Анжиерската хералдическа карета изглеждаше някак не на място в Хралупата, но Роджър щеше да я разпознае навсякъде. Двамата с Арик се бяха возили безброй пъти в нея, когато господарят му все още беше любимец на Райнбек.
Само че сега тя принадлежеше на Джейсън Златния тон.
Лъкът на Роджър се плъзна по струните, когато каретата спря до Ядронското гробище, ескортирана от десетина Дървени войници на охранени анжиерски коне. Останалите жонгльори и ученици, които се упражняваха заедно с него на подиума, също спряха да свирят и погледнаха в същата посока.
Кендъл улови погледа му.
— Наред ли е всичко? Тъмен си като облак.
Роджър не я чуваше. Съзнанието му плуваше в смесица от паника и страх, спомняйки си писъците и смеха в онази кървава нощ. Той гледаше като омагьосан как кочияшът спуска стълбичката и отваря вратичката на каретата.
Хари Ролър положи ръка на рамото му.
— Изчезвай, младеж. Веднага, преди да са те видели. Аз ще им предам извиненията ти.
Думите и лекото побутване от стария жонгльор изтръгнаха Роджър от замайването му. Хари вдигна цигулката си и пристъпи напред, за да поведе оркестъра, отвличайки вниманието на музикантите от отдалечаващия се Роджър.
Роджър се изниза от сцената и бързо се спусна по стълбите. После се притисна към стената и продължи да наблюдава как Златния тон слиза от каретата.
Изминалата година по никакъв начин не беше притъпила чувствата му при вида на мъжа, който беше убил майстор Джейкъб и беше оставил Роджър полумъртъв на улицата в Анжие. Скрит в сенките, той сви устни; сърбеше го ръката да измъкне единия от ножовете, привързани под лактите му. Едно точно хвърляне…
„И какво? — запита се той. — Ще те обесят за убийството на херцогския пратеник?“
Но мускулите му отказваха да се отпуснат. Макар и да стоеше неподвижно, той дишаше тежко, изпълнен с колебание дали да се бие, или да избяга.
Джейсън повика Хари и старият жонгльор слезе по предното стълбище, за да го посрещне. Мъжете се прегърнаха и се потупаха по гърбовете, а ножовете сякаш по собствено желание се плъзнаха в ръцете на Роджър.
Учениците му, Ейбръм и Сали, не се виждаха никакви. Ейбръм, който беше счупил цигулката на Роджър и го беше натискал към земята. Сали, който се беше смял и беше пребил майстор Джейкъб до смърт.
Но учениците бяха просто инструменти. Заповедта беше дошла от Джейсън. Който трябваше да плати за престъплението си.
— Роджър, какво правиш?
Резкият шепот на Кендъл зад гърба му го накара да подскочи. Как беше успяла да се промъкне до него?
— Гледай си инструмента, Кендъл — отвърна той. — Това не те засяга.
— Абсолютно ме засяга, щом ще ти ставам съпруга.
Роджър я погледна и нещо в очите му я накара рязко да си поеме дъх.
— Засега — рече тихо той — единственото, което ти стига да знаеш, е, че ако някой демон се кани да изяде Джейсън Златния тон и за да го спася, трябва просто да изсвиря една кратка мелодийка, ще предпочета да си разбия цигулката на парчета.
— Кой е Джейсън Златния тон? — попита Аманвах веднага щом Роджър влезе в стаята им.
Беше облякла пъстроцветните си копринени дрехи и лицето ѝ изглеждаше красиво въпреки гнева.
Беше го очаквал, но не чак толкова скоро. През последните няколко седмици Кендъл и съпругите му бяха станали неразделни другарки.
— Джейсън Златния тон е само моя работа и на никой друг — сопна ѝ се той.
— Как ли пък не! — Аманвах плю на пода, изненадвайки Роджър със своя плам. — Ние сме твои дживах. Твоите врагове са и наши.
Роджър скръсти ръце.
— Защо не питаш заровете ти, щом толкова искаш да разбереш?
Аманвах се усмихна напрегнато.
— Ах, съпруже. Знаеш, че вече съм го направила. Предлагам ти възможност да ми го разкажеш със собствени думи.
Роджър я погледна замислено. Несъмнено вече беше питала заровете, но онова, което ѝ бяха казали алагай хора, беше нещо съвсем различно. Може да е научила цялата история — повече от онова, което знаеше той — а може и да беше получила само някакви неясни намеци, които да използва, за да изтръгне от него информация.
— Когато хвърлиш заровете, научаваш само онова, което Еверам иска да знаеш — възрази той с ясното съзнание, че навлиза в опасни води.
За негова изненада, усмивката на Аманвах поомекна.
— Започваш да се учиш, съпруже.
Роджър се поклони отсечено.
— Имам отлични учителки.
— Трябва да се научиш да вярваш на своите дживах, съпруже — каза Аманвах, сложи ръка върху неговата и се приближи още повече.
Роджър знаеше, че това е добре пресметнато движение, също като нейния гняв, но не можеше да отрече, че е ефективно.
