беше в случая, той напомняше за властта, която притежаваше собственикът му.

Малко по-късно едно момче даде знак на лорд Артър и той отново първи се изправи и застана мирно. Останалите го последваха и всички посрещнаха графа с поклон. Лийша му се усмихна сухо и приклекна в реверанс.

— Простете ми, че ви накарах да чакате — рече Тамос, без да го мисли наистина. Несъмнено беше обикалял из стаята си, броейки до хиляда, след като пажовете го бяха уведомили, че всички места в залата са заети. — Артър, какво е първо в списъка?

Артър изнесе цяло представление от консултацията със записките си, макар че ги знаеше наизуст, разбира се. Бяха ги репетирали, докато се обличаха.

— Същото както винаги, Ваша Светлост. Избори, земя и права. — Артър се беше научил да прикрива отвращението си от последната дума, но въпреки това устните му се свиха, сякаш му горчеше. — Поканата, която господарката Лийша отправи към лактънци, продължава застрашително да увеличава населението на провинция Хралупата.

Права. Лийша също мразеше тази дума, макар и не по същата причина като Артър. Това бе студена дума, използвана от онези с пълните стомаси, за да се оплакват, че хранят другите, които са с празни.

Тя се усмихна.

— Хралупата е силна, милорд. Не заради нашите лидери или нашата магия. Хората ни дават тази сила и ние трябва да посрещнем с отворени обятия всички, които пристигат. Хралупата на дърваря и три от останалите баронства вече са извън програмата и осигуряват значителни данъчни приходи в провинция Хралупата.

— Четири от близо двайсет, господарке — отбеляза Артър. — Строят се още три, а дузина други са съвсем нови. Разходите твърдо превишават приходите.

— Достатъчно — рече Тамос. — Изпратиха ме тук, за да разширя провинция Хралупата, а това няма как да стане на празен стомах.

— Няма и да стане — каза Лийша. — Торовете и фермерските техники, които двете с Дарси приготвихме това лято, увеличиха повече от три пъти реколтата ни. Те ще се приложат във всяко баронство, преди да е настъпила пролетта.

Тя благодари наум на своята учителка Бруна за книгите със старата наука, които бяха направили това възможно.

После погледна към Смит.

— Как се развъждат зайците ти?

Смит се засмя.

— Както очакваше. Пчелите и пилетата също. Товарите пътуват редовно. Имаме кошери, зайчарници и кокошарници във всяко баронство. Дори в онези, които още са само на палатки.

Тамос погледна към Гаред.

— Бароне, как върви напредъкът на дърварите върху новите големи защити?

— Тази седмица трябва да завършат още една — отвърна Гаред. — Земята е почти разчистена, трябва само да изкопаем основите и да подрежем храстите.

„Подрязване на храстите“ беше терминът на дърварите за оформянето на външния периметър от дървета, за да отговаря точно на изискванията на защитниците. Той кимна леко с глава към Ърни, който беше майстор от Гилдията на защитниците на Хралупата.

Различието между двамата мъже се увеличаваше десетократно от разликата в столовете им. Бащата на Лийша приличаше на мишка, седнала до вълк.

Мислите ѝ отново се върнаха в онази нощ, когато беше хванала Гаред и майка си да се съвкупяват. Тя рязко тръсна глава, за да прогони образа. Никой друг не го забеляза, но Тамос я погледна и повдигна вежда. Лийша се насили да се усмихне и му намигна в отговор.

— Защитата ще се активира след ден-два — каза Ърни, — но районът е обхождан редовно от патрули. След като премине новата луна, започват да се заселват нови хора и да строят. Няма да достигнем пълната си сила, докато сградите, стените и оградите не подсилят формата.

Артър подаде един лист на Тамос.

— Това са предложените имена за новите баронства, както и бароните и баронесите, избрани да ги водят, които трябва да одобрите. Всички са готови да коленичат и да се закълнат пред вас и Бръшлянения трон.

Тамос изсумтя, поглеждайки към листа. Не му харесваше, че на бегълците им се позволява сами да си избират водачите, но графът и Дървените войници, които беше довел в Хралупата, бяха бойци, а не политици. По-добре щеше да е да оставят групичките сами да се управляват, стига да пазеха мира и да внасяха своята лепта в провинция Хралупата.

— А набирането на войници? — попита Тамос.

— Изпратихме хора да обикалят всяко баронство; съобщават на хората, че ако се присъединят към дърварите, ще получат подходящо обучение, което да им помогне да защитят близките си. Всеки ден идват нови и всяка нощ все повече мъже са готови да излязат навън.

Тамос се обърна към Смит.

— А с какво въоръжаваме новаците? Продължава ли да има недостиг на оръжия?

— Майсторите на лъкове едва насмогват на търсенето, Ваша Светлост, но имаме повече от достатъчно копия. — Смит погледна към Ърни. — Закъснението идва от защитаването им.

Всички погледи се обърнаха към Ърни и той стисна зъби. Може и да не смееше да се опъва на жена си, но когато седеше на масата на съвета, не позволяваше да се отнасят с пренебрежение към него.

— Ще оставя на Ваша Светлост да прецени кое отнема повече време, направата на една пръчка или защитата ѝ. Моите защитници работят максимално бързо, но изобщо не са достатъчни, за да задоволят търсенето.

Тамос не се кротна.

— Тогава обучете още.

— Това правим — отвърна Ърни. — Стотици, но човек не научава рисуването на защити за една нощ. Готов ли сте да поверите живота си на защитите на някой ученик, който се занимава с това съвсем отскоро?

Смит се изкашля, привличайки вниманието към себе си.

— Тези неща отнемат време, разбира се. Междувременно ще имаме повече коне.

Думите му накараха Тамос да се изправи. Шест седмици по-рано, по Новолуние, той бе изгубил любимия си кон и голяма част от кавалерията си. Беше си купил един грамаден анжиерски мустанг, почти като жребеца на Гаред Лавина, и говореше за него толкова често, че веднъж Лийша му подхвърли, че може би предпочита кобилата пред нея.

Гаред кимна.

— Джон Сталиън нае група хралупари в ранчото си. Вече е голямо като град, стотици мъже ловят и укротяват мустанги. Казва, че до пролетта всички Дървени войници ще се сдобият с коне. Цената е малко по-висока, отколкото би ни се харесало…

— Естествено — завъртя очи Артър.

— Плати му — каза Тамос. — Трябва да си върна кавалерията, Артър, и нямам време да се пазаря за няколко клата.

Артър се поклони със свити устни, без да се надига от стола си.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— Може би Дарси трябва да ни информира как върви лечителството? — попита Лийша.

Освен загубата на кавалерията, хиляди хралупари получиха наранявания при нападението. Лийша използва магията на хора, за да изцели онези, които бяха пострадали най-силно, но след като билкарките закърпиха раните им, повечето бяха оставени да си зарастват по естествен път. Мнозина тъкмо бяха започнали да използват отново счупените си кости и имаха нужда от подходящи упражнения и внимание, за да се върнат към нормалния живот.

Дарси направи някакво странно движение, което Лийша възприе като реверанс от седнало положение.

— Изпратих местните билкарки на обиколка из провинцията. Доброволците се събират на градските площади, за да помагат на ранените да възстановят силите си чрез ходене, разтягане и вдигане на тежести. — Тя посочи с брадичка към Роджър и Хари. — Жонгльорите също обикалят и повдигат духа, докато хората се опитват да се оправят.

Роджър кимна.

— Не само обикаляме. Учим ги. Градските площади не служат само за възстановяване на ранените. Започваме да учим децата да свирят още щом станат достатъчно големи, за да държат лъка или да опъват струните. Поискахме да ни изпратят майстори на инструменти от Анжие — продължи колебливо той, изваждайки лист пергамент от кожената си чанта. — Цената…

— Ще взема това, майсторе Полухват — каза Артър, посягайки към листа.

Роджър беше повишен в майстор от Гилдията на жонгльорите, но титлата все още звучеше странно в ушите на Лийша. Лордът прегледа съдържанието и го подаде намръщено на графа.

Дори Тамос въздъхна шумно, когато прегледа цифрите.

— Бързате да обявите жонгльорите за свои, а не мои поданици, майсторе Полухват, докато не ви потрябват пари. Ако приемете позицията на кралски вестител на Хралупата, ще ми бъде по-лесно да ви осигуря финансиране.

Роджър сви устни. Беше отказал на графа още преди месеци, първия път, когато му бе направил предложение, но Лийша усещаше как съпротивата му отслабва, когато се увеличи вероятността тя скоро да стане графиня. В него обаче пулсираше една упорита жилка, която не му позволяваше да се подчинява на никого. Натискът на Тамос само щеше да засили решимостта му.

— Моите уважения, Ваша Светлост, но ние не търсим някакъв лукс — отвърна Роджър. — Тези инструменти ще спасят толкова животи, колкото вашите коне и копия.

Ноздрите на Тамос пламнаха, както и болката в главата на Лийша. Тя се зачуди дали от него изобщо би излязъл добър вестител. Имаше навика да казва все неподходящи неща.

— Колцина от жонгльорите ви загинаха по Новолуние, майстор Полухват? — попита тихо Тамос.

И двамата знаеха отговора. Нито един. Сравнението не беше справедливо, но Тамос невинаги играеше честно.

Хари се прокашля.

— Междувременно работим с каквото разполагаме, Ваша Светлост. Всички имат гласове и повечето може да бъдат научени да пеят. Не всяко баронство има Свещен дом, но всички имат хорове. Майстор Роджър и неговите, ъъъ, съпруги ще се погрижат за това. В седмоден Песента на Новолунието ще може да се чува на километри оттук. Достатъчно, за да задържи цял отряд дървесни демони надалеч.

