Черепният трон

Глава 24 Брайър 333-334 г. СЗ, Зима

Брайър се събуди върху свинекореновата леха в градината на херцогинята. Майка му беше предложила истинско легло, но Брайър не беше спал в легло или с покрив над главата повече от десет години. Още откакто беше на шест и небрежността му беше изгорила цялото му семейство.

Страхът го беше запазил жив през всичките тези години. Онази нервна жилка, която го караше да застава нащрек при всеки звук и при най-лекото движение. Спеше само по няколко часа от време на време, готов веднага да скочи и да побегне. Защитените стени и меките легла караха човек да забрави, че нощта го чака отвън, готова да вземе всичко.

И какво е да умре.

Брайър започна да къса листата на свинекорена и да ги тъпче в джобовете си. Плевелът се срещаше доста често, но никога не беше в излишък за човек, който излиза в нощта.

Суматохата в двореца продължи до късно вечерта, крясъците от убийствата утихнаха до пълна тишина и убиецът беше извлечен от двореца и отнесен в Светия дом. Това не беше негова грижа. В Лактън имаше хора, които разчитаха да доведе помощ от херцога. Нищо не беше по-важно от това, да заведе граф Тамос в манастира.

Той тръгна към конюшнята, но там не завари суетнята, която бе очаквал. Не се подготвяха коне, нито се събираха войници. Той хвана една от помощничките за ръката.

— Къде е графът?

Жената погледна Брайър и сбърчи нос. Тя вонеше на фъшкии, а миризмата на свинекорен ѝ беше противна? Ето докъде води спането в легло.

— Я повтори?

Свикнал да наблюдава хората от скривалищата си, години наред Брайър почти не беше говорил. Той разбираше тесански и красиянски, но говоренето все още му беше чуждо и понякога беше трудно да му се разбира.

— Тря’аше да водя графа на юг. Къде е той?

— Едва ли Негова Светлост принц Тамос ще ходи където и да е днес — каза жената. — Тая история с магьосника с цигулката разбуни целия град.

Брайър стисна още по-силно ръката ѝ.

— Не мога да чакам. Хората разчитат на нас.

— Добре, аз какво трябва да направя?! — извика жената и изтръгна ръката си от неговата. — Да не съм херцогинята майка!

Брайър се сепна, отстъпи назад и вдигна примирено ръце. Виждаше как отпечатъците от пръстите му се зачервяват върху ръката ѝ.

— Извинявай. Не исках да стискам силно.

— Не се притеснявай — отвърна жената, но разтърка ръката си и Брайър знаеше, че мястото ще посинее.

Хората не бяха като ядритата. Те бяха меки. Ако не внимаваш, може да ги нараниш.

Той се върна в градината и се вмъкна през един от малко използваните входове към двореца. Навсякъде шареха стражи, слуги сновяха напред-назад, но никой от тях не усети нищо, освен лекия полъх на свинекорен във въздуха. В коридорите имаше безкрайно много места за криене, стига да си бърз.

Но Майката и Джансън се намираха зад затворените врати, а в Анжие Брайър познаваше само шепа хора. Никой от тях не можеше да бъде открит. Той се върна в градината, пропълзя в свинекореновата леха и затвори очи.

След известно време се чуха гласове. Брайър се напрегна, готов да побегне, но гласовете не бяха предназначени за него, затова той пропълзя по-близо, за да послуша. Още преди да ги достигне, знаеше, че това е Лийша Пейпър. Мирисът на престилката ѝ, пълна с десетки подправки, му напомняше за майка му. Брайър харесваше господарката, нищо че хората ѝ викаха вещица. Казваха същото и за Доун.

— Не отивам никъде, докато Роджър е затворен — извика Гаред, баронът на Хралупата на дърваря.

— Говори по-тихо — прошепна Лийша.

— Ти го видя — рече Гаред. — Много ли е пребит?

Лийша кимна.

— Но нямаше нищо, което да не успея да изцеля с магията на костите. Ще му трябват няколко нови зъба, но вече е добре.

