Черепният трон

Глава 9 Анокх Слънце 333 г. СЗ, Есен

Арлен гледаше към Изгубения град Анокх Слънце със свито сърце под изгряващото слънце. Красиянците бяха проявили безразсъдство при разграбването му. Когато бе живял тук, търсейки тайните за борбата срещу демоните, той се беше постарал да запази мястото непокътнато и беше разкопавал всичко изключително внимателно. Единствените реликви, които бе преместил от местата им, бяха оръжия и брони, за да може да проучи защитите им. След като научи тайните им, върна повечето от тях по местата им.

Красиянците не си бяха направили труда да запазят своите древни предмети. Сега градът изглеждаше като нива, нападната от рояк скакалци и армия полевки. Навсякъде се виждаха големи купчини пръст, пясък и натрошени камъни, които бяха издържали в продължение на хиляди години. Земята бе осеяна с дупки на местата, където покривите на подземните камери бяха пробити за по-лесен достъп, изложени за пръв път от хилядолетия на природните стихии.

Само големите погребални камери бяха оставени непокътнати. Красиянците бяха отнесли всичко ценно, но дори те не се бяха решили да преместят саркофазите и да смутят покоя на свещените си предци.

— А ти беше готов да ме убиеш за това, че съм взел едно копие — промърмори Арлен.

— Не е твое, че да го вземаш, пар’чине — отвърна Джардир. — Това място принадлежи на моя народ. Красиянци, а не зеленоземци.

Арлен се изплю на земята.

— Като разграбвахте форт Райзън, изобщо не се замислихте за културната принадлежност.

— Това беше завладяване на територия, а не плячкосване — отвърна Джардир.

— И въпреки това сте унищожили вечното жилище на своите предци — рече Арлен. — Нощта да ми е на помощ, логиката ви танцува наоколо като пясъчна вихрушка, не мислиш ли?

— Трябваше да издържам сто хиляди души, а тук нямаше нищо, с което да ги нахраня — каза Джардир. Изглеждаше спокоен, но гласът му издаваше напрежението му. — Трябваше да работим бързо. Не разполагахме с достатъчно време, за да сваляме пластовете от гърба на града с четчици и ръчни инструменти. — Той изгледа с любопитство Арлен. — А ти как успя да го направиш, пар’чине? Тук няма нищо за ядене, а ти едва ли си носил много храна от Оазиса на зората.

Арлен се радваше, че изгряващото утринно слънце скрива аурата му. Въпросът засягаше една от тайните, които все още не желаеше да споделя с Джардир. И вероятно никога нямаше да го направи. През седмиците, прекарани в Анокх Слънце, той се беше хранил с демонско месо — нещо, което красиянците никога нямаше да разберат, въпреки силата, която щеше да им донесе.

— Излизах навън и си трупах запаси — отвърна Арлен.

Което не беше точно лъжа.

Той тръсна глава, за да проясни мислите си. Ако продължаваха да се дърлят, нямаше да спечелят нищо. Сега повече от всякога трябваше да работят заедно. Той погледна към Шанджат и Шанвах и улови хищническите им погледи, вперени в него и Рена, сякаш само чакаха заповедта на Джардир да ги убият, докато слънцето сдържаше силите им.

Но Джардир не даде такава заповед. За добро или за лошо, те бяха съюзници.

— И все пак добре, че сте взели всичко ценно, особено сега, след като демоните разбраха за това място. Признавам, че вината за това е моя. Пуснах ги в главата ми.

— Иневера — рече Джардир. — Може би точно твоята слабост ще ни спаси. За пръв път знаем къде точно ще нанесе своя удар врагът ни. За пръв път имаме някакво предимство. Трябва да се възползваме от него.

— Първото, което трябва да направим, е да намерим място край гробницата, където да завържем конете — каза Арлен. — Ще нарисуваме навсякъде около двореца защити за невидимост. Може да се наложи бързо да се изнесем от тук.

— И после какво? — попита Джардир.

— Ще отидем в гробницата на Каджи и ще си издълбаем таен изход — отвърна пар’чинът. — После ще си намерим място, където да се скрием, и ще чакаме.

— А после? — попита Джардир.

Арлен въздъхна дълбоко.

Ядрото да ме вземе, ако знам.

— Малко по-наляво — каза Рена, поглеждайки по продължение на стрелата, която Шанвах бе насочила към небето. — На такава височина вятърът е силен. Трябва да се съобразяваш с него.

Тя застана зад младата жена и се надигна на пръсти, за да може очите ѝ да се озоват на нивото на очите на Шанвах. Рена никога не се беше смятала за ниска, но дори средните на ръст красиянци бяха високи по стандартите на Потока на Тибит. Петата ѝ едва се повдигна над земята, но дори това ѝ се видя много.

Шанвах прие с кимване поправката и отпусна тетивата. Стрелата описа дъга над дюните и рязко се спусна към пълната с пясък торба, която използваха като мишена. Изстрелът не беше перфектен, но от такова разстояние си беше впечатляващ.

— Откъде научи това? — попита Шанвах, сваляйки лъка. В тона ѝ вече се долавяше уважение, макар че Рена не беше толкова глупава, за да я смята за приятелка. — Сама ми каза, че си станала воин съвсем наскоро, но се справяш твърде добре с това оръжие, за да твърдиш, че пар’чинът е единственият ти учител.

Рена поклати глава.

— Татко ме научи. Храната вкъщи никога не стигаше. Всеки, който обичаше да се храни, трябваше да ходи на лов.

Шанвах кимна.

— Доскоро на жените от моя народ дори не им позволяваха да докосват оръжията. Голяма си късметлийка да имаш такъв баща. Как се казва той?

— Харл. — Рена се изплю. — Но не съм никаква късметлийка.

— В Красия ние носим честта на бащите ни, дъще на Харл — каза Шанвах. — Гордостта от победите им и срама от провалите.

— Значи, има доста да наваксвам — каза Рена.

— Ако тази нощ успеем — рече Шанвах, — можеш да простиш всички прегрешения и да започнеш отначало, дори баща ти да е самият Алагай Ка.

— Като се има предвид какво сме преживели аз и сестрите ми, нищо чудно и да е бил.

Слепоочията на Рена запулсираха болезнено. Мислите за баща ѝ и за проклетата ферма винаги я изпълваха с гняв. Не толкова самите спомени, колкото онова, за което ѝ напомняха. За старата Рена. Слаба. Уплашена. Безполезна. Понякога ѝ се искаше тази част от нея да е някакъв крайник, който да отреже и да захвърли завинаги нанякъде.

Шанвах не сваляше поглед от нея. Всъщност какво са седнали да си споделят разни истории? Може да се биеха на една страна, но не се доверяваха една на друга и Рена не намираше причина това да се промени.

— Каза, че си се изправяла срещу един от тях — каза Шанвах. — От князете на алагаите.

Като че ли разговорът за фермата на Харл не беше достатъчно личен. Рена си спомняше ужаса и насилието, когато демонът превзе съзнанието ѝ, зарови се дълбоко в него и се настани удобно като буболечка в плод. Това бе последното нещо, за което би пожелала да говори, но този път Шанвах имаше право да знае. Самата тя скоро щеше да се изправи лице в лице с тях.

— Да — рече тя. — Погрижи се мисловните ти защити да работят добре тази нощ. Нарисувай ги направо върху веждите си. Не се доверявай на лентата за глава. Те проникват в съзнанието ти и поглъщат всичко, което те прави… това, което си. Преглъщат го и после изплюват само частите, които нараняват твоите любими хора.

