Черепният трон

Глава 26 Първи удар 334 г. СЗ, Зима

Брайър тичаше бързо, приведен и с разтуптяно сърце, използвайки всяко прикритие, което можеше да намери. Все още бе облечен с откраднатите черни дрехи и тъмнината го покриваше като удобно одеяло.

Наоколо нямаше много ядрита. Каквото и да говореха за народа на баща му, красиянците бяха прочистили терена около Пристан от ядрони толкова добре, че дори нощем нямаше от какво толкова да се страхуват.

Но в тъмното имаше и други хищници.

Тамос беше използвал празненствата по случай настъпването на Новолунието, за да придвижи силите си по-близо, като ги бе разположил зад малка група дървета в основата на Възвишението на Колан. Когато Брайър изскочи от гъсталака точно пред тях, конят на графа се стресна и се вдигна на задните си крака, цвилейки оглушително.

Брайър замръзна на място от страх, че графът може да бъде хвърлен на земята, но Тамос остана на седлото и майсторски успокои коня си.

— Нощ, момче — изръмжа той с нисък и ядосан глас. — Нима искаш да издадеш позицията ни и всички да ни избият?

— Те знаят — каза Брайър.

— А?

— Видях ги — продължи момчето. — Шарумите се промъкват през гората, за да застанат зад нас. Знаят, че сме тук.

— Да ги изядрят дано — изръмжа Тамос. — Колко са? На коне ли са?

— Много повече от нас — отвърна Брайър. Не го биваше много в числата. — Но повечето са пеша.

Тамос кимна.

— На коне по-трудно могат да се промъкнат тайно. Заеха ли вече позициите си?

Брайър поклати глава.

— Не още. Скоро.

Тамос се обърна към лорд Самент.

— Пригответе хората. Продължаваме по план.

— Искате да препуснем право към капана? — попита Самент.

— А какво искате да направя? — тросна му се Тамос. — Втора възможност няма да получим. Егар и хората му са готови, а Лактън няма провизии за зимата. Трябва да превземем този хълм и да разположим стрелците ни на него, за да прикриват настъплението на лактънците. Врагът се движи пешком и атаката му не може да се разгърне на широка площ. Завземем ли хълма, доста ще им е трудно да ни прогонят от там.

— Но ще го направят — рече Самент. — Озовем ли се горе, ще бъдем в капан.

— Ако издържим, докато превземат доковете, може би ще успеем да пробием обсадата с конна атака и да избягаме.

— А ако не?

— Ако не — отвърна Тамос, — ще защитаваме доковете до смърт.

Абан се облегна на патерицата си до прозореца на крайбрежната си къща и се загледа в тъмнината. Работната му стая заемаше целия горен етаж и имаше прозорци на четирите стени, осигурявайки му гледка във всички посоки.

Наблизо стоеше Безухия, но въпреки това Абан беше неспокоен. Великанът беше по-силен от всички, които кхафитът бе познавал, и беше на път да стане майстор на шарусахк, но присъствието му не действаше толкова успокояващо, колкото това на Керан. Офицерът нямаше равен в боя и беше уважаван от всички, винаги готов — дори нетърпелив — да даде съвет или да обърне внимание на Абан, ако той се канеше да извърши нещо глупаво.

Изненадващо бе колко зависим беше станал от строевия офицер, мъж, когото някога бе мразил с всеки нерв в тялото си. Мъж, който беше блъснал Абан от стената на Лабиринта на нивото, гъмжащо от демони, само защото не бе успял да сгъне мрежата както трябва.

Като търговец, Абан го разбираше много добре. Той представляваше спънка за частта си и застрашаваше останалите шаруми с некомпетентността си. Натрупваше дълг, без да намира начин да го изплати, също като кокошка, която не можеше да снася яйца. От гледна точка на Керан по-добре щеше да е мъртъв.

Но Абан имаше други умения, които го бяха направили безценен за Шар’Дама Ка — и за синовете му. Негов беше планът, който щяха да изпълнят тази вечер. Ако постигнеха победа, Джаян щеше да си присвои славата, а участието на Абан щеше да бъде заличено от историята. Ако се проваляха, животът на Абан нямаше да струва повече от прахоляка по сандалите му.

Керан беше нужен отвън, в мрака.

Наблизо нервно крачеше дама Кхеват; възрастният мъж беше също тъй неспокоен. Само Асави, която беше коленичила на пода до искрящо бялата си гадателска кърпа, излъчваше спокойствие. Тя наблюдаваше хладнокръвно мъжете, докато отпиваше от чая си.

