Черепният трон

Глава 7 Повече кураж, отколкото акъл 333 г. СЗ, Есен

Джардир се втренчи в пар’чина, търсейки признаци за измама — или лудост — в аурата му. Но пар’чинът беше спокоен, съсредоточен и много сериозен.

Джардир отвори уста, но бързо я затвори. Пар’чинът се засмя.

— Ако това е някаква шега, пар’чине, тя ще сложи край на търпението ми…

Синът на Джеф спокойно му махна с ръка. След това, като признак на доверие, той отстъпи назад, докато гърбът му не опря в прозореца, после се плъзна надолу и седна на пода сред отломките от счупения стол.

— Никаква шега не е. Знам, че има доста неща, върху които да помислиш. Въпросите напират, а? Обмисли ги добре и щом си готов, питай.

Джардир се изпълни с неувереност. Напрежението от битката отслабваше, но мускулите му бяха готови за действие, в очакване пар’чинът да се нахвърли върху него в момента, в който свали гарда си.

Ала в сърцето си не вярваше, че ще стане така. Пар’чинът можеше да е много неща, но не беше лъжец. Отпуснатата му фигура напомни на Джардир за безбройните часове, които бяха прекарали в разговори, обсъждайки всичко под слънцето, докато се опитваха да разберат езика и културата на другия. Спокойното поведение на пар’чина винаги бе карало Джардир да се отпуска така, както никога не бе правил сред собствения си народ.

Той погледна към леглото, но то беше разбито на парчета също като стола. Вместо това красиянецът отстъпи назад към отсрещния прозорец и се отпусна на пода точно срещу пар’чина. Остана нащрек, но пар’чинът беше прав. Нямаше да спечелят нищо в двубоя помежду си, докато не дойде зората, за да изравни шансовете им.

„Всички съревнования трябва да бъдат прекратени с падането на нощта“, казваше Евджахът.

— Как ще се спуснем в бездната? — попита Джардир, като избра напосоки един от многото въпроси, които се въртяха в главата му. — Ти можеш да се разтваряш като алагаите, но аз не мога.

— Не е необходимо — отвърна пар’чинът. — Има и земни маршрути. Мисловните демони вземат човешки пленници и ги държат живи в Ядрото. — Той се изплю на пода. — Поддържат свежи мозъците им.

— Трябва да слезем в подземния свят, за да спасим тези изгубени души — предположи Джардир. — След това Еверам ще…

Пар’чинът въздъхна шумно и завъртя очи.

— Ако ще намесваш „плана на Еверам“ всеки път когато ти кажа нещо ново, значи, ще прекараме доста време тук, Ахман.

Джардир се намръщи, но пар’чинът имаше право. Той кимна.

— Продължавай, моля.

— Не знам дали има някакъв смисъл да ги спасяваме. — Очите на пар’чина бяха изпълнени с тъга. — Мисловните демони считат празните мозъци за деликатес. Представи си десетки поколения, които живеят и умират в мрак, хранят се с мъхове и лишеи, като добитък за заколение. Нямат дрехи, нямат дори език. Те вече не са хора. Превърнали са се в нещо друго. Тъмно, уродливо и диво.

Джардир потисна една тръпка.

— Работата е там — продължи Арлен, — че има няколко пътя, по които можем да стигнем до Ядрото, но те са дълги и криволичещи. Има много разклонения, задънени улици, капани и опасни проходи. Не е нещо, с което бихме успели да се справим сами. Нужен ни е водач.

— И ти искаш този водач да е някой от князете на Алагай Ка — рече Джардир. Пар’чинът кимна. — Как ще го накараме да предаде собствения си вид и да ни поведе?

— Чрез изтезания — отвърна пар’чинът. — Чрез болка. Демоните нямат чувство за лоялност и се страхуват да не бъдат пленени. Можем да използваме това.

— Не усещам увереност в думите ти — каза Джардир. — А и как изобщо бихме могли да се доверим на княза на лъжите?

— Това е слабата точка в плана ми — призна пар’чинът, свивайки рамене. — Първо трябва да хванем един.

— И как смяташ да го направим? — попита Джардир. — Убил съм двама. Единия го изненадах, а с другия ми помогнаха Лийша Пейпър и моята дживах ка. Те са страховити същества, пар’чине. Дай им само един миг за действие и те могат…

Пар’чинът се усмихна.

— Какво? Да се превърнат в мъгла? Да изрисуват защити във въздуха? Да изцерят раните си? Ние също можем да правим тези неща, Ахман. Можем да направим капан, от който дори Алагай Ка не би могъл да избяга.

— А как изобщо ще намерим един от тях? — попита Джардир. — След като убих онзи през първата нощ на Новолунието, братята му избягаха. През следващите нощи се държаха настрани и се движеха много бързо.

— Страхуват се от теб — каза пар’чинът. — Помнят Каджи, ловеца на умове, и всичките, които е убил с помощта на Короната, Копието и Наметалото си. Никога няма да се доближат доброволно до теб.

— Значи, признаваш, че Каджи е Избавителят, а аз съм неговият наследник — каза Джардир.

— Признавам, че Каджи е бил генерал, от когото са се страхували мисловните демони — отвърна пар’чинът, — и когато ти се изправиш срещу тях със своите Корона и Копие, те ще започнат да се страхуват и от теб. Това не те прави наследник на нищо. Ако Абан носеше Короната и Копието, те щяха да се напикаят от страх и да побегнат от него.

Джардир се намръщи, но нямаше смисъл да спори. Въпреки съмнението и неуважението в думите на пар’чина, той почувства как в гърдите му се заражда надежда. Пар’чинът беше напипал нещо. Планът му беше налудничав, но това бе една великолепна лудост. Лудост, достойна за самия Каджи.

— Как ще разберем къде да разположим защитите, за да хванем някой от тях в капана?

Пар’чинът му намигна.

— Това е то. Знам къде ще отидат при следващото Новолуние. Всичките. Отиват в Анокх Слънце.

Кръвта на Джардир изстина. Изгубеният град на Каджи, откъдето пар’чинът бе откраднал Копието и беше поставил началото на всичко.

— Откъде знаеш?

— Не си единственият, който се е бил с мозъци, Ахман — каза пар’чинът. — Докато се опитваше да се справиш с онзи в спалнята ти, аз се биех с брат му на север от Хралупата. Щеше да ми види сметката, ако не беше Рена.

Джардир кимна.

— Твоята дживах е страховита.

Пар’чинът прие комплимента с кимване, но въздъхна дълбоко.

— Може би ако я бях послушал, нямаше да оставя трима от тях да ме хванат със свалено бидо миналия месец. — Той сведе очи и аурата му пламна от срам. — Влязоха в главата ми, Ахман. Не можах да ги спра. Разровиха се из спомените ми като из претъпкан сандък. Най-силно искаха да разберат къде съм открил защитите…

— Вдигни очи, сине на Джеф — каза Джардир. — Никога не съм срещал мъж, който да се бие по-яростно срещу алагаите от теб. Щом ти не си успял да ги спреш, значи, не може да бъдат спрени.

Благодарност обагри аурата на пар’чина и той повдигна брадичката си.

— Не беше чак толкова зле. Докато надничаха в мислите ми, аз успях да зърна техните. Те смятат да се върнат в Изгубения град и да извършат онова, което не са успели да направят пясъчните бури през последните три хиляди години. Не знам дали е от страх, че градът може би все още крие някакви тайни, или просто искат да направят мръсно на древните си врагове, но смятат да изровят саркофазите и да сринат с основи града.

— Трябва да ги спрем на всяка цена — каза Джардир. — Няма да позволя да поругаят предците ми.

— Стига глупости — отсече Арлен. — Да зарежеш всички стратегически преимущества заради няколко прашни трупа?