— Аз просто… — Роджър преглътна буцата в гърлото си. — Не съм готов да говоря за това.
— Хора казват, че ви разделя кръв — рече Аманвах. — Кръв, която може да бъде измита само с кръв.
— Ти не разбираш… — започна Роджър.
Аманвах го прекъсна със смях.
— Аз съм дъщеря на Ахман Джардир! Нима си мислиш, че не разбирам кръвното отмъщение? Всъщност ти не разбираш, съпруже. Трябва да убиеш този човек. Трябва да го направиш сега, преди той да получи възможност отново да нападне теб и твоите хора.
— Няма да посмее — каза Роджър. — Не и тук. Не и сега.
— Кръвното отмъщение може да се предава от поколение на поколение, съпруже — рече Аманвах. — Ако не го убиеш, може би неговите внуци ще си отмъстят на твоите.
— И аз ще попреча на това, ако го убия сега? — попита Роджър. — Или просто веднага ще си създам врагове в лицето на децата му?
— Ако той има такива, най-добре е да убиеш и тях — отвърна Аманвах.
— Създателю, сериозно ли говориш? — възкликна втрещеният Роджър.
— Ще изпратя Колив — каза Аманвах. — Той е кревакхски наблюдател и едно от Копията на Избавителя. Никой няма да го забележи, а за всички свидетели твоят враг просто ще е паднал от коня или ще се е задавил с грахче.
— Не! — извика Роджър. — Никакви наблюдатели! Никакви дама’тингски отрови. Изобщо няма да се намесвате. Джейсън Златния тон е мой и аз трябва да реша дали ще си отмъщавам, или не, и ако ти не уважиш решението ми, това ще сложи край на брака ни.
След думите му настъпи мълчание. Толкова дълбоко, че Роджър можеше да чуе туптенето на сърцето си. Част от него искаше да си вземе думите обратно дори само за да разчупи тишината, но той просто не можеше да го направи.
Защото бяха абсолютно верни.
Аманвах впери поглед в него и той не отмести очи, предизвиквайки я да примигне.
Накрая жената го направи, сведе поглед и се поклони ниско. От думите ѝ капеше отрова.
— Както желаеш, съпруже. Кръвта му е само твоя.
После го погледна отново.
— Но знай, че с всеки ден, в който оставиш този мъж да живее, действията му ще натежат срещу теб, когато тръгнеш по самотния път, за да бъдеш съден.
Роджър изсумтя.
— Ще рискувам.
Аманвах издиша гневно през носа си, завъртя се на пети и се изнесе към личните си покои, като затръшна вратата след себе си.
Роджър искаше да изтича след нея. Да ѝ каже, че я обича и иска бракът им да трае вечно, но силата го напусна и действителността го обгърна от всички страни.
Джейсън Златния тон беше в Хралупата и Роджър не можеше да го избягва вечно.
Поканата пристигна на следващата сутрин; щеше да се проведе специална следобедна среща, за да посрещнат официално пратеника на херцога.
Роджър смачка хартията в юмрук и се погрижи да не я оставя на място, където може да бъде намерена. Аманвах все още беше в личните си покои и от вратата ѝ лъхаше хлад.
— Трябва да видя барона — каза Роджър на Сиквах.
Тя веднага отиде да приготви подходящи дрехи.
Дори гардеробът на Роджър носеше почерка на Аманвах. Тя беше ужасена, когато разбра, че дрехите, с които бе отишъл в Дара на Еверам, са единствените, които притежава. Час по-късно шивачите на Шаманвах вече го събличаха и му вземаха мерки.
Добре, че строяха къща. С темповете, с които се пълнеха гардеробите на Роджър, скоро щеше да се наложи да отделят за тях цяло крило.
Не че се оплакваше. Сега имаше подходящи дрехи за всякакви случаи, ушити от фини материали, с цветове, чиято яркост варираше според вида на събитието. Нощ, можеше да кара цял месец, без да носи едно и също нещо два пъти. Това му напомни за ранните му дни с Арик, когато той още беше пратеник на херцога и двамата живееха в двореца. Дори сега, след като бе научил истината за онези времена, това си оставаха най-щастливите дни в живота му.
В началото Роджър се опита сам да подбира дрехите си, но съпругите му бързо го отказаха. И наистина, те разбираха повече от тези неща.
Жакетът и бричовете, които Сиквах избра за неофициалната среща с барона, имаха сложни шарки в убити цветове, като красив красиянски килим. Широката риза беше от безупречна бяла коприна. Имаше чувството, че все едно е облякъл облак.
Медальонът на Роджър лежеше тежко на гърдите му под въздушната дреха. Кралският анжиерски медал за храброст на дебела плетена верижка. Върху него имаше кръстосани релефни копия зад щит с герба на херцог Райнбек — корона, покрита с листа, над обрасъл с бръшлян трон. На знамето под щита пишеше:
Но Роджър го носеше наобратно, с гърба напред, върху който бяха гравирани още четири имена:
Имената на онези, които бяха загинали, защитавайки Роджър. Пет имена. Пет живота, пожертвани заради него. Колко още щеше да струва мизерното му съществуване?