През деня красиянците се бяха постарали да се държат така, сякаш не се случва нищо необичайно. Кхеват проведе молитвите преди Новолуние, докато воините прекараха деня в ядене, почивка и плътски удоволствия. Много от шарумите бяха довели семействата си, за да помагат при поддръжката на града, други си бяха взели зеленоземски невести, след като градът беше оплячкосан.

Но когато се събраха за Алагай’шарак, както винаги по Новолуние, те не поеха по обичайната пътека, за да прочистят градските заграждения от демони, а тръгнаха, невидими в черните си роби, към местата, където щяха да устроят засади на идващите чини.

— Когато огънят изпищи три пъти в небето, трябва да нападнете — бе казала сутринта Асави на Джаян, след като разчете шарките на заровете си.

Силата на алагай хора отново се прояви, когато една огнена линия разсече небето със силен писък, който отекна на километри.

Чинският фойерверк беше последван от втори, от повърхността на езерото. Третият запали небето на юг, където Шару беше отвел своите дал’шаруми.

В далечината се чу Рогът на шарак и Абан потръпна. За добро или за зло, битката беше започнала.

В този момент пламнаха снарядите в прашките на десетината лактънски кораба, движещи се бързо през плитчините. Групите мендинги веднага се хванаха за работа, но все още изчисляваха разстоянието, когато огнените арки започнаха да прорязват небето. Кхеват се спря до прозореца, за да наблюдава летящите снаряди, а на обикновено безизразното му лице се беше изписало безпокойство.

Абан гледаше безучастно. Неговите инженери и защитници бяха обезопасили сградата, вграждайки в стените трупове на алагаи, които да подхранват защитите. Груба имитация на дама’тингската хора магия, но все пак достатъчно ефективна. Големите скални късове щяха да отскачат от стените като малки речни камъчета и никакъв огън нямаше да може да ги докосне. Дори пушекът щеше да се превърне в свеж бриз, преди да бъде отнесен настрани. Даже целият град да се превърнеше в руини, неговият склад щеше да остане непокътнат.

Не беше успял дори да се наслади на мисълта, когато лактънците се опитаха да я превърнат в действителност. Досега се бяха ограничавали в обстрел на доковете и брега, но тази вечер снарядите достигаха навътре в сушата, поразяваха сградите и палеха пожари из целия град.

— Първата нощ от Новолунието — изръмжа Кхеват, — а те изгарят жени и деца.

— Напълно нормално — отвърна Абан. — Ние не зачетохме техния свещен ден на първия сняг, когато превзехме града, и видях какво направиха шарумите с техните жени и деца.

— Чински жени и деца — каза Кхеват. — Неверници, до които не достига светлината на Еверам.

Абан сви рамене.

— Може би. Във всеки случай са глупаци, ако смятат, че ще спечелят, като ни нападат по Новолуние.

Кхеват изсумтя.

— Дори някак си да успеят да спечелят битката, дамаджите няма да стоят със скръстени ръце. Те ще съберат всички воини в Дара на Еверам и ще избият по хиляда чини за всеки изгубен шарум.

Брайър гледаше как Тамос се навежда и доближава запалена клечка до хартиената тръба, която беше забил в пръстта.

Стрелците ги очакваха, но не бяха достатъчно, за да спрат атаката на бронираната му кавалерия. Ако красиянците бяха разположили много войници на върха, щяха да ги включат в битката. Но те оставиха мъжете на хълма да умрат.

Фитилът пламна и фойерверкът излетя със свистене, оставяйки след себе си червена огнена следа. Брайър го следеше с ококорени очи. Майка му приготвяше такива за празниците, но за неща като тези само беше чувал. От юг и изток излетяха други фойерверки, които даваха сигнал, че силите са готови за нападение.

— Красиви са — каза момчето.

— Лийша Пейпър ги направи за едно друго Новолуние. — Гласът на Тамос звучеше глухо, тъжно. — Виждал съм много несполучливи фойерверки, но не и нейните. Никога нейните.

Той допря два пръста до спойката на нагръдника си, сякаш искаше да се убеди, че нещо е там.

— Чудя се какво ли ще си помисли билкарката — обади се Самент, — ако знае, че фойерверките ѝ дават сигнал за началото на такова кръвопролитие.