— Това са героите от Първата война, безверни чине — сопна му се Джардир. — Те носят честта на човешкия род. Няма да позволя да бъдат омърсени от алагаите.

Пар’чинът се изплю на пода.

— Самият Каджи би ти наредил да ги изоставиш.

Джардир се изсмя.

— О, да не би сега да твърдиш, че говориш от името на Каджи?

— Чел съм трактата му за войната, Ахман — отвърна пар’чинът. — „Нищо не е по-ценно от победата.“ Думи на Каджи, не мои.

Джардир сви юмруци.

— Използваш Светото писание, когато ти отърва, сине на Джеф, и го отхвърляш като някаква фантазия, когато не ти върши работа. — Короната му започна да сияе яростно. — Освен това Каджи е заповядал да почитаме костите на онези, които са се разделили в живота си в Алагай’шарак, и да не позволяваме никому да ги поругава.

Пар’чинът скръсти ръце и защитите в кожата му засияха в отговор на Короната.

— Кажи ми, че греша. Кажи ми, че ще се откажеш от единствената ни възможност да пренесем войната на демонска територия само за да запазиш честта на няколко празни обвивки, чиито души отдавна са поели по самотния път.

„Изглежда, нравите ни са такива, че по природа си противоречат, пар’чине — беше казал веднъж Джардир. — Затова ще трябва да потискаме подтика си да се обиждаме, ако искаме да продължим да се учим един от друг.“

Аурата на сина на Джеф не разкриваше нищо. Той вярваше, че е прав, но нямаше желание да се бие заради убежденията си.

— Не мога да кажа, че грешиш — призна Джардир, — но си пълен глупак, ако смяташ, че ще стоя и ще гледам как някакъв си демон поругава костите на Каджи.

Пар’чинът кимна.

— Не те и карам да го правиш. Просто те моля, ако се стигне дотам, да гледаш как го правят с Исак. Маджи. Мендинг. Дори Джардир, ако го намерят.

— Няма — отвърна с облекчение Джардир. — Светият ми предтеча е погребан в Пустинното копие. Можем да преместим и тялото на Каджи там.

И въпреки това мисълта, че ще позволят на алагаите да осквернят телата на великите водачи на Евджаха, го ужасяваше. Дори от това да зависеше съдбата на цялата Ала, той не знаеше дали ще може просто да гледа, без да направи нищо, за да ги спре.

— И какво предимство ще спечелим от тази… жертва? — попита горчиво Джардир.

— Няма да преместваме Каджи — отвърна синът на Джеф. — Първият Шар’Дама Ка отново ще служи на народа си, като примамка в капана, който ще заложим в гробницата му. Анокх Слънце е огромен. Не можем да предвидим къде точно мисловните демони ще нанесат удара си, с изключение на една крипта, която те ясно видяха в спомените ми. Отиват точно в нея, Ахман. Отиват с всичките си сили. И ние ще ги чакаме там, увити в невидими пелерини. Когато влязат в гробницата, ще заловим един, ще убием колкото се може повече, като се възползваме от предимството на изненадата, и ще избягаме.

Джардир скръсти ръце и го изгледа скептично.

— И как точно ще постигнем това?

— Ще използваме Короната — отвърна пар’чинът.

Джардир повдигна едната си вежда.

— Защитното поле на Короната на Каджи може да отблъсне всеки демон, дори цяла армия от демони, на разстояние от половин миля — каза пар’чинът.

— Наясно съм с това — отвърна Джардир. — Все пак Короната е моя.

Пар’чинът се усмихна.

— А наясно ли си, че можеш да издигнеш поле от разстояние. Като огромен мехур, който да държи демоните навън, или както в Лабиринта…

— … да ги задържи в себе си — осъзна Джардир. — Ако се приближим…

— … можеш да ги вкараш в капан заедно с нас — довърши пар’чинът.

Джардир стисна юмруци.

— Можем да унищожим генералите на Ний още преди да са започнали първите схватки от Шарак Ка.

Пар’чинът кимна.

— Но това няма да ни помогне особено, ако кралицата им снесе други.

Джардир го погледна.

— Алагай’тинг Ка. Майката на демоните.

— Точно така — рече пар’чинът. — Ако я убием, имаме шанс да спечелим войната. Иначе ще се върнат отново, дори да е след още три хиляди години. Накрая ще ни изтребят.

— Какво ще стане, ако не се съглася с този план, пар’чине? — попита Джардир. — Ще ми откраднеш Короната и ще опиташ сам?

— Почти си прав — отвърна Арлен. — Мозъците ще отидат в Анокх Слънце при Новолуние и аз ще ги чакам там със или без теб. Ако не видиш ползата от това, значи, не си мъжът, за който те смятах. Вземи си Короната, свий се в трона си и остави Шарак Ка на мен.

Джардир стисна зъби.

— А Копието?

— Копието е мое — рече Арлен. — Но ако се закълнеш в слънцето, че ще дойдеш с мен, ще ти го върна без много приказки и даже ще се радвам. В противен случай го отнасям с мен в Ядрото и ще го забия лично в сърцето на демонската кралица.

Джардир се умълча и известно време само го гледаше.

— Няма да е необходимо, пар’чине — каза най-накрая той. — Не ми е приятно да ми връщаш нещо, което и без това е мое, но що за аджин’пал ще съм, ако те оставя сам да тръгнеш по този път? Може и да смяташ Еверам за лъжа, пар’чине, но той сигурно те обича, щом те е надарил с такава смелост.

Пар’чинът се усмихна.

— Тате винаги е казвал, че имам повече кураж, отколкото акъл.

Арлен сновеше напред-назад из кухнята. Не беше кой знае какъв готвач, но през годините, които беше прекарал в самота по пътищата, се беше усъвършенствал във варенето на картофи и пърженето на месо и зеленчуци в тиган. Не използваше огън; защитите, гравирани в гърнетата и тиганите, вършеха цялата работа, захранвани от докосването му.

— Мога ли да помогна? — попита Джардир.

— Ти? — изненада се Арлен. — Самозваният крал на света докосвал ли е някога неприготвена храна?

— Познаваш ме добре, пар’чине — рече Джардир, — но не толкова добре, колкото си мислиш. Нима някога не съм бил ний’шарум? Няма никаква ръчна работа, с която да не съм се захващал.

— Тогава се хвани да подредиш масата.

Закачките им бяха познати и Арлен осъзна, че му бяха липсвали през всичките тези години. С лекота се върнаха към някогашните си отношения, братя във всичко, освен по име. Джардир бе стоял до Арлен в първата му нощ в Лабиринта, а за мъжете в Красия това беше равносилно на кръвна връзка. Дори нещо повече.

Но желанието за власт бе накарало Джардир да се опита да го убие. Не беше вложил злоба, но Арлен се чудеше дали не би го направил при първа възможност и сега… или ако удобният случай се появеше по-късно. Той потърси някакъв намек за това в аурата му, но не можеше да открие нищо, без да използва магия — която Джардир сигурно щеше да усети и с пълно право щеше да се засегне.

— Питай, пар’чине — каза красиянецът.

— А? — сепна се Арлен.

— Виждам, че нещо те гризе отвътре — рече Джардир. — Питай и да приключваме с това.

Арлен кимна.

— Скоро. Някои неща се обсъждат по-добре на пълен стомах.

Той приготви храната и изчака търпеливо Джардир да си каже молитвата, преди да седнат да се хранят. Една порция му беше напълно достатъчна, но Джардир беше получил сериозни рани по време на двубоя им на скалата и въпреки че магията можеше да ги изцели за миг, тя не можеше да сътвори плътта и кръвта от нищото. Красиянецът опразни три купи и продължи да си похапва плодове, докато Арлен разчистваше масата.

Накрая отново седна на стола си, като гледаше как Джардир изяжда всичко, заедно със сърцевината и семките.

