Черепният трон

Глава 15 Защитените деца 333 г. СЗ, Зима

— Ядрото да ме вземе, ако ти позволя да сложиш мазните си пустинни ръце върху малкото ми момиче!

Лийша вдигна глава, заровила ръцете си във вътрешностите на мъжа, и видя едър лактънец и сина му, които се бяха надвесили със стиснати юмруци над дребничката Аманвах. Ученичките, които ѝ асистираха, се бяха свили от страх. Джизел също беше спряла работата си за миг, но не можеше да се откъсне от нея и да се намеси.

Аманвах не се смути.

— Ако не го направя, тя ще умре.

— Да, и кой ще е виновен за това? — извика момчето. — Вие, пустини плъхове, убихте мама и ни прогонихте в нощта.

— Не ме обвинявай за това, че си страхлив и не си успял да защитиш сестра си — отвърна Аманвах. — Дръпни се настрани.

— Ядрото да ме вземе, ако го направя — каза мъжът, като я хвана за ръката.

Сиквах пристъпи напред, но синът му отстъпи встрани, за да ѝ препречи пътя.

Аманвах погледна надолу така, сякаш бе размазал фъшкии по бялата ѝ роба, която все още беше идеално чиста въпреки часовете, прекарани в хирургията заедно с Лийша. След това ръката ѝ се изстреля нагоре, уви се около гигантския бицепс на мъжа и се заби в подмишничната ямка. Тя отстъпи назад, като се обърна леко настрани, и усука ръката му зад гърба. Повдигна я леко нагоре и мъжът изрева от болка.

Аманвах го изтласка встрани от операционната маса и го поведе към сина му. Един добре премерен ритник накара момчето да залитне към вратата, а красиянката избута крещящия мъж след него.

Когато вратата се отвори, тя пусна ръката на лактънеца и с шут в слънчевия сплит изхвърли и двамата навън, като единият се стовари върху другия. Десетките жени, които се занимаваха с ранените, ги гледаха стреснато.

Лийша се обърна към Рони.

— Върви и намери възможно най-едрите дървари. Сложи ги на пост от двете страни на вратата и им кажи, че ще им откъсна проклетите глави, ако вътре влезе някой друг, освен пациентите и билкарките.

— Някой трябва да внася ранените — каза Рони. — Повечето дървари вече са излезли в нощта.

— Като приключа тук, ще намеря няколко помощници — отвърна Лийша. — Отивай.

Рони кимна и изчезна. Аманвах вече работеше върху момичето, което беше изпохапано от полски демони. Това не бяха първите лактънци, които губеха контрол при вида на робата и тъмната кожа на Аманвах, но хората трябваше да го преглътнат — заедно с няколко зъба, ако беше необходимо.

Ръцете не достигаха, макар в Хралупата да се намираха почти всички билкарки. Учениците можеха да наместват кости и да зашиват рани, но малцина знаеха как да правят разрези на пациентите си, а още по-малко как да изцелят онова, което откриваха вътре. Аманвах беше най-добрият полеви хирург, когото Лийша беше виждала някога. Не можеше да си позволи да я отпрати.

Настъпи временно затишие, докато чакаха следващата вълна. Лийша довърши работата си и остави Кейди на ученичките, за да зашият раната. Разкърши гърба си, докато излизаше от хирургията. Допълнителната тежест, която носеше, изобщо не облекчаваше дългите часове, които прекарваше наведена над операционната маса.

В голямата стая на лазарета цареше хаос. Бежанците бяха започнали да пристигат преди повече от седмица, но потокът от ранени не секваше, докато патрулите от дървари и Дървени войници продължаваха да прибират групичките хора от пътя и да ги насочват към Хралупата. Някои от тях бяха прекарали по няколко дни на пътя и бяха напълно изтощени; други бяха ранени по време на нападението или от демони по пътя.

След вълната от бежанци от Райзън и загубите по Новолуние, хралупарите бяха свикнали да въвеждат ред в хаоса.

Встрани двамата лактънци седяха върху багажа си, опрели ръце върху коленете си, и се взираха в пода. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка, но това ѝ напомни, че други се чувстват много по-зле.

Лийша разбираше гнева на бежанците към Аманвах. Самата тя го бе изпитвала. Нападението им над Пристан беше твърде добре изпълнено, за да е продукт на внезапно вдъхновение. Ахман го беше планирал през цялото време, дори докато я беше съблазнявал.

Онази част от нея, която се чувстваше ядосана и наранена, се надяваше, че Арлен наистина го е убил.

Тя отиде при мъжете. Бащата дори не вдигна глава да я погледне, докато тя не се озова точно пред тях. Синът продължи да се взира в пода.

— Дъщеря ти ще се оправи — рече Лийша. — Всички ще се оправите.

— Благодаря ти, билкарке — отвърна бащата, — но не мисля, че изобщо нещо ще се оправи. Ние изгубихме… всичко. Ако Кейди умре, не знам какво ще…

Разтърси го ридание.

Лийша постави ръка на рамото му.

— Знам как се чувстваш, аз също съм го преживяла. Повече от веднъж. Както и всички останали хралупари.

— С времето преминава. — Стела Ханджийката се появи, бутайки количката с вода. Тя им раздаде по една чаша и измъкна едно грубо одеяло. — Времето застудява. В лагера има топлинни защити, но те работят само през нощта. Дадоха ли ви номер на парцела?

— Ами… — рече мъжът. — Момчето отпред каза нещо…

— Седем — обади се синът му, без да отмества очи от пода. — В седми парцел сме.