Той се престори, че си играе с връзките на ризата, за да намери повод да докосне медала. Щом пръстите му потъркаха хладния метал, го заля вълна от облекчение, която прогони тревожността. Каквото и да му казваше мозъкът му, сърцето му знаеше, че нищо лошо няма да му се случи, докато го докосва.
Смешно беше да го вярва, но Роджър беше шегобиец по професия, така че се получаваше.
Сиквах дръпна ръцете му настрани, като майка, която облича детето си, и сама върза връзките. Тревогата отново го стисна и той инстинктивно посегна обратно. Сиквах го плесна силно по ръката и дръпна ризата надолу.
Роджър отскочи назад изненадано.
— Сиквах!
Очите ѝ се разшириха и тя падна на колене, опряла ръце в пода.
— Прости ми, че те ударих, почтени съпруже. Ако искаш да ме нашибаш с камшик, това е твое право…
Роджър беше изумен.
— Не, аз…
Сиквах кимна.
— Разбира се. Ще съобщя на дама’тингата да изпълни наказанието ми…
— Никой никого няма да бие! — сопна ѝ се Роджър. — Какво ви става, хора? Просто забрави и ми дай друга риза. Нещо с копчета.
Щом Сиквах му обърна гръб, ръката на Роджър се стрелна към медальона и той го сграбчи така, сякаш животът му зависеше от него.
Талисманът беше една от малкото тайни, които пазеше от жените си. Те знаеха имената на майка му и баща му, на техния семеен приятел вестителя и на двамата жонгльори, при които се беше обучавал. Почитани мъртъвци.
Но историите им, разказите за убийство, предателство и глупост, тях той пазеше в тайна.
Сиквах донесе нова риза, обемисто нещо, с яка от тежка дантела. Беше твърде претенциозно, но той я хареса, защото лесно можеше да докосва медальона си, без да привлича внимание.
Нарочно ли го беше направила? Когато Сиквах остави третото копче разкопчано, Роджър се досети, че го е разбрала, и сърцето му се сви.
Всички в живота му, които някога беше обичал, бяха умрели и го бяха оставили сам, но какво щеше да стане, ако дългът му все още не беше изплатен докрай? Дали Сиквах нямаше да е следващата, която щеше да умре заради него? Или Аманвах? Кендъл? Трудно можеше да понесе тази мисъл.
Той осъзна, че стиска медальона толкова здраво, че го заболя ръката. Откога не беше правил това? От месеци. След нападението по Новолуние малко неща можеха да го уплашат.
Но сега го беше страх. Тамос се държеше студено, откакто Роджър бе отказал поста на кралски вестоносец за провинция Хралупата. Нямаше да се обърне срещу пратеника на брат си заради историята за някакъв си убит уличен изпълнител.
По-лошото бе, че Джейсън можеше да е донесъл заповед за задържане за него или за съпругите му. Дъщерята и племенницата на красиянския водач бяха ценни заложници, особено сега, след като красиянците бяха нападнали Лактън.
Обвиненията срещу Джейсън можеха единствено да разгневят пратеника, а Роджър знаеше много добре как Джейсън Златния тон се справяше с гнева. Той го прегръщаше, галеше го, подхранваше го.
И после, когато си мислиш, че е забравил всичко, се натъкваш на ножове в някоя тъмна уличка.
Роджър се задави и следващото му вдишване приличаше на кашлица.
— Добре ли си, съпруже? — попита Сиквах. — Ще съобщя на дама’тингата…
— Добре съм! — Роджър се дръпна назад и изпъна яката си. Медальонът го викаше, но той пренебрегна зова му и посегна към цигулката и наметалото си. — Просто имам нужда от глътка вино.
— Вода ще е по-добре.
Сиквах отиде да напълни една чаша. Неговите дживах вече не се опитваха да го откажат да пие алкохол, но и не одобряваха, когато прави това.
— Вино — повтори Роджър.
Сиквах се поклони и взе мяха. Той пренебрегна подадената чаша, грабна целия мях и тръгна към вратата.
— Кога ще се върнеш, съпруже? — извика Сиквах.
— По-късно през деня — отвърна Роджър и затвори вратата зад себе си.
Колив стоеше в близкия сенчест ъгъл. Наблюдателят кимна на Роджър, но не каза нищо.
— Разположи още шаруми край ресторанта — каза Роджър. — Имаме врагове и през деня.
— Всички мъже са врагове през деня — отвърна Колив. — Само през нощта ставаме братя.
— Просто ги разположи — сопна му се Роджър.
Колив се поклони.
— Вече е направено, сине на Джесъм. Светата дъщеря даде още вчера тази заповед.
Роджър въздъхна.
— Естествено.
Колив леко наклони глава.
— Този мъж, Златния тон. Той има кръвен дълг към теб, нали?
Роджър запази безизразно изражение.