— Питай, пар’чине — повтори той.

— На момента ли реши да ме убиеш през онази нощ в Лабиринта — попита Арлен, — или приятелството ни беше лъжа от самото начало?

Той наблюдаваше внимателно аурата на Джардир и с удоволствие съзря болката и срама, които проблеснаха в нея за миг. Джардир бързо се взе в ръце, погледна Арлен в очите и издиша дълбоко през пламналите си ноздри.

— И двете — отвърна той. — И същевременно нито едно от двете. След като онази нощ хвърли костите за теб, Иневера ми каза да те приема като брат и да те държа близко до себе си, защото някой ден ще трябва да те убия, ако искам да получа цялата власт.

Нещо в Арлен се напрегна и внезапно магията в стаята се устреми към него, като накара защитите по кожата му да заблестят.

— Това не ми звучи като и двете — процеди той през зъби. — Както и като нито едно от двете.

Джардир сигурно беше забелязал сиянието на защитите, но не го показа по никакъв начин.

— Тогава не знаех нищо за теб, пар’чине, с изключение на това, че шарумите и даматите едва не се сбиха заради искането ти да се биеш в Лабиринта. Изглеждаше ми като човек с чест, но когато твоят каменен демон разби стената, не знаех какво да си мисля.

— Казваш го така, сякаш едноръкият е някакъв добитък, който съм се опитал да вкарам незабелязано през портите — рече Арлен.

Джардир пренебрегна коментара му.

— Но тогава, докато алагаят нахлу през пробива и сърцата дори на най-смелите мъже се свиха в отчаяние, ти се биеше и кървеше до мен, готов да дадеш живота си, за да заловим каменния демон и да оправим нещата. Не те излъгах, когато те нарекох „братко“, пар’чине. Бих дал живота си за теб.

Арлен кимна.

— Което едва не се случи онази нощ и само Създателят знае още колко пъти след това. Но всичко това беше просто представление, нали? Знаел си, че ще оживееш, за да ме предадеш някой ден.

Джардир сви рамене.

— Кой би могъл да каже, пар’чине? Самото предсказване ни дава възможност да променим онова, което сме видели. То ни дава бегъл поглед към онова, което би могло да стане, а не каквото ще стане. Иначе какъв е смисълът? Ако се смятах за безсмъртен и започнех да поемам глупави рискове, които иначе бих избягвал…

Арлен беше готов да спори, но не знаеше какво да каже. Красиянецът беше прав.

— Предсказанията на Иневера са неопределени и често не са такива, каквито изглеждат — продължи Джардир. — Години наред премислях думите ѝ. „Убий“, каза тя, но символът върху зара ѝ има и други значения. „Смърт“, „прераждане“, „духовен прелом“. Опитах се да насоча вярата ти към Евджаха или да ти намеря невеста и да те привържа към Красия с надеждата, че ако престанеш да си чин и се преродиш като евджанин, това ще изпълни пророчеството и ще ми позволи да те пощадя.

Почти всеки мъж, когото Арлен бе познавал в Красия, се беше опитал да му намери невеста, но никой не се стараеше толкова усилено, колкото Джардир. Изобщо не му беше хрумвало, че го прави, за да спаси живота му, но в аурата на Джардир не откриваше лъжа.

— Предполагам, че след време се е превърнало в истина — каза Арлен. — Част от мен умря онази нощ и се прероди сред дюните. Сигурно е както изгрева на слънцето.

— Когато донесе Копието за пръв път, аз моментално го разпознах — каза Джардир. — Почувствах силата му и трябваше да потисна желанието си веднага да ти го отнема.

Устните на Арлен потрепнаха, разкривайки за миг зъбите му.

— Но беше твърде голям страхливец. Вместо това кроеше планове да ме унищожиш и ме примами в капана, оставяйки на хората си и на демонската яма да свършат мръсната работа вместо теб.

Аурата на Джардир пламна в смесица от вина и гняв.

— Иневера ми каза да те убия и да взема Копието. Предложи ми да отрови чая ти, ако не искам да си цапам ръцете. Това щеше да те лиши от воинска смърт.

Арлен се изплю.

— Не ми пука. Предателството си е предателство, Ахман.

— Пука ти — рече Джардир. — Може и да смяташ Рая за лъжа, но ако трябваше да избираш начина, по който да срещнеш смъртта, щеше да се изправиш срещу нея с копие в ръка.

— Нямах копие, когато смъртта дойде за мен, Ахман. Ти ми го взе. Имах само игли и мастило.

— Аз се бих за теб — каза Джардир. — Заровете на Иневера предопределяха живота ми, откакто навърших дванайсет години. Никога преди или след това не им се бях противопоставял до такава степен. Дори заради Лийша Пейпър. Ако Иневера не се беше оказала толкова… страшна, щях да я нараня, ако доводите ми се окажеха недостатъчни. Тръгнах към Лабиринта, изпълнен с решителност. Нямаше да убия моя брат. Нямаше да го ограбя.

Арлен се опита да разчете емоциите в аурата на Джардир, но те се оказаха твърде сложни дори за него. Това бе нещо, с което красиянецът се беше борил в продължение на години и с което все още не беше успял да се примири. Това не притъпи чувството, че е бил предаден, но Арлен усещаше, че има още нещо, и искаше да го чуе.

— Какво се промени? — попита той.

— Спомних си думите ти — отвърна Джардир. — Наблюдавах от стената, когато ти поведе шарумите към Лабиринта, а Копието на Каджи сияеше като слънце в ръката ти. Те крещяха името ти и аз знаех, че са готови да те последват. Воините щяха да те направят Шар’Дама Ка и бяха готови да се устремят към бездната на Ний, стига да го поискаше.

— Страхувал си се, че ще ти открадна титлата? — попита Арлен. — Никога не съм я искал.

Джардир поклати глава.

— Не ме интересува титлата ми, пар’чине. Интересува ме народът ми. И твоят. Всеки мъж, жена и дете на Ала. Защото те щяха да те последват, щом видеха, че алагаите кървят. Видях го с вътрешното си око и гледката беше великолепна.

— Тогава какво, Ахман? — попита Арлен, който започваше да губи търпение. — Какво се случи, Ядрото да те вземе?

— Казах ти, пар’чине — рече Джардир. — Спомних си думите ти. „Няма Рай“, каза ти. И аз си помислих, че без надеждата някой ден да се озовеш в Рая, какво ще те задържи на праведния път, след като целият свят ти се поклони? Ако липсва смирението пред Създателя, на кой мъж може да бъде поверена такава власт? Ний развращава онова, което не може да унищожи, и само чрез смирението пред Еверам успяваме да устоим на нейния шепот и лъжи.

Арлен го гледаше зяпнал. Виждаше искреността в аурата на Джардир, но разумът му просто не можеше да я възприеме.

— Аз олицетворявам всичко, което е мило на сърцето ти, готов съм да се бия и да умра в Първата война, но ти ме предаваш, защото го правя заради човечеството, а не заради някаква частица в небето?

Джардир сви юмруци.

— Предупреждавам те, пар’чине…

— Да вървят в Ядрото предупрежденията ти!

Арлен вдигна пулсиращата си от енергия ръка и удари с юмрук по масата. Тя се разпадна на парчета. Джардир отскочи назад от летящите отломки и се приземи в поза от шарусахк.

Арлен знаеше много добре, че няма смисъл да се бие. Джардир беше далеч по-добър от него в ръкопашния бой. Беше се бил и преди с дама и едва бе успял да се отърве жив. Джардир се беше обучавал години наред при духовниците, изучавайки тайните им. Дори сега, когато Арлен беше по-бърз и по-силен от всяко живо същество, Джардир можеше да го победи с лекота. Колкото и да му се искаше да се изправи срещу него на равни начала, нямаше какво толкова да спечели, но можеше да изгуби всичко.