Стела кимна.

— Полето на Полък. Как се казвате?

— Марсин Пийт. — Мъжът кимна към сина си. — Джак.

Стела записа нещо в тефтера си.

— Кога сте яли за последен път?

Мъжът я погледна безизразно, след което поклати глава.

— Джобовете ми са празни.

Стела се усмихна.

— Ще кажа на Калън да донесе хляб, докато чакате новини.

— Създателят да те благослови, момиче — каза мъжът.

— Виждаш ли? — рече Лийша. — Нещата вече се оправят.

— Да — отвърна момчето. — Мама я няма, къщата ни е на пепел, а Кейди ще умре от демонска треска. Но ние имаме одеяло, значи, всичко е страхотно!

— Ей, прояви малко благодарност! — сопна му се Марсин и го плесна през врата.

— Ще има и друго, освен одеялото и хляба — каза Лийша. — Здрави мъже като вас веднага може да започнат работа, да режат дървета и да строят домове в някоя от новите великозащити.

— Платена работа — отбеляза Стела. — В началото ще са кредити за храна, но след това ще получавате по пет клата дневно на човек.

Лийша се намръщи, но новите пари бяха точно онова, от което се нуждаеха хората, и се разпространяваше сред бежанците по-бързо, отколкото можеха да ги печатат.

Марсин поклати глава.

— Нощес, когато демоните преминаха през защитите ни, реших, че това е краят. Но трябва да вярвам… Избавителят нямаше да ни спаси без причина.

Думите му накараха Лийша и Стела да се вторачат в него.

— Видял си Избавителя? — попита Стела.

Мъжът кимна.

— Да. И не само аз.

— Беше просто проблясък от защитна светлина — каза Джак.

— Да — съгласи се Марсин, — но по-ярка от онази, която излъчват моите набързо надраскани защити. Чак ме заболяха очите от нея. После видях една ръка.

— Може да е било каквото и да е — рече Джак.

— Каквото и да е не може да замрази огнения демон, който захапа Кейди — отвърна Марсин. — Или да подпали оня дървеняк, че да можем да стигнем до дърварите на пътя.

Лийша поклати глава. Не за пръв път чуваше за подвизите на Рена, но досега никой не беше виждал нещо повече от прелитаща сянка или късче защитена кожа.

„Как ли го прави?“, запита се тя. Рисуването на защити във въздуха и разтварянето като пушек, изминаването на няколко мили за времето, нужно на човек да си поеме дъх. Това не можеше да се обясни единствено със защитените татуировки. Уонда ставаше много силна през нощта, но не можеше да прави такива неща, а способностите ѝ винаги изчезваха след изгрев-слънце.

— Кълна се в слънцето — казваше Марсин. — Избавителят спаси мен и семейството ми.

— Разбира се — рече Стела. — Избавителят е някъде там и ни пази.

Лийша издърпа момичето встрани, за да не я чуят мъжете.

— Не давай такива обещания. Знаеш много добре, че Арлен Бейлс не може да е на няколко места едновременно. Хората трябва да се научат сами да се пазят.

Стела направи реверанс.

— Да, господарке, всичко е добре и слънчево, когато си дървар с ръце като пънове или красиянска принцеса, която може да размятва мъжете из стаята като кукли. Но какво може да направи едно хралупарско момиче като мен?

„Какво, наистина?“, запита се Лийша. Стела беше достатъчно здрава, но дребна и слабичка. Момичето помагаше доколкото може, но беше право. То не бе създадено за битка.

— Щеше ли да се биеш, ако можеше? — попита Лийша.

— Да, господарке — отвърна Стела. — Но дори дядо да ми позволи, единственото, което мога, е да стрелям с арбалет.

— Ще я видим тая работа — рече Лийша.

— Господарке?

— Съсредоточи се върху работата си — каза Лийша. — Пак ще поговорим.

Вратата на лазарета се отвори с трясък. Вътре влетя Уонда Кътър, преметнала през раменете си по един възрастен мъж, а трети носеше под мишница. Беше навила ръкавите си и защитите леко сияеха.

Хората в стаята започнаха да я сочат и да си шепнат. Уонда улови погледа на Лийша и извинително сви рамене.

— Нямах друг избор, господарке — каза тя, когато останаха насаме. — Стрелите ми свършиха, а демонът се беше засилил към тях. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да умрат?

— Разбира се, че не, скъпа — отвърна Лийша. — Постъпила си правилно.

— Сега целият град говори за това — рече Уонда. — Наричат ме твое защитено дете.

— Стореното — сторено — каза Лийша. — Не го мисли. Не можем да се крием вечно, а аз научих достатъчно, за да започна да разширявам експеримента.

— А? — попита Уонда.

Лийша кимна към защитите по ръцете ѝ, които продължаваха леко да сияят.

— Сиянието ще угасне, когато спадне адреналинът ти. Дишай спокойно, докато се разсее, след което иди да потърсиш доброволци. Помниш ли какво ти казах да търсиш?

— Да, господарке.

Уонда вече бе започнала да диша спокойно и ритмично.

— И, Уонда? — Лийша кимна към другия край на стаята. — Започни със Стела Ханджийката.

Слънцето изгря и Уонда изчака светлината да достигне до двора, преди да слезе от верандата и да започне бавно ежедневния си шарукин. Сутринта беше студена, но тя носеше само лека риза, която разкриваше под слънчевата светлина колкото се може повече от защитената ѝ кожа.

— Как се чувстваш днес? — попита Лийша.

— Защитите сърбят, когато слънцето ги огрее сутрин — отвърна Уонда.