Гаред стисна юмруци.

— Кълна се, че ако тая гад Джейсън не беше вече мъртъв…

— Недей да довършваш това изречение, Гар — каза Лийша. — Ето ти още една причина да заминеш.

— Каква?

— Няма с какво да помогнеш тук — каза Лийша. — И ако искаш Росал да тръгне с теб, най-добре я отведи още сега, преди някой от кралското семейство да реши да ти попречи.

Той не изглеждаше особено убеден, но тя положи ръка върху неговата.

— И докато си там, ще бъдеш ли така добър да подготвиш няколко хиляди дървари, които да се върнат тук и да ни придружат до къщи? Напоследък пътищата са пълни с бандити…

Гаред сбърчи объркано вежди, но внезапно лицето му грейна.

— А, да. Схванах. Искаш да…

— Искам да се подготвиш за безопасното завръщане на делегацията на Хралупата у дома — каза Лийша. — На всички нас. Каквото и да реши съдът.

— На херцога това няма да му хареса — каза Гаред.

— Едва ли — съгласи се Лийша. — Знам, че нямам право да искам…

— Как ли пък не — прекъсна я Гаред. — Хралупата дължи всичко на теб и Роджър и мястото ви е при нас, в безопасност. На херцога и неговите Дървени войници не им трябва да се хвърлят във… — Той се изплю. — Никой не сече дървото по-добре от дървар.

— Няма да се стигне чак дотам — каза Лийша. — Покажи им малко зъби, но недей да хапеш.

— Няма. Стига Роджър да продължава да диша. Ако се върна и открия, че не е…

Той остави изречението недовършено и се отдалечи с широка крачка.

Брайър погледна към поводите, които конярят му подаваше, и тръсна глава. Харесваше конете, но не им вярваше.

— Ще тичам.

— Няма да е достатъчно, Брайър — каза Тамос. — Смятам да пришпоря конете към Хралупата.

Брайър сви рамене.

— Искам да не изоставаш.

— Няма — кимна Брайър.

Графът изглеждаше раздразнен, но Брайър не разбираше защо.

— Няма да успееш да поддържаш темпото на кавалерията ми — каза Тамос.

Брайър вирна брадичка.

— Защо не?

Графът го изгледа продължително, след което сви рамене.

— Карай както си знаеш, момче. Но ако изостанеш, ще те привържа към седлото ми като елен.

Брайър се разсмя и се изненада, че останалите не се присъединиха. Шегата беше добра.

Тамос се качи на седлото и вдигна копието си, докато крилата на портата се разтваряха.

— Напред!

Ездачите смушкаха конете си и препуснаха напред, а Брайър се затича заедно с тях. Известно време поддържаха темпото му, но толкова близо до града по пътя имаше голямо движение и дори онези, които веднага правеха път, задръстваха улиците и забавяха хората на графа. Брайър можеше да прескача от улица към улица и да избягва тълпите и неизбежните погледи и въпроси.

Той бързо ги остави зад себе си. По пътя събираше храна където намереше, и си отбелязваше селата и пътеките. Майката каза, че може често да идва в Анжие, така че е най-добре да познава пътищата. Запомняше къде расте свинекорен, а където нямаше, пръскаше семена. Плевелът беше агресивен и растеше почти навсякъде.

Беше се откъснал доста напред, така че вечерта му се наложи да се върне на север по пътя, докато намери лагера на Тамос. Брайър наблюдаваше завистливо от храстите как войниците се нареждат търпеливо на опашка и получават купа с гъста супа и комат хляб.

Корените и ядките, които бе намерил, бяха заситили достатъчно стомаха му, но устата му се пълнеше със слюнка при миризмата на хляб и супа. Той знаеше, че щяха да му дадат. Трябваше само да се нареди на опашката.

Но всичките войници си приличаха с еднаквите си брони и наметала, с късите туники с герба на графа. Те бяха свои. Брайър не беше. Щяха да го зяпат. Да го наричат Смръдльо или Калчо, когато не ги чуваше. Щяха да се държат настрани или още по-лошо, щяха да го заговарят.