Шанвах кимна.

— Но ти си го убила.

Рена оголи зъби и споменът накара магията в кръвта ѝ да закипи.

— Арлен го уби. Аз забих ножа си право в проклетия му гръб, но то продължи да се бие.

— И какво бих постигнала с моя лък срещу такова същество? — попита Шанвах.

Рена сви рамене.

— Честно ли? Сигурно нищо. Когато се изправиш срещу мисловен демон, или трябва да нанесеш убийствен удар, или все едно нищо не си направила. Не бих се доверила на лъка. — Тя погледна към Шанвах. — Но за мозъците трябва да се притесняват Арлен и Джардир. — Шанвах се вцепени при непринуденото споменаване на чичо ѝ, но не посмя да отвори уста. — От нас се иска да държим настрани охраната им, докато всичко приключи — продължи Рена. — Мозъците могат да призовават демони от огромни разстояния и ги карат да се бият умно.

Шанвах кимна.

— И аз така разбрах.

— Чувала ли си за телохранителите им? — попита Рена. — За мимиците?

— Само слухове — отвърна Шанвах.

— По-умни са от другите ядрони — каза Рена. — Могат да водят и да призовават по-нисши демони, но това не е всичко.

— Променят формата си — прошепна Шанвах.

Рена кимна.

— Превръщат се в каквото си поискат. В един момент се биеш с най-големия каменен демон, който някога си виждала, а в следващия му порастват пипала или крила. Мислиш си, че си го хванала, и той изведнъж се превръща в змия. Мислиш си, че идва помощ, но за едно мигване на окото той се превръща в теб и приятелите ти не знаят по кого да стрелят.

Шанвах не потрепна, но в миризмата ѝ се промъкна струйка страх, което беше добре. Ако искаше да оцелее, тя трябваше да знае какво я чака и да го уважава.

— Последният, с който се бих, уби дузина мъже, преди да го повалим — каза Рена. — Премина през една част дал’шаруми като нощен вълк през курник. Уби половин дузина, заедно със строеви офицер Кавал и Енкидо. И повече дървари, отколкото мога да си спомня. Ако не бяха Роджър и…

Тя млъкна, съзряла ококорените очи на Шанвах. Младата жена бе спряла да я слуша и я зяпаше с отворена уста. Миризмата ѝ се бе променила драстично, изпълнена със засилващ се ужас и мъка, а очите ѝ бяха започнали да се пълнят със сълзи. Досега никога не бе проявявала толкова емоции.

— Какво толкова казах? — попита Рена.

Шанвах продължаваше да я гледа, като мърдаше безмълвно устни, сякаш имаше нужда да ги раздвижи, преди да произнесе думите.

— Учителят Енкидо е мъртъв? — попита тя.

Рена кимна и Шанвах нададе продължителен вой. Той продължи, докато ѝ секна дъхът, и тя се закашля, ридаейки.

Сълзите се затъркаляха по лицето ѝ и тя непохватно затършува в закачената на колана ѝ торбичка, докато накрая не извади мъничко стъклено мускалче, което се изплъзна от треперещите ѝ пръсти.

Рена го улови във въздуха, преди да е паднало на земята, и ѝ го подаде, но Шанвах не посегна да го вземе.

— Моля те — рече тя, — улови ги, преди да са се изгубили.

Рена я изгледа учудено.

— Кое да уловя?

— Сълзите ми! — проплака момичето.

Молбата беше доста странна, но Рена беше виждала красиянките да го правят, когато бяха дошли да приберат мъртъвците си след Новолуние. Тя отвори мускалчето и погледна към заострения му ръб, който беше идеален за улавянето на плъзгаща се по бузата сълза. Пристъпи по-близо, улови една, преди да е паднала, и плъзна ръба на мускалчето по пътеката ѝ.

Шанвах ридаеше все по-силно, сякаш нарочно се потапяше в емоцията единствено с тази цел. Колкото и да беше бърза, Рена трудно успяваше да навакса. Шанвах напълни две мускалчета, преди да се успокои.

— Какво се случи с демона? — попита тя, когато всичко свърши.

— Убихме го — отвърна Рена.

— Сигурна ли си? — настоя Шанвах, улавяйки я за ръката.

— Аз лично му отрязах главата — рече Рена.

Шанвах отстъпи назад; Рена никога не я беше виждала толкова съсипана, а само преди няколко седмици я беше пребила до безсъзнание.

— Благодаря ти — каза красиянката.

Рена кимна и реши най-добре да не споменава, че самата тя се беше била с Енкидо при първата им среща.

Достигнаха Анокх Слънце в първата утрин на Новолунието. Арлен ги поведе надолу към гробницата на Каджи и те се захванаха да подготвят камерата.

Застинал в тъмата под пясъците, Анокх Слънце бе древно и потайно място със силна магия. Арлен протегна пипалата на своята магия, за да се слее с нея, и веднага почувства как градът оживява като продължение на собственото му тяло. Той завибрира от енергия, зареждайки го със сила за приближаващите изпитания.

Джардир отправи молитва към Еверам и Арлен потисна цинизма си дотолкова, че да наведе главата си и учтиво да го изчака да свърши. Можеше да види искрената вяра в аурата на красиянците и силата, която им даваше тя.

Вярата сияеше дори в аурата на Рена, въпреки всичко, което ѝ бе причинено в името на Канона.

О, нощ, толкова ми се иска да изпитвам същото.

Останалите в стаята бяха убедени, че са участници във великия план на Създателя. Единствено Арлен беше наясно, че всичко се решава на момента.

— Достатъчно — рече най-накрая той, когато повече не можеше да изтърпи продължаващите сякаш цяла вечност напеви. — Нощта наближава. Заемете местата си и не вдигайте шум.

Джардир го погледна раздразнено. Слънцето още не беше залязло, но въпреки това кимна с глава. Не беше време за спорове.

— Пар’чинът изрече мъдри слова.

Шанджат и Шанвах бяха издълбали в стената укритие, от което да подготвят засадата си, а Арлен го беше оградил с маскировъчни защити. За демонските очи стената щеше да изглежда непокътната.

Рена извади невидимото си наметало и застана от едната страна на малкия вход към гробницата. Арлен застана срещу нея, като прекъсна връзката си с магията на Анокх Слънце, за да не бъде усетен от ядронските князе.

Следващият час, прекаран в пълно мълчание и неподвижност, беше най-дългият в живота му. В един момент дори му се прииска да бяха продължили с молитвите.

Нощта настъпи, но демоните не нападнаха веднага. Арлен знаеше, че поема риск, но след като мина цял час, той повече не можеше да търпи и се откри за магията на Анокх Слънце, като протегна сетивата си във всички посоки в търсене на някакви признаци за близостта на врага.

Те бяха отвън. О, нощ, и бяха хиляди.

Мисловните демони бяха проникнали в съзнанието му. Познаваха разположението на града и знаеха точно къде се намира гробницата на Каджи.

Но не бързаха да нападнат. Разполагаха с три дни да осквернят и унищожат града и очевидно искаха да се насладят на задачата си. Земята се разтресе, когато демоните започнаха да го разрушават.

Арлен и останалите чакаха цяла нощ, смълчани и неподвижни, като единствена компания им правеха дълбоките, отекващи вибрации от ядронското нападение. Но нито един от демоните не се доближи до тях.

Бяха решили да оставят Каджи за най-накрая.