— Майстор Роджър дори написа приспивна версия — продължи Хари. — Такава, която може да защитава майката и детето, докато тя се опитва да го успокои.

Тамос не изглеждаше убеден, но повече не повдигна въпроса.

— Освен това Аманвах и Сиквах дават уроци по шарусахк — додаде Роджър. — Елементарни шарукини, които да помагат при лечението на разтегнати мускули и белези.

Хралупарите все още гледаха с подозрение на красиянците, но всички се включиха в тренировките по шарусахк. Арлен бе започнал да обучава първо дърварите, но сега всички в провинция Хралупата бяха луднали по него.

— Красиянски песни в свещените домове. — Инквизитор Хейс сви ръцете си в юмруци. — Красиянски упражнения на градските площади. Не стига, че дивашките жрици обучават хоровете на Създателя, ами сега допълнително развращаваме народа ни, като го учим да убива в стила на пустинните плъхове?

— Ей! — избумтя Гаред. — Много от дърварите сега нямаше да са живи, ако не бяха музиката на Роджър и красиянските бойни хватки. И аз като вас не обичам красиянските плъхове, но ако обърнем гръб на онова, което помага на хората ни да са силни през нощта, значи, сме забравили кой е истинският ни враг.

Лийша примигна. Баронът сипеше мъдрости. Чудесата не секваха.

— Не става дума само за това — поправи се Хейс. — Ами коприната, която продава тази Шаманвах? Жените се перчат, облечени като уличници и забравили за всякакво приличие, като само пълнят с греховни мисли главите на мъжете.

— Ама моля ви се! — сопна му се Лийша, показвайки копринената кърпичка, която си беше купила предишната седмица. Първата съпруга на Абан, Шаманвах, беше пристигнала заедно с нея в Хралупата и беше отворила красиянски ресторант в града, който винаги беше пълен. Отзад беше отворила магазинче, в което продаваше южняшки стоки на стряскащо ниски цени, и от началото на толкова необходимите им търговски отношения потокът от каруци със стоки от Дара на Еверам не секваше. — Ако греховните мисли се появяват в главите на мъжете само при вида на една копринена кърпичка — рече тя, — значи, проблемът е в проповедите ви, инквизиторе, а не в красиянците.

— И въпреки това е прав — намеси се Смит. — Шаманвах продава евтино, за да ме изхвърли от бизнеса, но си наваксва отзад, като размахва злато пред лицата на работниците, а им плаща с клатове. Така стават зависими от враговете ни за неща, без които можем да минем или пък вече си произвеждаме в Хралупата.

— Мисля, че твърде си свикнал да си единственият магазин в града, Смит Ин — каза Лийша. И наистина говорителят на Хралупата имаше много връзки с Търговската гилдия на Анжие и богатството му продължаваше да расте дори когато всички около него страдаха от опустошенията през предишната година. — Виждала съм колко вземаш от гладните хора за един хляб. Малко конкуренция ще ти дойде добре.

— Достатъчно — намеси се Тамос. — Точно сега не сме в позиция да прекратяваме търговските отношения, но от днес се въвежда такса върху вноса на всички стоки от красиянските земи.

При тези думи Смит и Хейс се ухилиха широко, ала графът им се закани с пръст.

— Но и двамата ще трябва да свиквате с коприната и конкуренцията. Да не ви става навик да ми губите времето с разни незначителни оплаквания.

Лийша скри собствената си усмивка, когато лицата на двамата мъже помръкнаха.

— Вярвам, че строежът на новата катедрала не е незначителен проблем — рече сухо Хейс.

— Съвсем не, инквизиторе — отвърна Тамос. — Всъщност той ежедневно поражда раздразнение у Артър, когато подготвя отчетите. Досега едва сте разчистили терена, а сметките ви вече са прехвърлили годишния ви бюджет и всички възможни кредити.

Смит се закашля. Той беше един от много кредитори, които очакваха плащане от инквизитора.

— Имате ли нещо да добавите, говорителю? — попита Тамос.

— Моля Ваша Светлост за извинение и не искам да покажа неуважение към инквизитора — рече Смит, — но това просто не е истина. При последното Новолуние демоните свършиха вместо нас по-голямата част от изкопаването на камъните. Те са евтина стока в Хралупата, както и работната ръка. Не беше наша идея да я превърнем в първата сграда в историята, която има формата на проклета голяма защита.

— Не е ли цялото баронство една голяма защита? — попита Гаред.

— Дори баронът смята, че разходите са раздути — рече Смит.

Лицето на Гаред придоби напрегнатото изражение, появяващо се винаги когато някой кажеше нещо неразбираемо за него.

— Какви са?

Чадо Франк не му обърна внимание, а хвърли изпълнен с омраза поглед към Смит.

— Как се осмеляваш да се съмняваш в инквизитора? Катедралата на Хралупата ще бъде последното ни убежище, ако ядроните превземат провинцията, което едва не се случи по Новолуние.

— Проект, за чието завършване ще са нужни десетилетия — обади се Ърни, — и накрая ще имаме просто стаи с неправилна форма на обширен терен. Една обикновена защитна стена ще бъде по-евтина и далеч по-ефективна.

— Демоните стигнаха чак до центъра на Хралупата — каза Гаред — и никаква стена или защита няма да ги спрат. По-добре да използваме мястото, за да се молим за завръщането на Избавителя.

— Самият господин Бейлс отрича да е Избавителят — напомни му Хейс. — Такива бяха собствените му думи. Трябва да продължим да молим Създателя за истински спасител.

При тези думи ръцете на Гаред се свиха в юмруци. Напоследък беше станал по-набожен, но причината бе единствено вярата му — споделяна от десетки хиляди хора из Теса — че Арлен Бейлс е Избавителят, изпратен от Създателя, за да поведе човечеството срещу ядроните.

Инквизиторът беше изпратен в Хралупата от пастирите на Създателя в Анжие, за да проучи тези твърдения, за предпочитане да ги опровергае и да отхвърли Арлен като самозванец. Но инквизиторът не беше глупак. Откритото противопоставяне на Арлен щеше да настрои цялата Хралупа срещу него.

— Моите уважения, инквизиторе — рече Лийша, — но Арлен Бейлс не е казвал нищо такова. Той отрича да е Избавителят, да, но каза, че трябва да разчитаме само един на друг.

Гаред удари с юмруци по масата. Всички се обърнаха към него, срещайки мрачния му поглед.

— Той е Избавителят. Не разбирам защо продължаваме да говорим така, все едно не е.

Инквизиторът Хейс поклати глава.

— Няма доказателство…

— Доказателство?! — прогърмя Гаред. — Той ни спаси, когато ни изяждаха. Върна ни силата да се пазим. Никой не може да го отрече. Всички го видяхте как се носи в небето, как хвърля мълнии от ръцете си, и ми търсите доказателства? Какво ще кажете за това, че последното Новолуние нямаше нападение от мисловен демон?

Той погледна към графа.

— Чухте го по време на боя му с Джардир. „Последната ми задача е да се отърва от теб, преди да пренеса битката в самото Ядро“, му каза той.

— Демоните продължават да идват всяка нощ, бароне — каза Тамос. — Домовете горят. Воините кървят. Невинни хора умират. Не отхвърлям онова, което стори господин Бейлс, но не се чувствам и „избавен“.

Гаред сви рамене.

— Може да е свършил трудната част, а останалото трябва да направим сами. Може би отново ще стане трудно, а той просто ни е спечелил малко време, за да станем силни. Никакви пастири няма. Не се преструвайте, че знаете целия план на Създателя. Но едно нещо е сигурно, както е сигурен изгревът на слънцето. Създателят е пратил Арлен Бейлс да ни върне бойните магии и да ни покаже как да се бием.

Той погледна отново към инквизитора.

— Останалото ще разберем, като поемем по пътя. Може да сме читави и да си върнем нощта, а може греховете ни да натежат и да паднем.

Хейс примигна, чудейки се какво да отговори. Лийша виждаше как мъжът се бори със себе си, опитвайки се да примири „чудесата“ на Арлен с желанието на своя орден да запази властта си.

— Значи, ние трябва да се кланяме на Арлен Бейлс? — попита троснато Тамос, изказвайки мислите си на глас. — Всички пастири и върховни пастири — аз и братята ми, и Юкор от Милн? Всички ние доброволно да абдикираме от властта и да му я предадем?

— Абди-какво? — попита Гаред. — Разбира се, че не. Вие сте се срещали с него. Господин Бейлс не се интересува от тронове и документи. Мисля, че Избавителят не се интересува от нищо друго, освен от това, да ни пази през нощта. И какво лошо има в това, да му се признае какво е направил, особено сега, когато заради нас е тръгнал към самото Ядро?

— За това имаме само неговата дума, бароне — отбеляза чадо Франк.

Гаред го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Лъжец ли го наричаш?

Чадото се сви на мястото си и се прокашля.

— Разбира се, че не, аз, ъъъ…

Хейс положи ръка върху неговата.

— Чадото ще замълчи.

На лицето на Франк веднага се изписа облекчение, той сведе поглед и се оттегли от спора.

— Не виждам какво значение има — намеси се Лийша. Гаред я изгледа гневно, но тя отвърна с хладен поглед. — Ако Арлен искаше да бъде наричан Избавителя, той нямаше да си хаби думите да го отрича на всяка крачка. Но какъвто и да е, той смята, че хората няма да се включат в борбата, ако чакат някой да ги спасява.

Инквизиторът кимна, може би твърде нетърпеливо. Лийша се обърна към него.

— А що се отнася до вашите планове, инквизиторе, боя се, че трябва да се съглася с баща ми, говорителя Смит и барона. Те са твърде непрактични и прахоснически.