Иначе изключителните умения на Джардир в шарусахк нямаше да са му от голяма полза. Той нямаше особен опит в контролирането на магията си. Щеше да мине известно време, преди да овладее всичките си способности, но дори тогава нямаше да може да се мери с уменията на превърналия магията в част от себе си Арлен. Стига да поискаше, той можеше да убие Джардир.

И да обрече на смърт всички. Може би щеше да задейства Короната и без него, но едва ли щеше да успее да се измъкне от Анокх Слънце без помощ и никога нямаше да стигне сам до двореца на мисловните демони. Ядрото щеше да го призове и колкото повече се приближаваше до него, толкова по-настойчива щеше да е песента му.

Ний развращава онова, което не може да унищожи. Думи на вярата, в които обаче се криеше мъдрост. Всяко дете знаеше поговорката от Канона, че властта развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно. Ядрото предлагаше абсолютна власт, но Арлен не смееше да я докосне. Щеше да изгуби себе си, да бъде погълнат и изгорен като клечица, хвърлена в кладата на първия ден от лятното слънцестоене.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да е направил нещо прибързано. Джардир продължаваше да стои в бойна поза, но аурата му показваше, че няма желание да се бие. И двамата знаеха какво рискуват.

— В онази нощ, когато те оставих в дюните, си дадох обещание, пар’чине — каза Джардир. — Хвърлих един мях с вода до теб и обещах, че ще те намеря в отвъдния живот, и ако не съм спазил обещанието си да направя Ала едно по-добро място за живеене, ще си разчистим сметките.

— Е, моментът за това настъпи по-скоро — отвърна Арлен. — Дано си готов за него.

Когато излязоха от кулата, Джардир погледна към небето, като се опитваше да разбере къде се намират по разположението на звездите. На югозапад от Дара на Еверам, но това не беше достатъчно. Между големия град и пустинята лежаха милиони декари дива земя. Може би щеше да успее да намери сам обратния път, но единствено Еверам знаеше колко време щеше да му отнеме това.

Нямаше смисъл да пита пар’чина защо го извежда от кулата. Намеренията му си личаха ясно в аурата му — същите като на самия Джардир. Надеждата, че отново ще се бият рамо до рамо срещу алагаите, както го бяха правили толкова много пъти в миналото, започна постепенно да отстъпва пред гнева и недоверието, които все още съществуваха между тях.

„Всяка капка кръв си струва, за да плати цената на единството“, се казваше в Евджаха. Каджи беше нарекъл това „ключ към спечелването на Шарак Ка“. Ако двамата с пар’чина успееха да намерят обща цел, тогава може би имаха някакъв шанс.

Ако ли пък не…

Джардир вдъхна дълбоко нощния въздух. Подейства му ободряващо. „Всички мъже са братя в нощта“, беше казал Каджи. Ако не откриеха единството в борбата срещу алагаите, едва ли щяха да го намерят някъде другаде.

— Скоро ще надушат миризмата ни — каза пар’чинът, прочел мислите му. — Първото нещо, което трябва да направиш, е да заредиш Короната.

Джардир поклати глава.

— Първо трябва да ми върнеш Копието, пар’чине. Аз приех условията ти.

Пар’чинът поклати глава.

— Всяко нещо по реда си, Ахман. Копието няма къде да избяга.

Джардир го изгледа сурово, но нямаше какво да направи. Разбираше, че пар’чинът няма да промени мнението си, затова нямаше смисъл да продължава спора. Той вдигна юмрука си, нашарен със защитите, които Иневера бе татуирала върху кожата му.

— Короната ще започне да се зарежда, когато юмрукът ми удари алагай.

Пар’чинът кимна.

— Тогава няма защо да чакаме повече.

Джардир го погледна.

— Нима предлагаш да я заредя от теб?

Пар’чинът го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Веднъж ме хвана неподготвен, Ахман. Опиташ ли още веднъж, ще съжаляваш.

— Как тогава? — попита Джардир. — Без алагай, от който да извлека…

Пар’чинът пресече думите му с жест, показващ заобикалящата ги земя.

— Магията е навсякъде около нас, Ахман.

Наистина беше така. Чрез Взора на Короната Джардир виждаше през нощта толкова ясно, колкото и през деня; светът се къпеше в сиянието на магията. Тя се стелеше като светеща мъгла, която се разделяше пред краката им, но енергията в нея беше слаба, също като силата на пламъка, съдържаща се в пушека.

— Не разбирам — каза Джардир.

— Вдишай — нареди му пар’чинът. — Затвори очи.

Джардир го погледна, но се подчини и задиша ритмично и спокойно. Изпадна в транса на воина, който бе научил в Шарик Хора, умиротворена душа, готова да действа на мига.

— Протегни Короната напред — каза пар’чинът. — Почувствай как магията около теб шепне като лек бриз.

Джардир направи каквото му бе казано и наистина усети магията, която се свиваше и разширяваше в отговор на дишането му. Тя се разливаше по цялата Ала, но животът я привличаше.

— Извлечи я внимателно — каза пар’чинът, — сякаш я вдишваш навътре.

Джардир си пое дъх и почувства как силата се влива в него. Не го изгори, както се случваше при допира на алагай, а по-скоро го затопли, както слънцето затопляше кожата му.

— Продължавай — рече пар’чинът. — Спокойно. Не спирай да издишваш. Просто поддържай постоянен поток.

Джардир кимна, като усещаше плавната струя. Той отвори очи и видя, че магията се стича към него от всички посоки в стабилен поток, като река, която се е устремила към водопад. Процесът беше бавен, но празнотата в него постепенно започна да се запълва. Той се почувства по-силен.

Въодушевлението го разконцентрира и потокът спря.

Джардир погледна към пар’чина.

— Невероятно.

Арлен се усмихна.

— Това е само началото, Ахман. Трябва да научиш още много неща, преди да сме готови да се изправим срещу мисловните демони.

— Не ми доверяваш Копието на Каджи, но споделяш тайните на магията си?

— Шарак Ка стои преди всичко — каза Арлен. — Ти ме научи да воювам. Редно е аз да те науча да използваш магията си. Основните неща всъщност. Копието е патерица, на която разчиташ твърде дълго. — Той му намигна. — Само не си мисли, че ще те науча на всичките ми номера.

Двамата прекараха така още няколко минути, като пар’чинът внимателно му показваше как да извлича енергия.

— Сега я дръж здраво — каза пар’чинът и извади малко сгъваемо ножче от джоба си.

Отвори го, подхвърли го във въздуха, за да го улови за острието, и го подаде с дръжката напред на Джардир.

Красиянецът го пое с любопитство. Ножът дори не беше защитен.

— И какво да правя с него?

— Порежи се — каза пар’чинът.

Джардир го изгледа, после сви рамене и се подчини. Острието бе наточено и с лекота разряза плътта му. Той видя кръвта в раната, но магията, която бе погълнал, вече се беше задействала. Кожата зарасна още преди да е започнал да кърви.

Пар’чинът поклати глава.

— Още веднъж. Но този път дръж енергията под контрол. Толкова здраво, че раната да остане отворена.

Джардир изсумтя и отново се поряза. Раната започна да се затваря, но Джардир вля енергия от плътта си към Короната и изцеляването спря.

— Изцеляването върши отлична работа, когато костите ти са на мястото си и имаш енергия в излишък — каза пар’чинът, — но ако не внимаваш, може да се излекуваш накриво или да изгубиш енергия, която ще ти е нужна. Сега пусни само капчица от нея, но я насочи към точното място.

Джардир изпусна контролирана струйка енергия и видя как раната се затвори така, сякаш никога не беше съществувала.

— Добре — каза пар’чинът, — но можеше да стане и с по-малко. Сега се порежи два пъти. Изцели едната рана, но не и другата.

