Черепният трон

Глава 27 Дама в нощта 334 г. СЗ, Зима

— Казваха, че съм прокълната от Еверам, щом съм родила три дъщери след Ахман — каза Кадживах на тълпата, махвайки с ръка към Имисандра, Хошвах и Хания.

Светата майка беше облечена с обикновена черна роба. Носеше белия воал на кай’тинга, но за разлика от другите жени от рода на Ахман, Кадживах бе започнала да слага и бяла кърпа за главата.

На Иневера, която наблюдаваше, облегната на парапета на разкошния балкон, докато Светата майка даваше благословията си за Пиршеството на Новолунието, ѝ се прииска да е някъде другаде. Беше слушала тая тъпа жена да произнася все същата реч хиляди пъти.

— Но винаги съм казвала, че Еверам ме е благословил със син, който е толкова велик, че не се нуждае от други братя!

Тълпата нададе одобрителен рев, воините затропаха с крака и започнаха да удрят копия о щитовете си, докато жените им пляскаха с ръце, а децата викаха радостно.

— Благодарим на Еверам за това пиршество, за богатата трапеза, каквато малцина познаваха, преди Ахман да ни изведе от Пустинното копие и да ни поведе към зелените земи — продължи Кадживах. — Но искам да благодаря и на жените, които положиха огромни усилия, за да приготвят всичката тази храна. — Нови ръкопляскания. — Ценим високо шарум’тингите, които се изправят безстрашно в нощта, но има и други начини да почетеш Създателя. Съпругите и дъщерите, които се грижат стомасите на нашите мъже да са винаги пълни, къщите им чисти, легълцата пълни с деца. Днес почитаме мъжете, които ни защитават от алагаите, но също така и жените, които са ги родили и откърмили, които са ги научили на чест, дълг и любов към семейството. Жени, които са смирени и покорни пред Еверам, но създават основата, на която разчитат нашите бойци.

Одобрителните викове се засилиха, като жените изразяваха своята любов и преданост. Иневера видя не една жена да рони искрени сълзи и не можеше да повярва на очите си.

— Твърде много от нас забравиха кои сме ние и откъде идваме, свалиха воалите си и се премениха в нескромните облекла на севернячките. Някои се осмелиха да облекат ярки цветове, сякаш са самата дамаджа!

Кадживах посочи с жест Иневера и от тълпата се разнесоха освирквания и съскания. Иневера знаеше, че те са насочени към нескромните жени, но настръхна, когато чу съсканията след името си.

— Дамаджата постъпи мъдро, като повери тази задача на Светата майка — каза Ашан. — Хората я обичат.

Иневера не беше съвсем сигурна. Идеята да помоли Кадживах да организира пиршеството ѝ се беше сторила добра. Така щеше да ангажира жената и да я държи далеч от пътя си. Но някак си тъпата жена беше успяла да спечели сърцата на хората със своя простонароден говор и консервативните си ценности. За техния народ беше настъпило време за промяна. Ако искаха да спечелят Шарак Слънце, не можеха да продължат да живеят изолирано, както през вековете в Пустинното копие.

Кадживах нямаше никакво намерение да млъква, а се разгорещяваше все повече като дама, който е хванал шаруми със зарове и коузи. Ако не ѝ попречеха, тази празноглава жена можеше да говори в продължение на часове.

Иневера се изправи и тълпата веднага се умълча; жените паднаха на колене и опряха чела в пода, а мъжете, от дамаджите до шарумите, се поклониха ниско.

Някога това я успокояваше. Напомняше ѝ за властта и божествения ѝ статус. Но власт имаше и в насочването на ликуванията на тълпата. Твърде много може би за обикновена жена като Кадживах.

— Светата майка наистина е твърде скромна — каза Иневера. — Защото никой друг не работи толкова усърдно по подготовката на голямото пиршество от самата Кадживах. — Тълпата отново изрева и Иневера изскърца със зъби. — Най-добрият начин да я почетем е, като седнем на масите. В името на Еверам, нека пиршеството започне.

— Боя се, че този път пуснахме духа от бутилката — каза Иневера.

Майка ѝ Манвах отпи от чая си. Тя посещаваше за пръв път кралските покои, но дори да беше впечатлена от разкоша, не го показа по никакъв начин.

— Ще се съглася с теб, след като вече общувах директно с нея — рече Манвах.