Той искаше хляб, но не чак толкова много.

Когато слънцето залезе, мъжете бързо се метнаха на конете и приготвиха оръжията си. Потеглиха отново, като по пътя си убиваха ядритата с отработена прецизност.

Демоните вече се бяха научили да отбягват пътя и следваха процесията, криейки се между дърветата. Дървесните демони проявяваха търпеливост, когато плячката можеше да ги надбяга или да се бие. Брайър видя как някъде напред един демон скочи на голямо дърво, разперило клони над пътя. Той се изкатери бързо нагоре и се спотаи да чака.

Ядрито изчака кавалерията да отмине, но графът и баронът яздеха най-отзад, изоставайки на известно разстояние. И двамата бяха потънали в мислите си. За демона на дървото те все едно имаха нарисувани мишени на гърба.

Брайър се затича към дървото. Втори демон изсъска и се опита да блокира пътя му, но момчето размаха пешовете на палтото си и миризмата на свинекорен накара ядрона да отскочи настрани и да се разкашля. Брайър захвърли копието и щита си и се изкатери по дървото почти толкова бързо, колкото и демона. Подбираше внимателно местата, за които да се захваща, като не издаде нито звук, докато не стъпи на клона, върху който се беше стаил ядронът.

Ядрито се извърна, когато Брайър изкрещя и се затича по клона, измъквайки защитения нож от колана си. Демонът се приготви да скочи върху него, но момчето беше нащрек и избегна острите нокти. То подскочи и сграбчи дървеняка с едната си ръка, докато с другата заби ножа в наподобяващата му дървесна кора броня. Магията потече по ръката му, захранвайки поредица от бесни удари.

При падането от дървото ядрито се озова под него, което смекчи сблъсъка, но въпреки това от удара на Брайър му секна дъхът. Може и да се беше наранил при падането, но магията, която препускаше през тялото му, бързо го възстанови. Брайър се претърколи настрани от демона и скочи на крака, стиснал здраво ножа в ръката си, но дървенякът не помръдна повече.

— Брайър, къде беше, ядрото да те вземе? — попита Тамос.

Момчето го погледна объркано.

— Наоколо.

— Искам редовно да се обаждаш — каза Тамос. — Един Създател знае как ще намеря съпротивата, ако те изгубя.

Това беше абсурдно изявление. Как може Брайър да изгуби толкова много мъже и коне? Но той кимна, преди да се върне сред дърветата.

— Малкият смръдльо уби дървеняка, който можеше да ни изядри — чу той гласа на Гаред. — Можеше да му благодариш, преди да тръгнеш да му се караш.

При следващата спирка за храна Брайър се появи, взе купата със супа и хляба и изчезна веднага, щом се убеди, че графът го е видял. Един вестоносец щеше да пътува цяла седмица до Хралупата, но Дървените войници на Тамос не спяха и нощем извличаха достатъчно магия, за да могат да се движат и през деня. Мъжете ставаха все по-раздразнителни, но така спестяваха дни пътуване и на третата вечер вече бяха стигнали съвсем близо до Хралупата.

— Брайър! — извика Тамос, когато момчето се появи в лагера, за да вземе храната си. — Ела при нас!

Той седеше заедно с барон Гаред и лорд Самент на един паднал пън недалеч от останалите мъже.

— Не ви ли смърдя много? — попита Брайър, когато се приближи до тях.

— Ей, извинявай за това — каза Гаред. — Трябваше да се сетя, че имаш слух като на прилеп. — Той разгърна жакета си и се подуши. — Пък и след четири дни езда и убиване на демони никой от нас не мирише на рози. — Едрият дървар погледна към единствената карета в процесията, в която се возеха госпожица Лакьор и майка ѝ, и леко се подсмихна. — Е, може би само един или двама.

— На сутринта ще стигнем в Хралупата — каза Тамос. — Един ден ще прекараме в подготовка и потегляме на следващата сутрин. Ще ти уредим стая…

Брайър поклати глава.