— Да. Но не искам нито ти, нито моите дживах да се месите.
Колив отново се поклони, този път по-ниско и с два удара на сърцето по-продължително.
— Прости ми, че те подцених, сине на Джесъм. Вие, зеленоземците, знаете нещо за пътя на шарума. Няма никаква чест в това, един мъж да изпрати убийци, за да съберат кръвния му дълг.
Роджър примигна. И това му го казва майстор убиец?
— Тогава не се намесвай. Дори Аманвах да ти заповяда.
Колив се поклони за последен път и въздъхна.
— Няма чест в тайните убийства, господарю, но понякога са необходими. Ако Светата дъщеря нареди да се намеся, аз ще го направя.
Роджър преглътна. Част от него се развълнува при мисълта за Колив, който пронизва с копието си сърцата на Джейсън и учениците му, но това нямаше да е краят. Джейсън имаше семейство. Могъщо семейство, здраво свързано с Бръшлянения трон. Кръвта трябваше да бъде платена с кръв.
Той взе стъпалата по три наведнъж и буквално излетя през задната врата, водеща към конюшнята на Шаманвах. За животните се грижеха красиянски деца, облечени в кафяво, и щом го зърнаха, всичките наскачаха, готови да му помогнат.
Най-бърза се оказа младата Шаливах, внучката на строеви офицер Кавал. Той също беше умрял заради Роджър. Както и телохранителят на Аманвах Енкидо. Още две имена, които трябва да гравира на медальона. Вече седем живота, платени заради неговия.
— Господарят ще желае ли петнистата си карета? — попита момичето със силен акцент.
Роджър веднага наложи веселата жонгльорска маска на лицето си. Тя не го видя как измъква мъничко цвете от пъстроцветната си нова торба с чудеса. За нея то сякаш се появи отникъде и ахна, когато той ѝ го подаде.
— Шарена, Шаливах, не петниста. „Шарена“ означава „пъстроцветна“, а „петниста“ означава „на точки“. Разбираш ли?
Момичето кимна и Роджър измъкна една захарна пръчка.
— Кажи го. Шарена.
Момичето се усмихна и посегна към пръчката. Роджър не беше твърде висок, но успя да я задържи извън обсега на детето.
— Шарена! — извика тя. — Шарена! Шарена! Шарена!
Роджър ѝ подаде пръчката. Тя изписка от задоволство и привлече вниманието на останалите деца, които го погледнаха очаквателно.
Той не ги разочарова. В ръката му вече се криеха други сладки неща. Засмя се артистично, за да прикрие тревогата си, и се завъртя, пъхайки по едно бонбонче в ръката на всяко дете.
Семействата им бяха пролели кръвта си за него, а той им се отплащаше с бонбони.
Новият барон се размърда неловко зад голямото си дървено писалище. Писалката в грамадния му юмрук приличаше на перце от колибри, докато той драскаше нещо, наподобяващо подпис, върху безкрайната купчина листове, плъзгани пред него от скуайър Емет, дребен анжиерски благородник, когото Тамос беше назначил за секретар на барона.
— Роджър! — извика Гаред и веднага скочи на крака.
— Милор… — започна секретарят.
— С Роджър имаме важна работа, Емет. Ще трябва да се върнеш по-късно.
Гаред се извиси над секретаря си и Емет бързо събра листовете и изчезна от стаята.
Баронът затвори тежката врата, облегна се на нея и въздъхна така, сякаш току-що бе изтребил цяла група полски демони.
— Слава на Създателя. Ако трябваше да подписвам още неща, щях да изхвърля цялото писалище през прозореца.
Погледът на Роджър прескочи от грамадното тежко бюро към прозореца, който се намираше на няколко фута от него. Ако имаше жив човек, който да може да го направи, то това беше Гаред Кътър.
Роджър се ухили. Винаги се чувстваше в безопасност с Гаред.
— С радост съм готов да те спасявам от документите.
Гаред също се ухили.
— Идвай към единайсет всяка сутрин с някой спешен въпрос и вечно ще съм ти благодарен. Нещо за пиене?
— О, нощ, да!
Роджър беше пресушил мяха, но виното действаше бавно. Гаред се беше пристрастил към анжиерското бренди и винаги държеше по една бутилка в стаята си. Роджър напълни две чаши. Действаше бързо, и Гаред не забеляза, че пресуши едната и я напълни отново, преди да ги отнесе на писалището.
Чукнаха се и пиха. Гаред отпи само глътка, но Роджър опразни своята и отиде да си налее трета.
— За днес поне е така. Със сигурност имам спешен проблем.
— Така ли? — попита Гаред. — Слънцето изгря, нищо не гори, значи, не е толкова зле. Да запалим по една лула и да поговорим, преди да потеглим към срещата с пратеника. Наистина ли гласът му звучи толкова добре, колкото златото?
Роджър пресуши и следващата чаша и си сипа четвърта, преди да седне на един от столовете пред голямото писалище. Гаред се настани на другия и започна да пълни лулата си. Гаред Кътър не беше човек, който да оставя писалището да го отделя от останалите.