Павилионът ѝ в Новия пазар беше осигурил много от приборите за пиршеството и ѝ спечели покана. Нейният съпруг кхафит, Касаад, не беше поканен.

Иневера рискуваше много, като я покани на лична среща, но сега имаше нужда от майка си повече от всякога. Евнухът, който я беше превел през тайните коридори, беше упоен. Щеше да се събуди без никакъв спомен за жената, а със спуснатия си воал Манвах щеше да изглежда като всяка друга жена, когато се измъкнеше от коридора в общодостъпната част на двореца.

— В началото я мислех за най-обикновена скандалджийка, но след като изтърпях няколко избухвания, разбрах, че съм я подценила. — Манвах поклати глава. — Боя се, че този път ти дадох лош съвет, дъще. Ще го приспадна от дълга ти.

Иневера се усмихна. Това си беше тяхна шега, защото Манвах караше Иневера, дамаджата, да плете въжета всеки път когато дъщеря ѝ идваше при нея за съвет.

— Те не са преструвка — каза Иневера.

Манвах я беше научила как един хубав скандал в подходящия момент би помогнал при пазаренето, но времето му винаги трябваше да е добре пресметнато. Майсторите на пазаренето винаги пазеха самообладание.

Кадживах нямаше никакъв контрол над своето.

— Но хората я обичат — каза Манвах. — Дори дама’тингите скокват, когато им каже нещо.

— Ний да ме вземе, ако разбирам защо — рече Иневера.

— Много е просто — отвърна Манвах. — Хората ни са ставали свидетели на големи катаклизми, мнозина се чувстват несигурни. Кадживах им дава сигурност, когато говори по начин, който масите могат да разберат. Тя се движи между тях, познава ги. Ти прекарваш времето си тук, в двореца, отделена от тях.

— Ако не беше майка на Избавителя, щях да я отровя и да сложа край — рече Иневера.

— На Ахман няма да му хареса, когато се върне — каза Манвах. — Дори ти не би могла да скриеш нещо такова от божествения поглед на Шар’Дама Ка.

— Така е. — Иневера сведе поглед. — Но Ахман няма да се върне.

Манвах я погледна изненадано.

— Какво? Заровете ли ти го казаха?

— Не пряко — отвърна Иневера. — Но споменаха за трупа на Шар’Дама Ка, а и аз не го виждам в никое бъдеще. Освен ако не се появи някое чудо на Еверам, народът ни ще трябва да продължи без него, докато не създам друг.

— Да създадеш? — попита Манвах.

— От всичките мистерии, които ми разкриха заровете — рече Иневера, — никоя не ме порази по-силно от разкритието, че Избавителите се създават, а не се раждат. Заровете ще ме отведат до наследника му и ще ми покажат как да го оформя.

Иневера очакваше майка ѝ да зяпне от изненада, но както обикновено, Манвах прие информацията, изсумтя и продължи.

— Кой ще бъде тогава? Определено не Ашан. Джаян? Асъм?

Иневера въздъхна.

— В момента, когато хвърлих заровете за Ахман, когато още беше деветгодишно момче, аз видях неговия потенциал. Бих го приела за щастлива случайност, но след няколко години търсене го открих и в друг, в пар’чина, който беше по-млад от Асъм. Преди или след това не съм намирала момче или мъж, който да ми дава дори минимална надежда, че ще тръгне по пътеката на Избавителя. Някой от синовете ми ще седне на трона, но само за да го запази за онзи, който идва след него.

— Седне ли някой на трона, трудно може да бъде накаран да стане от него — каза Манвах.

— Затова се надявам, че ще успея да ги държа далеч от него колкото се може по-дълго — отвърна Иневера. — Ако Еверам пожелае, все още има време. Никое от момчетата ми не се е показало достойно. Без сериозни дела никой от тях не може да отнеме властта на андраха. Основната ми грижа е как да държа Кадживах под контрол.

— Не ми се иска да ти го предлагам — рече Манвах, — но отговорът може би е да прекарваш повече време с нея.

Иневера я погледна безизразно.

— И започни да се обличаш малко по-скромно.

Единствено ъгълчетата на устните ѝ потрепнаха в усмивка, но Иневера не можеше да я сбърка.

Ашия наблюдаваше безстрастно как Асъм поряза ръката си, изцеждайки кръв върху заровете на Мелан.

Съпругът ѝ го правеше често, откакто пристигнаха новините за предстоящото нападение над Пристан. Ръцете му бяха увити в превръзки.