— Не го решавате вие, билкарке — сопна ѝ се Хейс.

— Не, затова пък аз решавам какво ще се плаща.

Гласът на Тамос прозвуча тихо, което означаваше, че търпението му се е изчерпало и всички трябва да го слушат внимателно.

Присъстващите се обърнаха към графа.

— Ако продължите да настоявате, че катедралата трябва да бъде построена по този начин, инквизиторе, тогава пастирите могат да поемат всички разходи. Повече няма да има никакви разговори за кралски средства, докато не промените плановете си в нещо по-разумно.

Хейс изгледа студено Тамос, но се преви в нисък поклон.

— Както желае Ваша Светлост.

— Що се отнася до Арлен Бейлс — рече графът, — мога да ви уверя, бароне, че тази тема ще бъде обсъдена при посещението ви в двореца. Ще имате възможността да се обърнете лично към напътственик Питър и херцога.

Фанатичното изражение на лицето на Гаред се стопи.

— Не ме бива в приказките, Ваша Светлост. Много други ще могат да се изразят по-добре от мен. Пастир Джона…

— Беше разпитван надълго и нашироко по въпроса — прекъсна го Тамос. — Но братята ми все още не са убедени. Вие лично сте били свидетел на делата му. Ако наистина вярвате, че Арлен Бейлс е Избавителят, ще трябва да говорите от негово име. Ако не намерите кураж да го направите, това ще говори дори повече от думите ви.

Гаред стисна зъби, но кимна.

— Избавителят ми каза, че животът невинаги е справедлив. Щом тежестта пада на моите рамене, ще я понеса, че и други неща с нея.

Срещата продължи още известно време, като всеки съветник искаше от графа средства за един или друг проект. Лийша потъркваше слепоочието си, стараейки се да следи отчетите на съветниците и да изчислява истинските суми, които те се опитваха да скрият. Дори когато не беше съгласна с решенията на Тамос, тя не му завиждаше, че трябва да ги взема. Искаше ѝ се да седи от другата страна на масата, до него, за да може да го докосва и да му нашепва съвети, които само той да чува.

Изненада се колко силен отклик намери този образ в сърцето ѝ. Колкото повече мислеше за него, толкова повече искаше да стане графиня.

Когато срещата приключи и останалите съветници започнаха да излизат от стаята, тя продължи да се помайва около масата и да събира листовете хартия. Надяваше се да открадне още няколко минути насаме с Тамос, преди да поеме към лазарета, но инквизиторът отиде право при него, лишавайки я от тази възможност.

Лийша излезе бавно от стаята, като премина колкото се може по-близо до тях, наострила уши.

— Майка ви и брат ви ще научат за това — предупреди го инквизиторът.

— Сам ще им съобщя — тросна му се Тамос. — А вие се държите като пълен глупак.

— Как смееш, момче! — изръмжа инквизиторът.

Тамос вдигна предупредително пръст.

— Вече съм недосегаем за пръчката ви, пастире. Ако се опитате отново да замахнете с нея, ще я счупя в коляното си и ще ви натоваря на първата каруца, която поеме към Анжие.

Лийша пъхна снопчето листове под мишницата си и излезе с усмивка от стаята.

Отвън се мотаеше Смит, разговаряше с жена си Стефни и най-малкия си син Кийт. Говорителят се обърна към нея и се поклони.

— Простете, ако преди ви обидих, господарке.

— Срещите на съвета са предназначени за разисквания — каза Лийша. — Надявам се, знаете, че Хралупата ви е задължена много заради това, че служите като говорител в тези трудни времена.

Смит кимна и плесна Кийт по рамото.

— Тъкмо казвах на момчето ми да провери дали не можем да намалим цената на хляба, както поискахте. Ако има начин, ще го намерим. Бива го с числата, също като татко му.

Застаналата зад гърба му Стефни погледна многозначително Лийша. И двете знаеха, че момчето всъщност не е син на Смит, а незаконно дете на покойния духовен пастир на Хралупата Майкъл.

И Лийша, и Бруна бяха използвали това, за да вкарват жената в правия път, но сега, когато в собствения ѝ корем растеше незаконно дете, Лийша знаеше, че не е постъпвала правилно.

— Може ли да поговорим — рече тя на Стефни, когато двамата мъже се отдалечиха от тях.

— Да? — попита жената.

Двете изобщо не бяха близки, но заедно се бяха изправили срещу ядроните заради ранените хралупари, и сега между тях съществуваше взаимно уважение.

— Дължа ти извинение — каза Лийша. — Няколко пъти съм те заплашвала с Кийт, но трябва да знаеш, че никога нямаше да те издам, нито на Смит, нито на момчето.

— И Бруна нямаше да го направи, каквото и да говореше — потвърди Стефни. — Може и да не съм съгласна с всичко, което правиш, момиче, но ти спазваш клетвата на билкарките. Не е нужно да се извиняваш. — Тя се обърна след Смит и момчето и поклати глава. — Дори да беше казала, Смит никога нямаше да ти повярва. Странно нещо са това децата. Хората ги виждат такива, каквито им се иска.

Роджър се усмихна, когато видя, че каретата на Аманвах чака в двора на крепостта. Покрита със защити и захранвана от хора, каретата беше толкова надеждна, колкото и всяка сграда в Хралупата.

Теглена от четири великолепни бели кобили със златисти хамути, тя беше боядисана в подобен цвят. Бялото и златното бяха често използвани от пуританските красиянски занаятчии, но на Север, където обичайната жонгльорска каруца изглеждаше така, сякаш дъгата се е изповръщала върху нея, а всеки вестоносец си имаше свои цветове, искрящо бялото изпъкваше по-силно и от кралската карета на Тамос.

Вътрешността ѝ беше рай за жонгльора: пъстроцветна коприна и кадифе покриваха почти всяка повърхност. Роджър я наричаше „шутовска кола“ и я харесваше ужасно много.

Кочияш беше Колив, кревакхът наблюдател, когото Джардир бе изпратил да съпровожда антуража на Лийша обратно до Хралупата. Той беше хладнокръвен и ефикасен убиец и също като останалите шаруми гледаше на Роджър като на бръмбар, за който всеки момент щеше да дойде заповед да го смачкат.

Но двамата бяха проливали заедно кръвта си по Новолуние и това като че ли промени всичко. Сега не бяха приятели — наблюдателите придаваха нов смисъл на думата необщителен — но всеки път, когато Роджър се срещаше с воина, той му кимваше с уважение.

— Вътре ли са? — попита жонгльорът.

Наблюдателят поклати глава.

— Шарусахк в гробището на алагаите.

Гласът му беше равен, но Роджър долови напрежението му. След смъртта на телохранителя на Аманвах, Енкидо, Колив беше заел мястото му и никога не позволяваше на Аманвах да се отдалечава на повече от един вик разстояние, освен като самата тя не му заповядаше. Роджър не беше сигурен, че мъжът някога спи или дори пикае.

„Може пък под този широк панталон да носи овчи мехур.“ Той скри веселието си под маската на жонгльор.

— Да идем да ги видим.

Облекчението на Колив беше осезаемо. Дръпна поводите още преди Роджър да е затворил вратичката след себе си. Каретата рязко потегли и жонгльорът се търкулна върху възглавниците. Вдъхна парфюма на съпругите си и въздъхна. Вече му липсваха.

Ако се намираше някъде другаде, Сиквах поне щеше да го посрещне, облечена в шарените си копринени дрехи. Но някаква деликатна особеност на красиянската чест не им позволяваше да се доближат на по-малко от миля от дома на графа, без да бъдат поканени — което не се случваше често за голямо неудоволствие на Аманвах. Все пак те бяха кръв от кръвта на Шар’Дама Ка.

Когато каретата спря до ядронското гробище, той ги видя на концертната площадка да изпълняват изящните, но въпреки това напрегнати движения на шарусахк. Събралите се на площада почти хиляда жени, мъже и деца се упражняваха заедно с тях.

Преминаха в „Скорпион“, поза, с която дори Роджър, професионален акробат, срещаше трудности. Той видя как крайниците на мнозина затрепериха, докато се опитаха да задържат позата — или поне доколкото бяха успели да изпълнят невъзможното нещо — но лицата им бяха спокойни, а дишането равномерно. Щяха да издържат доколкото можеха и с всеки изминал ден щяха да стават все по-силни.

Постепенно все повече се отказваха. Първо мъжете, после децата. Скоро започнаха да отпадат и жени. Накрая останаха само няколко, сред които и Кендъл, любимата ученичка на Роджър. А след това вече нямаше никой. Но Аманвах и Сиквах поддържаха позата без усилия, неподвижни като мраморни статуи.

Роджър ги наричаше дживах ка и дживах сен и ги обичаше ужасно много. Арик го беше научил да се страхува от брака като от чума, но онова, което съществуваше между тях тримата, Роджър дори не беше сънувал.

Сиквах като че ли усещаше кога иска да остане сам и изчезваше, като се появяваше като чрез магия в мига, когато той имаше нужда от нещо. Беше едновременно свръхестествено и изумително. Тя беше топла, подканяща и нежна и посвещаваше цялото си внимание на всяка негова дума и желание — да не говорим за всяко потрепване в пъстрите му гащи. Докато лежаха върху възглавниците, той ѝ се доверяваше, като знаеше със сигурност, че всичко щеше стигне до ушите на Аманвах.

Сиквах беше сърцето на тяхното семейство, а Аманвах, разбира се, беше главата. Винаги сериозна, винаги съсредоточена, дори когато правеха любов. И винаги беше права, както бе разбрал Роджър. Аманвах изискваше подчинение във всичко и Роджър се беше научил, че е най-добре да не се противи.