Изгряващата зора завари всички изтощени и напрегнати; те погледнаха въпросително към Арлен, докато масажираха пулсиращите си мускули.

— Обеща ни, че ще дойдат, пар’чине — изръмжа Джардир. — Тук! На това място! Закле се в честта си. Вместо това аз обиждам Каджи, като се крия…

— Ще дойдат! — настоя Арлен. — Не го ли усещаш? Началото е довечера.

— Откъде си толкова сигурен? — изръмжа Джардир.

— Градът ми каза — отвърна Арлен.

Гневният поглед на Джардир се разколеба.

— Градът? Полудя ли, пар’чине?

Арлен сви рамене.

— Може и да не съм съвсем в ред, но в това съм сигурен. Тук има древна магия, Ахман. Магия, която се крие в сърцето на града още от времето, когато предците ти са живели тук. Разкрий се за нея и тя ще ти заговори.

Джардир изпъна краката си и затвори очи. Арлен видя как магията потече към него, но няколко секунди по-късно красиянецът поклати глава и погледна към него.

— Наистина има сила, както казваш, пар’чине, но Анокх Слънце не ми говори.

Арлен погледна към Рена, която вече бе затворила очи и извличаше магията също като Джардир. Малко по-късно тя отвори очи и сви рамене.

— Там е — настоя той, отхвърляйки яростно напълно реалната възможност наистина да е луд. — Просто трябва да усъвършенствате чуването.

— Какво се случи навън? — попита Рена.

— Направили са кръг около града — отвърна Арлен, — оставяйки гробницата в центъра. Прогарят си път навътре. Скоро ще стигнат до нас. До края на Новолунието тук няма да остане и един камък непокътнат.

— Мисля, че ако прекарам още една подобна нощ, ще си изгубя ума, за две изобщо не може да става и дума — каза Рена, докато се отдалечаваше от вратата. — Излизам да подишам малко чист въздух.

Арлен ѝ препречи пътя.

— Не мисля, че това е добра идея. Демоните не трябва да усещат миризмата ни.

— Значи, какво, трябва да прекараме трите дни, заровени в гробницата? — тросна му се Рена.

— Щом е необходимо — каза Джардир. — Ако трябва, дори ще умрем тук.

Арлен се накани да кимне, но красиянецът продължи:

— Но не съм убеден, че е необходимо. Искам да видя опустошението със собствените си очи, за да съм сигурен, че гласът, който ти говори, не е продукт на лудостта ти. Ако алагаите са решили да изравнят града със земята за едно Новолуние, те няма да душат за миризми.

Той закрачи към изхода достатъчно бавно, за да даде на Арлен възможност да се опита да го спре, но аурата му ясно показваше, че това ще е една много глупава постъпка. Арлен кимна.

Предпазливо отместиха големия защитен камък, който запушваше входа, и се изкачиха на повърхността, където ги очакваше грозна гледка.

Джардир огледа с натежало сърце опустошения Анокх Слънце. Пар’чинът бе обвинил хората му, че са унищожили мястото — и то с право — но това, което бяха направили красиянците, не можеше да се сравни с гнева на ядронските князе.

Мозъците бяха накарали търтеите си да изкопаят заровените камъни и да ги стрият на пясък и стъкло. Както беше казал пар’чинът, районът бе ограден от кръг на разрушение, широк няколко мили. Един дълбок кратер бе запълнен с превърнатите на прах останки от някога процъфтяващия град. Нямаше нито едно парче, което да е по-голямо от малкия юмрук на Шанвах.

С изключение на телата.

По края на кръга демоните бяха подредили саркофазите на най-великите водачи на Анокх Слънце. Джардир повдигна капака на най-близкия и ужасено се извърна настрани, за да повърне.

Саркофагът беше запълнен до ръба с мазна черна мръсотия, която вонеше ужасно. Джардир се насили да преглътне остатъците от последната си храна и притисна нощния си копринен воал към носа и устата си.

Не му помогна особено. Очите му пареха и сълзяха от противните изпарения, но той се насили да пристъпи отново напред и съзря парчета от платното, в което е било увито тялото на праотеца му, да се въргалят в мръсотията. Вътре лежеше оскверненото тяло на Канджин, втори братовчед на Каджи и един от свещените дванайсет.

Рена се приближи до саркофага, но също се извърна настрани.

— Нощ, какво е това?

— Изпражнения на мисловен демон. — Дори пар’чинът беше позеленял. — Най-гадното е, че те ядат само мозъци. Затова е и тоя мазен, хлъзгав вид. Залепват към всичко, до което се докоснат.

— Горят ли? — попита Джардир.

— Аха — отвърна пар’чинът, — но…

— Няма да оставя праотците ми в този вид, пар’чине — каза Джардир.

— Ще ги оставиш — отсече пар’чинът. — Може би си прав и ядроните няма да ни надушат, но със сигурност ще забележат, ако изгорим малката им изложба. Връщаме се обратно. Веднага. Ще ги изчакаме да дойдат право при нас и тогава ще им го върнем.

Джардир искаше да възрази. Всяка жилка в тялото му копнееше да изчисти безчестието от светите си предци. Но пар’чинът беше прав. Единственият начин бе да накара алагаите да платят скъпо за обидата.

Арлен продължаваше да усеща стягане в гърдите си и трябваше да си напомня да диша. Не посмя да се докосне до силата на Анокх Слънце, за да научи нещо повече за враговете си. Вече течеше третата нощ от Новолунието и звуците от разрушението се бяха приближили дотолкова, че всички имаха усещането, че камерата всеки момент ще се срути. Внезапно какофонията спря и единственият шум, който се чуваше, беше от сипещия се върху тях прах.

И без да използва магията си, Арлен почувства приближаването на мисловния демон. И то не един, а много. Щяха да са твърде много, ако на тяхна страна не бяха изненадата и всичко останало. А може би дори и така.

„Създателю — помисли си той, макар да се почувства като глупак, — ако наистина съществуваш, сега е моментът да се намесиш.“

Отговор, разбира се, нямаше. Арлен и без това не го беше очаквал, но за пръв път в живота си щеше да се радва, че е сбъркал.

Рена избърса потни длани в тясната си риза и раздвижи пръстите си. Ръката ѝ непрекъснато се плъзгаше към колана и докосваше дръжката на затъкнатия в него нож.

В другия край на стаята Шанджат промени позата си и стисна дръжката на копието. Единствено Шанвах не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Не беше помръдвала от часове и аурата ѝ беше толкова еднообразна, че ако не бяха отворените ѝ очи, Арлен спокойно би могъл да си помисли, че спи.

Отвън се разнесе съскане и звук от драскане; демоните разваляха защитите, които им пречеха да влязат. Арлен погледна към защитите за невидимост, които прикриваха засадата, чудейки се дали ще са достатъчни. После активира собствените си защити и видя как Рена се увива здраво в наметалото си.

Грамадният камък се взриви с грохот и засипа стаята с отломки. Рена извика изненадано, но тъй като се намираше встрани от входа, не пострада. Останалите не извадиха такъв късмет. Шанвах успя да вдигне щита си навреме, но ударната вълна я събори на земята. Голям каменен къс удари Шанджат по главата и той се свлече на пода. Шанвах успя да го подхване навреме и да го издърпа на сигурно място под защитите за невидимост, но беше пределно ясно, че той нямаше да може да участва в битката.