Асъм и Асукаджи продължаваха да наблюдават очаровани процеса. Израснала в двореца на дама’тингите, Ашия беше гледала ритуала безброй пъти, но дори тя не можеше да отмести поглед от заровете. В алагай хора се криеше красота и загадъчност. Когато Мелан хвърли заровете, тя ги проследи с поглед, затаила дъх в очакване на онзи деликатен момент, в който те щяха да се отклонят от естествената си траектория, побутнати от ръката на Еверам.

В сърцето си знаеше, че силата идва от костите и защитите, но Ашия не вярваше, че някой друг, освен Невестите на Еверам, може да призове ръката му. За всички останали те бяха просто зарове.

Но въпреки силата и близостта им до Еверам, Ашия не ламтеше за белите роби и кръвта на дама. Тя също усещаше докосването на Еверам. То пулсираше в нея, докато убиваше алагаи. Не магията, защото тя създаваше свое собствено усещане. Почувства го още първата нощ, когато уби с незащитено копие. Изпълниха я чувство за правилност, абсолютно спокойствие и увереност, че тя е свършила Неговото дело. Това беше целта на живота ѝ. Дарът на шарумската кръв.

Мелан вдигна глава и забуленото ѝ лице засия в червено под защитената светлина.

— Тази вечер. Разклонението ще дойде сега или няма да дойде никога. Когато Джаян се върне, той ще дойде за Черепния трон. Ако не действаш тази вечер, той ще го заеме.

За миг Ашия изгуби центъра си, връхлетяна от спомен.

— Позволи му да те победи — каза ѝ дамаджата.

— А? — изненада се Ашия.

Тъкмо беше повишена в шарум’тинга и заедно със сестрите си по копие щеше да бъде изпратена за пръв път при младия Шарум Ка.

Иневера беше взела младите жени за свои телохранителки, но те си оставаха шаруми и подчинени на Джаян. Онази вечер щеше да ги „оцени“, за да определи доколко са годни и да реши къде ще ги разположи в Алагай’шарак.

— Джаян е горд — каза Иневера. — Той ще поиска да ти се наложи пред твоите сестри, да се убеди, че не представляваш заплаха за него. Ще те предизвика на двубой под предлог, че иска да оцени уменията ти в шарусахк, но битката ще бъде съвсем истинска.

— И вие искате да… изгубя?

Невъзможно. Немислимо. Колко години беше принуждавана да се прави на слаба — свитичката невеста на пуш’тинга Асъм? Дамаджата ѝ беше обещала, че това ще се промени, щом получи копието си.

— Нареждам ти да изгубиш — каза Иневера с остър тон. — Покажи му куража си. Спечели уважението му. И после изгуби двубоя. Ако не го направиш, той ще те убие.

Ашия преглътна и кимна.

— Ами ако аз го убия?

— Той е първородният син на Избавителя — каза Иневера. — Ако го убиеш, всеки шарум и дама в Красия ще поиска главата ти и Шар’Дама Ка няма да ги възпре.

Тя не каза нищо за своето участие в това, но Джаян беше и неин първороден син. Ашия знаеше, че най-големият син на Иневера я дразнеше, но тя го обичаше.

— Знам, че тази заповед наранява шарумското ти сърце — каза Иневера. — Но я дадох от любов. Аз съм дамаджата. Твоята гордост, твоят живот ми принадлежат. — Тя нежно положи ръка на рамото на Ашия. — Ценя първата по-малко от втория. Еверам има план за теб и той не е да умреш заради крехкото его на някакъв мъж.

Ашия кимна и коленичи, отърсвайки ръката ѝ от рамото си, опря длани в пода и притисна челото си между тях.

— Както нареди дамаджата.

Нямаше много свидетели. Джаян знаеше, че шарум’тингите се ползват с благоразположението на баща му, и не искаше да ги унижава публично. Бяха само тя и Шанвах, Джаян, Джурим и Хасик. Бащата на Шанвах, Шанджат, пръв сред кай’шарумите, също трябваше да бъде тук. Отсъствието му правеше впечатление.

Шарум Ка и двама елитни Копия на Избавителя. Дори двете с Шанвах да успееха да ги убият, преди да вдигнат тревога — в което тя изобщо не беше сигурна — десетки воини ги бяха видели да влизат в приемната. Нямаше да успеят да избягат задълго.

Джаян се ухили, когато двете жени опряха длани в пода пред него.