Роджър прие предложения лист и напълни лулата си.
— Спомняш ли си как се запознах с Лийша в лазарета?
— Всички знаят тази история — отвърна Гаред. — Началото на разказа за това, как си срещнал Избавителя.
Роджър нямаше сили да спори.
— Помниш ли, че ме попита кой ме е вкарал там?
Гаред кимна.
Роджър изпразни чашата си.
— Беше пратеникът на херцога със златния глас.
Лицето на Гаред мигом помръкна като на баща, който е намерил дъщеря си с насинено око. Той сви едрите си юмруци.
— Като приключа с него, всичките билкарки в Хралупата няма да успеят да го закърпят.
— Стига глупости — каза Роджър. — Сега си барон на Хралупата на дърваря, а не бияч при Смит.
— Не може да оставиш такова нещо да му се размине — каза Гаред.
Роджър го погледна.
— Джейсън Златния тон е пратеник на херцога, представител на Бръшлянения трон в Хралупата. Каквото му кажеш, все едно го казваш на самия херцог Райнбек. Каквото му направиш, все едно го правиш на херцог Райнбек.
Той го стрелна с поглед, който накара дори страховития дървар да отстъпи назад.
— Имаш ли представа какво би могъл да причини херцогът на теб — на Хралупата — ако пребиеш до смърт проклетия му пратеник?
Гаред се намръщи.
— Значи, трябва да накараме някой друг да го направи?
Роджър затвори очи и преброи до десет.
— Остави ме сам да се оправя.
Гаред го погледна със съмнение. Роджър не беше боец.
— Ако искаш сам да се оправиш, защо ми го каза?
— Не искам да причиняваш нищо на Джейсън — каза Роджър. — Но не очаквам той да бъде толкова снизходителен.
Гаред примигна.
— Сниз-какво?
— Великодушен — обясни Роджър. — Може да се притесни, че ще направя нещо, и да тръгне след мен и всичко, което е мое. Ще спя по-добре, ако отделиш неколцина дървари да наглеждат хората му.
Гаред кимна.
— Разбира се. Но, Роджър…
— Знам, знам — прекъсна го Роджър. — Не мога да го оставя да загноява.
— Вече вони — рече Гаред. — Ще ми се Избавителят да беше тук. Той щеше да му откъсне главата и никой нямаше да посмее да си отвори устата.
Роджър кимна. Това беше планът му от деня, в който за пръв път видя Арлен Бейлс.
Но Защитеният така и не се върна.
Роджър се размърда в стола си. Докато чакаха Тамос и Джейсън в залата на съвета, напрежението се усещаше осезаемо. Лорд Артър и капитан Гамон бяха по-сковани от обичайното, макар да не беше ясно дали причината бяха новините от Анжие, или просто присъствието на кралския пратеник. Инквизитор Хейс изглеждаше така, сякаш бе изял кисела ябълка.
Дори Лийша се беше измъкнала от дупката си заради тази среща. Не беше напускала дома си през седмицата след припадането ѝ в двора. Билкарките бдяха край леглото и не пускаха вътре дори Роджър. И сега Дарси я вардеше като вълчата хрътка на Евин Кътър.
Лесно беше да се разбере защо. Лийша беше бледа, с подпухнало лице и кървясали очи. За жена, която не обичаше да се гримира, дебелият пласт пудра по лицето ѝ говореше достатъчно, както и изпъкналите като въжета жили на шията ѝ.
Болна ли беше? Лийша бе може би най-могъщата лечителка в Теса, но носеше по-голям товар на раменете си дори от Роджър, а и почти не си даваше почивка. Тя му се усмихна слабо и той ѝ отвърна с широка, макар и напълно неискрена усмивка.
Седящият до него Гаред изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да излезе от кожата си. Никога нямаше да позволи нещо да се случи на Роджър, но едрият дървар имаше навика да чупи нещата, които искаше да поправи.
До барона се бяха подредили Ърни Пейпър и Смит, които разговаряха тихо, допрели глави. Едва ли бяха наясно каква е причината за напрежението в стаята, но можеха да се досетят, че пратеникът на херцога не е дошъл на гости.
Хари Ролър докосна ръката на Роджър. Старият жонгльор познаваше историята му с Джейсън по-добре от всички присъстващи, но си беше сложил маската и дори Роджър не можеше да разгадае истинските му мисли.
— Тоя няма да започне да създава проблеми, освен ако ти не започнеш пръв.
Школуваният глас на Хари се чуваше само от тях двамата.
— Мислиш, че си е заситил жаждата за кръв и сега всичко ще бъде наред? — попита Роджър.
— Естествено, че не — отвърна Хари. — Второгласния никога не забравя обидите.
Второгласния. Така останалите жонгльори наричаха Джейсън Златния тон по времето, когато Арик Сладкогласния беше вестоносец на херцога. Говореше се, че има повече покровители заради връзките на чичо си Джансън, отколкото заради златото в гласа си.