— Понякога съм водил хора до Хралупата. Знам къде расте свинекорен.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си, спейки в лехите свинекорен — каза Тамос.

Брайър леко наклони главата си настрани.

— Защо не?

Тамос отвори уста, но после я затвори. Погледна безпомощно към Гаред.

— Някоя зима може да настинеш — каза Гаред.

Брайър сви рамене.

— Мога да си запаля огън.

— Както искаш — каза Тамос. — Колко време ще ни отнеме да стигнем до манастира на пастир Алин?

— Десет дни — каза Брайър.

— Толкова дълго? — попита Самент.

— Не можем да вървим по пътя — каза Брайър. — Има наблюдатели навсякъде. Ще минем през блатата.

— Това не ми харесва — каза Гаред. — Конете си чупят краката в мочурищата, да не говорим за вратовете на ездачите.

— Пътеките криволичат — каза Брайър, — но през повечето път мога да намирам твърда земя.

— Можеш ли да ни нарисуваш карта? — попита Тамос.

Брайър поклати глава.

— Не мога да чета, но знам пътя.

— Ще ти доведем картограф — каза Тамос.

— Има ли храна? — попита Брайър.

Тамос се усмихна.

— Още ли си гладен? Поискай си хляб от готвача.

Брайър поклати глава.

— За манастира. Препълнен е. Много гладни.

Тамос кимна.

— Мога да си представя. Нямаме време да откараме цял керван с провизии, но петстотин конни Дървени войници могат да носят значително количество храна, стига да има пасища за конете.

Брайър кимна.

— За толкова много ще отнеме повече време.

— Херцогът не каза ли да вземеш петдесет? — попита Гаред.

— Ти как мислиш? — Тамос бръкна в жакета си и извади сгънат пергамент с кралския печат. Той посочи едно тъмно петно върху хартията. — Това петно пречи да се разчете както трябва. Може и да пише петдесет, но това, разбира се, ще е лудост.

— Разбира се — съгласи се Гаред.

— Само глупак ще се съгласи да тръгне с толкова малък отряд — потвърди Самент. — Наистина, сигурно пише петстотин.

— А защо не пет хиляди? — попита Гаред.

Тамос поклати глава.

— Не можем да направим това, освен ако не искаме да лишим защитата на Хралупата от всички дървари. Няма да я оставя незащитена. Кавалерията ми ще стигне, докато не научим повече за ситуацията. Искам да сме бързи и гъвкави.

Брайър кимна нетърпеливо. Лактънците нямаха никаква кавалерия. С петстотинте Дървени войници можеха да защитят манастира от почти всичко, а ако се пестеше, храната щеше да стигне за много месеци.

— С нетърпение очаквам да видя езерото — каза Гаред. — Чувал съм, че е толкова голямо, че не се вижда отсрещният бряг.

Тамос кимна.

— Виждал съм го веднъж и такава гледка не се забравя. Но ти няма да дойдеш, бароне. Някой трябва да се грижи за Хралупата, докато ме няма.

— Говориш така, сякаш няма да се върнеш — каза Гаред.

— Възнамерявам да се върна — отвърна Тамос, — но няма гаранции, когато врагът е толкова близо. Трябва да си готов да ги поведеш.

— Хората ме слушат, да — рече Гаред, — но не съм създаден за политика и писане на документи.

— Ние правим онова, което трябва, а не каквото искаме.

— И Избавителят ми каза същото веднъж — отбеляза Гаред.

— Не знам дали Арлен Бейлс е Избавителят — каза Тамос, — но ако го видиш…

Гаред се усмихна.

— Да. Ще ти го пратя.

Прекараха три дни в Хралупата, докато Тамос събере хора. Брайър прекара времето в изследване и откри и други, които живееха в Гората на билкарите. Някои бяха от народа на баща му, красиянци, но други бяха тесани, които се бяха захванали да рисуват защити по кожата си. Денем носеха свободни роби, а нощем само набедрени препаски, докато убиваха ядрита с голи ръце.