Освен когато ставаше дума за цигулката. От онази нощ, в която бяха използвали музиката си, за да убиват ядрони, съпругите му бяха разбрали, че в това ще ги води той. Аманвах беше главата, а Сиквах сърцето, но Роджър беше изкуството, а изкуството трябва да е свободно.

Те завършиха сеанса в позиция на покой, по гръб, след което с отскок се изправиха на крака. Учениците им продължиха да лежат по гръб, посрещайки Роджър с хор от пъшкания и стенания, докато той разцелува съпругите си, които го посрещнаха в подножието на сцената.

Първа от хралупарите се изправи Кендъл и се приближи до тях. Аманвах и Сиквах се отнасяха към останалите си ученици като към слуги, но бяха приели Кендъл. Тя беше най-надарена от всички, превръщаше музикалното им трио в квартет и бе достатъчно гъвкава, за да може някой ден да изпълнява дори и най-трудните пози в шарусахк. Дишането ѝ бе дълбоко и равномерно, макар и учестено от напрежението.

— Добре се справи днес, Кендъл ам’Хралупа — каза Аманвах на красиянски, удостоявайки я с гордото си кимване, което за неговата дживах ка беше равносилно на най-висша похвала.

Кендъл беше включена в уроците по красиянски, които двете даваха на Роджър, и това много му помагаше, защото му позволяваше да се упражнява с някой, който срещаше същите трудности като него.

Кендъл грейна и повдигна широкия си шарен панталон във впечатляващ реверанс.

— Благодаря ви, Ваша Светлост.

Когато се изправи, свободната ѝ риза за тренировки леко се поразтвори и Роджър зърна поредица от плътни белези на гърдите ѝ.

Кендъл улови погледа му и първо се усмихна, докато не погледна надолу и не осъзна, че той гледа белезите, а не цепката на бюста ѝ. Внезапно момичето се изчерви и бързо придърпа ризата, за да се прикрие. Роджър отмести поглед настрани. От срама в очите ѝ му се прииска да се беше продънил в Ядрото.

Аманвах веднага усети смущението им. Тя леко наклони глава към Кендъл и Сиквах веднага улови момичето за ръката.

— Вече си готова за по-високо ниво шарукин — каза Сиквах, — ако успееш да усъвършенстваш позата „Скорпион“.

— Мислех, че съм се справила с нея — рече Кендъл.

— Може би се справяш по-добре от останалите чини — рече Сиквах, — но ако искаш да се обучаваш в по-висшите форми, ще трябва да се постараеш повече. Ела.

Кендъл погледна към Роджър, но позволи на красиянката да я отведе настрани, за да се упражняват. Аманвах ги изпрати с поглед и щом се отдалечиха достатъчно, тя се обърна към Роджър.

— Съпруже, обясни. Ти често се оплакваш от това, как хората реагират на твоите белези от алагаи, а сега правиш същото с ученичката си.

Роджър преглътна. Аманвах имаше навика да казва истината в очите. Понякога направо се плашеше от нея.

— Получи ги по моя вина — рече той. — Исках да се изфукам колко я бива да омайва демоните с цигулката си. Подтикнах я към солово изпълнение, преди да е готова, и останах твърде далеч назад. Тя сбърка, а аз не бях до нея, за да я предпазя от ядроните. — Погледът му се замъгли от сълзи. — Спаси я Гаред. Втурна се право в групата демони и я изнесе навън. Тя едва не умря, докато Лийша я кърпеше. Давах кръв, докато накрая не припаднах, но пак не беше достатъчно.

Аманвах се взря в него.

— Дал си ѝ от кръвта си?

Тонът ѝ го накара да подскочи като залят с кофа ледена вода. Красиянците имаха хиляди закони и обичаи, свързани с кръвта, но Роджър винаги ги беше смятал за отживелица. Неговата кръв, която течеше във вените на Кендъл, може би я правеше нейна сестра, а може би означаваше, че двете със Сиквах ще трябва да се бият с ножове. Само Създателят знаеше какво.

Аманвах даде знак на Сиквах. Двете жени не бяха направили почти нищо, но Сиквах веднага започна да хвали напредъка на Кендъл. След няколко секунди двете се присъединиха към Роджър и Аманвах. Кендъл изглеждаше объркана, но също като Роджър се беше научила да не обръща внимание, когато съпругите му започнеха да се държат странно.

— Трябва да обядваш с нас.

Думите на Аманвах прозвучаха повече като заповед, отколкото като покана; това беше чест, която не можеше да се отхвърли с лека ръка.

Кендъл отново приклекна в реверанс.

— За мен ще бъде чест, Ваша Светлост.

Всички се качиха в шарената карета и потеглиха към ресторанта на Шаманвах. Графът беше забранил на красиянците да притежават земя, но това не спря Шаманвах, когато видя сградата, голяма фермерска къща, намираща се недалеч от центъра на града. Първата съпруга на Абан имаше дълбоки джобове, пълни със злато, и един не много продължителен пазарлък със собственика беше достатъчен, за да си тръгне с договор за стогодишен наем, който щеше да издържи във всеки съд на Теса. Майсторите работеха денонощно за разширяването на къщата и добавянето на допълнителни етажи. В новата къща вече почти не се различаваше някогашната скромна сграда.

Първо бяха завършени луксозните стаи за гостуващите красиянски благородници. Съпругите му намираха стаята им в гостилницата на Смит за неприемлива и веднага преместиха вещите си при Шаманвах. Дори не бяха попитали Роджър, но той нямаше и намерение да се оплаква. Шаманвах ги окъпа във великолепие, докато чакаха да бъде завършен домът на Роджър.

Дом. Той поклати глава при мисълта за него. Всъщност никога не беше имал истински дом и след смъртта на Арик не се беше нуждаел от нещо повече от стая, където да полегне. Скоро щеше да може да посреща цяла театрална трупа и пак щяха да му останат свободни стаи.

Пред къщата на Шаманвах беше започнала да се образува тълпа, която чакаше да се освободят маси в препълненото заведение. Мнозина от хралупарите бяха харесали пикантната красиянска храна и скоро всяка освободена възглавница бързо се заемаше от нов клиент.

Но Аманвах беше от красиянското кралско семейство и Шаманвах винаги посрещаше нея — и дори Роджър — лично.

— Обичайната маса, нали, Ваша Светлост?

— Иневера — отвърна Аманвах. Което означаваше „Ако Еверам пожелае“, но както Кендъл, така и всички останали знаеха, че това е заповед. — Но първо баня, за да измия потта от шарусахк.

Роджър не беше видял или подушил нито капка пот по телата на съпругите си, но просто сви рамене. Тези двете се къпеха по-често от благородниците в Анжие. А междувременно можеше да прегледа доста документи.

Той придружи жените до голямата баня, където прислужниците на Шаманвах вече носеха димящи кофи, за да стоплят водата.

— Ще бъда…

— … в банята, с нас — каза Аманвах спокойно, сякаш не можеше да си представи, че ще ѝ откаже.

Роджър и Кендъл размениха смутени погледи.

— Къпах се тази сутрин…

— Чистото тяло е храм на Еверам — каза Аманвах и стисна ръката му като в менгеме, повеждайки го към замъглената от парата стая с дървен под.

Сиквах постъпи по същия начин с Кендъл. И двамата се дръпнаха, когато жените започнаха да свалят дрехите си.

Аманвах цъкна с език.

— Никога няма да ви разбера вас, зеленоземците. По улиците ходите така разголени, че можете да накарате даже девойките от Великия харем да се изчервят, но се стряскате при мисълта, че ще се видите един друг голи в банята.

— Мъжете не трябва да виждат жените голи, преди да се оженят — каза Кендъл.

Аманвах махна презрително с ръка.

— Ти не си омъжена, Кендъл ам’Хралупа. Как изобщо ще си намериш съпруг, ако на мъжете не им е позволено да те огледат?

Сиквах започна да разкопчава ризата на Кендъл.

— Дама’тингата ще се погрижи честта ти да остане неопетнена, сестро.

Кендъл се отпусна и позволи да бъде разсъблечена, но Роджър почувства как в гърдите му се заражда нещо като паника, когато Аманвах направи същото с него.

— Обгръщаш своята ученичка в интимността на своята музика, а не можеш да споделиш една гореща баня с нея?

— Тя може да се къпе колкото си иска — отвърна тихо Роджър. — Но не е нужно заради това да виждам голия ѝ задник.

— Не те е страх от задника ѝ — рече Аманвах. — Ще се изправиш срещу белезите ѝ и ще ги приемеш, сине на Джесъм, или, кълна се в Еверам…

— Добре, добре — рече Роджър, защото дори не искаше да чува останалата част от заплахата. — Разбрах.

Той ѝ позволи да го досъблече и отиде в банята.

Когато се къпеха, съпругите на Роджър не пропускаха да го обслужат, и обикновено той влизаше вътре вече възбуден. „Не искам да я карам да си мисли, че се опитвам да ѝ го мушна.“

„Никога не мушкай учениците си — му казваше майстор Арик. — Нищо добро няма да излезе от това.“

За щастие, нервите му бяха изопнати до скъсване и членът му си остана отпуснат. Но тогава Кендъл го огледа преценяващо и внезапно това също го обезпокои.

„Една жена е готова да прости малкия член, но не и отпуснатия“ — учеше го Арик.

Роджър се извърна настрани и бързо се шльопна във водата. Съпругите му го последваха, а последна влезе Кендъл.

Роджър се бе старал толкова усилено да не гледа към ученичката си, че всъщност никога не я беше виждал наистина. Тя беше млада, да, но съвсем не бе детето, за което я бе мислел.

А белезите ѝ…

— Те са красиви.

Роджър не бе имал намерението да го произнесе на глас.