От тавана все още се сипеше прах, когато в стаята се появи един мимик, като се стече по пода като река. На обикновена светлина щеше да изглежда като врящ катран, но пред защитеното зрение искреше с ядронска магия. Всички се напрегнаха в очакване да разберат дали са разкрити. Усещането се появяваше винаги когато се криеха зад магията и се чудеха дали това няма да е моментът, в който ядроните ще разкъсат воала. Арлен усети как гърдите му се стегнаха и се насили да диша.

Но дори да ги беше усетил, мимикът не го показа по никакъв начин. Той обиколи стаята, стече се покрай големия защитен саркофаг и се върна обратно, като се събра в локвичка пред входа. В центъра на локвата се надигна буца и подобно на излизащ от казан с меласа човек, от нея започна да се оформя демон, който продължи да расте, докато раменете му почти не докоснаха ниския таван. Създанието беше ниско и дебело, с къси, мощни крака и дълги мускулести ръце, завършващи с огромни обсидианови нокти.

После в стаята влезе мисловен демон и Арлен се усмихна, като протегна ръка, за да даде знак на останалите да изчакат подходящия момент. Също като останалите мозъци, с които се беше сблъсквал, и този ядрон беше дребен, с тънки крайници и деликатни нокти. Рогата на огромното му изпъкнало чело бяха атрофирали, а огромните му очи приличаха на мастилени езера.

Усмивката на Арлен леко помръкна, когато в стаята влезе втори мозък. После още един. Продължиха да прииждат, докато стаята не им стана тясна. Бяха шестима. Те се приближиха до саркофага и защитите му засияха яростно, задържайки ги на разстояние. Арлен можеше да види непробиваемата бариера, която ограждаше каменната гробница като балон. Демоните можеха да се приближат, но не достатъчно, че да я докоснат. Защитите на Каджи бяха твърде мощни.

Мозъците постояха мълчаливо известно време, проучвайки защитите, а буцестите им черепи пулсираха, докато общуваха безгласно помежду си. Арлен усещаше вибрациите във въздуха, но мисловните му защити ги превръщаха в нищожно жужене.

Внезапно мозъците се обърнаха с гръб към саркофага и леко приклекнаха. Чуканчетата от нещо, което някога е било опашка, се повдигнаха, и с противно жвакане демоните изпуснаха фонтани от черни мазни изпражнения.

Вонята в стаята беше непоносима. Очите на Арлен смъдяха и сълзяха, а дробовете му сякаш пламнаха. Завидя на красиянците заради воалите, но се съмняваше, че от тях има голяма полза. Рена притисна ръка към устата си, за да не повърне, и през маскировката ѝ преминаха леки вълни, но ядроните, съсредоточени върху саркофага, не ги забелязаха.

Мисловните демони бяха обгърнати от светлината на магията си, много по-ярка от тази на мимика, който притежаваше повече енергия от всички останали демони. Но ядронските князе контролираха напълно силата си и не изгубиха и капчица от нея, докато изхвърляха екскременти. Фонтанът не съдържаше магия, той просто покриваше защитите и блокираше силата им. Сиянието им постепенно помръкна и изчезна. Противната маса бързо изсъхна и се втвърди.

Арлен се напрегна. Моментът почти бе настъпил. Успокои треперещите си ръце и се приготви да даде знак. Втора възможност нямаше да получат.

Възпря го хрущенето на нокти в преддверието. Изведнъж мозъците се изправиха, отдалечиха се от саркофага и коленичиха до стената, забили нокти в пода и оголили вратове. В стаята влезе друг мозък. Един от коленичилите се намираше толкова близо до Рена, че ако пожелаеше, тя можеше просто да протегне ръка и да го докосне. Друг се намираше на едно копие разстояние от мястото, където Шанвах бе коленичила, пазейки изпадналия си в безсъзнание баща.

На външен вид новият демон не се различаваше особено от останалите; беше също тъй дребен и слаб, с остри като игли зъби и нокти, които изглеждаха също толкова чупливи, колкото и лакирания нокът на анжиерска благородничка.

Но силата, която притежаваше този демон, беше потресаваща. Повече, отколкото Арлен бе усещал някога в живо същество, равняваше се на великозащитата на Хралупата. Не беше колкото енергията на останалите шестима, но почти я достигаше. Арлен знаеше, че ядронските князе имат някаква йерархия, която се основаваше на възрастта и силата, но беше ставал свидетел единствено на проявата на неохотно уважение, не и на открито подчинение. Този ядрон сигурно беше наистина стар и много силен, за да накара останалите да се залепят за стените и да оголят вратове.

Дали бе достатъчно силен, за да ги забележи въпреки прикриващите защити? Арлен се напрегна, готов да се хвърли напред при най-лекия намек, че са открити. Отново почувства паренето в гърдите си, но не посмя да си поеме дъх, защото отправилият се към саркофага демон тъкмо минаваше покрай него.

Черепът му запулсира и мимикът веднага се раздвижи; сграбчи тежкия каменен капак с ноктите си и го захвърли настрани. Могъщият мозък подскочи с изненадваща грациозност и сила, кацна върху тесния ръб на саркофага и погледна към мумифицираното тяло на най-опасния враг на неговия вид. После приклекна, закърнялата му опашка се повдигна и оголи ануса му.

И точно в този момент Джардир, който се криеше в ковчега, увит в невидимото си наметало, нанесе своя удар.

Още преди демонът да се осъзнае, красиянецът бе забил Копието на Каджи между краката му и го повдигна във въздуха. В същия момент Короната му се задейства, като го обви в непробиваема стена от енергия, и той изскочи навън и нанесе нов удар.

— Сега! — извика Арлен и се нахвърли върху най-близкостоящия демон, последван от Рена и Шанвах.

Рена отряза с един удар главата на мишената си; големият ловен нож на баща ѝ премина през кльощавия врат като касапски сатър през пиле.

Шанвах също нанесе поразяващ удар, копието ѝ прониза ядронския княз в сърцето и тя го завъртя, за да разкъса органа на парчета. Мозъците можеха да изцеляват почти всяка своя рана с ужасяваща скорост, но дори те бяха безсилни пред смъртоносния удар.

Мозъкът тъкмо се обръщаше към Арлен, когато той го сграбчи за рогата и рязко завъртя главата му. Демонът се свлече на земята със счупен врат, но съществото можеше да изцели дори такава ужасна рана, затова Арлен затисна гърдите му с крак и продължи да извива главата му, докато кожата и жилите не започнаха да се късат. Накрая с рев откъсна главата от тялото.

Писъците на трите мозъка, чиито физически тела умираха, изригнаха навън като вълна. Опитът показваше, че смъртта на мозък можеше да убие или да подлуди всеки търтей, който се намираше в разстояние от една миля. Дори Арлен ги чу, въпреки защитеното си съзнание; сякаш пищеше самият въздух. Останалите мозъци и мимикът ги приеха много по-зле; те се хванаха за главите с ноктестите си ръце и нададоха вой.

Арлен не ги остави да се опомнят и извлече яростно древната магия на Анокх Слънце. Силата реагира веднага, сякаш умираше от нетърпение да си отмъсти за унищожението на града. Той рисуваше във въздуха огнени и ударни защити, принуждавайки обърканите мозъци да се разбягат. Каменните стени се разтърсиха от експлозията, в колоните, които поддържаха тавана, се появиха пукнатини. Арлен не посмя да призове повторно силата. Ако целта им беше просто да убият демоните, той нямаше да се поколебае да пожертва живота на всички, но сега те играеха съвсем различна игра.