Брайър ги наблюдаваше скришом, но беше очарован. Не ги разбираше съвсем, но с времето сигурно щеше да проумее.

Първите няколко дни след напускането на Хралупата напредваха добре, но когато навлязоха в обширните мочурища, обграждащи езерото, започнаха да се движат по-бавно. Студът ги спасяваше донякъде от комарите, но въпреки това хората непрекъснато се пляскаха по голата кожа и се оплакваха.

Брайър посочи някакви следи.

— Блатен демон.

— Никога не съм виждал — каза Самент.

— Нито пък аз — обади се Тамос.

— Дребни — каза Брайър, разпервайки ръцете си. — Дълги ръце. Блатната плюнка лепне на всичко. Гори и разяжда едновременно, не можеш я изми.

— Как се убиват? — попита Тамос.

— Отстъпваш настрани. Блатитата не могат да си кривят ръцете. Трябва да се обърнат. — Той повдигна ръка и посочи хлътналата част под гръдния му кош. — Мушкаш с копието тук. Няма броня.

— Очевидно знаеш много за тях — каза Тамос.

Брайър се усмихна. Може да не разбираше от карти, но пък познаваше ядритата.

— Направете лагер. Нощем не мога да прекарам конете през блатото. Ще ви покажа как да направите блатни капани.

Брайър се извъртя, за да се слее по-добре с кривото стъбло на прегърбеното блатно дърво, докато наблюдаваше как красиянският разузнавач напредва през блатото. Кха’шарумът носеше тежка раница с продукти и си отбелязваше ориентирите на мазна хартия.

Беше сам. Брайър се беше убедил в това. Не беше част от ловна група, просто самотен разузнавач, пратен, за да начертае карта на блатата.

Но той се движеше право към Тамос и хората му. След около час щеше да ги чуе или да види следи от преминаването им. Скоро след това вече щеше да тича, за да съобщи на командирите си.

Брайър стисна здраво копието си. Ненавиждаше това. Не обичаше да убива хора. Красиянците изглеждаха твърде много като него и всеки път имаше чувството, че убива себе си.

Но нямаше какво друго да направи. Когато разузнавачът мина под дървото, Брайър скочи върху него и копието му прониза раменете му, като проникна до сърцето и дробовете. Мъжът беше мъртъв още преди да падне на земята.

Брайър взе раницата и картите и остави тялото да потъне под мътната блатна вода.

Пътуваха вече петнайсети ден към манастира и Брайър насочваше Тамос и хората му покрай вражеските разузнавачи и към сухата земя с паша за конете. Блатните демони бяха погубили девет Дървени войници, седем коня си счупиха глезените и трябваше да бъдат застреляни. Един от Планинските копия беше наплют от блатен демон в лицето. Брайър го наложи с лапа от кал и билки, но когато най-после свали превръзката, мястото изглеждаше като разтопена свещ.

Манастирът на Новата зора се намираше на висока скала, която се издигаше над езерото. Беше обграден с вода от три страни и до него се стигаше единствено по тесен път над ров, прокопан така, че да свързва водите на езерото. Дървените му стени бяха високи и дебели, а единственият начин да се влезе и излезе от него беше по подвижния мост. Доковете на север и на юг се намираха ниско долу, върху стръмните скали; стоките и добитъкът, които бяха докарвани с корабите, трябваше да се изкарват догоре по тесни стъпала, изсечени на зигзаг в скалата.

Подвижният мост беше спуснат за тях и те влязоха вътре.

— Създателю — каза Тамос, когато съзря палатковия лагер на бежанците от вътрешната страна на защитните стени.

Хората бяха мръсни и слаби, привикнали към липсата на храна.

— Нямах представа, че е толкова зле — рече Самент. — Бежанците в Хралупата…

— Извадиха късмета да се намират в безопасност на приятелска територия — каза Тамос. — Тези нещастни души… — Той се обърна към един от капитаните си. — Намери интенданта и му предай запасите. Разбери какво още можем да направим, за да осигурим удобства на тези хора.