— Стеснителните ми братовчедки! Които се плашат от всеки звук и никога не говорят на висок глас. Кой, освен Еверам, би си представил, че години наред тайно ще изучавате шарусахк?

— В двореца на дама’тингите има много тайни — отвърна Ашия.

Джаян се подсмихна.

— Не се и съмнявам. — Той разкопча наметалото си и свали бронираната си роба, като остана гол до кръста. — Но докато вие бяхте обучавани от жени, аз се учех от самия Шар’Дама Ка. Трябва да ви оценя, за да ви намеря място в шарак.

Той протегна ръка и им даде знак.

Дишането на Ашия беше спокойно, когато се изправи. Тя също разкопча наметалото си и свали щита от рамото си, като ги предаде на Шанвах. Не си съблече робата, но бързо пребърка многобройните ѝ джобове, измъкна керамичните брониращи плочки и ги струпа на купчинка върху пода.

Когато се изправи, вече беше по-лека, и запристъпва в кръг около Джаян.

Стойката му беше отлична. Той не лъжеше, когато каза, че го е обучавал самият Шар’Дама Ка, а чичо ѝ беше най-великият познат майстор на шарусахк. Може би щеше честно да спечели двубоя. Загубата от сина на Избавителя нямаше да посрами Енкидо и Ашия предпочиташе да изгуби честно, вместо да посрами и двамата, като се остави да бъде победена.

Но тогава той я нападна и тя беше по-бърза. Инстинктивно го препъна, като заби пръст в едно енергийно средоточие, което веднага вдърви крака му. Той изгуби равновесие и Ашия използва инерцията му, за да плъзне ръка под мишницата му и да го просне на пода по гръб.

Настъпи пълна тишина. Мъжете изглеждаха като ударени от гръм, тъй като бяха очаквали съвсем различен резултат. Ашия се зачуди дали вече не беше отишла твърде далеч; дали мъжете нямаше да я убият, за да спасят достойнството на техния Шарум Ка.

Но миг по-късно Джаян се засмя, скочи на крака и закрачи наоколо, за да възвърне чувствителността във вдървения си крак.

— Добро хвърляне! Да видим какво друго можеш.

Този път се пазеше по-добре, нанасяше удари с юмрук, ритници и удари с разтворена длан. Ашия избягваше повечето от тях, а останалите отбиваше с минимален контакт. Сама нанесе няколко пробни удара, преценявайки способността му да се защитава.

Беше добър за шарум. Един от най-добрите. Но много от блокадите му имаха пропуски, които ѝ даваха възможности да го извади от строя, осакати или убие.

Вместо това скочи над изпънатия му за ритник крак, превъртя се във въздуха и се озова на известно разстояние от него.

— Добре направи, че отстъпи, сестро — каза Джаян. — Беше моя.

Ашия стисна зъби. Досега три пъти бе имала възможност да го убие. Тя погледна към Шанвах.

Нейната сестра по копие стоеше спокойно на колене, но пръстите на едната ѝ ръка се размърдаха, задавайки въпроса: Защо му даваш предимство?

„Защо, наистина?“ — запита се Ашия. Дамаджата го беше заповядала, разбира се, но какъв пример щеше да даде на Шанвах и бъдещите шарум’тинги, ако позволеше на Джаян да я победи?

— Не можеш да ме обикаляш вечно — извика Джаян. — И без това ти дадох достатъчно енергия. Ела, покажи ми каква е силата ти, когато не крадеш от моята.

Ашия се изстреля напред толкова бързо, че го хвана неподготвен. Изби ръцете му встрани с качулката на кобрата, после се наведе напред и го обхвана през кръста, като повдигна десния си крак над главата, за да го изрита в лицето.

Джаян залитна назад, а тя се завъртя на пода, подсече го с крака си зад коленете и той се стовари долу.

Джаян не беше новак в двубоите, въртеше се и променяше центъра на тежестта си, за да не ѝ дава преимущество. Но Ашия вече беше близо до него, където дама’тингският шарусахк, на който я беше научил Енкидо, беше най-смъртоносен. Точните ѝ удари накъсаха енергийните му линии и тя го сграбчи в подчинителна хватка, затиснала с горната част на ръката си трахеята и артерията, която снабдяваше с кръв мозъка му.

Джаян потрепери, по лицето му изби пот и тя видя страха в очите му. И най-после уважение. Представи си как иска от него да се предаде, но в съзнанието ѝ прозвучаха думите на дамаджата.