— Сърбят?

— Жилят. Като че са ме шибали с коприва. — Уонда бавно издиша, докато променяше позата си. — Но ти не се тревожи, господарке. Това трае само минута-две. Понася се.

— Да — отвърна Лийша. — Изобщо нямаше да се сетя да те огледам.

— Не си губи времето за всяка болка, господарке — рече Уонда. — Теб не съм чувала да се оплакваш, а ти си преживяла повече от всички ни.

— Трябва да ми казваш тези неща, Уонда — каза Лийша. — Особено сега трябва да ми казваш всичко. Магията ти влияе и трябва да сме сигурни, че е безопасна, заради всички останали.

„И заради мен — помисли си тя. — И бебето ми.“

— Повече от седмица не си лягала — каза Лийша.

Малцина от дърварите бяха спали. Където бежанците по пътя бяха нападани от най-голям брой демони, там се появяваха Уонда и Гаред, заедно с първите дървари, онези, които се бяха изправили редом с Арлен в Битката за Хралупата на дърваря. Нощем защитите, изрязани в копитата на конете им, буквално изяждаха милите, докато те преследваха групите демони, нападащи бежанците, и ги унищожаваха, преди да успеят да нанесат своя удар. Денем помагаха на бягащите лактънци да стигнат до защитените лагери, които бяха построени край пътя.

— Ти също, господарке — отбеляза Уонда. — Не си мисли, че като ме няма, не те наглеждам. Момичетата ми казаха, че откакто всичко това започна, не си дремвала за повече от няколко минути. Магията влияе и на теб.

Което си беше чистата истина.

— Така е. — Лийша съвсем леко втвърди тона си. — През последната седмица използвах повече хора магия, отколкото през предишните няколко месеца. Не ми влияе толкова силно, колкото на теб, след като изрисувах кожата ти, но въпреки това имам някаква представа през какво преминаваш. Чувствам се…

— Сякаш можеш да слезеш право в Ядрото и да сриташ задника на Майката на демоните.

Лийша се засмя.

— Не бих се изразила толкова цветисто, но да. Магията преминава през теб и отмива умората.

Уонда кимна.

— На зазоряване се чувстваш така, сякаш си спал цяла нощ и си изпил цяла кана кафе. Даже по-добре. Като изопнат лък, готов да стреля.

— Ти през цялото време ли държиш лъка си опънат? — попита Лийша.

— Разбира се, че не. — Уонда спря с упражненията и погледна към Лийша. — Това ще съсипе добрия лък.

— Не е нормално да караш дълго време без сън — рече Лийша. — Може и да не сме изморени, но аз чувствам, че губя нещо. Без сънищата, в които да се скрия…

— … целият свят започва да се чувства като едно цяло — довърши вместо нея Уонда. — Да.

— Отивам да ти сваря отвара от небесниче и тъпчиплевел — каза Лийша. — Ще те отнесе поне за осем часа.

— Ами ти? — попита Уонда.

— Ще спя довечера, след като ги изведеш — обеща Лийша. — Честна дума.

Уонда изсумтя и се върна към упражненията си. Лийша се зачуди как ли се отразява магията на Арлен или дори на Рена. Дали през последните месеци изобщо бяха спали нормално? Кога бяха сънували за последен път?

Боеше се от отговора. „Вероятно и двамата са луди като кукувици.“

Уонда довърши упражненията си и двете влязоха вътре. Уонда свали дървената си броня от закачалката и приготви инструментите си за полиране. Бронята беше подарък от майката на Тамос, херцогиня Арейн, и Уонда я ценеше почти толкова, колкото лъка и стрелите, които ѝ беше дал Арлен. Всяка сутрин лъскаше оръжията и бронята с такава любов, както майка къпе детето си.

Лийша се възползва от възможността да кипне вода в канчето и да го отнесе в банята. Изгриза за нула време един сухар, съблече се и набързо се изми, преди да се преоблече в чисти дрехи.

Пое си дълбоко дъх. Скоро щеше да стане по-лесно. Потокът от бежанци продължаваше, но ръката на Хралупата се протягаше все по-надалеч и вече срещаха хора, водещи живи животни и натоварени с храна. Няколко града провеждаха организирани евакуации под защитата на дърварите.

Хралупата щеше да поеме и тях, но това ставаше много по-лесно, когато хората идваха като заселници, понесли храна и имущество, а не като първата вълна изтощени бежанци, които носеха само ранените си.

Тази вечер можеше да си позволи да поспи. Може би. Но младите доброволци вече се събираха в двора ѝ, учениците ѝ проверяваха силата и рефлексите им и ги разпределяха на групи. Когато Лийша и Уонда се появиха на вратата, бърборенето на младите хралупари утихна до възбуден шепот.

Всички доброволци бяха под и малко над двайсетте, хралупари, които бяха поискали да се присъединят към дърварите, но бяха отхвърлени по една или друга причина. Един имаше проблеми с дишането. Друг имаше нужда от лещи, за да вижда. Някои просто не бяха или достатъчно едри, или достатъчно силни, за да издържат напрежението.

„Разрастваща се класа от кхафити, ако не действаме внимателно“, помисли си Лийша.

— Те ме зяпат — рече Уонда.

— Аха — съгласи се Лийша. — Поне веднъж да почувстваш какво е. За тези деца ти все едно си Защитеният.

— Не се шегувай с Избавителя — каза Уонда.

— Ние всички сме Избавители — отвърна Лийша. — Това са негови думи. Твоята работа е да вдъхновиш тези деца така, както той вдъхнови теб. Светът се нуждае от всички Избавители, които може да получи.