Кендъл погледна надолу. Той осъзна, че момичето отново не е сигурно за какво говори. Очите му се плъзнаха за миг надолу, после погледна отново нагоре и срещна погледа ѝ, ухилвайки се.

— И те също са красиви, но аз имах предвид белезите ти.

— Тогава защо, откакто ги получих, не смееш да ме погледнеш за повече от секунда? — попита настоятелно Кендъл. — Внезапно издигна стена между нас.

Роджър наведе очи.

— Защото ги получи по моя вина.

Кендъл го погледна изумено.

— Но грешката бе моя. Толкова силно се опитвах да те впечатля, че отклоних вниманието си от струните.

— Не трябваше да те изпращам сама — каза Роджър.

— Не трябваше да твърдя, че съм готова, когато знаех, че не съм — възрази Кендъл.

Аманвах цъкна с език.

— Водата ще изстине, докато приключите спора си. Какво значение има? Всичко е иневера.

Сиквах кимна.

— Ний изпраща алагаите, съпруже, не ти. И Кендъл е жива, а те видяха слънцето.

Роджър вдигна трипръстата си ръка, осакатеният крайник, който му беше спечелил прозвището Полухват.

— Народът на съпругите ми вижда красотата на белезите, Кендъл. Липсващата част от ръката ми е онова, за което майка ми даде живота си. Ценя я толкова, колкото и пръстите ми.

Той кимна към белезите от нокти, с които бяха нашарени гърдите ѝ, и към набръчкания белег във формата на непълна луна на рамото ѝ, останал от демонската захапка.

— Виждал съм много хора, нападнати от демони, Кендъл. Стотици. Хиляди. Виждал съм такива, които са оцелели, за да разказват, и такива, които не са. Но малко са онези, които са преживели такова нещо и са се преборили. Тези белези отразяват силата ти и волята ти за живот и аз никога не съм виждал нещо толкова красиво.

Устните на Кендъл потрепериха. По лицето ѝ се стичаха капки вода, и не всичките бяха от втечнената пара. Сиквах отиде и я прегърна.

— Той е прав, сестро. Трябва да се гордееш.

— Сестро ли? — попита Кендъл.

— Съпругът ни ти е дал кръвта си в нощта, когато си ги получила. — Аманвах прокара пръст по белезите на Кендъл. — Сега сме от едно семейство. Ако пожелаеш, ще те приема като дживах сен на Сиквах.

— Какво, какво?

Роджър се беше отпуснал в топлата вода, но сега изведнъж подскочи с плясък.

Сиквах се поклони на Кендъл и гърдите ѝ разплискаха водата.

— За мен ще бъде чест да те приема, Кендъл ам’Хралупа, като моя сестра съпруга.

— Чакайте малко — каза Роджър.

Кендъл изсумтя смутено.

— Едва ли ще намерим пастир, който да проведе такава церемония.

— Инквизитор Хейс дори няма да обърне внимание на Сиквах — отбеляза Роджър.

Аманвах сви рамене, без да сваля поглед от Кендъл.

— Езическите свети мъже не са от значение. Аз съм Невеста на Еверам и дъщеря на Избавителя. Ако изречеш брачната клетва пред мен, ще бъдеш омъжена.

„А мен все едно ме няма тук“, помисли си Роджър, докато къпещите се жени обсъждаха третия му брак. Знаеше, че трябва да продължи да се съпротивлява, но му липсваха думи. Не стъпваше в Свещен дом, освен ако наистина не му се налагаше, и не разбираше и една ядронска думичка от бръщолевениците на пастирите. Както той, така и майстор Арик преди него знаеха много добре, че Създателят бе накарал много съпруги да забравят за брачните си обети. Поне за няколко часа.

Но подобни неща винаги носеха неприятности. Създателят може и да не се интересуваше, но все пак имаше някаква мъдрост в догмата на пастирите.

— Да — рече Кендъл, навела поглед към водата, и Роджър усети как през тялото му преминават тръпки. Тя вдигна глава и срещна погледа на Аманвах. — Да, добре. Ще го направя.

Аманвах кимна и се усмихна, но Кендъл вдигна предупредително ръка.

— Но няма да произнасям никакви клетви в банята. Искам да разбера някои неща за тая работа с дживах сен и трябва да кажа на мама.

— Разбира се — отвърна Аманвах. — Майка ти трябва да преговаря за зестрата ти и да поиска благословията на патриарха в рода ви.

Това накара Роджър да се поотпусне и Кендъл като че ли също се поуспокои.

— Нямам патриарх — рече тя. — Ядроните отнесоха всички, освен мама.

— Сега, когато си обещана, тя също ще има мъж, който да се грижи за нея — обеща Аманвах. — Към новата къща на съпруга ни ще бъдат добавени стаи и за вас двете.

— Ей, чакайте — рече Роджър. — Аз нямам ли думата тук? Изведнъж се оказвам обещан и трябва да живея с новата ми тъща?

— Че какво ѝ е на мама? — сопна му се Кендъл.

— Нищо — отвърна Роджър.

— Ядронски си прав — рече тя.

— Възрастна жена от рода ще помогне много, когато започнат да идват децата, съпруже — каза Аманвах.

— А какво става с моята свобода? — попита Роджър.

Думите прозвучаха като цвъртене на мишка и всички жени, дори Кендъл, се засмяха.

— Мога ли да направя едно признание, сестро? — попита Сиквах.

— Разбира се — рече Кендъл.

Престорено скромната усмивка на Сиквах леко се накъдри.

— Аз си легнах със съпруга ми в банята още преди да се оженим.

Роджър очакваше Кендъл да се възмути, но вместо това тя също се усмихна смутено и се обърна към него, срещайки погледа му.

— Така ли? Честна дума?

Лийша погледна към водния часовник и с изненада установи, че е почти привечер. Беше работила от часове, но сякаш бяха минали секунди, откакто бе слязла в лабораторията си. Работата с магията на хора имаше същия ефект като онова, което се случваше с воините, биещи се срещу ядроните със защитени оръжия. Тя се чувстваше изпълнена с енергия и силна, въпреки дългото време, което бе прекарала наведена над работната си маса.

През последната година беше използвала избата единствено за правенето на течен демоноогън и разрязването на демони, но след връщането ѝ от Дара на Еверам тя се беше превърнала в защитена камера. Лийша беше научила много неща по време на пътуванията си, но нищо не можеше да се сравни с тайните на магията на хора. Преди можеше да рисува защитите си на слънчева светлина и се нуждаеше от тъмнина и демони само за да ги захранва. Сега, благодарение на Арлен и Иневера, тя разбираше много повече.

На нейна земя, недалеч от къщата ѝ, за да не стига вонята до нея, беше построено тъмно, проветриво помещение, където бавно съхнеха труповете на посечените демони, наситени с магия. Сукървицата се събираше в специални тъмни шишета, за да се използва за могъщи заклинания, а полираните кости и мумифицираните останки бяха защитавани и покривани със злато или сребро, за да осигуряват постоянна енергия за зареждане на оръжията и другите предмети. Някои от тях работеха дори на дневна светлина.

Това беше изумителен напредък, който можеше да промени хода на войната с демоните. Сега Лийша можеше да изцелява рани, които някога се бяха считали за смъртоносни, и да взривява ядрони от разстояние, без да се налага да рискува живота си. Престилката ѝ вече се нуждаеше от нови джобове, в които да прибира нарастващия асортимент от защити. Някои от хралупарите я наричаха чародейка, макар да не се осмеляваха да ѝ го казват в очите.

Но въпреки всички открития, защити и хора магия, работата беше твърде много, за да се справи сама. Имаше нужда от помощници. Още чародейки, които да помагат при подготовката и да се погрижат тези сили повече да не бъдат изгубени.

Тя се изкачи по стълбите, като първо дръпна плътната завеса, преди да вдигне подвижната стълба и да се прибере в къщата. През прозорците все още навлизаше дневна светлина, но Уонда вече беше запалила лампите.

Времето ѝ стигна точно за да се измие и да си облече нови дрехи, преди да започнат да пристигат жените за Събора. През тези няколко минути жилите ѝ се усукваха като турникет. Имаше чувството, че ще изригне срещу първата карета, която се зададе по защитения път.

Но тогава Уонда отвори вратичката ѝ и Лийша видя господарката Джизел, едра жена около петдесетте, с прошарени кичури в косата и дълбоки бръчки от смях по лицето.

— Джизел! — извика Лийша. — Когато не отговори на писмото ми, предположих…

— Че съм се уплашила да прекарам няколко нощи на пътя с демоните, когато семейството ме зове? — попита Джизел. Тя сграбчи Лийша в мечешката си прегръдка, караща я да се чувства защитена и в безопасност. — Обичам те като собствена дъщеря, Лийша Пейпър. Знам, че няма да поискаш да дойдем, освен ако наистина нямаш нужда от нас.

Лийша кимна, но не отслаби веднага прегръдката си, а притисна глава към успокояващата гръд на Джизел. Тя потрепери и изведнъж от очите ѝ потекоха сълзи.

— Толкова съм уплашена, Джизел — прошепна тя.

— Успокой се, миличка. — Джизел я потупа по гърба. — Знам. Целият свят се крепи на раменете ти, но през живота си не съм виждала по-силна опора. Ако ти не успееш да издържиш, не виждам кой ще го направи. — Тя я притисна по-силно към себе си. — А аз и моите момичета винаги ще сме тук, за да помагаме.

Лийша вдигна глава.

— Момичета?

Джизел я пусна и отстъпи назад; после бръкна в пазвата си, извади носна кърпичка и ѝ я подаде с намигване.

— Избърши си очите и поздрави новите си ученички.