Хванал здраво енергията си, Джардир поряза едната си ръка, а после и другата. Затвори очи, вдиша дълбоко и изпусна частичка от енергията, която бе използвал преди, и с усилие на волята я насочи към лявата си ръка. Усети гъделичкането по крайника и отвори очи, за да види как разрезът бавно заздравява, а другият все още кърви.

Отнякъде се дочу воят на полски демони. Джардир погледна натам, но алагаите все още се намираха твърде далеч.

— Извлечи сила от тази посока — каза пар’чинът. — Поеми я през очите.

Джардир се подчини и установи, че макар съществата да бяха далеч, той можеше да ги види как тичат бързо към мястото, където се намираха те двамата.

— Как? — попита той.

— Всички живи същества оставят своя отпечатък върху обкръжаващата ги магия — обясни пар’чинът, — който се разлива настрани като капчица боя във вода. Можеш да разчетеш струйките, да видиш отвъд предела на собственото си зрение.

Джардир присви очи, като изучаваше приближаващите се демони. Бяха поне двайсетина. Дългите им възлести крайници и къси торсове сияеха от енергия.

— Много са, пар’чине — каза красиянецът. — Сигурен ли си, че не искаш да ми върнеш Копието?

Той погледна към небето. Над главите им бяха започнали да кръжат и въздушни демони, привлечени от сиянието на енергията им. Джардир посегна да извади защитното си наметало, но пар’чинът, естествено, беше взел и него.

Синът на Джеф поклати глава.

— Ако не можем да ги победим само с гайсахк, значи, нямаме работа в Анокх Слънце.

Джардир го изгледа с любопитство. Значението на думата беше пределно ясно, комбинация от красиянската гай, която означаваше „демон“, и сахк, със значение „невъоръжен“, но той не я беше чувал досега.

— Шарусахк е бил създаден, за да могат мъжете да се избиват един друг. — Пар’чинът вдигна защитения си юмрук. — Наложи се да го променя малко, за да може защитите да поразяват както трябва.

Джардир скръсти свитите си в юмруци ръце на гърдите и леко се поклони — традиционният поклон на ученик по шарусахк пред учителя му. Макар да го изпълни перфектно, той се погрижи пар’чинът да долови ясно сарказма в аурата му.

Красиянецът махна с ръка към бързо приближаващите се полски демони.

— С нетърпение очаквам първия си урок, пар’чине.

Арлен присви очи, но устните му потрепнаха в усмивка. Лицето му се разми за миг и дрехите му паднаха на земята, оставяйки го единствено по кафяво бидо. Джардир за пръв път видя ясно в какво се беше превърнал приятелят му. Защитеният, както го наричаха северняците.

Лесно можеше да се разбере защо зеленоземците го бяха помислили за Избавителя. Всеки сантиметър от плътта му беше покрит със защити. Някои бяха големи и мощни. Ударни защити. Отблъсквания. Защити на натиск. Никой демон не можеше да докосне пар’чина, освен ако самият той не го пожелаеше, и неговите удари и ритници щяха да жилят алагаите като скорпиони.

Други защити, като онези покрай очите, ушите и устата му, бяха твърде малки, за да бъдат разчетени, и съдържаха по-недоловима сила. Други, със средни размери, покриваха крайниците му. Бяха хиляди.

Сами по себе си защитите бяха изумителни, но пар’чинът беше и голям майстор в изрисуването им. Мотивите, прости и ефективни, бяха изпълнени с такава красота, че засрамваха евджахските илюстратори. Дамати, които бяха прекарали живота си в копиране и илюстриране на свещени текстове с мастило, направено от кръвта на герои.

В сравнение с тях защитите, които Иневера беше издълбала в плътта на Джардир, изглеждаха твърде груби. Трябваше жив да го одере, за да постигне дори частица от онова, което бе създал пар’чинът.

Магията се стичаше по повърхността на тези защити, пропуквайки като статично електричество по дебел килим. Те потрепваха и пулсираха, блясваха ярко и помръкваха в хипнотизиращ ритъм. Дори някой без защитено зрение можеше да ги види. Арлен вече не приличаше на човек. Изглеждаше като някой от серафимите на Еверам.

Полските демони приближаваха, устремени към плячката си. Бяха се разгърнали в дълга колона, на няколко крачки един от друг. Ако сблъсъкът с първия от тях продължеше твърде дълго, вторият щеше да се нахвърли върху него, после следващият и така, докато накрая Арлен не се окажеше изправен срещу всичките. Джардир се напрегна, готов да се втурне на помощ на приятеля си.

Пар’чинът тръгна смело срещу тях, но това беше просто проява на ненужна храброст. Никой не можеше да надвие толкова много демони сам.

Ала Арлен отново го изненада. Той се плъзна напред, сграбчи първия демон и го преметна с перфектно движение от шарусахк. Полският демон изплющя като бич на земята и вратът му изхрущя миг преди пар’чинът да го запрати върху втория демон, събаряйки и двамата на земята.

Защитите му вече сияеха по-ярко. През няколкото секунди на контакта му с демона той бе извлякъл значително количество магия. Сега се втурна напред и прегази главата на падналия демон със защитените си крака. Проблесна магия и когато пар’чинът се обърна, за да посрещне следващия в колоната, Джардир видя, че черепът на демона се е пръснал като пъпеш.

Силен трясък и писък привлякоха вниманието му. Докато гледаше пар’чина, вятърният демон пикира към него и се блъсна силно в защитното поле, ограждащо Короната на Джардир на няколко крачки във всички посоки. Включително и нагоре.

Еверам да прокълне глупостта ми, смъмри се Джардир. Като по-млад никога не беше проявявал безразсъдството да остави ненаблюдавана окръжаващата го среда. Пар’чинът се боеше, че Копието го е направило небрежен — и може би беше прав — но Короната беше по-коварна. Беше започнал да става невнимателен. Нещо, което можеше да му струва живота в Анокх Слънце. При Новолуние демонските князе бяха показали, че въпреки всичко могат да му нанасят удари.

Джардир свали защитното поле и вятърният демон се стовари тежко на земята. Опита се да се надигне, повече замаян, отколкото наранен, но както строеви офицер Керан му беше казал преди толкова много години, вятърните демони бяха доста бавни и тромави на земята. Тънките кости, върху които бе обтегната мембраната на крилата му, се огънаха, защото не бяха пригодени да издържат цялото тегло на демона, а задните крака на съществото бяха прегънати в коленете и не можеха да се изпънат изцяло.

Преди да успее да се изправи, Джардир вече се беше озовал до него. Той изрита крайниците му и се стовари върху него, оставяйки го отново без дъх. Защитите, изрязани по ръцете на Джардир, не бяха толкова изкусни, колкото на пар’чина, но затова пък бяха мощни. Той седна върху гърдите на демона, по-далеч от острите му нокти, и затисна с колене крилата му. Стисна гърлото му с лявата си ръка и изрязаната върху дланта му защита за натиск засия, извличайки енергия от демона, като същевременно нанесе няколко удара върху уязвимата кост на очната му ябълка, намираща се точно над зъбатия клюн. Ударните защити по кокалчетата му проблеснаха и той усети как костта се пропука и накрая се строши.

След това, както му беше показал пар’чинът, той започна да извлича магията на алагая, натрупана в ядрото на Ала, и усети как тя потича в него, изпълвайки го с мощ.

Друг вятърен демон се спусна към него, но този път Джардир беше готов. Отдавна беше научил урока, че вятърните демони нападат, протегнали дългите, закривени нокти на сгъвките на крилата им. С тях можеха да отсекат главата на човек, след което да разперят крила и да се издигнат нагоре, отнасяйки тялото на жертвата си.