— Тогава защо да не защитим дърварите и шарумите? — попита Уонда. — Защо само отхвърлените?

— Все още само изпробваме — отвърна Лийша. — Трябва ни малка група, която да можем да контролираме, за да проверим как работи процесът, преди да го приложим върху мъже с размерите на дърво.

Групите бяха три. Стела беше включена в едната от тях. Чичо ѝ Кийт, който беше само с няколко години по-голям от нея, беше в другата. Никой от участниците не можеше да бъде определен като цвета на воинството на Хралупата.

Първата дузина, включваща Калън Кътър, син на приятелката ѝ Бриана, щеше да получи специално изработени копия, които Лийша лично беше защитила. Те имаха къси дръжки и дълги, защитени остриета, направени така, че да източват магията от ядроните към човека, който ги държеше.

Втората групичка щеше да получи оръжия, които изглеждаха също като първите, но съдържаха късчета хора, облечени в защитено сребро. Копията щяха да задържат ограничено количество енергия в себе си както през нощта, така и през деня и щяха да се презареждат след изхабяването ѝ.

И накрая групата на Стела, най-желаната от всички, щеше да се сдобие със защити по кожата и да се обучава в шарусахк с Уонда.

Изпитанията щяха да продължат месеци, но ако хипотезите на Лийша се окажеха правилни, при следващата поява на демонските князе те щяха да разполагат с армия от Избавители.

Нейните защитени деца.

— Ето, готово.

Когато Лийша завърши последната защита на кожата на Стела, навън вече се беше стъмнило. Останалите чакаха заедно с Уонда в двора и се наслаждаваха на оръжията и кожата си. Всички знаеха, че скоро ще излязат в нощта, където много воини бяха отишли и не се бяха върнали повече.

Във въздуха се усещаше нарастващо въодушевление. Вероятно беше да загинат, да, но това беше и възможност да си отмъстят, да покажат на Хралупата, че също са полезни. Никой от тях не можеше да стои спокойно на мястото си, пристъпваха от крак на крак или крачеха из двора в очакване Стела да се появи, за да започнат.

Лийша я освободи, като изпрати момичето с поглед през защитените си очила. Дворът беше облян с магия, която бе почти невидима за невъоръженото око. Някои защити бяха направени да сияят, осветявайки двора, но други пулсираха със сила, която не можеше да бъде видяна без защитено зрение.

Тя видя как енергията се спусна до глезените на Стела, както бе започнала да прави и при останалите. Танцуваше по нарисуваните по краката ѝ защити, обвиваше тялото ѝ и се стичаше по ръцете и главата така, сякаш сърцето ѝ изпомпваше магия, а не кръв. Стоящите в двора защитени деца сигурно вече изпитваха познатото усещане. Първоначално щяха да се чувстват така, сякаш бяха изпили силен стимулиращ чай, след това щеше да дойде приливът на адреналин. Съвсем скоро след това сетивата им щяха да се отворят, обърквайки ги с милионите миризми и шепоти, дочути от цяла миля разстояние. Щяха да се усещат като смачкани, докато собствените им мисли не започнеха да препускат много по-бързо.

Тогава щяха да се почувстват неуязвими.

— Това тук — Уонда вдигна една дълга метална тръба с прикрепена към единия ѝ край примка от плетено метално въже — е красиянско оръжие, наречено примка за алагаи. — Тя преметна примката върху коневръза, стегна я веднага и дръпна. — Всеки да отиде и да си вземе по една. Поставила към капани за ядрони в Гората на билкарките. Ще ги използваме, за да извлечем демони навън и да ги използваме за тренировки.

— Ей, просто ей така ли? — попита Кийт. — Няма ли първо, знам ли, да потренираме малко в двора, преди да излезем голи в нощта?

Останалите замърмориха одобрително.

Усмивката не слизаше от лицето на Лийша. Голи в нощта, наистина. Лийша беше осеяла целия си имот с великозащити и защитени пътеки. Децата може и да си мислеха, че са сами навън с демоните, но всъщност щяха да са защитени почти през цялото време.

Важното беше да осъществят контакт с демоните колкото се може по-скоро, а усещането за непрекъсната опасност щеше да ги държи нащрек. Това не беше игра.

Чувстваше се като в сън, докато изпращаше с поглед Уонда и децата. Светът беше започнал да се накъдря по краищата. Погледът ѝ беше все така остър, дори и след десетте часа непрекъснато рисуване на защити. Болката в слепоочието ѝ пулсираше и ѝ причиняваше гадене, но тя се беше превърнала в почти постоянен спътник и Лийша се беше научила да се изключва от нея.

Но когато и последното дете изчезна в нощта, тя започна да запълва празнотата с образи. Калън Кътър крещеше, зовейки майка си, докато кръвта му бавно изтичаше от раните. Бриана никога повече нямаше да ѝ проговори. Нито пък Смит, ако нещо се случеше със Стела или Кийт. В съзнанието ѝ проблесна образът на демон, който отхапва главата на Стела. Сърцето ѝ удари още няколко пъти, преди тялото ѝ да осъзнае, че е мъртво. Щеше да изригне фонтан от кръв.

Тя тръсна глава, прогонвайки видението, и разтърка очите си с ръце. Най-после. Най-после щеше да успее да поспи, иначе щеше да полудее. Дори в този миг Арлен, Ахман и Тамос да влезеха едновременно в двора ѝ и да започнеха да се бият за ръката ѝ, тя пак щеше да отиде да си легне.