Лийша си пое дълбоко дъх и попи сълзите си. Джизел изчака малко, оставяйки ѝ време да се вземе в ръце, преди отново да отвори вратичката на каретата. Отвътре изскочиха Рони и Кади, двете момичета, които Лийша беше обучавала, преди да се върне в Хралупата миналата година, и се хвърлиха в прегръдките ѝ. Въодушевлението им беше осезаемо и накара Лийша да се засмее радостно.

— Видяхме как пламва голямата защита, господарке! — изписка Кади. — Великолепна е!

— Не толкова великолепна, колкото мъжете, които видяхме — рече Рони. — Всички хралупари ли са толкова високи, господарке?

— О, нощ, Рони — завъртя очи Кади, — стоим на открито в нощта, а ти си мислиш само за момчета.

— Мъже — поправи я Рони и дори Лийша се подсмихна.

— Достатъчно, смехоранки — рече тя, връщайки се с лекота към строгия си тон на учителка. — После ще поговорим за защити и момчета. Тази вечер ни чака работа. — Тя посочи към наскоро построената амфитеатрална операционна в дъното на двора ѝ. — Вървете и помогнете на билкарките, които пристигат, да се настанят.

Момичетата кимнаха и се затичаха натам.

— Моите нови стари ученички? — попита Лийша.

— Стига да можеш да изтърпиш бърборенето им — рече Джизел. — Ще научат много повече в Хралупата, отколкото в Анжие.

Лийша кимна.

— И ще бъдат подложени на повече лишения. Тук няма да работят в чист лазарет, Джизел. Скоро ще се наложи да режат и закърпват хората на мястото, където са паднали, с надеждата да успеят да ги отнесат живи в лазарета.

— Светът се е запътил към война. Билкарките повече не могат да си позволят да се крият зад стените. — Джизел отпусна ръка върху рамото на Лийша. — Но ако трябва някой да ги научи на този урок, предпочитам да си ти. Гордея се с теб, момиче.

— Благодаря ти — отвърна Лийша.

— Колко седмици са минали от последното ти прокървяване? — попита Джизел.

Сърцето на Лийша спря. Гласът ѝ заседна в гърлото и тя застина с ококорени очи.

Джизел я изгледа строго.

— Не ми се прави на изненадана. Не си единствената, която се е обучавала при господарката Бруна.

По защитения път се стичаха билкарки от цялата провинция Хралупата. Някои пешком, от лазаретите, които се намираха само на миля от ядронското гробище. Други с карети, изпратени да ги докарат от най-отдалечените баронства и навсякъде по пътя. Имаше дори неколцина от бежанските села, които все още не бяха прибавени към провинцията.

— Бандити — каза Уонда, когато посрещнаха няколко слаби жени с твърди погледи.

— Не искам повече такива приказки, Уонда Катър — каза Лийша. — Това е Събор. Всички жени тук са се заклели да спасяват животи и ти ще се отнасяш с уважение към тях. Ясно ли е?

Очите на Уонда проблеснаха и тя ги присви, а Лийша се зачуди за миг дали не е била твърде строга. Но след това момичето преглътна и кимна.

— Да, господарке. Не исках да проявя неуважение.

— Знам, че не си искала, скъпа Уонда — рече Лийша. — Но не бива да забравяш, че истинските ни врагове идват от Ядрото. Атаката им по Новолуние искаше просто да отвлече вниманието ни, а едва не ни затри, макар че Арлен и Рена бяха в Хралупата.

Уонда сви юмруци.

— Той ще се върне, господарке.

— Няма как да сме сигурни — отвърна Лийша. — А ако се върне, сам ще ти каже, че е най-добре да събираме колкото се може повече съюзници.

— Да, господарке — рече Уонда. — И въпреки това какво ще кажете да скрия среброто?

Лийша поклати глава, броейки жените, които вече бяха пристигнали, и онези, които все още пътуваха. Краят на колоната от спрени карети вече се губеше от погледа ѝ и всички билкарки пристигаха пеша.

Аманвах и Сиквах пристигнаха последни и оставиха Роджър да ги чака в двора с останалите мъже, докато двете се запътиха заедно с Лийша и Джизел към операционната. При вида на двете красиянки, които стояха зад Лийша, глъчката се усили.

Лийша си пое дълбоко дъх. Джизел я стисна окуражително за рамото и тя пристъпи към центъра на сцената. Врявата изведнъж утихна.

Лийша се завъртя на място, опитвайки се да улови дори само за миг погледите на всички, които седяха в амфитеатъра. Почти двеста жени се наведоха напред, в очакване чародейката да заговори.

Броят им далеч не бе достатъчен. Според последното преброяване провинция Хралупата и околностите ѝ имаха почти петдесет хиляди жители. Билкарките бяха малко още преди да дойдат тези размирни времена, а мнозина от тях бяха заловени или убити по пътя, докато бягаха от красиянското нашествие, или бяха станали жертва на унищожителната атака при Новолуние.

По-малко от половината присъстващи бяха истински билкарки. Лийша познаваше мнозина от размяната на писма или разговорите си с тях, когато за пръв път бяха дошли в Хралупата. Някои имаха истински умения и познания по добрите стари техники, но други бяха просто прехвалени акушерки, баби, които можеха да извадят бебето от майка му и да сварят няколко прости отвари. Малцина можеха да четат и почти никоя от тях, дори Джизел, не можеше да рисува защити.

Останалите бяха ученички. Някои по-млади, други по-възрастни, жените се стичаха в лазаретите, за да помагат, когато ранените ставаха много, като едва ли умееха да правят нещо повече от това, да подваряват вода и да носят чисти превръзки.

„Сега всички вие сте билкарки“, помисли си Лийша.

— Благодаря на всички, че дойдохте — извика тя със силен и ясен глас. — Много от вас са изминали дълги разстояния и ви приветствам с добре дошли. Подобен Събор не е бил провеждан в Хралупата още откакто моята учителка, господарката Бруна, е била млада.

Много от жените закимаха. Всички бяха чували за Бруна, легендарната билкарка, която доживяла до сто и двайсет години, преди да я отнесе заразата.

— Някога Съборът се е провеждал често — каза Лийша. — След Завръщането той е бил единственият начин да съхраним тайните на стария свят и да се опитаме да си върнем нещо от онова, което сме изгубили, когато демоните изгорили големите библиотеки.

— И отново трябва да стане така. Твърде малко сме, а има толкова много неща да споделим, ако искаме да оцелеем при следващите луни. Трябва да набираме много доброволци, както правят дърварите, и да се обучаваме заедно, както правят те. Моите ученички копират книгите ми с химикали и лечение — всяка една от вас ще се прибере у дома със свое копие, което да изучава. И от днес нататък тук ще се провеждат редовни уроци, в които ще се изучава всичко, от лечение и рисуване на защити до демонска анатомия. Дори някои от тайните на огъня. На някои учител ще бъда аз. При други — тя погледна назад към Джизел и Аманвах — ще бъда ученичка.

— Ей, не можеш да очакваш от нас да се учим от някаква си красиянска вещица! — намери кураж да извика някаква възрастна жена.

Много я подкрепиха с одобрителни викове. Твърде много.

Лийша погледна отново към Аманвах, но въпреки гордостта си, младата принцеса запази спокойствие. Билкарката плесна с ръце и ученичките ѝ внесоха един ранен дървар на носилка. Бяха му дали отвара за сън и момичетата вдигнаха с пъшкане напълно отпуснатия едър мъж върху операционната маса.

— Това е Мейкън Орчард, от баронството Нов Райзън — каза Лийша, смъквайки белия плат, който го покриваше от кръста надолу. Показаха се синьо-черни отоци покрай тънката линия шевове, минаваща през корема му. — Бил е ранен преди три нощи, докато разчиствал земята за новата голяма защита. Осем часа го рязах и кърпих. Някой иска ли да бъде свидетел?

Шест билкарки и няколко ученички вдигнаха ръце. И въпреки това Лийша посочи възрастната жена, която се беше обадила.

— Билкарка Алса, нали така?

— Да — отвърна жената с недоверчив поглед.

Тя беше от бегълките билкарки, които бяха напуснали селцата след красиянското нашествие. Много от бежанците бяха станали разбойници, но за отчаянието им си имаше причина.

— Искате ли да дойдете да погледнете раната, моля? — попита Лийша.

Билкарката изсумтя, тропна с бастуна си по земята и се изправи. Рони отиде да ѝ помогне, но Алса я избута встрани и момичето благоразумно изостана, докато възрастната жена се затътри надолу към сцената на операционната.

Въпреки грубия си вид, билкарката Алса като че ли си разбираше от работата и опипа раната на Мейкън с твърда, но нежна ръка. После потърка палеца и показалеца си под носа, душейки замислено.

— Добра работа си свършила, момиче — каза най-после тя. — Момчето е извадило късмет и ще оживее. Но не виждам какво общо има това със споделянето на тайните ни с пустинните плъхове.

Тя посочи с бастуна си Аманвах. Младата дама’тинга стрелна с поглед пръчката, но запази спокойствие.

— Извадил е късмет и ще оживее — повтори Лийша. — И въпреки това ще минат месеци, преди Мейкън да може отново да ходи или да прехвърля трупи, без да кърви и да го боли. Седмици наред ще бъде на течна диета и може би никога повече няма да може да се бие или да върши тежка работа.

Тя махна на Аманвах, която пристъпи напред, стараейки се да спазва дистанция от Алса. После извади един извит сребърен нож.

— Ей, какво правиш? — тросна се Алса и вдигна бастуна си, готова да я удари.

Лийша я възпря с ръка.

— Моля за търпение, господарке — рече тя.