Арлен се затича към един от демоните и се завъртя, за да му нанесе удар със защитения си крак в гърлото. Шанвах и Рена бяха готови да му се притекат на помощ.

Но мисловният демон срещна очите на Арлен в мига, преди да бъде нанесен ударът, и съществото се разтвори в мъгла, устремявайки се към Ядрото. Кракът на Арлен разби един от камъните в стената и от отслабения таван отново се посипа прах.

Останалите мозъци се разбягаха, без да се замислят. Арлен го беше очаквал. Мисловните демони се подчиняваха на един, който бе много по-силен от тях, но концепцията за лоялността им беше непозната. С огромно удоволствие оставяха другите от техния вид да умират и да изгубят възможността си да се размножават. В стаята останаха само мисловният демон, който Джардир беше хванал в капан, и неговият мимик.

Джардир бе притиснал ядронския княз към земята, но демонът бе по-силен, отколкото изглеждаше, и макар Короната да му пречеше да призове помощ или да избяга, красиянецът нямаше достъп до останалите си сили, докато поддържаше капана.

Демонският княз изпищя и мимикът му отговори, като се притече на помощ. Арлен нарисува във въздуха защита за студ и скова съществото в лед, а Рена го изрита и отчупи един от краката му. Крайникът падна на земята и се пръсна на парчета, а тя се завъртя, за да нанесе смъртоносния удар.

Но мимикът се разтопи в локва, кракът ѝ профуча във въздуха и Рена изгуби равновесие. От локвата веднага израснаха пипала. Защитите по кожата на Рена и щитът на Шанвах попречиха на прекия контакт, но въпреки това ударите му ги събориха на земята.

Обаче двете не бяха някакви си новачки. Шанвах се претърколи и скочи на крака. На Рена ѝ липсваше подобна елегантност, но нощната сила ѝ позволи бързо да се вземе в ръце и тя беше готова, преди демонът да успее да се промени.

Мимическият демон не беше за подценяване. Свирепи телохранители на мозъците, мимиците бяха и капитани на силите на ядроните, с интелигентност, която далеч надвишаваше тази на обикновените търтеи. Арлен усещаше, че той вече зове подкрепления. Всички търтеи, които се намираха наблизо, бяха или мъртви, или полудели, но скоро зовът на мимика щеше да достигне до онези, които се намираха извън обсега на мисловните писъци на мозъците. Нямаше да успеят да нахлуят в защитената гробница, ала тунелът, който водеше до нея, скоро щеше да се напълни с люспи и нокти.

Арлен се обърна към Джардир, който продължаваше да се бори с мозъка, и разбра кое е първото нещо, което трябва да направи.

— Убийте мимика! — извика той на Рена и Шанвах. — Внимавайте за подкрепления!

След това им обърна гръб и се хвърли в битката с мозъка.

Рена и Шанвах удариха едновременно; ножът на Рена се заби в гърдите на променящия се мимик, докато Шанвах го промуши в гърба.

Никой от двата удара не се оказа смъртоносен. Плътта на демона се топеше под защитените оръжия като восък под пламък. Шанвах изгуби равновесие и копието ѝ мина на сантиметри от лицето на Рена.

— Пази вратата! — извика Рена. — Аз ще се справя с това!

Демонът замахна към нея, но мимическите ѝ защити припламнаха и огромните му нокти само я отблъснаха назад, вместо да я разпорят надве.

Шанвах я погледна със съмнение, но кимна и хукна към входа, приготвяйки лъка си.

Рена нарисува една мимическа защита във въздуха, както я беше учил Арлен, и извлече от магията на Анокх Слънце, за да захрани с енергия символа. Демонът беше отхвърлен към стената и таванът отново потрепери. Тя се опита да нарисува още няколко, за да го хване в капан, но мимикът заби ноктите си в стената, откъсна един грамаден каменен блок и го запрати срещу нея. Рена се хвърли настрани, но не достатъчно бързо, и каменният къс я удари по рамото и я събори на земята. Главата ѝ се удари в каменния под и пред очите ѝ проблеснаха искри.

За секунди успя да се съвземе, да извлече магия, за да изцели раните си и да проясни главата си, но демонът вече бе успял да изкърти още един камък, без да се интересува, че гробницата може да се срути, и щеше да я премаже, ако не беше Шанвах. Първата ѝ стрела се заби в ръката му и той изпусна камъка. Втората го улучи в лицето и защитите изпратиха потоци от убийствена магия из цялото му тяло. Демонът нададе писък и се стопи. Стрелата увисна за миг във въздуха, преди да падне на земята, но съществото вече се бе променило.

То грабна трети камък и го запрати по Шанвах, но Рена хвърли ножа си и отклони ръката му. Каменният къс се удари в рамката на вратата и Шанвах успя навреме да вдигне щита си. Преди мимикът да успее да се възстанови, Рена вече се беше озовала до него и започна да го удря и рита със защитените си юмруци и крака. Някои от ударите го засегнаха и тя почувства как част от силата му се влива в нея, но други попадаха в мъгла и макар демонът да не можеше да докосне кожата ѝ, ответните му удари върху защитите ѝ бяха достатъчно силни, за да я накарат да отстъпи назад.

Бърз поглед ѝ показа, че Шанвах също не си губи времето. Тя стреляше бързо по коридора, който водеше към входа на гробницата, и Рена чуваше писъците на пясъчните демони, отзовали се на призива на мимика.

Арлен гледаше как Джардир и мисловният демон се бореха на покрития с демонски екскременти под. Красиянецът беше успял да подпъхне Копието на Каджи под брадичката на мозъка и натискаше назад главата на съскащото и пъшкащо чудовище. Там, където дръжката опираше кожата, плътта му цвъртеше и пушеше.

След като се убеди, че Джардир го е заклещил здраво, Арлен се спря за миг, за да опознае врага си, преди да го нападне. Възползва се от слабостта му и придърпа една тънка нишка магия през ядронския княз, търсейки слабите му места.

Но мозъкът го усети и макар че се бореше с Джардир, той улови нишката, която Арлен извличаше, и я погълна в себе си, без да разкрие нищо.

Внезапно мисловният демон започна да се издува, меката му кожа загрубя и се нагърчи на остри извити шипове. Мозъците не се променяха като пазачите си, но когато замисляха физически сблъсък помежду си, те не бяха съвсем безпомощни.

Достигнал височина от почти седем фута, мисловният демон се изправи на крака, повдигайки Джардир над пода. Съществото не можеше нито да избяга, нито да повика помощ, но докато поддържаше полето, красиянецът не можеше да използва останалите сили на Короната, нито можеше да забие острието на Копието във врага си.

Арлен се притече на помощ, като нанесе множество удари в ребрата и лицето на демона. Все едно беше ударил стена. Усети как костите на ядрона се трошат под защитените му юмруци, но знаеше, че въпреки нечовешката му скорост, те успяваха да зараснат, преди да е успял да замахне за нов удар.

Демонът отскочи назад и блъсна Джардир в стената, като заби острите си шипове в тялото му. Джардир изпъшка, но издържа, а чудовището направи крачка напред, за да го блъсне отново.

Арлен му попречи, като го изрита силно в крака, и демонът падна на едно коляно. Опита се да издърпа задушаващото го копие, но защитите пречеха на ноктите му да се вкопчат в него. Арлен не спираше да удря издутата му глава, като го лишаваше от всякаква възможност да контраатакува.

Внезапно демонът се сви и стана още по-дребен, отколкото бе в началото. Изплъзна се от разхлабената хватка на Джардир и нарисува бързо във въздуха една защита, която взриви каменния под, като събори Арлен и Джардир на земята.