Запъти се към вратата с уверена крачка, но в съзнанието си вече беше облякла нощницата си и духаше свещта. Леглото я чакаше топло и меко.

— Господарке Лийша! — разнесе се безумен вик някъде отзад.

Лийша не разпозна гласа, но тонът беше пределно ясен. Това бе човек, който нямаше да се откаже, докато не поговорят.

Тя си пое дълбоко дъх, преброи до пет и мислено си облече робата. Усмивката отново грееше на лицето ѝ, когато се обърна с лице към жената, разпознавайки я веднага след часовете, които бе прекарала край леглото на дъщеря ѝ в лазарета. Беше Люси Мотовилка, майката на Кендъл.

Мотовилка не беше истинска фамилия, а прякор, който просто ѝ залепна, след като чирачката на предача така и не се научи да върти вретеното. Люси беше много мила, но иначе с нищо не забележима жена, която някак си беше успяла да създаде изключителна дъщеря.

— Не е ли малко късно за посещения, Люси? — попита Лийша.

Люси приклекна в реверанс.

— Простете, господарке. Нямаше да ви притеснявам, ако не беше важно. — Тя преглътна едно ридание. — Просто не знам към кого друг да се обърна.

В съзнанието си Лийша съблече робата и отново нахлузи роклята. Въздъхна шумно, отиде до жената и я прегърна.

— Успокой се, дете — рече тя, макар Люси да беше няколко години по-възрастна от нея. — Едва ли е чак толкова зле. Ела вътре, ще сложа чая.

Люси не спираше да хлипа в дневната на Лийша. Билкарката седна в люлеещия се стол на Бруна, увита в шала на възрастната жена. Няколко пъти очите ѝ се затваряха и само клюмването на главата ѝ я сепваше и пробуждаше отново.

Най-накрая лекото успокоително, което Лийша беше сипала в чая на жената, подейства и тя се успокои.

— Добре, Люси — каза тя. — Радвам се, че ме посети, но е време да се върнем на въпроса.

Люси кимна.

— Простете, господарке. Просто не знам…

— … какво да правя. Да, вече ми го каза. — Лийша почти бе изгубила търпение. — За какво се отнася?

— За Кендъл и онези красиянски вещици! — почти изпищя Люси.

Лийша я изгледа с любопитство.

— Кой? Аманвах и Сиквах?

— Да, знаете ли какво направиха те? — попита настоятелно Люси.

— Сигурна съм, че не знам — каза Лийша, макар да имаше някакви подозрения. — Защо не пийнеш още малко чай и да започнеш отначало.

Люси кимна, сръбна шумно от чашата си и въздъхна треперливо.

— Дойдоха при мен днес следобед. Казаха, че искат да купят Кендъл от мен. Да я купят! Като някоя проклета овца!

— Да я купят ли? — попита Лийша, макар да знаеше отлично какво има предвид жената.

— Като курва за оня изядрен Роджър — отвърна Люси. — Като че ли две съпруги не са достатъчни за това изчадие. Иска и моята сладка Кендъл да добави в своя харем. Планира да я заплоди като някоя крава, както се изразиха те.

— Красиянците не са особено… деликатни в тези въпроси — рече предпазливо Лийша. — За тях бракът е договор, но когато преговорите приключат, те приемат клетвите си също толкова сериозно, колкото и ние. Сигурна съм, че не са искали да те обидят.

— Пука ми какво са искали — тросна се Люси. — Казах им, че Роджър ще получи Кендъл само през трупа ми.

„Лош избор на думи.“

— Двете пачаври се врътнаха със сумтене, сякаш аз съм се държала грубо с тях — продължи Люси. — Двайсет минути по-късно ми цъфва Кендъл и през плач ми вика, че ще се омъжи за Роджър и край. Казах ѝ, че никой пастир няма да сложи ръка на Канона и да я закълне като трета съпруга на някой мъж, и знаете ли какво ми отвърна тя?

— Кажи ми — въздъхна Лийша.

— Каза, че не ѝ пука. Каза, че Канонът и пастирите могат заедно да се продънят в Ядрото. Каза, че ще се закълне пред Еведжака…

— Евджаха — поправи я Лийша.

— Книгата на греха — възрази Люси. — Кендъл винаги си е харесвала Роджър, но не по този начин. Момичето си е изгубило ума! И без това е лошо, че тия красиянски пачаври отклониха с магиите си Роджър от пътя на Създателя, но аз няма да им позволя да ми отнемат дъщерята.

— Може и да нямаш избор — каза Лийша.

Люси я погледна сепнато.

— О, нощ, господарке, да не би да го одобряваш?

— Разбира се, че не. — Лийша вече обмисляше как точно да смъмри Роджър. — Но Кендъл е голяма жена и е в правото си сама да избере по кой път да поеме.

— Не мисля, че щяхте да го приемете толкова спокойно — рече Люси, — ако се пазаряха за вашата дъщеря като за някоя кокошка носачка.

Лийша повдигна вежда и Люси се сепна, спомняйки си внезапно, че говори с бъдещата графиня на Хралупата, за която красиянците също се бяха пазарили. Тя не издържа погледа ѝ и наведе глава, опитвайки се да скрие лицето си в чашата за чай. Пое твърде голяма глътка и се закашля.

— Не исках да ви обидя, господарке. Естествено, че ме разбирате.

— Смея да заявя, че да — рече Лийша. — Ще говоря с Роджър и Аманвах колкото се може по-скоро и после отново ще те повикам.

— Благодаря ви, господарке.