Алса я изгледа недоверчиво, но остана на мястото си, докато Аманвах умело разряза шевовете на Лийша, извади конците и ги хвърли настрани. После протегна ръка и Сиквах постави в шепата ѝ фина четка от конски косми и ѝ поднесе порцеланова купичка с мастило, в която да я топи.

Гърдите и коремът на Мейкън бяха гладко избръснати, осигурявайки гладка и чиста повърхност, върху която да работи Аманвах. Тя топна четката в мастилото, изцеди я на ръба на купичката и прецизно нарисува защити около раната. Работеше бързо и уверено, но въпреки това минаха няколко минути, преди да ги завърши. Когато приключи, раната беше оградена от два концентрични овала със защити.

След това Аманвах бръкна в торбичката си с хора, извади едно парче демонска кост, което приличаше на въгленче. Прокара го бавно над раната и защитите веднага засияха. Първо с мека, а след това с все по-ярка светлина. Двата овала като че ли се завъртяха в противоположни посоки, защитите светеха все по-ярко и по-ярко, докато на онези жени, които стояха най-близко, не им се наложи да закрият очите си с ръце.

Няколко секунди по-късно светлината угасна и Аманвах изтупа ръцете си от праха, в който се беше превърнала костта. Сиквах отново пристъпи напред и ѝ поднесе купа с топла вода и парче плат. Аманвах го взе, избърса внимателно засъхналата кръв и мастилото и отстъпи назад.

Из амфитеатъра се разнесоха ахкания. Всички можеха да видят, че виолетово-черната кожа на Мейкън беше станала бледорозова и раната беше изчезнала.

Алса избута Лийша встрани и бързо отиде да огледа воина; протегна ръка и започна да опипва, натиска, щипе и мушка плътта, по която не се виждаха никакви белези. Накрая вдигна глава и погледна към Аманвах.

— Това не е възможно.

— Всички неща са възможни, ако това е волята на Еверам, господарке — каза Аманвах. Тя се обърна и заговори на целия Събор: — Аз съм Аманвах, първа съпруга на Роджър асу Джесъм ам’Кръчмар ам’Хралупа. Ние сме красиянки, да, но моята сестра съпруга и аз вече сме от племето на Хралупата. Вашите воини са наши воини и затова всеки, който се изправи срещу алагаите, става задължение на дама’тингите. С помощта на магията на хора мнозина от онези, които е могло да умрат, ще бъдат спасени, а мнозина, които са останали сакати, ще могат да се бият отново. Утре вечер Мейкън ам’Орчард отново ще вдигне копието си и редом с братята си ще защитава провинция Хралупата. — Аманвах се обърна и погледна в очите билкарката Алса. — Ако ми позволите, ще ви науча и вие да го правите.

Отвън, на двора, Роджър не можеше да чуе какво говореха на Събора, но тренираното му ухо успяваше да различи гласовете и тона им, най-вече на Лийша. Часове наред я бе обучавал как да проектира гласа си пред публика като жонгльор. Лийша възприемаше добре уроците, особено когато можеше да изучава майсторските изпълнения на графа. Тамос можеше да говори с нормален тон на стоящите близо до него, без останалите да чуят и дума, и да проектира шепненето си в цялата стая. Обучени още от малки да заповядват, кралските особи от форт Анжие можеха да засрамят цяла театрална трупа.

Роджър лично беше виждал колко бързо учтивият тон можеше да се превърне в порицание. Чрез една съвсем лека промяна, без да се губи и капчица от вежливостта и без никой да се почувства обиден, можеше да се изрази неудоволствие така, че всички в стаята да знаят какво поведение очаква от тях лидерът им.

Сега гласът на Лийша звучеше по същия начин. Учтиво. Почтително. И напълно под контрол.

От нея щеше да излезе великолепна графиня, щом Тамос престанеше да се скатава и да обяви неминуемата женитба. Надяваше се да е скоро. Ако на тоя свят имаше някой, който да заслужава поне малко щастие, това беше Лийша Пейпър. Нощ, дори Арлен си беше намерил съпруга, а той беше по-луд и от стадо мустанги.

Операционната утихна и той видя пулсиращите светлини от представлението на Аманвах. Когато приключи, гласът на неговата дживах ка се извиси над Събора, отеквайки в амфитеатъра с помощта на могъщо заклинание.

Аманвах не се нуждаеше от обучението на Роджър. Дори обикновените красиянци можеха да съперничат на анжиерския кралски двор в драматичните представления, а там, където Тамос бе издигнат като принц на херцогство, неговата първа съпруга беше направена принцеса на света. Тя завърши речта си с такъв тон на окончателност, че Роджър очакваше скоро след това жените да започнат да излизат, но Съборът продължи още няколко часа, докато те изнасяха речи, обсъждаха и спореха каква форма да приеме новата Гилдия на билкарките. Лидерството на Лийша изобщо не беше поставено под въпрос, но жените имаха какво да кажат за останалото.

Роджър нямаше нищо против да чака, подрънквайки разсеяно на цигулката си, докато в главата му се въртяха мисли за Кендъл. За аромата ѝ, за таланта ѝ, за красотата ѝ. За начина, по който се целуваше.

Беше се случило само преди няколко часа, но вече му се струваше като сън.

„Но не е — помисли си той. — Наистина се случи. Утре Аманвах ще посети майката на Кендъл и Ядрото ще се отприщи.“

Нервите му се изопнаха и Роджър засвири приспивната песничка, която му пееше майка му, докато не се успокои.

„И без това не могат да те прогонят от града — помисли си той. — Ти си магьосникът с цигулката на Защитения. Хралупата се нуждае от теб.“

Но нали вече им беше дал Песента на Новолунието. Наистина ли все още се нуждаеха от него?

„Трябва да си поговоря насаме с Лийша — осъзна той. — Тя ще знае какво да правя. И без това има доста голям опит със скандалите.“

Когато Съборът най-после приключи и жените започнаха да излизат, той си пое дълбоко дъх. Съпругите му веднага се запътиха към него, пренебрегвайки втренчените погледи на другите жени, и тримата се отдалечиха с бърза крачка, докато не се озоваха на сигурно място в пъстрата карета.

— Да потегляме бързо — каза Аманвах. — Макар че се съгласих да обучавам тези жени на лекуване с хора, нямам никакво желание да търпя погледите им по-дълго, отколкото се налага. Като че ли аз съм виновна за това, че са проявили глупостта да избягат от страх пред величествената поява на баща ми.

— Това е твоята гледна точка — рече Роджър. — Съмнявам се, че те възприемат нещата по същия начин, след като са били прогонени от пожарите и убийствата.

— Всяка тренировка оставя белези и синини, съпруже — отвърна Аманвах. — Те ще го разберат, когато баща ми ги поведе към победа в Шарак Ка.

Роджър знаеше много добре, че няма смисъл да спори.

— С подобни приказки няма да си намериш никакви приятелки.

Аманвах го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Не съм глупачка, съпруже.

Роджър се почеса над веждата.

— Прости ми, дживах ка. Никога не съм си го помислял.

Той си мислеше, че сарказмът в гласа му ще му донесе неприятности, но както повечето кралски особи, и Аманвах прие думите му за чиста монета.

— Простен си, съпруже. — Тя кимна към стълбичката на каретата. Роджър все още не се беше качил вътре. — Може ли да тръгваме?

— Вие потегляйте — отвърна той. — Трябва да поговоря с Лийша.

Аманвах кимна.

— За да обсъдите Кендъл, разбира се.

Роджър примигна.

— … и ти не възразяваш?

Аманвах сви рамене.

— Господарката Пейпър се държеше като твоя сестра, когато уреждахме сватбата ни, съпруже, и говореше искрено и правилно. Ако искаш да се посъветваш с нея относно договора ти, това е твое право.

„Да се посъветвам за договора ми — помисли си Роджър. — Което означава, че може и да се пазари за зестрата, но сватбата ще се състои.“

— А ако тя ми каже, че изборът ми не е подходящ? — попита той.

— Една сестра има право да изказва подобни съмнения. — Аманвах го изгледа студено. — Дано обаче има добра причина за това, а не да го прави заради някаква си престорена зеленоземска скромност.

Роджър преглътна, но кимна. После затвори вратичката и отстъпи назад, а Аманвах разклати звънчето си и кочияшът потегли към ресторанта на Шаманвах.

Билкарките се разотиваха със собствените си карети или вървяха на групички по пътя, разговаряйки оживено, стиснали в ръце тефтерите, които Лийша им беше раздала на тръгване.

— Твърде стара съм, за да ставам наново ученичка — казваше една възрастна вещица, докато той се приближаваше.

Тя миришеше на тамян и чай, изсъхнал и застоял.

— Глупости — каза Лийша.

— Вече не съм толкова здрава, като преди — продължи жената, сякаш Лийша изобщо не се беше обаждала. — Не мога всеки ден да изминавам целия път до тук.

— Ще уредя да се провеждат уроци в твоето баронство — каза Лийша. — Имам ученици, които могат да те научат на основните неща в рисуването на защити и да ти помагат да обучиш свои ученици.

— Ядрото да ме вземе, ако тръгна да се уча от някакво си момиченце, което още не си е очервило превръзката — сопна ѝ се жената. — Не съм имала ученичка от десетина години. Оттеглих се още преди да дойдат красиянците.

Лийша я изгледа сурово.

— Времената са трудни за всички, билкарке, но ти ще започнеш да се обучаваш, ще си вземеш и ученички. Провинция Хралупата няма да изгуби и един живот само защото ти упорито не искаш да променяш живота си.

Жената се ококори, но мъдро реши да не противоречи повече. Лийша видя, че Роджър я чака, и се обърна към него, отпращайки жената с махване на ръката, както правеше херцогинята майка.