Тамос се обърна към него с пламтящ поглед, но от ниското прозвуча рог, който привлече вниманието и на двамата мъже. Графът си пое дълбоко дъх и когато го изпусна, сякаш се смали. Пъхна крак в стремето и се метна на седлото.

— Вече е късно да се притесняваме какво ще си помислят жените. — Той вдигна копието си. — Стрелци! Убивайте всичко, което се движи по доковете, докато корабите не влязат в пристанището. Не чакайте заповед!

Брайър изтича до една от големите скали край пътя, изкатери се бързо върху нея и се просна по корем върху камъка, за да наблюдава приближаващите се сили.

— Какво виждаш? — попита Тамос.

Възвишението на Колан представляваше оголена от трите си страни скала, към върха на която водеше каменист път.

— Твърде много шубраци, за да стрелят — каза момчето. — Напредват пеша. Стрелците остават отзад.

— За да запазят силите си за завладяването на хълма — каза Тамос. — Ако успеят, ще засипят доковете със стрели, докато лактънците слизат на брега.

Брайър се накани да се спусне долу, но Тамос го възпря.

— Остани тук, Брайър. Това е войнишка работа.

— Моят дом — изръмжа Брайър. — И моята война.

Тамос кимна.

— Но ти се биеш по начин, по който другите не могат, Брайър. Само ти можеш да се измъкнеш от този хълм и да съобщиш на другите какво става тук. — Той бръкна в бронята си и извади сгънат лист хартия. — Само ти можеш да отнесеш това на Лийша, ако не оцелея тази нощ.

Гърлото на Брайър се сви, когато взе хартията. Той харесваше графа, но шарумите, които идваха, бяха много.

Твърде много.

Тамос нададе силен вик, смушка кобилата си и поведе отряда си надолу по пътя.

Наблюдавайки тежките коне, Брайър усети прилив на надежда. Беше очаквал, че конниците ще забавят ход, когато достигнат копията на шарумите, но Дървените войници и техните коне носеха лека дървена броня, която беше подсилена със защитен лак. Те отблъскваха вражеските копия настрани, докато гигантските мустанги тъпчеха мъжете като трева, оставяйки след себе си само кървави трупове.

Но когато достигнаха подножието на хълма, красиянците подпалиха големи бурета с масло и към небето се устремиха гигантски пламъци. Когато конете се появиха в полезрението на вражеските стрелци, големи огледала уловиха и отразиха светлината. Шарумите започнаха да стрелят по приближаващите се воини, без да се интересуват, че сред тях има и от техните хора.

Стрелите започнаха да намират пролуки и слабости в бронята на Дървените войници. Мъже крещяха и коне цвилеха от болка, докато вражеските бойци се втурнаха да ги обградят на равния терен.

Тамос даде знак и кавалерията му направи рязък завой, като ято птици, устремявайки се към възвишенията.

Това беше временна отсрочка, но шарумите бързо напредваха и все повече воини заливаха хълма. В светлината на огньовете Брайър можеше да види, че робите им не са черни или кафяви, а зелени.

Това обясняваше защо командирът им ги жертваше с такава готовност. Това изобщо не бяха красиянци, а райзънски мъже, принудени да влязат в армията. Те щяха да свършат кървавата работа, а господарите им щяха да завземат хълма.

Брайър си спомни Ича, спомни си съчувствието, което бе изпитал към него. Изтезанията може и да бяха жестоки, неправилни и безсмислени. Но не бяха нищо в сравнение с онова, което бе готов да направи врагът.

Брайър знаеше, че нищо няма да попречи на красиянците да превземат Възвишението на Колан. Той потърка с пръсти хартията, която му беше дал графът. Ако смяташе да бяга, трябваше да го направи скоро.

По главния път беше опасно, затова Брайър се придвижи от другата страна, за да се спусне по скалното лице. С уменията си и черните дрехи, които все още носеше, той можеше да отиде навсякъде, където другите не можеха.

Или поне така си мислеше.

В първия момент му се наложи да разтърка очи, защото реши, че му играят номера. Нощното му зрение беше силно, изострено от продължителния живот на тъмно, но дори то имаше своите ограничения.

Той замръзна на място, напрягайки поглед под слабата звездна светлина и пожарите, които бушуваха край водата, докато капитан Делия и останалите нападаха пристанището.

Ето го отново. Движение на скалите. По всичките скали.

Стотици дал’шаруми се катереха по Възвишението на Колан.