Но никой не смееше да нарече Джейсън „Второгласния“ в лицето, освен ако не беше готов за бой. Чичото на Джейсън беше добър не само в сметките. Майстор Джейкъб не беше първият — или последният — чието убийство Джейсън бе извършил безнаказано.
Хари като че ли прочете мислите му.
— Вече не си някой второкласен уличен изпълнител, Роджър. Ако ти се случи нещо, всяко копие в Хралупата ще се вдигне, за да въздаде правосъдие.
— Светъл ден за правосъдието — отвърна Роджър, — но аз просто ще си бъда мъртъв.
В този момент Артър и Гамон скочиха на крака, последвани бързо от останалите съветници, и в стаята влязоха граф Тамос и Джейсън Златния тон.
Златния тон излъчваше все същата мазна арогантност, която си спомняше Роджър, но работата за трона очевидно му понасяше добре. Последния път, когато го беше видял, Джейсън беше по-слаб.
Роджър запази жонгльорската маска на лицето си, с ококорени очи и залепена усмивка, но вътрешно се чувстваше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Усещаше тежестта на ножовете в калъфките, привързани към ръцете му. До вратата пазеха Дървени войници, но нито те, нито който и да е друг от офицерите край масата можеше да се движи по-бързо, отколкото можеше да хвърля Роджър.
Но после какво?
„Идиот, последвай собствения си съвет — смъмри се той. — Може би заслужаваш да усетиш вкуса на отмъщението и да загинеш бързо от ръцете на Дървените войници, но какво ще се случи с Аманвах и Сиквах, ако убиеш пратеника на херцога?“
Райнбек сигурно щеше да сметне, че загубата на Златния тон си заслужава, ако това му послужи като извинение да плени двете красиянки и да ги задържи като заложници.
Затова той остана на мястото си и не направи нищо, макар ядронът в гърдите му да забиваше ноктите си и да пищеше, заплашвайки да го разкъса на парчета.
Джейсън плъзна поглед по събралите се, докато Артър го представяше. Очите му се спряха за миг върху Роджър и устните му се разтеглиха в учтива усмивка.
Роджър копнееше да я изреже от лицето му, но вместо това му се усмихна в отговор.
Когато представянето приключи, Джейсън изнесе цяло представление, докато отваряше украсената кутия, в която носеше свитъка, и разчупваше кралския печат. После разгъна хартията и гласът му изпълни стаята.
— Бръшляненият трон приветства провинция Хралупата в тази година на нашия Създател, 333-та след Завръщането — започна той. — Негова Светлост, херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие, изпраща поздравленията си на своя брат и на всички водачи и хора от провинция Хралупата, за успешното завръщане на генерал Гаред и кралската билкарка Лийша от красиянските земи и за успешната отбрана на Хралупата при най-страховитото нападение на демони от векове насам.
— Но след всичките промени и новините от Лактън все още има много за вършене. Негова Светлост настоява за незабавна аудиенция с граф Тамос и барон Гаред, както и с господарката Лийша, Роджър Полухват и красиянската принцеса Аманвах.
При тези думи ядронът в стомаха на Роджър престана да се бунтува. Джейсън Златния тон беше просто една второстепенна сюжетна линия в разгръщащата се драма. Както и самият Роджър. Всички те щяха да отидат в Анжие — как можеха да откажат? — но Аманвах нямаше да се върне. Тя и Роджър вероятно щяха да останат там, докато умрат, или докато красиянската армия срине градските стени.
Джейсън отново го погледна с надменната си усмивка, но този път Роджър не намери сили да му отвърне.
Стомахът му се сви, когато Джейсън нави свитъка и счупи печата на втори.
— Нейна Светлост херцогиня Арейн, майка на Негова Светлост херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие, поздравява барон Гаред Кътър с промяната в статута му. За да го представи по подходящ начин на останалите перове и да предостави възможност за представянето на гостуващата принцеса Аманвах, тя ще организира Ергенски бал в чест на барона след пристигането му в Анжие.
— Ей, какво? — сепна се Гаред и стаята се огласи в смях, докато той не удари с огромните си юмруци по масата.
— Простете ми, бароне — рече Тамос, но в гласа му не се долавяше и капчица смях. — Това означава, че майка ми използва визитата ви като извинение да организира празненство.
Гаред се поотпусна.
— Не ми звучи чак толкова зле.
— Празненство, на което ще покани всяко неомъжено момиче в Анжие с поне капчица кралска кръв и ще положи всички усилия, за да ви ожени за едно от тях.
Ченето на Гаред увисна.
— Ще има и пиршество, разбира се — додаде Тамос, след като баронът не отговори.
В очите му, за пръв път от седмица, се появи блясък. Той се забавляваше.
— И музика — додаде Джейсън. — Самият аз ще изнеса представление — намигна той — и ще ви подскажа кои са най-добрите за ухажване дами.
Гаред преглътна.
— Ами ако не поискам нито една от тях?