Зареден с магия, Джардир се движеше невъзможно бързо; той сграбчи костта на крилото на демона точно зад първия нокът. Извъртя се, като го увлече със себе си, и се хвърли напред, запращайки го на земята с цялата си сила. Изтрещяха кости, демонът изпищя и се сгърчи в агония. Джардир го довърши бързо.

Когато надигна глава, видя, че пар’чинът бе убил петима от полските демони, но останалите, поне три пъти повече, го бяха обградили от всички страни.

И въпреки това той като че ли не се намираше в опасност. Един демон скочи върху него и той се разтвори в мъгла. Алагаят прелетя през нея, стовари се върху един от другарите си и двамата се озоваха на земята, оплели зъби и нокти.

Миг по-късно Арлен се материализира зад друг от зверовете, хвана го под предните лапи и сключи ръцете си зад тила му в хватка от шарусахк. Чу се звучно изхрущяване и в този момент друг демон се хвърли върху него. Пар’чинът отново се разтвори в мъгла и се появи на няколко крачки встрани, до друг демон, когото изрита в корема. Ударните защити на петите му проблеснаха и изхвърлиха алагая на няколко метра във въздуха.

Джардир беше най-великият жив майстор на шарусахк, но дори той едва бе успял да издържи срещу бойната техника на пар’чина. Срещу алагаите, с техните мощни тела и мънички мозъци, тя беше разрушителна.

— Мамиш, пар’чине! — извика Джардир. — Новите ти сили са те направили небрежен!

Синът на Джеф тъкмо беше сграбчил с две ръце челюстта на един алагай и я разчекваше. Демонът изпищя пронизително и се загърчи като обезумял, но не успя да се измъкне. Арлен погледна към Джардир и забеляза веселието в аурата му.

— И това ми го казва мъжът, който се крие зад защитното поле на Короната си. Като си починеш, ела да ми покажеш как се прави.

Джардир се засмя и разгърна робата си. Тялото на пар’чина беше слабо и възлесто като въже, пълна противоположност на обемистите мускули на Джардир, върху които Иневера бе изрисувала с нож своята картина. Той ограничи защитното поле на короната и се затича към мелето. Един полски демон се хвърли върху него, но красиянецът улови предните му крака и ги счупи с лекота. Хвърли го на земята, засили се със завъртане и изрита следващия демон в основата на черепа. Ударните защити върху петата му бяха достатъчни, за да пречупят гръбнака на чудовището и да го убият на място.

Останалите демони, чието лакомо настървение бе преминало в предпазлива агресия след битката им с пар’чина, го наобиколиха, като издаваха ниско, заплашително ръмжене. Джардир погледна към Арлен, който отстъпи назад, за да наблюдава. Защитите му за забрана сияеха ярко и Джардир можеше да види периферията на защитното поле, което формираха. То се простираше на няколко метра във всички посоки около пар’чина, като невидим мехур от непробиваемо стъкло.

Собствените му воини бяха готови да нарекат пар’чина Избавител в онази нощ в Лабиринта. Тогава Джардир си бе помислил, че причината за това бе единствено Копието на Каджи, но по всичко личеше, че пар’чинът бе предопределен за могъщество. Това беше иневера.

Което обаче не означаваше, че е Шар’Дама Ка. Пар’чинът се бе огънал на последната стъпка към могъществото, като бе отказал да поведе народа си. Имаше още много да учи.

— Наблюдавай, пар’чине — каза Джардир и изтанцува няколко стъпки, преди да заеме една от основните пози в дама шарусахк.

Вдъхна дълбоко, като попиваше всичко, което го заобикаляше, всичките си мисли и емоции, прегърна ги и ги остави да потънат надълбоко. Погледна към демоните със спокойствие и съсредоточеност, готов да действа на мига.

Свали гарда си, като се престори на разсеян, и алагаите захапаха стръвта. Кръгът около него изригна и всички полски демони се нахвърлиха едновременно върху него с прецизността на блъскащи се стражи.

Джардир не помръдваше краката си, а само се огъваше в кръста, гъвкав като палмов клон, докато избягваше атаките и отвръщаше да ударите. Рядко използваше нещо друго, освен ръцете си, за да пренасочи някой зъб или нокът, да отблъсне настрани главата или крайника на някой полски демон, достатъчно, за да им попречи да го докоснат. Съществата падаха по земята замаяни, но невредими.

— Ти биеш ли се, или само си играеш с тях? — попита пар’чинът.

— Преподавам, пар’чине — отвърна Джардир, — а ти ще постъпиш мъдро, ако се присъединиш към урока. Може и да си умел в магията, но даматите ще се присмеят на твоя шарусахк. В катакомбите под Шарик Хора не се изучават само догмите. Гайсахк си има своите достойнства, но трябва да научиш още доста неща.

Джардир изпрати вълна от енергия през Короната и отблъсна алагаите назад в гърчеща се купчина. Те бавно се надигнаха и започнаха отново да го обикалят с ръмжене.

Красиянецът махна с ръка на Арлен.

— Ела — рече той, докато заемаше нова поза. — Застани до мен и да започваме урока.

Пар’чинът се разтвори във въздуха и се появи до него в огледално копие на позата му. Джардир изсумтя одобрително.

— Ще се биеш, без да се разтваряш. Шарусахк представлява вечната борба за живот, пар’чине. Не можеш да го усъвършенстваш, ако не се страхуваш, че ще го загубиш.

Пар’чинът го погледна в очите и кимна.

— Така е честно.

Докато демоните настъпваха към тях, Джардир намигна подигравателно на пар’чина.

— Само не си мисли, че ще те науча на всичките ми номера.

Джардир гледаше как слънчевите лъчи докосват телата на алагаите, които бяха използвали вместо чучела за обучението по шарусахк. С напредването на нощта се бяха появили демони, по-могъщи от полските и вятърните, привлечени от звуците на битката. Накрая двамата с пар’чина бяха принудени да зарежат преструвките и да започнат да се бият с всички сили, като използваха само гайсахк.

Но сега враговете им лежаха пречупени в краката им и двамата с пар’чина застанаха до тях, за да им покажат слънцето.

Дори да доживееше до хиляда години, Джардир никога нямаше да се умори от тази гледка. Кожата на демоните веднага се овъгли и засия като горещ въглен, преди да избухне в ярък огън, изпращащ вълна от топлина към лицето му. Това ежедневно му напомняше, че колкото и тъмна да бе нощта, Еверам винаги се завръщаше с пълни сили. Всеки ден, точно в този момент, надеждата надделяваше над тежестта на задачата му да освободи народа си от алагаите. Тогава той се чувстваше като едно цяло с Еверам и Каджи.

Погледна към пар’чина, чудейки се какво вижда в пламъците неговият безверен аджин’пал. С избледняването на сенките Взорът на Короната отслабна, но в аурата на приятеля му все още се долавяше намек за надеждата и целеустремеността, които го изпълваха в този момент.

— Ех, пар’чине — каза той, улавяйки погледа му. — Толкова е лесно да си спомня за различията ни, че понякога забравям колко сме еднакви.

Пар’чинът кимна тъжно.

— Правдиви слова.

— Как намери Изгубения град, пар’чине? — попита Джардир.

Арлен не можеше да разчете аурата на красиянеца на дневна светлина, но пронизващият, изучаващ поглед му подсказваше, че въпросът не е случаен. Джардир бе изчакал момента, в който Арлен се е отпуснал и не подозира нищо.

И тактиката му бе проработила. Арлен знаеше, че лицето му е разкрило на Джардир неща, които би предпочел да запази в тайна. В главата му се завъртяха дузина лъжи, но той ги прогони. Ако щяха да поемат заедно по този път, те трябваше да бъдат като братя, откровени един с друг и изпълнени с доверие, защото иначе задачата щеше да е обречена на провал още преди да е започнала.

— Имах карта — рече той с ясното съзнание, че това нямаше да е достатъчно.