Мъжът отдаде чест и забърза да изпълни заповедта, а Брайър поведе Тамос и Самент към манастирските врати.

Пастир Хийт ги очакваше. Дебелият старец прегърна силно Брайър.

— Създателя да те благослови, момче.

Той погледна към графа и се поклони ниско.

— За мен е чест, Ваша Светлост. Добре дошли в манастира на Новата зора. Аз съм пастир Хийт. Ще ви отведа при Напътственика.

Брайър не бе допускан често в личните покои на Напътственик Алин. Мъжът носеше обикновена кафява роба като пастир Хийт, но стаите му бяха по-богато обзаведени от всичко, което Брайър си беше представял. Килимите бяха дебели, меки и пъстроцветни, изтъкани с могъщи църковни защити. Прислужниците го следваха неотстъпно с метли в ръце, да не би случайно да падне и трошичка кал от сандалите му.

Креслата и диваните имаха дебели възглавници — толкова меки. Хийт каза, че не му е позволено да сяда, за да не ги изцапа със свинекоренов сок, но докато минаваха край тях, Брайър се приближи до един кадифен диван и разтреперан от удоволствие, го погали с върха на пръстите си.

Стените бяха покрити изцяло с големи рафтове от лакирано дърво, които съдържаха безброй книги. Хийт се беше опитал да го научи да чете, но Брайър се интересуваше повече от картинките.

Напътственикът ги чакаше в личната си стая заедно с други двама мъже.

Бащата на Брайър, Релан, го беше научил на всичко за поклоните. Този на Напътственика беше достатъчно нисък и продължителен, за да покаже уважение, без да признава превъзходството. Поклон на равен.

— За мен е чест да ви посрещна, Ваша Светлост — каза той. — Надявахме се, че Брайър ще доведе помощ, но не очаквахме кралска особа.

— Или толкова много Дървени войници — каза един от двамата мъже. Той беше среден на ръст, със скъп жакет. Стоеше с разкрачени крака, като човек, който е свикнал да стои на полюляващата се палуба на кораб, а не на твърда земя. — На всичкото отгоре кавалерия! Изглежда, че Създателят все пак е отговорил на молитвите ни.

— Господарят на док Исан — представи го Напътственик Алин, след което посочи другия мъж: — И брат му, капитан Марлан.

Тамос протегна ръцете си напред, какъвто бе обичаят на лактънските капитани, и двамата го хванаха малко под лактите.

— Моля, приемете личните ми съболезнования и тези на Бръшлянения трон за загубата на майка ви.

Марлан се изплю, пренебрегвайки раздразнения поглед, който му хвърли Алин.

— Тя не беше изгубена. Беше убита.

— Разбира се. — Тамос се обърна към Самент. — Мога ли да ви представя лорд Самент от Мливари, който доведе със себе си и петдесет Планински копия.

— Добре, че сте дошли и вие — каза Алин. — Случващото се касае всички Свободни градове.

— Не е нужно да ме убеждавате в това — отвърна Самент. — Но Юкор вече е друг въпрос.

— Онова, което иска той, е победа — разнесе се нов глас.

Брайър вдигна глава и се усмихна широко, когато в стаята влезе капитан Делия, следвана от друг богато облечен мъж.

— Капитан Делия от „Воплите на шарума“ — каза Хийт. — Тя е трън в задника на красиянците още когато се появиха в Пристан.

— Благодарение на Брайър — каза Делия и прокара пръсти през рошавата коса на момчето. — Той се промъкваше в града, шпионираше враговете ни и ни казваше къде да нанасяме удари.

Тя го прегърна и го притисна към себе си, без да обръща внимание на лепкавите петна от свинекоренов сок по дрехите му. Брайър не обичаше да го докосват, но за капитан Делия откри, че не му пречи толкова.

Напътственик Алин посочи с жест новодошлия.

— Егар…

— … трети син на херцог Едон от Райзън — довърши Тамос и двамата мъже се прегърнаха. — Страхувахме се, че си мъртъв, приятелю.

Егар поклати глава.