Той се втурна на другата страна и се затича към стрелците.

— Шаруми на скалите! Шаруми на скалите!

— Виждам един! — извика някакъв стрелец и стреля към скалите.

Сигурно пропусна, защото изруга и зареди нова стрела.

Все повече стрелци започнаха да потвърждават, че виждат приближаващите воини, и обърнаха гръб на доковете, за да атакуват по-близките мишени. Но шарумите, облечени в черно и притиснати към стръмния склон, бяха трудни мишени и повече стрели бяха похабени, отколкото красиянци убити.

Тамос препусна с коня си към сержанта на лактънските стрелци.

— Кажи на хората си да престанат да хабят стрелите си и да продължат да стрелят по онези докове! Ще оставя сто конници да ги пазят.

— А останалите? — попита Самент, който яздеше до него.

Тамос посочи надолу по хълма.

— Останалите отиваме да унищожим стрелците, които са се разположили там. Дори да превземат възвишението, няма да имат полза от него. — Той погледна към Брайър. — Като започне суматохата…

Брайър кимна. Нямаше да е трудно да се измъкне, прикриван от четиристотин тежки коне.

Графът нададе вик и пришпори коня си, преди още да беше успял да премисли пътя си за бягство. Дървените войници препуснаха с тътен надолу по хълма, помитайки чи’шарумите. За разлика от предишното излизане, те продължиха напред, докато не стигнаха равния терен, и се насочиха право към редовете от елитни дал’шарумски стрелци.

Красиянците не бяха очаквали този ход, но изненадата им не трая дълго и те започнаха да засипват конниците с унищожителен огън, който разреди редиците им. Конете не можеха да препускат с цели брони и когато стрелите започнаха да намират пролуки, конниците пищяха и падаха, като често повличаха със себе си и съседите си.

Но това не им попречи да наберат скорост и изведнъж връхлетяха стрелците, мушкайки наред с кавалерийските си копия, докато големите им коне тъпчеха и мачкаха с копита. Стрелците нямаха никаква защита и бързо бяха прегазени.

Но докато унищожаваха стрелците, красиянската армия напредваше. Това не бяха чи’шаруми, на които им бяха връчили копията и ги бяха принудили да воюват. Това бяха истински шаруми, родени за бой и обучавани още от деца; мнозина от тях също яздеха коне. Те се приближиха от всички страни, като разкъсваха редиците на Тамос и създаваха хаос сред хората му.

Ала битката продължаваше. Самент не се отдалечаваше от Тамос и двамата лордове изпъкваха със сияйните си брони. Самент отби с щита си копие, запратено срещу Тамос. Тамос прободе мъжа, след което сграбчи тялото на шарума и го запрати срещу вражески кон. Самент беше готов и прониза с копието си гърлото на приближаващото животно.

Двамата като че ли доминираха на бойното поле, но от мястото си Брайър можеше да види как постепенно ги отделяха от другарите им, обграждайки ги в кръг.

Момчето знаеше, че трябва да бяга. Трябва да се измъкне в нощта и да отнесе новината за загубата на хълма и писмото до Лийша Пейпър.

Но не можеше да се насили да го направи. Спусна шарумския си воал и започна да скача от камък на камък, приближавайки се до бойното поле.

Тамос и Самент си пробиха с бой път до кръга и внезапно се озоваха на празно място. Дал’шарумите бяха обградили терена.

В средата на кръга стоеше красиянският водач Джаян, отличаващ се с белия си воал и тюрбан.

— Добре се би, зеленоземецо — каза той, вдигайки копието си. — Да изпробваме ли куража ти срещу истински враг?

Абан свали далекогледа си — още един подарък от дамаджата. Защитниците му бяха разглобили уреда и бяха изучили дизайна му, защитите и парчето демонска кост, която го захранваше. Не им отне много време да направят и други и сега всичките му корабни капитани, включително Керан, имаха по един.

Уредът му позволяваше да вижда в светлината на Еверам — зеленоземците го наричаха защитено зрение. С негова помощ можеше да вижда вражеските кораби така, сякаш се намираха точно пред него посред бял ден, като всеки човек на борда сияеше, а защитите по корпусите им грееха като изписани с огън.

Водата беше тъмна, цялата ѝ магия се извличаше от корабните защити, но под повърхността ѝ Абан можеше да види сиянието на демоните, привлечени от суматохата. Те кръжаха отдолу, образувайки водовъртежи, и дебнеха за някоя пролука сред защитите, през която да издърпат целия кораб в прегръдката на Ний.