Покажи му куража си. Спечели уважението му. И после изгуби двубоя.

Джаян се опита да се изтръгне от хватката ѝ и Ашия леко я отпусна. Той си пое дъх и внезапно се дръпна напред, нанасяйки ѝ силен удар в лицето. Неподготвена за свирепостта му, Ашия падна назад, докато той продължаваше да нанася удар след удар по лицето и тялото ѝ, удари, предназначени да нанесат трайни поражения.

Джаян я преобърна по корем, затискайки я с тяло, сграбчи изотзад яката на робата ѝ и я усука около ръката си с намерението да спре достъпа на кръв и въздух до главата ѝ, както тя бе постъпила с него.

Възнамеряваше ли да я убие? Ашия не знаеше. Ако беше стигнала твърде далеч, унижавайки го повече от разумното, той нямаше да се поколебае. Джаян беше първородният син на Избавителя и ако я убиеше, щеше да получи единствено намръщен поглед от баща си и подкрепата на всички останали.

Дори сега тя можеше да се обърне. Дори сега, докато пред очите ѝ причерняваше, тя можеше да удари по едно от енергийните средоточия на лакътя му и да си поеме дъх, докато ръката му се отпускаше.

Остави го да те победи.

Ашия искаше единствено да покаже на Джаян и всички мъже, че е по-добра от тях, но не на това беше научена.

Битката е измама — учеше Енкидо. — Истинският воин изчаква благоприятния момент.

Тя протегна ръка към лакътя на Джаян, докато зрителното ѝ поле се сви до тъмен тунел, а светлинката в края му щеше да угасне всеки момент. Но вместо да нанесе удар по енергийното средоточие, тя плесна леко два пъти по пода.

Знак, че се предава.

Джаян изсумтя и отпусна хватката си. Ашия пое глътка въздух, по-сладка от всички, с изключение на първата, която ѝ бе позволил Енкидо преди толкова много години.

Но макар да изглеждаше, че е приел подчинението ѝ, Джаян не я пусна, а продължи да я притиска към пода и приближи устни до ухото ѝ.

— Би се добре, братовчедке, но въпреки това си просто жена.

Ашия стисна зъби и не каза нищо.

— Колко дълго? — продължи Джаян, намествайки се върху тялото ѝ. — Колко дълго моят брат пуш’тинг не се е отнасял с теб като с жена? Мисля, че го е правил само веднъж. — Той притисна бедра към задника ѝ и Ашия усети ерекцията му. — Когато си готова да получиш истински мъж, ела при мен.

— Джаян не бива да заема трона — каза Ашия. — Трябва да убие баща ми, за да го получи, и няма да управлява мъдро.

Асъм кимна.

— Помогни ми да го спра.

— Как? — попита Ашия. — Ако тази нощ е постигнал победа, не можем да променим нищо, дори и да искаме. А аз няма да ти помогна да откраднеш трона в негово отсъствие. Дамаджата каза своята дума. Шар’Дама Ка ще се върне.

— Заровете казаха, че може да се върне, момиче. А не ще.

— Аз имам вяра — рече Ашия.

— Аз също — съгласи се Асъм. — Не те моля да ми помогнеш да завзема трона, дживах. Само да ми помогнеш да спечеля слава, която да се мери с тази на брат ми, за да може андрахът да отхвърли претенциите му и да остане на власт до завръщането на Шар’Дама Ка.

— Как? — повтори Ашия.

— Сега е Новолуние — отвърна Асъм. — Тази вечер ще изляза навън с моите новопосветени братя дамати и ще се бия срещу алагаите.

— Това е забранено — каза Ашия.

— Трябва да го направя. Чу дама’тингата. Нито дамаджата, нито андрахът могат да попречат на Джаян да седне на трона. Само аз мога да го направя, и то само тази вечер. Утре вече ще е късно. Правя го, защото трябва — додаде Асъм. — За доброто на Красия. За доброто на света. Но се страхувам. — Той ѝ протегна ръката си. — Несъмнено си се чувствала по същия начин в онази първа нощ, докато дамаджата ти нареди да нарушиш евджахския закон и да заявиш рожденото си право да бъдеш шарум. Умолявам те, ако някога си ми била истинска съпруга, застани до мен.

Ашия се поколеба, после пое ръката му.

— Ще застана до теб, съпруже. С гордост.