— И откъде намери тази карта? — притисна го Джардир. — Едва ли си я открил в пясъците. Подобно крехко нещо би трябвало отдавна да се е разпаднало.

Арлен си пое дълбоко дъх, изпъна гръб и срещна погледа на красиянеца.

— Откраднах я от Шарик Хора.

Джардир кимна спокойно като разочарован родител, който вече знае какво е направило детето му.

Но въпреки това Арлен можеше да надуши натрупващия се в него гняв. Гняв, който никой разумен човек не би пренебрегнал. Той се подготви, чудейки се дали би могъл да победи Джардир посред бял ден, ако се стигне до размяна на удари.

„Просто трябва да му смъкна Короната“, помисли си той с пълното съзнание, че това далеч не е толкова просто. По-лесно щеше да е да изкачи планина без въже.

— Как успя да го постигнеш? — попита Джардир със същия изморен глас. — Няма как да проникнеш сам в Шарик Хора.

Арлен кимна.

— Имах помощник.

— Кой? — попита настоятелно Джардир, но Арлен просто наклони главата си настрани. — Аха. Абан. Хващали са го много пъти да подкупва даматите, но не вярвах, че е чак толкова смел, нито че е успял толкова дълго време да ме лъже, без да го хвана.

— Той не е глупак, Ахман — рече Арлен. — Щеше да го убиеш или да направиш някое от онези варварски неща, като например да му отрежеш езика. Не го отричай. Пък и вината не е негова. Той имаше кръвен дълг към мен и аз поисках картата в отплата.

— Това не го прави по-малко виновен — каза Джардир.

Арлен сви рамене.

— Станалото — станало, освен той направи голяма услуга на света.

— Нима? — попита Джардир. Спокойствието му се изпари за миг и той впери изпълнения си с омраза поглед в Арлен, като се приближи толкова към него, че носовете им почти се допряха. — Ами ако Копието е било открито твърде рано, пар’чине? Може да не сме били все още готови за него, а ти си променил иневера, като си го върнал по-рано? Ами ако изгубим Шарак Ка заради твоята и Абановата арогантност? Тогава какво?

Гласът му гърмеше все по-застрашително и за миг Арлен усети как се свива под него. Винаги бе смятал кражбата на свитъка за нещо нередно, но дори сега би го направил отново.

— Да, може би — съгласи се той. — И ако е така, двамата с Абан ще си платим.

Той се напрегна, вдигна глава и отвърна на Джардир със същия гневен поглед.

— А може би най-добрата ни възможност да спечелим Шарак Ка е била преди триста години, когато човечеството е наброявало милиони, а проклетите ви дамати са скрили бойните защити от нас, като са заключили тези карти в кулата на суеверията. Кой тогава е арогантният? Ами ако точно това е попречило на плана на Еверам?

Джардир се поколеба и изгуби донякъде агресивността си, докато обмисляше въпроса. Арлен познаваше признаците и бързо отстъпи назад. Застана с ръце на кръста, без да излъчва нито агресия, нито желание за подчинение.

— Ако Еверам е имал план, той не го е споделил с нас.

— Заровете… — започна Джардир.

— … са магия, няма съмнение — прекъсна го Арлен. — Но това не ги прави божествени. Освен това не са казали на Иневера, че трябва да ми попречиш да отида в Анокх Слънце. Просто са ти подсказали да ме използваш, когато се върна.

Гневът на Джардир продължаваше да се топи, докато той обмисляше тази нова възможност. Вярата на стария му приятел може и да го правеше глупак, но поне беше честен глупак. Той вярваше искрено, затова бе абсолютно безпомощен в опитите си да осмисли лицемерието на Евджаха.

Арлен разпери ръце.

— Имаш два избора, Ахман. Или ще останем тук и ще спорим заради някакви си абстракции, или ще поведем Шарак Ка по най-добрия начин, на който сме способни, с всичко, което ни е подръка, и след като спечелим, ще решаваме кой е бил прав.

Джардир кимна.

— Значи, изборът е само един, сине на Джеф.

Дните минаваха и несигурното съглашение се държеше. Джардир усещаше, че все по-добре контролира магията си, изумяваше се от силата, съсредоточена във върховете на пръстите му, и от собственото си тесногръдие.

Но въпреки напредъка им, Новолунието приближаваше с всеки изминал час. Изпълнени с магия, двамата с пар’чина можеха да тичат с голяма скорост, но Анокх Слънце беше все още далеч, а им трябваше време да заложат и капаните си.

— Кога ще поемем към Изгубения град? — попита той една сутрин, докато чакаха появата на слънцето.

— Довечера — отвърна пар’чинът. — Край с уроците.

След тези думи той се разтвори в мъгла. Джардир наблюдаваше внимателно с Взора на Короната как приятелят му се плъзва в един от отворите, през които магията се изливаше по повърхността на Ала. Силата на живота на Еверам, покварена от Ний.

Нямаше го само за миг, но когато отново се появи, потокът магия, който изригна заедно с него, подсказа на Джардир, че е пропътувал наистина дълъг път.

В ръцете си държеше два предмета: наметало и копие.

Джардир посегна към Копието още преди пар’чинът да е успял да се материализира напълно. Първия път ръката му премина през него, но той посегна отново, сграбчи го и го издърпа от ръцете на пар’чина.

Поднесе го пред очите си, усещайки пулсирането на енергията му, и разбра, че това е истинското Копие на Каджи. Без него се беше чувствал изпразнен. Като черупка на истинското си Аз. Сега Копието се беше върнало при него и сърцето му най-после се успокои.

„Повече няма да се разделяме“, обеща той.

— Това също ще ти трябва.

Джардир вдигна глава точно когато пар’чинът му подхвърли Защитното наметало на Лийша Пейпър. Ръцете му успяха да го сграбчат, преди да е докоснало земята.

Той погледна раздразнено пар’чина.

— Обиждаш господарката Лийша, като се отнасяш толкова непочтително към Наметалото ѝ.

Подаръкът на Лийша нямаше такова влияние върху съдбата му, колкото Копието, но той не можеше да отрече, че допирът на меката тъкан и невидимостта, която му осигуряваше Наметалото дори пред най-могъщите алагаи, му даваше усещането, че планът им може и да успее.

— Как ще се скриеш, когато алагаите приближат гробницата на Каджи? — попита Джардир. — Имаш ли си наметало?

— Не ми трябва — отвърна пар’чинът. — Мога да проследя защитите за невидимост във въздуха, но дори това не си заслужава.

Той протегна ръцете си, обърнати с китките нагоре. Там, върху плътта, бяха татуирани защитите за невидимост.

Те започнаха да сияят, макар останалите рисунки по тялото на пар’чина да останаха тъмни. Заблестяха толкова ярко, че Джардир вече не можеше да различи отделните символи, а синът на Джеф избледня и тялото му стана прозрачно и размазано. Джардир почувства замайване. Нещо го подтикваше да отмести поглед настрани, но той знаеше, че ако го направи, повече няма да може да намери пар’чина, въпреки че мъжът не помръдваше от мястото си.

Миг по-късно той отново се появи. Блясъкът от защитите помръкна и те отново станаха четливи. Погледът на Джардир пробяга по тях и сърцето му се качи в гърлото. Рисуването на защити беше като писането на писмо, а в тези защити си личеше характерният закръглен почерк на Лийша Пейпър, който се виждаше навсякъде по Наметалото му.

Обикновено щом видеше изкуството на своята любима, сърцето му запяваше, но не и сега.

— Господарката Лийша ли защити тялото ти?

Нямаше намерение да го произнася с ръмжене, но така се получи. Самата мисъл, че неговата обещана е докосвала голата кожа на пар’чина, беше непоносима.

За голямо облекчение на Джардир, пар’чинът поклати глава.