Короната на Каджи се изтърколи от главата на красиянеца и демонът веднага се дематериализира и се опита да избяга.

Но Арлен отдавна се бе подготвил за този момент и нямаше никакво намерение да го изпуска. Той също се разтвори във въздуха и се впусна да го преследва. И преди се беше сблъсквал с демони в нематериалния свят и знаеше, че битките там бяха повече въпрос на воля, отколкото на сила. Трите демона бяха успели да го надвият, но той бе уверен, че с един ще се справи. От това зависеше съдбата на цялото човечество и Арлен нямаше да позволи волята на демона да надвие неговата.

Гробницата беше защитена и каменните подови плочи не предоставяха никакъв изход към Ядрото. Демонът се впусна към изхода, където Шанвах продължаваше да стреля с лъка си, опитвайки се отчаяно да задържи прииждащите демони.

Арлен сграбчи ядронския княз, преди да е успял да прекоси стаята, същността му се сля с демонската и той притисна волята му със своята.

Но този мозък бе по-различен от всичко, с което се бе сблъсквал досега. Дори тримата, с които се беше сражавал едновременно, трябваше да положат доста усилия, за да разбият защитите му, а този се вмъкна в съзнанието му с лекотата, с която някой мъж нахлузваше ботушите си. Също както и предишния път, Арлен инстинктивно изостави защитите си и нанесе удар върху съзнанието на демона, надявайки се да открие някое слабо място, но със същия успех би могъл да се опита да пробие голямата стена на форт Красия. Мислите на мозъка бяха непробиваеми, докато демонът преравяше спомените му — самата му същност — с лекота.

Ако имаше глас, Арлен щеше да изкрещи.

Спаси го Джардир. В момента, в който Арлен се беше вкопчил в демона, красиянецът възстанови бариерата и вдигна Копието на Каджи, като изстреля мълния в сгъстената мъгла, в която се бяха превърнали двамата. Не беше ясно дали бе усетил провала на Арлен, или беше избрал риска да убие и двамата — или може би просто му беше все едно — но внезапната болка изхвърли демона от съзнанието на Арлен и той бързо се материализира и се строполи на пода.

Въздъхна с облекчение. Не за пръв път самоувереността му едва не го беше убила. Щеше да постъпи глупаво, ако се опиташе отново да мери волята си с демона. Трябваше да намерят друг начин.

Джардир се приближи до него, но не му предложи ръката си, докато Арлен се изправяше с усилие. Красиянецът не отместваше поглед от сияещата мъгла на мисловния демон, която се стелеше до самия край на бариерата. В нематериалната си форма демонът не можеше нито да рисува защити, нито да им навреди по някакъв начин. Той просто се носеше покрай преградата, опитвайки се да намери процеп, през който да се измъкне. В другия край на стаята Рена и Шанвах се бореха за живота си, но двамата не смееха дори за миг да отклонят вниманието си от мозъка.

— Какво ще правим, пар’чине? — попита Джардир. — Не можем да останем така завинаги.

— Да — отвърна Арлен, — но можем да чакаме много по-дълго от него. — Той отиде до стената и издърпа настрани тежкия камък, който запушваше тайния им тунел към повърхността. — Повлечи го след нас. Скоро ще изгрее слънцето.

При тези думи демонът се материализира и нападна.

Рена отново бе запратена за пореден път към стената и от удара остана без дъх. Изтъркаля се бързо встрани тъкмо навреме, преди тежащият стотици фунтове каменен капак на саркофага на Каджи да се разбие на мястото, където се бе намирала току-що.

Тя скочи на крака и започна да рита и удря демона с лакти и колене. Виждаше как магията му намалява всеки път когато се изцеляваше, но това не ѝ помагаше особено. Единият от тях щеше първи да изтощи запасите си, но нямаше как да се знае кой.

Запазил твърдата си форма, мимикът сграбчи в ноктите си парче от разтрошения капак и замахна с него. Рена избегна първия удар, но вторият ѝ счупи челюстта и я запрати на земята.

Тя знаеше, че ако се разконцентрира, ще изгуби живота си, затова не обърна внимание на болката, а още докато падаше, нарисува ударни защити във въздуха. Камъкът в ръката на демона избухна в лицето му, преди чудовището да успее да я удари отново.

Замаяна, Рена извлече от магията на града и се изпълни с огромно количество сила. Толкова много, че тя усещаше как изгаря вътрешностите ѝ, като изсушава гърлото и синусите ѝ. Вложи всичката в една мимическа защита, която запрати демона към стената с такава сила, че той разби една колона и част от тавана се срути върху него. От отломките бликна черна сукървица, но тя се стичаше в определена посока и Рена знаеше, че демонът скоро щеше да се преобрази. Прахът я задушаваше, сухите ѝ очи пареха. О, нощ, не можеше ли да умре това нещо?

Тя погледна към Арлен и Джардир, които продължаваха да се бият с мозъка, и Шанвах, която отбраняваше входа с копието и щита си. Ако изпуснеше мимика, той щеше да промени баланса на силите и да унищожи всичките им надежди.

Рена нарисува една магнитна защита и ножът ѝ, който лежеше сред отломките, полетя към ръката ѝ. От събралата се на пода черна слуз се оформи едно пипало, девойката го сграбчи, отряза го и го захвърли настрани. То започна да се топи още във въздуха и се превърна в безжизнено черно петно. Демонът можеше да се изцелява, но не и да възстановява плътта, която тя беше отрязала.

Ако се наложеше, щеше да го реже парче по парче.

Демонът го знаеше и затова локвата бързо се отдалечи от нея, пъплейки нагоре по стената, за да се събере на тавана. Рена подскочи високо, за да го прободе, но не можеше да открие никакъв жизненоважен орган, нито нещо, което да отреже. Желатинообразната буза избегна острието и от нея израсна ново пипало, което я удари откъм гърба.

Отне ѝ само секунда, за да се ориентира, но демонът, който отново беше възвърнал формата си, скочи върху нея отгоре. Защитите ѝ бяха отслабени, кожата ѝ бе покрита с древен прах, залепнал за лъщящия пласт от мазната кръв и пот. Той замахна към нея с големите си нокти и тя го сграбчи за китките, но докато се опитваше да го удържи, китките му се удължиха и гърлото ѝ се оказа заклещено в ноктите.

Рена го изрита с всички сили, но демонът просто прие ударите и затегна хватката на гърлото ѝ. Лицето ѝ подпухна и главата ѝ запулсира, докато отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Виждаше как огромната паст на демона се отваря все по-широко и вътре изникват няколко редици зъби. Тя се извъртя и ги изрита силно с крак, като счупи няколко от тях, но разпра ботуша си. За разлика от нейните, зъбите на демона бързо пораснаха отново, а пред очите ѝ започна да притъмнява.

Трябваше да се измъкне по някакъв начин. Да избяга. Опита се да отблъсне ръцете на демона, но те бяха по-здрави и от стомана. Опита се да нарисува защити, но от туловището му израснаха пипала, които удряха ръцете ѝ, пречейки ѝ да оформи точните символи. Опита се да го избута настрани, но демонът беше забил нокти в пода и не помръдна от мястото си.

Вече не виждаше нищо, когато усети как зъбите му се впиват в тялото ѝ, но нямаше глас, за да изкрещи.