— След като красиянците нападнаха столицата, аз събрах колкото се може повече бойци и избягах в равнините. Нанасяхме удари където можехме и изчезвахме, преди пустинните плъхове да ни хванат.

— С колко хора разполагаш? — попита Тамос.

— Ако разполагам с време, мога да събера около пет хиляди копия — отвърна Егар.

Тамос присви очи.

— Защо си тук, а не в Райзън, с хората ти?

— Защото — намеси се Исан — вече е време да си върнем Пристан.

— Брайър го направи възможно — каза Напътственик Алин.

Те се спускаха по сякаш безкрайна спирала от стъпала, която продължаваше надолу, в естествените пещери под основите на манастира.

— Той откри вражеската група, която разузнаваше по бреговете на езерото — каза Исан, — и ни осигури време да им подготвим засада. В онзи ден заловихме или убихме повече от двеста души. Най-голямата ни победа досега.

Озоваха се в голяма пещера, студена и влажна, със застоял въздух. Брайър погледна ужасѐн към десетките красиянски воини, приковани към стените, с измършавели лица и тела.

— Създателю — каза Тамос. — Не ги ли храните?

Марлан се изплю.

— Когато ги храним, се опитват да избягат. А и защо да ядат, когато горе има толкова много гладни?

Брайър усети, че му прилошава. Тези мъже, които приличаха толкова много на баща му и братята му, лежаха безжизнени и окльощавели в собствената си мръсотия. Беше завел лактънците при тях със знанието, че много от нашествениците щяха да бъдат убити, но това…

— Храним онези, които се съгласиха да говорят — каза Алин. — Моите пастири и чеда говорят красиянски, но по-нисшите войници не могат да ни предоставят много полезна информация.

Той даде знак на пазачите в дъното на пещерата и те отключиха една тежка врата.

Вътре един красиянец беше завързан здраво за стол. Черният му тюрбан и белият воал липсваха, но въпреки това Брайър разпозна водача на красиянските разузнавачи. Пред него имаше тясна маса, ръцете му бяха изпънати напред и всеки един пръст беше прихванат в малко менгеме, завито към дървото. Той дишаше равномерно, но беше зачервен и окъпан в пот. Възрастен очилат мъж с дрехи на църковен прислужник правеше нещо по менгеметата.

— Това е принц Ича — каза Алин. — Твърди, че е третият син на самия демон на пустинята, красиянския херцог Ахман Джардир.

— И когато баща ми научи за това — изръмжа Ича на гърлен, но разбираем тесански, — той ще върне хилядократно тези мъчения върху всеки мъж, жена и дете от съпротивата.

Алин кимна и прислужникът започна да затяга менгеметата, докато Ича не зави от болка. Второ кимване и той започна да ги отпуска, докато Ича не се умълча, дишайки тежко.

— Баща ти е мъртъв — каза Тамос с равен глас. — Видях със собствените си очи как Арлен Бейлс го хвърли от една скала.

— Баща ми е Избавителят — каза Ича. — Никое падане не може да го убие. Дамаджата предрече завръщането му. А дотогава братята ми ще бъдат острието на божествения му гняв.

— Колко хора има брат ти в Лактън? — попита Тамос.

— Повече, отколкото са рибите в езерото — отвърна Ича. — Повече, отколкото са звездите в небето. Повече…

Алин щракна с пръсти и прислужникът отново започна да затяга менгеметата на затворника, докато не го накара да закрещи. Старецът се беше прегърбил над механизмите със същото безизразно лице както на бащата на Брайър, докато поправя някоя счупена мебел. Момчето искаше да го удари или да се обърне и да избяга, и да се опита да забрави сцената. Но не можеше. Пристъпи напред и когато болката поутихна след последвалото разхлабване на механизмите, Ича вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Чинът ще бъде съден, Брайър Дамадж, но не тъй строго като теб — изпъшка красиянецът. — В отвъдния живот Еверам изпраща гинджаз в дълбините на бездната на Ний.

— Не съм предател — отвърна Брайър. — Това е домът ми. Ти си чинът тук.