Когато Иневера влезе в покоите си, Ашия наблюдаваше дамаджата от сенките. Тя остана нащрек и за най-малката опасност за господарката ѝ, но мислите ѝ се рееха в главата ѝ. Неин дълг бе да служи на дамаджата във всичко, но Асъм ѝ беше съпруг и син на Избавителя.

На кого принадлежеше верността ѝ? На Еверам, разбира се, но как би могла тя, която дори не заслужаваше вниманието му, да оценява Неговия план? Не беше ли това работа на дамаджата? Трябваше да я уведоми за плана на Асъм — веднага — и да остави Иневера да прецени.

Но се колебаеше. Може и да не знаеше какъв е планът Му, но гласът на Еверам в сърцето ѝ беше силен и ясен. Шарак Ка наближаваше и в нея нямаше място за онези, които не бяха бойци. Асъм имаше дух на воин, обучение на воин, но на него също му забраняваха да използва уменията си, дори когато силите на Ний се събираха.

Избавителят беше разрешил на кхафитите да се бият, на жените дори. Защо не и на духовниците? Трябваше ли страхливостта на старите да диктува живота на младите, докато алагаите разкъсваха на парчета Дара на Еверам?

Убиеше ли Асъм алагай, повече нямаше спиране. Той беше синът дама на Шар’Дама Ка и дамаджата и славата му щеше да е безгранична. Дори дамаджата нямаше да може да го спре.

Но плановете му можеха да бъдат осуетени до настъпването на този момент, което щеше да струва на Еверам много воини и на Черепния трон щеше да се възкачи едно недостойно момче.

Внезапно Иневера спря и погледна право в Ашия, сякаш сенките, в които се беше притаила тя, изобщо не съществуваха. Ашия замръзна. Тя знаеше, че не може да се скрие от господарката си, но винаги се изнервяше, когато дамаджата поглеждаше право в нея, когато се беше прикрила.

— Добре ли си, дете?

— Няма нищо, дамаджа — отвърна Ашия, която бързо намери центъра си и прогони всичките си страхове и съмнения.

Но Иневера се взря в нея с присвити очи и божественият ѝ Взор разсъблече центъра на Ашия с лекотата, с която се бели лук.

— Предстоящата нощ те притеснява.

Ашия преглътна буцата на гърлото си и кимна.

— Новолуние е, господарке.

— Алагай Ка се опитва да ни излъже да отслабим защитите си, като не се появява — съгласи се дамаджата. — Ти и сестрите ти трябва да бъдете изключително бдителни и бързо да ми съобщите, ако забележите нещо необичайно.

— Ще го направим, дамаджа — отвърна Ашия. — Заклевам се в любовта ми към Еверам и в надеждата си да попадна в Рая.

Иневера продължи да я разглежда внимателно и единственото, което ѝ оставаше, беше да се държи за центъра си. Най-после дамаджата кимна.

— Върни се в стаята си и прекарай оставащите часове със сина си.

Ашия се поклони.

— Да, господарке. Благодаря, господарке.

Ашия притискаше малкия Каджи към гърдите си, докато наблюдаваше как Асъм и Асукаджи се приготвят за наближаващата нощ.

Самата тя се подготви бързо и ефективно благодарение на продължавалите години наред тренировки. Оръжията и бронята ѝ бяха намаслени и подредени. Макар че в частните си покои тя носеше обикновена копринена роба, можеше за секунди да навлече бронята и да бъде готова за бой.

Но братът и съпругът ѝ крачеха напред-назад и се кипреха като жени. Ръцете им бяха плътно увити в бяла коприна, с оставени открити само кокалчетата. Асъм беше изрисувал бойни защити върху ноктите на показалеца и палеца на Асукаджи и беше положил прозрачен лак върху тях, за да ги втвърди и защити.

Асукаджи стисна юмруци и направи поредица шарукин с прецизността на майстор, раздвижвайки пръстите си в различни комбинации от защити.

— Опитай със среброто — каза Асъм.

Асукаджи кимна, отиде до лакираното дървено сандъче върху тоалетната масичка. Вътре имаше две парчета лакирано защитено сребро, оформено така, че да може да се нахлузва върху пръстите. Така не само предпазваше кокалчетата му, но и даваше на брат ѝ юмруци, които щяха да се стоварват върху алагаите като гръмотевици.

Асукаджи отново се захвана с шарукин, извършвайки движения, чрез които щеше да извлече максимума от новите си оръжия.

— Сега това — каза Асъм, като грабна жезъла камшик от стойката и му го подхвърли.