Вражеските стрелци вземаха много жертви на доковете и брега. Демоноогънят се беше прехвърлил навътре в сушата — чините не искаха да унищожават доковете. Стрелците им пълнеха кошниците на прашките с камъни с размерите на човешки юмрук и ги изстрелваха срещу крепостите, воините и машините. Скорпионите добавяха точните си удари към хаоса, поваляйки стрелци и кай веднага щом се покажеха от укритията си.

И към всичко това се прибавяше изпепеляващият огън откъм Възвишението на Колан.

— Няма да издържат — каза Кхеват, сочейки към малките бързоходни лодки, движещи се зад баража, които можеше да бъдат забелязани само в светлината на защитите и пожарите. — Чините ще ги смажат, щом стоварят войниците си на сушата.

— Ако ги стоварят, почитаеми дама — каза Абан.

До тях се появи Асави и погледна към езерото. Абан се престори, че наглася лещите си, и я погледна за миг през тях. Както беше очаквал, бижутата ѝ сияеха ярко от магията в тях, особено защитените монети над веждите ѝ. Несъмнено тя виждаше в тъмното също толкова добре, колкото и той.

— Остави войната на истинските мъже, кхафите — каза Кхеват. — Изучавал съм завоеванията на Каджи още преди баща ти да започне да носи бидо. Дал’шарумите не могат да направят нищо, за да попречат на чините да стоварят войниците си на сушата. Ще трябва да ги победят там.

Абан се отказа да спори и насочи лещите си на юг, като най-после успя да открие онова, което търсеше. Малката му флотилия, която се приближаваше бързо откъм укритието си, едва се виждаше в тъмната вода и оставаше незабелязана от противника.

Главният кораб беше „Копието на Еверам“, командван от строеви офицер Керан и с екипаж, съставен изцяло от Стотицата на Абан; това беше бърза галера с по двайсет гребла от двете страни и квадратни платна, които почти винаги улавяха вятъра. Но черните платна бяха свити и корабът летеше като стрела към вражеската флота, тласкан напред единствено от греблата. На носа и кърмата нямаше прашки, само специално конструирани скорпиони и много, много мъже.

Следваха я още два кораба и двайсетина по-малки съда — на тях не бяха монтирани нито прашки, нито скорпиони; бяха претъпкани с шаруми.

Абан извади втори защитен далекоглед, от неговите евтини копия, който обаче вършеше достатъчно добра работа. Искаше старият му учител да види това.

— Прав сте, дама, да не смятате дал’шарумите за способни да спрат врага. Наблюдавайте сега как моите кха’шаруми правят онова, което те не могат.

Кхеват изглеждаше изпълнен със съмнения, но насочи далекогледа към посоченото от Абан място.

— Нашите пленени кораби. И какво? Шепа лодки не могат да потопят цяла флотилия.

— Да ги потопят? — Абан изцъка с език. — Каква е ползата от това? Ако искаме да спечелим тази война, дама, вражеската флота трябва да стане наша.

Миг по-късно корабът на Керан навлезе в обхвата на голяма лактънска галера, елегантен съд с големи триъгълни платна и широка палуба, запълнена с оръжия от двете страни.

Красиянците изстреляха големи жила с шипове, които се забиха в корпуса на вражеския съд. Изопнатите въжета бяха прикрепени към масивни макари; мускулести роби чини завъртяха ръчките им, придърпвайки двата кораба един към друг.

Преди лактънците да се усетят какво става, ловките кха’шарумски наблюдатели вече тичаха по изопнатите въжета с бързината, с която ний’шарумите тичаха по стените в Лабиринта. Те не носеха щитове, но бяха привързали по дузина метателни копия към гърбовете си и когато между двата кораба бяха спуснати дъските, най-големите опасности вече бяха елиминирани.

За няколко минути воините на Абан прочистиха палубата. Той съзря сред тях Керан, който се забелязваше лесно заради изкуствения му крак. Офицерът убиваше с деловитост, която би уплашила Абан, ако не виждаше аурата му. Кхафитът не можеше да разчита сърцата както Ахман или дамаджата, но около мъжа сияеше гордостта от победата.