Но макар да произнесе думите, той не беше сигурен, че е убеден в тях. Беше смятал Напътственика за добър човек, но онова, което мъжът причиняваше на красиянските затворници, беше отвратително.

Може би беше време да се върне в мочурищата. Животът беше много по-лесен, когато си имаше работа само с ядритата.

Капитан Делия обгърна раменете му с ръка.

— Ела, Брайър. Не слушай приказките на това животно. Знаеш добре какво направиха те.

Брайър кимна и ѝ позволи да го отведе обратно през леденостудената пещера, пълна с умиращи от глад шаруми.

— Този хълм — каза Тамос, посочвайки в картата. — Знаеш ли къде е, Брайър?

Момчето се сепна. Потънало в мисли за подземните пещери, то изобщо не обръщаше внимание на разговора. Погледна към криволичещите линии и цветните петна по хартията, но не можа да различи онова, което би трябвало да е хълм.

— Възвишението на Колан — подсказа му Делия.

Брайър кимна.

— Знам го.

— Можем да разположим там стрелци с лъкове — каза Тамос, — те ще покрият пристанището.

— Там има много шаруми — каза Брайър. — Скорпиони. Трудно за превземане.

— Не и за кавалерията ми — каза Тамос. — Можем да ги прегазим и да завземем скорпионите, след което ще продължим по пътя под прикриващия огън, за да нападнем самия град.

Напътственик Алин кимна и плъзна пръст по картата.

— Привлечени от звуците на битката, те няма да забележат вашите сили, които ще настъпят от юг, Егар.

Егар поклати глава.

— Не знаем с колко воини разполагат, но няма съмнение, че са повече от обединените ни сили.

— Освен ако цялата флота не се придвижи, за да завладее отново доковете и брега — каза Исан. — Можем да стоварим на сушата хиляди бойци, мъже и жени.

— Ще се лее кръв — рече Егар.

Исан кимна.

— Но след шест седмици езерото ще замръзне и ще се озовем в капан, без доставки. Всички господари на докове са съгласни. Ако не направим нищо, ще загубим много повече.

— За кога планирате нападението? — попита Тамос.

Напътственик Алин разгъна на масата карта с множество маркировки.

— Това са обичайните позиции на красиянските бойци. — После разгърна втора, с различни означения. — А това са позициите им по време на новата луна.

— Новолуние — промърмори Тамос.

— Пясъчните плъхове прекарват дните си в молитви и после отиват да се защитават от демонските атаки — каза капитан Марлан. — Няма да бъдат готови да се изправят срещу обединените ни сили.

Хора, които се молят, хора, които се изправят срещу ядритата, и тези мъже възнамеряват да ги изколят. Нищо по-различно от онова, което бяха направили красиянците, без да бъдат провокирани, но въпреки това мисълта предизвика гадене у Брайър.

Егар кимна.

— Времето ще стигне да се доберем до там, но не и ако на междинния терен са разположени вражески войски. Трябва да сме сигурни, че пътят е чист, иначе не бих пожертвал хората си.

Алин кимна.

— Налага се да разпитаме принц Ича по-… енергично.

Брайър размърда пръсти, мислейки си за менгеметата, и внезапно установи, че дъхът не му стига. Той се закашля, опитвайки се да вкара въздух в дробовете си.

— Добре ли си, момче? — попита Напътственик Алин.

— Ами ако не знае? — попита Брайър. — Ами ако положението се е променило?

— Той е прав — каза Егар. — Няма да жертвам хората си заради стара информация. Трябва да разберем с колко бойци разполагат в селото сега.

— Аз мога да отида — каза Брайър. Готов беше да направи всичко само за да възпре стареца да затяга менгеметата, предизвиквайки викове като от музикален инструмент. — Знам къде се срещат водачите. — Той посочи към картите на масата. — Ще открадна карти.

Капитан Делия положи ръка на рамото му.

— Брайър, много е опасно. Не можем да те молим…

— Не ме молите — каза Брайър. — Ще отида.