Джардир беше готов и стискаше здраво Копието си, когато демонът се материализира, но вместо да се озове между тях, алагайският княз увисна във въздуха. Той протегна нокътя си и започна да рисува сложни защити с лекотата, с каквато Джардир, който подписваше стотици документи дневно, изписваше името си.

Ефектът бе незабавен. Копието бе готово да погълне взрива от убийствена магия, но Джардир не бе очаквал каменният под да се превърне в кал и да го всмуче в себе си с мокър звук.

Красиянецът затвори устата си, преди да се е напълнила с кал, и размаха ръце в търсене на опора. Върхът на Копието застърга в камък, подсказвайки му, че магията има ограничено влияние, но опитите му да стигне до него се провалиха. Както повечето красиянци, Джардир никога не се беше учил да плува.

Нямаше представа какво се случва наоколо, но знаеше, че животът на пар’чина и на цялата Ала зависеше от поддържането на капана. Той прегърна страха си и се концентрира върху ограничителните сили на Короната.

Дробовете му горяха, но трескавите му движения като че ли го тласкаха надолу. Накрая се отказа, отпусна ръцете си и протегна крака си надолу, докато пръстите му не докоснаха дъното.

Джардир се отпусна, сгъна краката си в коленете и използва Копието, за да изтегли магия в тялото си, след което се оттласна рязко в отчаян опит да се освободи.

Внезапно бе обгърнат от такъв студ, че зимните нощи в Красия му се сториха като летен ден. Калта около него замръзна, затваряйки го в капана на ледовете.

Когато Джардир потъна в калта, Арлен посегна да го хване, но разбра, че демонът чака точно това. Магията му не можеше да обхване и двамата.

Вместо това приклекна и отскочи нависоко, за да нападне демона, но премина през илюзия. Истинският демон трябваше да е някъде наблизо — и в плътна форма, щом рисуваше защити — но очевидно се беше направил невидим.

Арлен се блъсна в тавана и скочи на земята сред дъжд от камъни, като единият му крак попадна в калта, погълнала Джардир. Преди да успее да се измъкне, мозъкът нарисува нови защити, като скова калта в лед, и кракът на Арлен попадна в капан.

Той сграбчи най-големия камък, до който успя да стигне, хвърли го във въздуха и нарисува ударна защита. Пясъчникът се пръсна и прахът очерта фигурата на демона, който вдигаше ръце, за да се защити. Арлен метна по него защитения си нож, след което опря ръцете си в пода, за да опита да измъкне крака си от замръзналата кал. В леда се появиха пукнатини, които миг по-късно се увеличиха и уголемиха заради хвърления нагоре камък.

Джардир продължаваше да се бори.

Демонът се просна на земята и изгуби невидимостта си. Посегна да измъкне ножа от ребрата си, но ноктите му запушиха, когато се опита да хване дръжката, и Арлен се усмихна. Нарисува същата поредица от защити, които мозъкът бе използвал миг по-рано, но демонът го усети и се издигна над земята. Разтвори се във въздуха и любимият нож на Арлен падна в калта, изгубен завинаги.

Тъй като капанът все още функционираше, демонът не можеше да избяга, а в безплътната си форма не можеше да рисува защити или да извлича магия. Арлен надраска няколко бързи серии от защити и прониза мъгливия облак с магия, принуждавайки го да се материализира.

Подът отново се разтърси и Копието на Каджи разчупи повърхността на камъка. Арлен използва моментното разсейване и за миг се озова до демона. Сграбчи рогата му и заби ударната защита, татуирана на главата му, точно между очите на демона.

Усещаше как земята се разтриса, докато Джардир се освобождаваше от капана, но не си позволи да се разсее и продължи да удря конусообразната глава на демона. Ядронският княз отново се беше смалил и вече беше голям колкото дървесен демон, но все така силен. За да нападне, Арлен трябваше да нарисува отбранителни защити, което даде възможност на демона да отвърне на удара. Той го блъсна силно и двамата се строполиха на земята, вкопчени един в друг.

— Дори творенията на Ний дишат, пар’чине! — извика Джардир.

Арлен стисна зъби и прие ноктите и гръбните шипове, които се забиваха в него, докато се опитваше да сграбчи демона в задушаваща хватка.

Разнесе се пронизващ звук и той осъзна, че чува собствените си викове, но продължи да стиска демона.

Рена искаше да изгуби съзнание, но дори когато демонът започна да яде плътта ѝ, тя не се предаде. Извлече магия от Анокх Слънце, надявайки се, молейки се за някаква помощ, но не успя да фокусира магията в защити, нито можеше да създаде въздух в пламналите си гърди.

Тогава внезапно го чу, някъде ужасно отдалеч.

Зовът на Ядрото.

През пукнатините на начупения камък, някъде дълбоко в Ала отекваше някаква песен, точно както Арлен я бе описал преди време. Призоваваше я като жонгльор на танц или като протегнатите ръце на майка ѝ, привличащи я за топла прегръдка. Там нямаше да има болка. Нямаше да има повече страдания. Само топлото сияние на силата на Създателя.

Рена посегна към нея и болката изчезна. Ноктите на демона изщракаха във въздуха, когато тя потъна под повърхността, устремена към тази безкрайна сила, оставила цялата болка на повърхността. Повече нямаше да има никакви демони. Никакви хора, способни както да помагат, така и да нараняват.

Повече никакви изгреви, които я изгаряха, докато отнемаха магията, погълната през нощта.

Повече никакъв Арлен, който да я прегръща и да ѝ шепне, че я обича.

Тя рязко се спря. Докъде бе стигнала? Ядрото беше близо, песента му вече гърмеше в ушите ѝ, повърхността бе някъде далеч. Тя напрегна сетивата си и успя, макар и съвсем слабо, да долови звуците от битката.

Арлен, който се биеше редом с най-върлия си враг заради спасението на човешката раса. Шанвах, която бе изоставила смъртно ранения си баща, за да задържи демонската орда. И тя, която бягаше към топлата прегръдка.

Рена рязко смени посоката и се измъкна през пукнатините на пода. Видя мимика да блъска по защитата, обграждаща Арлен, Джардир и мисловния демон, но бариерата, която държеше мозъка вътре, задържаше и мимика отвън. Накрая той се обърна към Шанвах и се насочи към незащитения ѝ гръб.

Рена се пресегна да го спре, но установи, че няма крайници, тялото ѝ все още беше нематериално. Тя се опита да се материализира, но както я бе предупредил Арлен, това се оказа не чак толкова лесно. Почувства как облакът, в който се бе превърнало тялото ѝ, се опитва да се втвърди, но това ставаше твърде бавно. Рена се съсредоточи, спомни си как изглеждаха крайниците ѝ и им внуши да се материализират, но знаеше, че това няма да стане навреме. Мимикът нападна с протегнати нокти.

ДРЪН!

Стрела от арбалет се заби в гърлото на демона и излетя от другата му страна сред фонтан от сукървица. Демонът се обърна към Шанджат още преди ужасната му рана да се изцели, а воинът пусна арбалета и сграбчи копието си.

— По-скоро Ний ще ме вземе, демоне, отколкото да ти позволя да докоснеш дъщеря ми!

Атаката на Шанджат беше колеблива, ударът в главата и загубата на кръв бяха отнели от силата и баланса му, но прицелът му не беше пострадал. Копието потъна дълбоко в демона и той нададе вой, докато магията му изтичаше и се обръщаше срещу него във вълни от убийствена енергия. Само частичка от тази енергия премина през дръжката на копието в Шанджат, но Рена видя, че тя бе достатъчна, за да възстанови баланса в аурата на Шанджат и да го върне отново в битката.