— Сам се защитих, но тя ги нарисува, затова копирах стила ѝ. — Той докосна почти любовно символите. — Така нося част от нея със себе си.

Той не му казваше всичко. Аурата му го издаваше. Джардир се опита да вникне по-надълбоко с Взора на Короната и зърна една картина, която изгори вътрешното му око. Лийша и пар’чинът, голи в калта, вкопчени един в друг като животни.

Сърцето му заблъска в гърдите, като пулсираше в ушите му. Лийша и пар’чинът? Възможно ли беше, или това бе само някаква неосъществена фантазия?

— Хвърлил си я на възглавниците — рече обвинително той, като се взираше внимателно в аурата на пар’чина, за да разчете реакцията му.

Но аурата на Арлен се замъгли, извлечената сила се сгъсти под повърхността ѝ. Джардир се опита да пробие, но преди да достигне до неговия аджин’пал, Взорът на Короната се сблъска с невидима стена.

— Това, че ти позволих да разчетеш повърхността на аурата ми, не ти дава право да ми бъркаш в главата — каза пар’чинът. — Да видим дали на теб ще ти хареса.

Джардир усети придърпване, когато пар’чинът извлече магия през него и я погълна, опознавайки го отблизо, като любовник. Той се опита да прекрати придърпването, но пар’чинът го беше хванал неподготвен и докато Джардир вдигне защитите си, вече беше приключил.

Красиянецът насочи Копието си към него.

— Убивал съм мъже и за по-дребни обиди, пар’чине.

— Значи, си извадил късмет, че съм по-цивилизован — отвърна пар’чинът, — защото ти пръв ме обиди.

Джардир сви устни, но се примири.

— Ако си бил с моята обещана, имам правото да знам за това.

— Тя не ти е обещана, Ахман — отвърна пар’чинът. — Чух я да ти го казва в очите на скалата. Ще предпочете да потъне в Ядрото, преди да стане твоя петнайсета жена, че дори и първа.

Пар’чинът му се подиграваше.

— Щом си чул този личен разговор, пар’чине, значи, знаеш, че носи детето ми. Ако дори за миг си помислиш, че имаш някакви права върху нея…

Пар’чинът сви рамене.

— Да, тя е хубава жена и малко залитнах по нея. Целунах я два пъти, а веднъж и нещо повече.

Ръката на Джардир стисна Копието по-здраво.

— Но тя не е моя — продължи Арлен. — Никога не е била. Не е и твоя, Ахман. С бебето или без него. Ако не го проумееш, нямаш никакъв шанс.

— Значи, повече не я желаеш? — попита невярващо Джардир. — Невъзможно. Тя грее като слънцето.

Донесе се тропот на галопиращи копита и пар’чинът с усмивка се обърна, за да види своята дживах ка, която препускаше бясно под разсветляващото се небе. Тя яздеше на голо огромна кобила и водеше след себе си четири също толкова грамадни коня. Сияещите им от магията копита буквално изяждаха разстоянието със скорост два пъти по-голяма от тази на красиянски бегач.

— Имам си свое собствено слънце, Ахман — каза пар’чинът. — Взема ли си второ, направо си прося изгарянето.

Той посочи към Джардир, докато се отдалечаваше, за да посрещне съпругата си.

— Ти вече си имаш достатъчно слънце, за да превърнеш зелените земи в поредната пустиня. Помисли върху това.

Рена скочи от коня и Арлен я подхвана във въздуха, като отвърна на целувката ѝ. Съсредоточи се и задейства защитите за тишина на раменете си. Джардир щеше да види магическите потоци и да разбере, че заглушават думите си, но едва ли щеше да каже нещо. Мъжът имаше пълното право да поговори насаме с жена си.

— Всичко наред ли е в Хралупата? — попита Арлен.

Рена също видя магията и отговори, заровила лице в гърдите му, за да скрие движението на устните си.

— Колкото можеше да се очаква. Дано си прав, че луната ще е ярка, защото те няма да издържат още дълго, особено когато ни няма.

— Довери ми се, Рен — отвърна Арлен.

Рена кимна към него с брадичката си, но той разбра, че всъщност сочеше Джардир.

— Каза ли му вече?

Арлен поклати глава.

— Чаках те да се върнеш. Ще му кажа, щом изгрее слънцето.

— Може и да съжаляваш, че вече си му върнал Копието — рече Рена.

Арлен сви рамене и ѝ се усмихна.

— Това не е Домин Шарум с неговите правила за честна борба. Ако нещата се объркат, мога да разчитам на Рена Бейлс, нали?

Рена го целуна.

— Винаги.

Джардир се извърна настрани, за да осигури уединение на пар’чина и неговата дживах. Пристигането ѝ с конете означаваше, че скоро щяха да поемат на път към срещата с князете алагаи, и Джардир потръпваше от нетърпение, но същевременно се чувстваше и разочарован. Сами, двамата с пар’чина бяха намерили хармония помежду си. Присъствието на непредсказуемата дживах ка можеше да разстрои крехкия баланс.

Слънцето най-после се появи на хоризонта и Джардир си пое дълбоко дъх, след което потъна в сутрешната си медитация, а телата на алагаите започнаха да пушат и накрая пламнаха. Еверам винаги възстановяваше баланса. Не биваше да губи вяра в иневера.

Когато пламъците угаснаха, те отведоха конете в конюшнята до скритата кула. Отблизо животните бяха огромни, с размера на камили. Дивите мустанги, които препускаха из зелените земи, бяха насъбрали огромна мощ в нощните си битки с алагаите. Неговите шаруми бяха успели да уловят и опитомят стотици от тях, но тези екземпляри бяха наистина великолепни.

Черният жребец, който тикаше муцуната си в ръката на пар’чина, можеше да е единствено прочутият му кон Здрачен танцьор; тялото му беше покрито със защитена броня, а главата му беше украсена с чифт метални рога, които можеха да прободат каменен демон. Пъстрата кобила на неговата дживах имаше почти неговите размери и защитите бяха изрисувани върху петната и изрязани в копитата ѝ. През корема ѝ беше препасан обикновен кожен колан, който помагаше на ездачката да се задържи по-лесно на гърба ѝ.

Имаше още два жребеца и една кобила, в чиито копита също бяха изрязани защити и носеха защитени седла. Могъщи зверове — чудно как Здрачен танцьор успяваше да ги държи в строй. Те тропаха по земята с копитата си и пръхтяха, но го последваха до конюшнята.

— Защо са ни пет коня, след като сме само трима? — попита Джардир. — Кого друг си поканил да участва в нашето свещено пътешествие, пар’чине? Твърдиш, че имаш нужда от помощта ми, но криеш плановете си от мен.

— Планът беше да тръгнем само тримата, Ахман, но се натъкнах на препятствие. Надявам се, че ще ми помогнеш да го премина.

Джардир го изгледа заинтригувано. Пар’чинът въздъхна и кимна към задната част на конюшнята.

— Ела с мен.

Той вдигна един стар килим от пода, като изсипа маскировката му от пръст и сено. Оттам се показа метален пръстен, закован върху капак. Арлен вдигна капака и се спусна в тъмното помещение, което се намираше отдолу. Джардир го последва предпазливо, долавяйки присъствието на пар’чиновата дживах зад гърба си. Красиянецът не се страхуваше от нея, но аурата ѝ му подсказа, че притежава голяма сила. Достатъчна, за да осигури значително предимство на пар’чина, ако се стигне до размяна на удари.

Щом се озоваха в тъмнината, Взорът на Короната се върна, но защитите на пар’чина също засияха, като осветиха обкована със стомана масивна врата, върху която бяха гравирани могъщи защити.

Пар’чинът я отвори и освети затворените вътре мъж и жена, които носеха единствено бидота.

Прегърнатите Шанджат и Шанвах вдигнаха глави и присвиха очи пред внезапната светлина.