— Тогава тя ще продължи да организира балове и да ви привиква в Анжие, докато не изберете — каза Тамос. — Уверявам ви, че може да прояви безкрайно упорство по този въпрос.
— И защо не? — попита инквизитор Хейс, поглеждайки към Гаред. — Вашето баронство се нуждае от наследник, а вие от съпруга, която да се грижи за дома ви, да се грижи наследникът ви да е образован и достоен за водач, когато се отправите към Създателя — той нарисува защита във въздуха, — след дълъг живот и множество внуци, ако Създателя пожелае.
— Той е прав, Гаред.
Лийша се обаждаше за пръв път и всички се обърнаха към нея.
Тя изгледа Гаред с изпепеляващ поглед и той се сви пред него.
— Твърде дълго си сам. Самотните хора правят глупави неща. Време е да се задомиш.
Гаред леко пребледня и кимна. Роджър беше изумен. Знаеше, че двамата имат минало, но това…
Тамос се прокашля.
— Значи, е решено. Лорд Артър ще ме замества в мое отсъствие. Решенията му трябва да бъдат подписвани от този съвет. Баронът и господарката Пейпър ще назначат свои представители, които да говорят от тяхно име.
— Дарси Кътър — каза Лийша.
Дарси я погледна умоляващо.
— Господарката Джизел не е ли по-добър…
— Дарси Кътър — повтори Лийша с тон, нетърпящ възражения.
— Да, господарке.
Дарси кимна, но широките ѝ рамене леко увиснаха.
— Дъг и Мерем Бъчър — каза Гаред.
— Това са двама… — започна капитан Гамон.
— Те вървят в комплект — прекъсна го Гаред. — Освен барон съм още и генерал. Трябва да избера двама.
Тамос огледа стаята и веднага разгада настроенията. Артър и Гамон не бяха добре посрещани в Хралупата.
— Баронът е прав.
Артър се намръщи.
— Кой от двамата ще бъде генерал и кой барон?
Гаред сви рамене.
— Вие изберете.
Щом графът ги освободи, Роджър веднага скочи от стола си; не искаше да прекарва и секунда повече от необходимото в присъствието на Джейсън. Беше се засилил към вратата, когато го настигна гласът на Лийша.
— Ще обядваш ли с мен, Роджър?
Той се спря, пое си дъх, обърна се с широка усмивка, залепена на лицето му, и се поклони по най-изискания възможен начин.
— Разбира се, господарке.
Той подаде ръката си и тя я пое, но отказа да ускори крачка, колкото и да я подтикваше.
Двамата се качиха в каретата на Лийша, а Уонда се настани до кочияша и ги остави насаме. Навън бе студено, зимата наближаваше с всеки изминал ден, но вътре в каретата беше топло. И въпреки това той потрепери.
„Тя знае“, помисли си Роджър, когато Лийша го погледна. Винаги бе знаела повече, отколкото трябва почти за всичко; догадките ѝ за разни неща, които човек би предпочел да скрие, бяха почти толкова точни, колкото и заровете на Аманвах. Винаги се бе чудила какво ли го бе вкарало в лазарета ѝ и го бе накарало да избяга от Анжие веднага щом костите му бяха зараснали. Вероятно беше съзряла омразата в погледа му и най-после беше свързала всички нишки. Всеки момент щеше да го попита и може би вече бе дошъл моментът да ѝ разкаже цялата история. Никой не го заслужаваше повече от Лийша Пейпър, която бе закърпила потрошеното му тяло.
Макар че много пъти след това си беше пожелавал да го беше оставила да умре.
Лийша си пое дълбоко дъх. „Ето, почва се“, помисли си Роджър.
— Бременна съм.
Той примигна. Колко беше лесно да забрави, че тук се разиграваше не само неговата драма.
— Чудех се кога ще ми го признаеш. Надявах се, че ще е, преди да се роди бебето.
Този път беше неин ред да примигне.
— Аманвах ли ти каза?
— Не съм глупак, Лийша — рече Роджър. — Жонгльорите, чуват всички клюки в Хралупата. Да не мислиш, че съм пропуснал тази? Щом ми влезе в главата, веднага забелязах всички знаци. Ти си бледа и сутрин избягваш храната. Винаги докосваш корема си. Гълчиш всяка прислужничка, която ти носи недопечено месо. И промяната в настроенията. Нощ, а пък аз досега те смятах за раздразнителна.
Лийша сви устни в тънка линия.
— Защо не каза нищо?
— Чаках да ми се довериш — отвърна Роджър, — но явно не можеш.
— Сега ти се доверявам — рече тя.
Роджър я изгледа търпеливо.
— Доверяваш ми се, защото половината град вече знае и едва ли ще успееш да държиш гърнето затворено още дълго. Нощ, дори Аманвах знае! Трябваше да се направя на ужасно изненадан, когато ми каза.
— Излъгал си жена си заради мен? — попита Лийша.
Роджър скръсти ръце.