— Пази вратата! — извика тя, прекоси за миг стаята и се хвърли върху демона.

Той се разтвори във въздуха, но този път Рена го последва, припомняйки си описанието на Арлен за битката му с мозъка по пътя към Ядрото. Тя се сля със същността му и докосна волята му.

Демонът не беше твърде умен по човешките стандарти. Може би притежаваше интелигентността на дете, макар че това бе много повече от безмозъчните търтеи, които доминираха в демонския род.

Не беше особено умен, но пък беше силен. Искаше единствено да защити своя мозък, готов бе на всичко за това. Рена стоеше на пътя му и той отчаяно се бореше с нея.

Но докато волята на демона бе съсредоточена върху защитата на мозъка му, Рена мислеше за бъдещето на цялото човечество. Цялото човечество и най-вече Арлен. Ако не успееше да спре демона, всичко щеше да бъде изгубено и тогава по-добре да се беше оставила Ядрото да я привлече. Или да беше оставила баща си да прави каквото си иска с нея, също както бе постъпила Лейни. Каква полза щеше да има от презрения ѝ живот, щом не можеше да се справи с това?

Рена стисна волята на мимика като в менгеме със своята и я смачка, като разпръсна същността ѝ. Тя изригна във фонтан от магия и изчезна.

Джардир заби за последен път тъпия край на Копието в замръзналия камък и счупи последното парче, което го задържаше. Пар’чинът виеше в агония, докато се бореше с алагайския княз, но неговият шарумски дух не се беше изпарил. Той издържа.

С едно хвърляне на Копието щеше да убие и двамата. Най-големия си съперник и най-могъщия алагай, с когото се беше сблъсквал някога. Можеше да убие и двамата и да се завърне триумфално в Дара на Еверам, за да оправи хаоса, който се бе създал в неговото отсъствие. Без пар’чина, който да ги събира около себе си, съпротивата на зеленоземците щеше да рухне, а в бездната на Ний нейните слуги щяха да треперят от ужас през могъществото на воините на Еверам.

Трябваше само да метне Копието и до края на живота си да живее с мисълта, че за втори път е предал приятел. Тежка цена може би, но какво значение щеше да има, ако това означаваше победа в Шарак Ка?

Не бива самите ние да се превръщаме в демони, за да се бием с тях, отекнаха в съзнанието му думите на пар’чина.

„Да ме вземе Ний — помисли си той, — ако отново предам единствения си истински приятел.“

Той пъхна Копието в колчана на гърба си, придърпа качулката на невидимото наметало върху главата си и бръкна в кесийката на кръста си.

Демонът отслабваше. Арлен го чувстваше. Докато той можеше да тегли от силата на Анокх Слънце, мозъкът бе отрязан от бариерата на капана и запасите му бързо се изчерпваха. И въпреки това се бе оказал достоен противник. За да продължи да души ядрона, Арлен беше принуден да прекъсне достъпа на енергия до защитите, които пречеха на демона да докосва кожата му, а костите и кожата на кльощавия му врат се бяха втвърдили като диаманти и сега ръцете му страдаха толкова, колкото и мозъкът.

„Но аз мога да дишам — помисли си Арлен. — А той не може.“

Демонът отвори уста в безмълвен писък, като оголи черните си венци и дузина остри като игли зъби. Челюстта му се издължи напред, приближавайки зъбите все повече и повече до лицето му. Арлен можеше да усети противната воня на гнило в дъха му. Слюнка опари лицето му и му се догади.

В този миг един юмрук се заби в челюстта на демона и изби зъбите му, като го принуди да се отметне назад. Арлен изви глава, очаквайки да види Джардир, но до него стоеше Рена и сияеше по-силно от всякога. На лицето ѝ бе изписана сурова решителност, а аурата ѝ преливаше от сила.

Сълзи напълниха очите му; искаше му се да заговори, но единственото, което успя да направи, бе да стиска здраво демона, докато тя го налагаше с юмруци.

Внезапно зад ядрона се появи Джардир и преметна през главата му сребърната верига, която Арлен бе гравирал със защити в продължение на часове. Преди демонът да успее да си поеме дъх, Арлен го пусна, а Джардир стегна здраво веригата и защитите ѝ припламнаха.

Ядронът потрепери яростно, опита се да се разтвори във въздуха, но силата му вече беше отнета. Той се сви до предишните си размери в опит да намери някаква пролука, но Джардир стегна здраво веригата и когато изглеждаше, че повече няма накъде да се свива, Арлен пъхна в брънките защитен катинар и го заключи.

Тримата се нахвърлиха върху него и го притиснаха към земята и Джардир сръчно уви веригата около крайниците му. Демонът се отпусна на колене и падна по лице на земята. Миг по-късно престана да се съпротивлява и аурата му помръкна. Арлен щракна втори катинар няколко брънки по-нататък и отключи първия, като позволи на изпадналото в безсъзнание същество да си поеме дъх.

Бяха вложили твърде много усилия, за да го оставят да умре точно сега.

Едва тогава обърнаха внимание на стаята; тя бе затрупана с натрошени камъни и част от тавана ѝ се беше срутил. От мимика бяха останали само няколко черни петна по стената.

На входа битката продължаваше. Шанвах, останала без стрели и със счупен лък, държеше своя щит в едната си ръка, а бащиния в другата, и ги използваше, за да отблъсква прииждащите демони. Камъкът под краката ѝ се беше напукал.

На крачка зад нея стоеше Шанджат, стиснал в ръка арбалета си. Шанвах се отдръпна леко встрани, отваряйки процеп между щитовете, и Шанджат бързо стреля през него. Девойката веднага затвори процепа и той опъна дебелата тетива с два пръста, за да зареди нова стрела, а тя му отвори друг, за да стреля отново.

Преди Арлен или Джардир да успеят да реагират, Рена се разтвори във въздуха и се изстреля към другия край на стаята. Той зяпна изумено, когато тя премина през пазещите вратата воини като силен вятър и от другата страна се чуха звуците от яростна битка. Натискът отслабна, позволявайки на Шанвах и Шанджат да си поемат дъх.

Внезапно цялата стая се разтърси — Рена беше срутила тунела. От покрива започнаха да се откъсват тежки камъни, пясъкът нахлуваше със застрашителна скорост и цялата камера застена.

— Време е да тръгваме — каза Арлен.

— Каджи… — започна Джардир.

— … ще бъде погребан навеки на мястото, където наследниците му победиха най-могъщия алагай, появявал се на повърхността от векове — завърши вместо него Арлен.

Джардир кимна.

— Шанджат! Шанвах! Разчистете пътя за бягството ни!

Двамата воини отстъпиха от вратата. Шанвах хвърли обратно щита на баща си и двамата се затичаха към скрития тунел за бягство.

Рена се материализира на мястото до Арлен. Отне ѝ малко повече време, отколкото на него, но за сметка на това беше по-бърза, отколкото бе той през първите месеци, докато експериментираше с разтварянето във въздуха.

Искаше да я разпита за новата ѝ сила, да ѝ каже колко се гордее с нея, колко много я обича, но нямаше време за това, а Арлен знаеше, че чувствата му са изписани в аурата му и тя ги е видяла.

— Върви напред и подготви конете — каза ѝ той. — Трябва да се отдалечим на няколко мили от тук преди изгрев-слънце.

Рена се усмихна, намигна му и отново се разтвори във въздуха.