— Няма ли да се връщаш заедно със съпругите си? — попита тя.

— Трябва да поговоря с теб — каза Роджър.

Той също притежаваше школуван глас и тонът му ясно показа, че въпросът е сериозен.

Лийша си пое дълбоко дъх и леко потрепери.

— И аз трябва да поговоря с теб, Роджър. Мама направо ме побърква.

Роджър се усмихна.

— Създателю, как е възможно? Та това се случва само в дните, когато слънцето изгрява.

Лийша се изсмя нервно и Роджър се зачуди какво ли я е уплашило толкова. Тя даде знак на Дарси и Уонда да продължат да раздават тефтери и да се сбогуват с билкарките. Двамата с Роджър се запътиха към къщата ѝ.

Където ги чакаше Рена Бейлс.

— Крайно време беше — рече тя. — Вече почвах да си мисля, че ще трябва да те чакам цяла нощ да свършиш.

Лийша сложи ръце на хълбоците си. Вече се изморяваше лесно и споровете с всички упорити жени в Хралупата едновременно бяха изцедили цялата ѝ енергия и търпение. Единственото нещо, останало неизцедено, беше мехурът ѝ, който щеше да се пръсне. Не беше в настроение да се разправя с Рена и надутото ѝ самочувствие.

— Може би ако ме беше предупредила, че ще идваш, вместо да се промъкваш тайно в дома ми, Рена Бейлс, вероятно щях да те посрещна.

Тя наблегна на думата вероятно.

— Извинявай, че не уважих защитите ти — рече Рена. — Не исках останалите да ме видят.

— И защо не? — попита настоятелно Лийша. — След изчезването на Арлен само ти им даваш надежда, а после заминаваш за няколко седмици. Къде беше, Ядрото да те вземе?

Рена скръсти ръце.

— Бях заета.

Лийша изчака за подробности, но Рена просто я гледаше предизвикателно.

— Добре — намеси се Роджър, заставайки между тях. — Всички имат големи цици. Защо не спрете да си ги мерите и да седнем да поговорим? — Той бръкна в шарената си торбичка с чудеса и измъкна малко глинено мускалче. — Имам малко коузи да стопи леда.

— Нощ, само това ни трябва. — Лийша беше взела някои от най-лошите решения в живота си под влиянието на алкохола. — Моля, седнете. Аз ще пийна чай.

Рена вече беше взела мускалчето и отпи, отмятайки главата си назад. Лийша си мислеше, че след подобна глътка ще бълва огън, но Рена само леко се закашля и върна шишенцето на Роджър.

— Създателю, определено имах нужда от това.

Лийша сложи чайника на огъня и подреди чаши и чинийки на един поднос. Главата ѝ пулсираше от болка, но нищо не можеше да се сравни с натиска ниско долу в корема ѝ. Тя погледна към тоалетната, но не можеше да си позволи да изпусне нито дума. Също като Арлен, и Рена имаше навика да изчезва за миг, когато човек отместеше погледа си от нея.

— Радвам се, че си добре — тъкмо казваше Роджър, когато тя се върна при тях в дневната. — Когато не се появи по Новолуние, всички се уплашихме, че се е случило най-лошото. Истинско чудо е, че оцеляхме без теб.

— Мозъците нямаше да дойдат в Хралупата миналото Новолуние — каза Рена. — Имаха си друга работа.

— Каква работа? — попита Лийша. — Стига с тези капризи. Къде беше? Къде е Арлен?

— След тази вечер не очаквайте да видите никой от нас — отвърна Рена. — Хралупата ще трябва да се научи да се справя сама. Ние сме причината за появата на мисловните демони. Ние ги привличаме.

Лийша се втренчи в нея и остана така дълго време. Това определено беше добро обяснение за изчезването на Арлен. Ако привличаше вниманието на мозъците към Хралупата, той щеше да се отдалечи колкото се може повече от нея.

— Защо?

— Мисловните демони приемат цялата тая история с Избавителя също толкова сериозно, колкото и пастирите — отвърна Рена. — Умират си от страх. Наричат ни обединители. Такива, които стават по-силни, когато събират последователи. Нямаше да се откажат, докато не ни видят сметката, а вие не сте готови за такова демонско внимание. Трябва ви време да напълните Хралупата.

— Значи, Арлен уби Ахман и се скри? — попита настоятелно Лийша. — Какво ще им попречи сега да тръгнат след Тамос?

Рена махна презрително с ръка. Лийша се притесняваше за любовника си.

— Мозъците изобщо няма да обърнат внимание на графа, освен ако не се научи да изстрелва мълнии от задника си. — Тя се взря многозначително в тях. — Вие двамата, от друга страна, трябва да сте внимателни. Мозъците знаят кои сте. При сгода ще ви нападнат.

Лийша почувства как лицето ѝ се смрази. Роджър изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се подмокри.

— Откъде знаеш?

Рена отвори уста, но Роджър отвърна вместо нея.

— Тя е права. Сам го усетих по Новолуние. Щом излезех извън защитата, всички демони на полето се обръщаха едновременно към мен. Сякаш имах пламтяща мишена на гърдите си.

Лийша си представи стотици студени ядронски очи, вперени в нея и уязвимия живот, който носеше в себе си. Детето едва ли беше по-голямо от свитото ѝ кутре, но тя можеше да се закълне, че го усети как ритна. Мехурът ѝ крещеше, че иска да го изпразни, но тя стисна бедра и го пренебрегна.

— Значи, ще оставите Хралупата на милостта на демоните, ще си тръгнете и… какво? Ще се наслаждавате безгрижно на медения си месец?

— Ядроните не проявяват никаква милост, билкарке — каза Рена. — Ти би трябвало най-добре да го знаеш. Не ми казвай, че не ме е грижа. Никой не се е отнасял толкова мило с мен, колкото хралупарите. Това, че ме няма тук, не означава, че всяка ядронска нощ не се бия за тях.

— Тогава защо дойде? — попита Роджър. — Само за да ни кажеш, че повече няма да се върнете?

— Да — отвърна Рена. — Поне това ви дължа. Трябва да знаете, че помощ няма да дойде.

— Можеше просто да ми оставиш бележка — рече Лийша.

— Не мога да пиша — каза Рена. — Не всеки се е родил с богат татко и свободно време, за да научи буквите. Предполагам, че имате въпроси, така че ги задавайте бързо.

Лийша затвори очи, дишайки дълбоко. Рена беше способна да я вбеси дотолкова, че да не може да мисли. Можеше да попита направо дали Арлен е жив, но нямаше смисъл. Дори за миг не си бе помислила, че жената щеше да е толкова спокойна, ако той беше мъртъв.

— Кажи ми само едно нещо — рече тя.

Рена скръсти ръце, но зачака въпроса.

— Арлен уби ли Ахман? — попита Лийша.

Ръката ѝ се плъзна към корема, сякаш за да защити детето от отговора.

— И той няма да се върне — беше отговорът на Рена. — Не само хралупарите ще трябва да се защитават сами.

— Това не е отговор — тросна се Лийша.

— Казах ти да питаш — отвърна Рена. — Не съм казвала, че ще отговоря.

Непоносима жена. Лийша я изгледа студено.

— Защо двамата с Арлен имате сили и през деня, когато останалите нямат?

— А? — рече Рена.

— В тронната зала на графа ти победи Енкидо. Ударът му би трябвало да те парализира, но вместо това ти го запрати в другия край на стаята. Нито една жена с твоите размери не би могла да го направи без магия, но това стана посред бял ден. Как? Причината не е само в татуировките, нали?

Рена се поколеба, подбирайки внимателно думите си. Забавянето ѝ отговори ако не на първия въпрос на Лийша, то поне на втория.

Точно когато жената се накани да отговори, входната врата се отвори с трясък.

— Господарке Лийша! — извика Уонда.

Лийша откъсна очи от Рена само за миг, но когато отново погледна към нея, жената беше изчезнала.

— Създателю! — извика Роджър, скачайки на крака, защото също беше забелязал изчезването.

Миг по-късно Уонда влетя в стаята.

— Господарке Лийша! — Очите ѝ гледаха безумно, изпълнени с ужас. — Трябва веднага да дойдеш!

— Какво има? — попита Лийша.

— Красиянци — каза Уонда. — Красиянците са нападнали Лактън. Дърварите срещнали бежанци на пътя. Опитват се да ги доведат колкото могат, но ранените са много, а навън в нощта има и други.

— О, нощ! — въздъхна Роджър.

— Ядроните да ги вземат — изръмжа Лийша. — Прати бързоходци да настигнат билкарките и да ги върнат обратно в лазарета. Дърварите ще се съберат и искам с тях да отидат и доброволци. Ти и Дарси вървете с Гаред.

Уонда кимна и изчезна през вратата. Лийша почувства свеж полъх и се обърна. Край вратата се виждаше лека мъгла, почти незабележима допреди миг, която сега постепенно се сгъстяваше, придобивайки твърда форма.

И Рена отново застана пред тях. Лийша трябваше да се изненада, че я вижда да се разтваря и преоформя като Арлен, но незнайно защо това изобщо не я впечатли. Чакаха я по-важни неща.

— Каза, че Хралупата трябва да се защитава сама — рече тя. — Това включва ли и лактънците?

— Всяка секунда, която губим в разговори, е секунда, в която не търся хора на пътя — отвърна Рена. — Изпрати дърварите колкото се може по-бързо. Аз ще се погрижа за онези, които са най-далеч, докато пристигне помощта.

Лийша кимна.

— Създателят да те пази.

— И теб — отвърна Рена и се разтвори във въздуха пред очите им.

Известно време Роджър и Лийша стояха умълчани, докато накрая и двамата не заговориха едновременно:

— Трябва да отида до тоалетната.