— Естествено. На чия страна си мислиш, че съм? Обичам Аманвах и Сиквах, но не съм някакъв проклет предател. Ти изчака до последната минута, преди да ми се довериш, а бих могъл през цялото време да ти помагам. Досега да сме те превърнали в проклета национална героиня заради това, че носиш наследника на Красиянския трон. Вместо това ти накара всички да си мислят, че носиш наследника на Бръшлянения трон. Знаеш ли какво ще ти стори семейството на Райнбек, когато разбере, че си го изиграла? А какво ще сторят на детето?
— Скоро ще разберем — отвърна Лийша. — Казах на Тамос истината.
— О, нощ! — въздъхна Роджър. — Това обяснява защо се държеше така. А аз си мислех, че просто на кралските особи не им е харесал тоя брак с по-нискостояща.
— Аз го нараних, Роджър — каза Лийша. — Той е добър човек, а аз му разбих сърцето.
Роджър едва не се задави.
— За това ли се безпокоиш? Цялото Ядро ще ти се изсипе на главата всеки момент, а ти се притесняваш за чувствата на Тамос?
Лийша придърпа шала на Бруна, който лежеше на седалката до нея, и се уви плътно в него като в защитено наметало.
— Притеснявам се за всичко, Роджър. За мен, за бебето, за Хралупата. Идва ми в повече и вече не знам какво да правя. Просто знам, че трябва да спра да лъжа. Съжалявам, че не ти се доверих. Трябваше да дойда по-рано при теб, но ме беше срам.
Роджър въздъхна.
— Недей да прибавяш и моята вина към твоята купчина от притеснения. Аз също крия доста важни неща от теб.
Лийша го погледна и гласът ѝ се изостри като на майка, която току-що е чула трясък от съседната стая.
— Какви неща?
— Нощта, в която се срещнахме — каза Роджър. — Когато двамата с Джейкъб ни донесоха в лазарета.
Изражението на Лийша веднага се смекчи. Онази нощ двете с Джизел бяха прекарали часове в рязане, шиене и гипсиране, за да го съберат в едно цяло. И той беше извадил голям късмет.
— Виновен беше Джейсън Златния тон — каза Роджър. — Тогава още не беше станал кралски вестоносец, а беше просто обикновен надут задник, чийто нос счупих в един бой. Заедно с учениците си започна да преследва мен и Джейкъб, гледаше представленията ни и тогава, една нощ, успяха да ни спипат сами. Пребиха Джейкъб до смърт и ме накараха да гледам, преди да сторят същото и с мен. Извадих късмета точно тогава да се появи нощната стража.
Лийша се намръщи.
— Не можем да оставим това така, Роджър.
Той се засмя.
— Същото каза и Гаред.
— Казал си на Гаред, преди да кажеш на мен?
Гласът на Лийша преминаваше в писък.
Роджър се втренчи в нея, докато най-после тя не наведе очи.
— Ще отида при Тамос — каза най-после Лийша. — Аз съм свидетелка на случилото се. Трябва да ме изслуша.
Роджър поклати глава.
— Нищо такова няма да правиш. Съмнявам се, че точно сега Тамос ще бъде в настроение да прави на когото и да било от нас услуга, а ти ще отидеш при него с майката на всички молби.
— Защо? — попита настоятелно Лийша. — Защо вкарването на един убиец в затвора ще е толкова огромна молба?
— Защото Джейсън Златния тон е племенник на първия министър Джансън — отвърна Роджър. — Подписът му стои под списъка със заплати на всички магистрати в града, а кралското семейство не може да си намери чорапите без него. Все едно ще обвиниш самия Райнбек. А и какво доказателство ще представиш? Единственият свидетел съм аз. С едно щракване на пръстите Джейсън може да накара хиляда души да се закълнат, че е бил някъде другаде в онази нощ.
— Значи, просто ще оставиш да му се размине? — попита Лийша. — Това не ти е присъщо, Роджър.
— Нищо няма да оставя — отвърна Роджър. — Просто искам да кажа, че в този случай Тамос не ни е съюзник. — Той се подсмихна. — Някога си представях, че мога да накарам Арлен да го метне от някоя скала. Такова нещо може лесно да ти се размине, когато всички те смятат за Избавителя.
— Убийството никога не е отговор — каза Лийша.
Роджър завъртя очи.
— Във всеки случай тайната се пази добре засега. Докато си траем, Златния тон няма да се притеснява, че може да предприемем нещо. Направим ли някакъв ход, той ще го парира.
— Ако наистина е толкова недосегаем, защо се притеснява? — попита Лийша.
— Не се страхува, че ще бъде наказан — отвърна Роджър. — Но дори той не иска да се изпречва на пътя на Гилдията на жонгльорите и ръководителя Чолс. Чолс ме видя да удрям Джейсън и чу заплахите му. Единствено неговата дума ще се чуе.
Лийша въздъхна.
— Това ще бъде едно интересно пътуване.
— Меко казано. — Роджър измъкна вярната си манерка и я разклати. Не беше останала и капка. — У вас имаш ли нещо по-силно от чай?