„Видя ли, офицер? — помисли си Абан. — Върнах ти всичко, което загуби.“

Когато палубата беше прочистена и корабът падна изцяло в ръцете на Стотицата, на борда бяха стоварени мендингите, които се затичаха, за да поемат чинските оръжия. Оставиха минимален екипаж и Керан скочи обратно на борда на „Копието на Еверам“, докато режеха въжетата, свързващи двата кораба.

Лактънските кораби в езерото постепенно биваха превземани от шарумите, които тихомълком бяха докарани с гребните съдове. Зеленоземците може и да имаха предимство при обстрелването от разстояние, но в близкия бой никой на света не можеше да се мери с шарумите от Красия. Джаян беше дал на Керан хора и строевият офицер ги беше гонил безмилостно нагоре-надолу по клатещите се корабни палуби, докато мъжете не свикнаха с нестабилните подове.

Самият Керан превзе четири плавателни съда, а другите от флотилията му още шестнайсет, преди разтревожените викове да достигнат до останалите кораби.

Едва тогава мендингите откриха огън, целейки се във вражеските кораби, които бяха стигнали до доковете. Докато лактънските войници слизаха на брега, мендингите засипаха зеленоземците със собствения им демоноогън. Чинските воини пищяха и горяха, а пиратите на Абан подхващаха следващите кораби, които чакаха да бъдат разтоварени. Хвърляха тежки вериги, които късаха платната и чупеха греблата, оставяйки корабите мъртви във водата.

Лактънските капитани, които все още превишаваха по брой пиратите, насочиха огъня към новия враг, но мендингските стрелци пуснаха горящи стрели, които подпалваха платната им и повреждаха палубите им, докато чинските стрелци се опитваха да пренастроят оръжията си.

Появи се „Воплите на шарума“; пъргавият кораб заобиколи останалите и започна да обстрелва врага. Скоро предимството на изненадата беше изгубено и силите започнаха да се изравняват. Но за разлика от зеленоземците, шарумите бяха готови да умрат. Щом повредяха корабите им, те не се колебаеха да ги забият във вражеските съдове, да прескочат през отвора и да започнат близък бой.

И въпреки това изглеждаше, че битката във водата щеше да бъде изгубена, а лактънците щяха да избягат обратно в крепостта си. Керан можеше да използва още един номер, но офицерът упорито се беше противопоставял и дори Абан се беше съгласил, че отчаяният ход може повече да навреди, отколкото да помогне.

Джаян вдигна воала си.

— Аз съм Джаян асу Ахман ам’Джардир ам’Каджи, първороден син на Шар’Дама Ка и дамаджата, Шарум Ка на цяла Красия. — Той кимна отсечено от седлото си. — Мога ли да видя лицето ти и да науча името ти, чине, преди да те изпратя пред Еверам, за да бъдеш съден?

— Недей… — започна Самент, но Тамос не му обърна внимание.

Той заби копието си в земята и развърза шлема си.

Когато го свали, очите на Джаян се разшириха.

— Ти. Князът, който дойде с пар’чина, за да…

Тамос кимна.

— Аз съм принц Тамос, четвърти син на херцог Райнбек Втори, лорд командир на Дървените войници, трети наследник на Бръшлянения трон и граф на провинция Хралупата.

Джаян оголи зъби.

— Онзи, който се осмели да докосне обещаната на Избавителя.

Думите му предизвикаха гневното мърморене на шарумите.

— Лийша Пейпър ме избра още преди Ахман Джардир да полети към смъртта си. — Тамос посочи Джаян с копието си. — И ти ще последваш съдбата му. Предизвиквам те на Домин Шарум.

Джаян се разсмя и миг по-късно го последваха всичките му воини.

— Домин Шарум е честен двубой пред Еверам, чине. — Джаян насочи копието си срещу Тамос. — Ти нападна хората ми в нощта на Новолунието. Ти нямаш чест.

— Държим брат ти и неговите лейтенанти — каза Тамос. — Ако ни нараниш, никога повече няма да ги видиш.

— Ича? — попита Джаян.

Тамос кимна.

— И трима кай, половин дузина строеви офицери и повече от петдесет шаруми. Бий се честно с мен и те ще бъдат освободени.

Джаян се обърна към своите дал’шаруми.

— Виждате ли как дори чинските воини се опитват да се пазарят за живота си като кхафити?

Красиянските воини започнаха да се подиграват, неколцина от кръга заплюха Тамос.

Джаян се обърна към графа.