Люси скочи на крака, поклони се притеснено, докато излизаше от стаята, след което се обърна и изчезна.

— Да не си си изгубил изядрения ум?

Лийша се беше увила в шала на Бруна, което никога не беше добър знак.

Роджър въздъхна шумно и закачи защитното си наметало до вратата. Лицето на Лийша пламтеше и той знаеше от опит, че в такива случаи най-добре беше да си затрае. Обикновено тя бързо се усещаше, че се държи неблагоразумно. Поне когато разговаряше с него.

Чудеше се защо изобщо се беше плашил от нея. След Аманвах, общуването с Лийша Пейпър беше като разходка по огрения от слънцето градски площад.

Остави кутията с цигулката си до вратата; беше я затворил плътно, за да не може съпругата му да подслушва. Чувстваше се гол без наметалото и цигулката, но точно за да не го обсебят напълно, трябваше от време на време да ги оставя настрани.

„Не позволявай на номера да ти влезе под кожата — беше казал Арик, — защото тогава ще правиш само него до края на живота си. Предпочитам да се продъня в Ядрото, отколкото да разказвам едни и същи смешки всяка нощ, докато не умра.“

Без да обръща внимание на агресивните поза и тон на Лийша, той отиде в дневната и се настани в любимия си стол. Вдигна краката си на табуретката и зачака. Миг по-късно Лийша влезе, сумтейки, в стаята и седна на стола на Бруна. Не му предложи чай.

„О, нощ, сигурно е бясна“, помисли си Роджър.

— Люси те е посетила, а?

Беше го предположил, след като Лийша го повика посред нощ. Не че спеше много нощем. Малцина хралупари го правеха всъщност. Защитената светлина озаряваше улиците и пътеките, доказателство, че всички се намират в безопасност от ядроните. Хората възприеха новооткритата свобода в пълния ѝ смисъл и сега улиците бяха пълни денонощно. Пазарът на Шаманвах и смесеният магазин на Смит вече работеха и нощем.

— Разбира се, че дойде — сопна му се Лийша. — Някой трябва да ти набие малко здрав разум в главата.

— Значи, сега си ми майка, така ли? — попита Роджър. — Работата ти е да ми бършеш задника, като го изцапам, и да ме шляпаш, когато съм лош? — Той се изправи, преструвайки се, че разкопчава колана си. — Ако искаш ей сега ще ти легна на коленете и да приключваме?

Лийша закри очите си с ръка, но намръщената ѝ физиономия се беше стопила.

— Роджър, дръж си гащите запасани или ще ти пръсна една доза пипер!

— Това е най-хубавият ми панталон! — възмути се Роджър. — Чувам, че предпочиташ току-що отрязани шибалки. Дървесният сок не може да се изчисти от коприната.

— Никого не съм шибала през живота си!

Лийша се опитваше да скрие усмивката си.

— И аз ли съм виновен за това? — Роджър се почеса по главата. — Бих могъл да ти давам насоки вероятно, но ми се струва твърде странно да учиш някой как да те шиба с пръчка.

Лийша сподави смеха си.

— Ядрото да те вземе, Роджър, това не е шега!

— Да — съгласи се той. — Но и пробивът по Новолуние не беше. Сега никой не кърви и нищо не гори, така че няма причина да не се държим цивилизовано. Аз съм ти приятел, Лийша, не подчинен. Пролял съм също толкова кръв за Хралупата, колкото и ти.

Лийша въздъхна.

— Прав си, разбира се. Извинявай, Роджър.

— Ей! — Очите на Роджър се ококориха като паници. — Да не би Лийша Пейпър току-що да призна, че е сбъркала?

Лийша изсумтя и се изправи.

— Можеш да го разказваш на внуците си. Ще направя чай.

Роджър я последва в кухнята и извади две чаши, докато тя слагаше каната на огъня. Той задържа своята в ръка. Господарката Джеса — мадам в бордея на херцог Райнбек, където Роджър бе прекарал голяма част от ранните си години — го бе научила, че не бива да се доверява на билкарките, които винаги могат да подхвърлят нещо в чая му.

„Дори на мен, Роджър — беше му казала Джеса, намигвайки. — О, нощ, особено на мен.“

Лийша сложи ръка на хълбока си и се облегна на масата, докато чакаха каната да заври.

— Едва ли си очаквал всички да приемат спокойно това, че вземаш Кендъл за своя трета жена. Две не ти ли стигат? Нощ, тя е само на шестнайсет!

Роджър завъртя очи.

— С цели две години по-малка от мен. Демонът от пустинята е с колко, дузина по-голям от теб? Кендъл поне не се опитва да пороби всички на юг от Хралупата.

Лийша скръсти ръце, показвайки, че Роджър я е засегнал.

— Ахман го няма, Роджър. Той няма нищо общо с това нападение.

— Отвори си очите, Лийша — рече Роджър. — Само защото един мъж кара пръстите на краката ти да се свиват, не означава, че той е Избавителят.

— Я виж ти, кой го казва! — сопна му се Лийша. — Само преди един сезон безценните ти малки женички се опитаха да ме отровят, Роджър. Но те ти изпразниха семенните торбички и ти набързо се ожени за тях, без да те интересува мнението ми.

Роджър инстинктивно се накани да отговори, но Лийша Пейпър можеше да бъде упорита като каменен демон, ако се опиташе да заклещи рога в нейните. Затова отговори с тих и спокоен глас.

— Така е. Пренебрегнах съвета ти и направих онова, което ми се стори редно. И знаеш ли какво? Изобщо не съжалявам. Не ми трябва разрешението ти и да се оженя за Кендъл.