Жезълът камшик беше великолепно оръжие — дълга шест фута гъвкава пръчка, върху която бяха резбовани мощни защити, а от двете страни имаше тапи от защитено сребро. Асукаджи го улови и го завъртя, вписвайки го в своя шарукин. Жезълът се въртеше по-бързо, отколкото простото око можеше да проследи, и в ръцете на майстор гъвкавото дърво можеше да се огъва и да нанася удари около защитите, които биха отблъснали обикновено оръжие.

Ашия погледна към Асъм, който носеше само своята алагайска опашка, оръжието на даматите. Зъбците ѝ сигурно бяха защитени, но тя изглеждаше незначителна пред безбройните оръжия, които брат ѝ се канеше да вземе в нощта.

— Ами ти, съпруже? — попита Ашия. — Дори не си изрисувал ноктите си. Кое от оръжията на даматите ще вземеш за Алагай’шарак?

Асъм измъкна камшика от колана си и го окачи на кукичката на стената.

— Никое. Тази нощ ще се бия така, както се би ти в нощта, когато шарум’тингите се разкриха.

Ашия прикри изненадата си.

— Ще се биеш с копие и щит, като почитаемия ти баща?

Асъм поклати глава.

— Копието е забранено на даматите, а щитът само ще ме забави, когато трябва да действам бързо.

Ашия го погледна и постепенно започна да разбира.

— Съпруже, нали не искаш да кажеш, че ще се биеш само с шарусахк?

— Баща ми го направи, когато беше просто кай — отвърна Асъм.

Ашия знаеше историята. Една от първите легенди при възхода на Шар’Дама Ка.

— Но почитаемият ти баща е прекарал няколко години в Лабиринта, а самият той е казвал, че това е била последната му възможност. Да излезеш невъоръжен при Новолуние, е…

— Лудост — съгласи се Асукаджи, но Асъм го изгледа гневно и той наведе очи.

— Всеки може да убива алагаи с оръжие — каза Асъм. — Моите братя шаруми го правят всяка нощ. Няма да е достатъчно, ако искам да спечеля слава, която да се мери в братовата ми. — Той сви в юмрук едната от бинтованите си ръце. — Еверам или ще пожелае да спечеля, или няма.

Те излязоха в нощта, увити в черни наметала — Асукаджи и синовете дамати на Избавителя. Само Асъм носеше безстрашно бялата си роба. Шарумите го гледаха намръщено, помнейки забраната на Шар’Дама Ка, че духовниците не може да излизат в нощта. Но разпознаха Асъм, кръв от кръвта на самия Избавител, и никой не посмя да му попречи.

Близо до града нямаше алагаи, защото ги отблъскваха стените, защитените постове и редовните патрули. Трябваше да се отдалечат доста, преди до ушите им да достигнат звуците на битка. Най-после видяха Хошкамин, по-малкия брат на Асъм, който носеше тюрбана на Шарум Ка, докато командваше избиването на полски демони в широката равнина.

Хошкамин ги погледна изненадано.

— Не трябва да излизаш в нощта, братко! Забранено е!

Асъм се изправи пред него, строен пред мускулестото тяло на Хошкамин; облечен само в коприна, пред най-добрата броня на Хошкамин; без оръжия, докато Хошкамин беше въоръжен с копие и щит от защитено стъкло.

И въпреки това Ашия веднага осъзна, че Асъм има надмощие. Разликата между двамата беше само две години, но това беше много за мъжете, които още не бяха навършили двайсет. Асъм се наведе напред и Хошкамин отстъпи крачка назад.

— Избавителя го няма, за да ме спре — каза тихо Асъм. — Нито по-големият ни брат е тук. — Усмивката му беше опасна, хищническа. — Ти ще опиташ ли?

Не повиши глас, нито направи някакъв заплашителен жест, но Хошкамин видимо пребледня. Той погледна към хората си, като несъмнено си представяше как щеше да бъде опозорен, ако по-големият му брат го набие пред тях, докато носи белия тюрбан.

Хошкамин отстъпи две крачки назад и се поклони с уважение на Асъм.

— Разбира се, че не, братко. Просто имах предвид, че през нощта навън е опасно. Ще ти назнача телохранител…

Асъм махна презрително с ръка.

— Имам всички телохранители, от които се нуждая.

При тези думи дамаджи Асукаджи и братята дамати на Асъм отметнаха наметалата си и белите им роби засияха в защитена светлина. Хошкамин и шарумите ги зяпаха занемели, докато мъжете закрачиха към бойното поле.