— Задръж брат ми и хората му! Щом са били достатъчно слаби и глупави, за да се оставят да бъдат пленени от чините, значи, не заслужават по-добра съдба. И без това скоро ще дойдем за тях. — Той спусна воала си. — Но щом искаш да те убия лично заради това, че си решил, че можеш да сложиш рога на Шар’Дама Ка, ще изпълня желанието ти.

Тамос бързо сложи шлема си, грабна дългото копие и смушка коня си, за да го подкара към Джаян, докато се подготвяше.

Никой от двамата не се колеба дълго и те препуснаха един срещу друг, навели дългите си копия.

В последния момент, преди да се сблъскат, Джаян повдигна копието си и го насочи към гърдите на Тамос. Графът неочаквано подхвърли майсторски дългото си копие във въздуха и го хвана близо до глава си.

Копието на Джаян го удари в гърдите, но защитите по бронята на Тамос проблеснаха и оръжието се строши. Графът се намираше достатъчно близо, за да вложи сила и скорост в поредица от бързи замахвания с копието, търсейки отвор в защитите на Джаян.

Красиянецът се опита да се отдалечи и прегрупира, но графът беше по-добър ездач, а кобилата му вардеше коня на Джаян като овчарско куче, така че Тамос продължи да опитва.

Джаян местеше щита си с трескава бързина и широката му периферия и стъклената му броня му осигуряваха достатъчно защита. Но той се отбраняваше и нямаше оръжие, с което да отвърне на ударите. Очевидно графът скоро щеше да намери процеп в бронята му и щеше да нанесе смъртоносния удар.

Джаян отблъсна Тамос с щита си, за да нанесе удар на коня му. Вратът на кобилата беше брониран отгоре, но гърлото ѝ беше незащитено и Джаян заби отчупената част от копието си в него.

Грамадният мустанг отстъпи назад, започна да издава гъргорещи звуци и се изправи на задните си крака, ритайки бясно с предните. Тамос успя да се задържи на седлото, докато животното не залитна, и отскочи бързо встрани, преди да се стоварят на земята.

Брайър си мислеше, че в този момент всичко ще приключи, но Джаян препусна към лейтенантите си, скочи от коня и грабна едно шестфутово пехотинско копие.

Когато се затича към Тамос, графът вече беше готов. Той беше захвърлил в калта десетфутовото си кавалерийско копие и беше извадил трифутовото анжиерско копие за близък бой, което беше прикрепено с ремъци към гърба му.

Джаян изръмжа и краката му заеха позицията, която Брайър беше научил от баща си преди много години. Затича се напред с бързи, ситни стъпки, отпуснал копието върху ръката си, към която беше прикрепен щитът. Когато се приближи, започна да нанася бързи удари, търсейки слабите места в дървената броня.

Тамос отрази повечето удари с щита и нагръдника си и замахна с копието си ниско долу, към процепа между бронираните плочи на бедрото на Джаян.

Но красиянецът отмести крака си от пътя на копието. С ръката, на която бе прикрепен щитът му, той сграбчи ремъците на гърба на Тамос и дръпна, забивайки коляно в корема му, и Тамос се просна по гръб, зашеметен.

Ала Джаян отново изпусна предимството си, като започна да обикаля наоколо, докато графът се съвзе и се изправи с ръмжене на крака. Той се приведе ниско, тъпчейки с крака като котка.

— Може да не доживея до зазоряване, но и теб няма да оставя — обеща Тамос.

Джаян отвърна с лаещ смях.

— Големи топки имаш, чине. След като те убия, ще ги отрежа и ще ти ги натикам в гърлото.

Тамос нападна бързо — по-бързо, отколкото Брайър бе смятал за възможно. Защитите по бронята му сияеха, докато нанасяше удари и парираше с късото си копие.

Джаян се държеше по-уверено, без да губи равновесие. Отскочи от едно мушване и се завъртя, за да удари силно Тамос в лицето с ръба на щита си. Графът залитна назад и Джаян продължи да го притиска, като не спираше да нанася върху бронята му силни удари, които не можеха да я пробият, но въпреки това бяха болезнени. Тамос бе подкарван като животно към центъра на кръга.

Графът вдигна щита си, за да отвърне със същото, но Джаян беше готов. Той пусна своя щит на земята и сграбчи протегнатата ръка на Тамос за бицепса. Завъртя се по посока на часовниковата стрелка, изпъвайки ръката, и нанесе саблен удар в процепа под шлема на графа.