— Трябва ти пастир — рече Лийша. — Ще ти бъде по-лесно да намериш снежна топка в Ядрото.

— Думите на пастирите не означават нищо за мен, Лийша — рече Роджър. — Никога не са значели. Хейс не признава и Сиквах. Да не мислиш, че сме си изгубили съня заради това?

— А Люси? — попита Лийша. — И нея ли смяташ да пренебрегнеш?

Роджър сви рамене.

— Това си е работа на Кендъл. Достатъчно голяма е, за да се обещае, независимо дали майка ѝ го иска, или не. Добре, че не го одобрява. Така няма вероятност да се премести да живее при нас.

— Значи, смяташ да го направиш? — попита Лийша. — Някога казваше, че бракът е за глупаци. Сега се жениш на всяка крачка.

Роджър се подсмихна.

— Опитах се да говоря с теб за това. В нощта на Събора, помниш ли? Но тогава се появи Рена…

— И заедно с нея по-големи неприятности — съгласи се Лийша.

— Първоначално си имах своите съмнения — рече Роджър. — Никога не съм мислил за Кендъл по този начин. Честна дума. — Той погледна към ръцете си, опитвайки се да намери начин да изрази чувствата си. Можеше да го направи лесно с цигулката, нотите винаги му се бяха удавали по-добре от думите. — Това, което притежавам… — Жалко начало. — Тази… връзка с демоните, начин, по който им влияя с музиката си и който двамата с Арлен очаквате да мога да преподавам… Кендъл е единствената, която го владее. Жонгльорите, дори Аманвах и Сиквах, могат да следват водача и да имитират нотите, но те не го… чувстват като Кендъл. Когато двамата с нея свирим заедно, се получава интуитивно и интимно, също като в брака. А когато сме четиримата заедно, резултатът е проклет хор от серафими. — Той се усмихна. — Напълно естествено е да искам да я целуна.

— Ами целувай! — каза Лийша. — Нощ, натискайте се като полудели. Това касае само вас и жените ти. Но брак…

— Казах ти, че нямаме нужда от благословията на пастир — отвърна Роджър. — Кендъл е моя ученичка. Естествено е да живее с нас. Скоро ще получи и разрешителното си за жонгльор и тогава ще поканим Люси да остане при нас. Със сигурност ще ѝ е по-добре, отколкото в онази колиба, която делят жените.

— Мислиш ли, че никой няма да забележи? — попита Лийша.

— Естествено, че ще забележат. Всички ще говорят за това. Роджър и неговият харем. Сам ще разпространя слуха.

— Защо? — попита Лийша. — Защо викаш скандала?

— Защото той ще избухне независимо дали ми харесва, или не — отвърна Роджър. — Аманвах и Кендъл сключиха сделката още преди да се усетя какво става и само един глупак би я отхвърлил. Така че нека хората поклюкарят и ще свикнат. Ще ги накарам да ме обичат въпреки това, така че, когато Кендъл забременее, никой да не се изненада, като призная детето.

— Това ти ли го измисли, или Аманвах? — попита Лийша.

Роджър разпери ръце.

— Ядрото да ме вземе, ако знам.

Наближаваше почти полунощ, когато Роджър най-после си тръгна. Лийша го изпрати с поглед през двора, обмисляйки следващата си среща с Люси.

„Ако Кендъл го желае, не можеш да направиш нищо, за да я спреш — щеше да каже тя и да млъкне за миг, за да може първоначалният шок от думите ѝ да утихне. — Можеш само да го забавиш с надеждата, че момичето ще се вразуми. Съгласи се да преговаряш, но поискай абсурдни неща…“

Тя тръсна глава. „Ще има време за това на сутринта. Ако сега си легна, ще успея да поспя шест часа, преди Уонда и децата да се върнат и разни крака да започнат да тропат по верандата.“

Лийша затвори вратата и тръгна право към спалнята, като оставяше след себе си пътечка от фуркети и обувки. Когато влезе в стаята, почти беше съблякла роклята си; копринената ѝ риза беше достатъчна. Тя се изкатери в леглото, като пропусна дори обичайните си вечерни почистващи ритуали. Лицето и зъбите ѝ щяха да оцелеят няколко часа.

Имаше усещането, че тъкмо бе затворила очи, когато на вратата се потропа. Лийша седна рязко в леглото, чудейки се как може нощта да е преминала толкова бързо.

Но когато отвори очи, видя, че стаята все още е тъмна, осветена единствено от мекото сияние на защитите.

Тропането продължи, докато Лийша навличаше робата си, излизайки от стаята. Нарочно не беше използвала хора тази вечер, за да заспи по естествен начин, и сега се чувстваше по-зле, отколкото на сутринта след сватбата на Арлен. Главата ѝ пулсираше от болка при всеки удар върху дървото.

„Дано на тоя, който е отвън, да му изтича кръвта, защото иначе аз ще му я пролея.“ Лийша не положи никакви усилия да скрие гнева си, но когато отвори вратата, се озова срещу майка си.

„Създателят ме наказва — помисли си тя. — Това е единственото обяснение.“

Илона я огледа от главата до петите.

— Малко си наддала, момиче. Хората вече почват да шушукат, че графът сигурно чака наследник.

Лийша скръсти ръце.

— Слухове, които ти несъмнено подхранваш.

Илона сви рамене.

— Намигване тук, смушкване там. Нищо, което би издържало пред съдиите. Ти сложи всички клатове на масата, когато се напи и се залепи за графа пред очите на кочияша му, Лийша. Вече е късно да оттегляш залога си.