За миг Тамос остана изправен, треперейки силно, след което се свлече на земята.

Най-после Керан даде сигнала и отрядите край прашките изстреляха пореден залп, този път от бурета с нагорещен катран, които се разбиха в корпусите на вражеските кораби и ги оттласнаха към доковете.

Разбивайки защитите.

Ефектът беше незабавен. Абан видя сиянието на водните демони, които се устремиха към уязвимите кораби и успя да зърне съществата, които изскачаха на повърхността, за да разбиват корпусите с пипалата и острите си нокти. Някои се осмелиха да останат достатъчно дълго на повърхността, за да се плъзнат по палубата, прочиствайки я с бързината на отряд шаруми.

Повърхността на езерото се превърна във врящ бульон, мъже и жени пищяха, докато биваха завличани във водата.

И тогава пред ужасените им погледи на повърхността се появи един гигантски демон. Водата се разбушува, когато огромните му пипала с размерите на минаретата на Шарик Хора се обвиха около корпуса на един от най-големите кораби и се стегнаха. Палубата се пръсна на парчета, злощастните моряци изпопадаха във водата и бяха завлечени надолу. След миг целият кораб изчезна под безбройните тонове вода.

Кхеват обърна мрачния си поглед към Абан.

— Това твое дело ли е, кхафите?

Абан преглътна, но след всичко, което бе видял току-що, духовникът не можеше да направи почти нищо, за да го изплаши.

Той се изправи и се стегна.

— Да, дама. Не обвинявайте за нищо строеви офицер Керан. Той се противи яростно срещу плана, а Джаян изобщо не беше уведомен.

Кхеват продължи да го гледа. Абан познаваше добре тази тактика за преговори — да оставиш на опонента си въже, с което сам да се обеси, но Кхеват беше майстор по шарусахк и най-висшият духовник във Водохранилището на Еверам. Ако решеше да убие Абан още тук и сега, никой нямаше да може да му попречи.

Най-добре щеше да е да го разубеди.

— Вижте — каза Абан, сочейки към хаоса във водата. Когато демоните започнаха да се хранят, Керан и заловените кораби се изтеглиха с пълна скорост, какъвто беше планът. — Повечето от пленените кораби са на безопасно разстояние, а вражеската флота е унищожена. Малкото кораби, които останаха, бягат към дома. Дори „Воплите на шарума“ бяга от нас и смея да заявя, че този път капитан Делия не ни показва гърдите си.

— Ти предаде враговете ни на алагаите — каза Асави с нисък, опасен глас. — Предаде ги на Ний.

— Така е — каза Абан. — Нямахме друг избор, ако искахме да отблъснем нападението и да избягаме с достатъчно кораби, за да сложим край на безизходното ни положение. Нима трябваше да оставя хората ни да умрат?

— Те са шаруми — рече Кхеват. — Душите им са подготвени и те знаят цената на войната.

— Аз също я знам — отвърна Абан. — Знам цената и платих каквото трябваше за победата. Тези мъже ни нападнаха през нощта, по Новолуние. Те не са ни братя, не са врагове на Ний. Бяха заложили на нея и аз ѝ ги предадох.

Той посочи с пръст Кхеват, обикновен жест, който обаче според евджахския закон бе достатъчен за един дама да убие кхафит.

— Платих цената за хората ни, платих и за вас.

— За мен? — изненада се Кхеват.

— И за Шарум Ка, и дори за Керан, който щеше да откаже да изпълни заповедта ми, ако не се беше заклел да ми се подчинява. Всички вие можете да се изправите пред Създателя без тежест на душата. Кхафитът без душа ви спести тази отговорност. Нека Еверам ме съди, когато най-после докуцукам до края на самотния път.

Кхеват го гледа дълго време и Абан се зачуди колко ли скоро ще застане пред Създателя. Но после даматът се обърна към Асави с въпрос в очите.

Дама’тингата се обърна към кхафита и той се сви под погледа ѝ.

Най-после Асави кимна.

— Право дума кхафитът. Той вече е обречен да стои пред портите на Рая, докато Еверам се смили и му дари нов живот. Това е иневера.

Кхеват изсумтя, отиде до прозореца и допря длан до стъклото, докато гледаше горящите кораби.

— Тези мъже не са ни братя — съгласи се най-после той. — Не ние ги накарахме да нападнат през нощта. Иневера.

Абан изпусна дъха си, който така и не бе осъзнал, че е задържал.