— Не сме го правили пред… — започна Лийша, но внезапно млъкна. Защо изобщо се занимаваше с нея? Леглото я чакаше. — Защо си дошла тук посред нощ, майко?

— Пфу, все още е едва полунощ — отвърна Илона. — Откога си лягаш толкова рано?

Лийша си пое дълбоко въздух. Така си беше. Преди приемаше посетители по всяко време на деня, но те поне я уведомяваха предварително.

Илона се измори да чака за покана и се промъкна покрай Лийша.

— Сложи каната на огъня, момиче. Нощите са станали студени като сърце на ядрон.

Лийша затвори очи и преброи до десет, преди да затвори вратата и да напълни каната. Илона, разбира се, не си мръдна и пръста да помогне. Беше се настанила в дневната, когато Лийша донесе подноса. Люлеещият се стол на Бруна далеч не беше най-удобното място за сядане, но въпреки това беше избрала него само защото знаеше, че дъщеря ѝ го предпочита.

Лийша запази спокойствие и седна на дивана с изпънат гръб.

— Защо си тук, майко?

Илона отпи от чая си, направи физиономия и добави още три захарчета.

— Имам новини.

— Добри или лоши? — попита Лийша, макар вече да знаеше отговора.

Не можеше да си спомни някога майка ѝ да беше носила добри новини.

— По малко и от двете, зависи откъде ще ги погледнеш — отвърна Илона. — Не мисля, че си единствената.

— Единствената?

Илона изпъна гръб и потърка корема си със свободната си ръка.

— Може би си отглеждам мой собствен скандал, тъкмо навреме, за да ги разсея от твоя.

Лийша се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе ни звук. Не отместваше поглед от майка си.

— Ти си…

— Повръщам като котка и цикълът ми не дойде — потвърди Илона. — Не мога да проумея как е възможно, но е факт.

— Напълно е възможно — каза Лийша. — Ти си само на четирийсет и…

— Ей! — отряза я Илона. — Няма защо да се заяждаш. Не става дума за възрастта. Преди четвърт век вещицата Бруна — твоята свята учителка — ми каза, че ти си последната възможност на утробата ми. Оттогава не съм близвала чай от пом, нито съм карала мъжете да го вадят предварително, но нито едно яйце не кацна в полога. Смяташ ли да ми кажеш как изведнъж съм разцъфнала като цвете?

— Всичко е възможно — каза Лийша, — но ако трябва да гадая, бих казала, че причината е великозащитата.

— А?

— От близо година всички в Хралупата на дърваря живеят зад защита, която зарежда всичко с магия — обясни Лийша. — Дори хората, които не се бият, получават малко от нея, стават по-млади, по-силни…

— … и по-плодовити — предположи Илона. Тя взе една бисквита, но ѝ се догади и я върна обратно на подноса. — Предполагам, че не е чак толкова зле. Брат ти или сестра ти могат да пълнят гащите в една люлка с твоето дете и да се гонят из градината.

Лийша се опита да си представи картинката, но това ѝ дойде в повече.

— Майко, трябва да попитам…

— Кой е таткото? — рече Илона. — Да ме изядрят, ако знам. През последните няколко години Гаред редовно ме боцка…

— Създателю, майко! — извика Лийша.

Илона не ѝ обърна никакво внимание и продължи:

— Но откакто тръгна да пази Защитения, изведнъж стана много религиозен. Не ме е докосвал, откакто ти ни хвана на пътя. — Тя въздъхна. — Предполагам, че може да е на баща ти, но Ърни вече не е мъжът, който беше. Ще се изумиш, ако тръгна да ти разказвам какво трябва да правя, за да го надървя достатъчно, че…

— Агрх! — Лийша затули ушите си с ръце.

— Какво? — тросна се Илона. — Ти не си ли градската билкарка? Работата ти не е ли да слушаш такива неща и да помагаш на хората?

— Да, но… — започна Лийша.

— Значи, всички останали са добри за теб, но не и собствената ти майка?

Лийша завъртя очи.

— Майко, никой не е идвал при мен с подобна история. Ами татко? Той има право да знае, че детето може да не е негово.

— Ха! — изсмя се Илона. — Ако това не е „тръгнала нощта да поучава тъмнината“, не знам кое е.

Лийша сви устни. Така си беше.

— Във всеки случай той знае — каза Илона.

Лийша примигна.

— Знае ли?

— Естествено! — сопна ѝ се майка ѝ. — Татко ти може да има много недостатъци, Лийша, но не е глупав. Знае, че не може да оре нивата както трябва, и си затваря очите, когато се погрижвам за това. — Тя ѝ намигна. — Макар че няколко пъти го хванах да гледа. Тогава нямаше нужда от помощ, за да го вдигне.

Лийша скри лице в шепите си.

— Създателю, просто ме вземи.

— Работата е там — каза Илона, — че Ърни няма нищо против, стига да не го разнасят навред.

— Като например ти при всеки удобен случай? — попита Лийша.

— Никога не правя такива неща! — отсече Илона. — С теб може и да говоря така, но ти си от семейството. Няма да тръгна да разправям на ония лъжеморалистки в Светата къща, че баща ти обича да…

— Добре! — Лийша предпочиташе да остави майка си да спечели спора, отколкото да продължи разговора. — Значи, не знаем кой е бащата на детето ти. Можем да избягаме заедно от града.

— Ядрото да ги вземе всичките — рече Илона. — Ние сме жените Пейпър. Градът просто ще трябва да свиква с нас.