Асъм започна пръв, като се устреми към група полски демони, заградени от една част дал’шаруми, съединили щитовете си във V-формация.

Той отиде право при върха на формированието и с жест накара намиращите се там шаруми да отстъпят встрани. Изненадани при вида на дамата, син на Избавителя, те инстинктивно отскочиха назад. Ашия и сестрите ѝ по копие го последваха заедно с Асукаджи и останалите.

Един от демоните побърза да се възползва от пробива във формацията и скочи с рев върху Асъм. Ашия се напрегна, готова да нападне, ако алагаят се окаже твърде силен за почитаемия ѝ съпруг.

Не беше нужно да се притеснява. Асъм избягна с лекота зъбите и ноктите му, сграбчи демона за рогата и завъртя главата му с такава сила, че вратът му се прекърши с трясък. Звукът накара обучените шаруми да подскочат и да се втурнат към него, но Асъм захвърли безжизненото тяло на демона в краката им.

Нападнаха го още два, но Асъм беше готов; сграбчи китката на единия и изпъна крайника нагоре, докато с другата си ръка нанесе удар в раменната му става. След това го преметна във въздуха и го просна на пътя на втория демон, като същевременно с лекота счупи ръката му.

Вторият демон се забави само секунда, докато прегазваше тялото на първия, забивайки нокти в тялото му, но времето бе достатъчно за Асъм да промени позата си и да го сграбчи за китките. Дръпна го силно, падайки назад, и стисна врата му в сгъвката на коляното си, като приближи крака си твърде близо до челюстите на демона. Двамата се затъркаляха по земята, но Ашия знаеше, че съпругът ѝ го стиска силно, а дори алагаите имаха нужда от въздух.

Скоро съществото се отпусна неподвижно и Асъм се изправи. Другият демон изсъска срещу него, придвижвайки се тромаво на три крака. Асъм му изсъска в отговор и пристъпи към него.

— Брадата на Еверам — прошепна Хошкамин, когато демонът отстъпи назад.

Останалите шаруми замърмориха клетви и рисуваха защити във въздуха.

Обърканите демони се поколебаха за миг, но скоро се събраха на групичка и се приготвиха да нападнат заедно, което сигурно щеше да означава край на Асъм.

Той също забеляза действията им и ръката му проряза въздуха.

— Ача!

Асукаджи и останалите дамати нададоха пронизителни бойни викове, вдигнаха оръжията си и се втурнаха към демоните, оставяйки двамата съпрузи заедно.

Ашия се обърна към Мича и Джарвах.

— Съобщете на дамаджата какво видяхте тук. Веднага. Не се отклонявайте, нито се бавете, докато господарката не чуе разказа ви.

Жените се спогледаха, после се поклониха ниско на Ашия и се затичаха към града.

Асъм я погледна с любопитство.

— Много клетви се сблъскаха тази нощ, съпруже — каза Ашия. — Но ако мога, ще ги спазя всичките.

Асъм се поклони.

— Разбира се, съпруго. Не бих и поискал друго от теб. Но трябваше да изчакаш. — Той ѝ намигна. — Най-хубавото тепърва предстои.

Двамата се обърнаха едновременно към полето, където духовниците водеха Алагай’шарак. Асукаджи се вряза в кълбо от демони и жезълът му сякаш удари всичките едновременно. Докато се въртеше, около него проблясваха искри магия.

По-малките братя също се отличиха. Макар да бяха едва на по петнайсет години, те се бяха обучавали в шарусахк, откакто бяха проходили, и всеки един показваше отличителния боен стил на племето си. Маджи, обучен от великия майстор Алеверак, не използваше никакви оръжия освен защитените си нокти и сребърните напръстници. Той остави демона, срещу който се беше изправил, да свърши по-голямата част от работата — захранването с енергия на тежките удари, които го отблъснаха назад.

Евджахският закон забраняваше на даматите да използват оръжия, включително стрелите с широки плоски остриета и метателните ножове, които предпочитаха мендингските шаруми. Вместо това даматите от племето мендинг използваха боласи и Савас не беше изключение. Тънка защитена верига свързваше две тежки топки от защитено сребро. Савас откъсна крака на един полски демон, след което го преби до смърт със среброто.

Халам от племето шарач използваше капана за алагаи със защитена метална верига, предпочитан от съплеменниците му. Той улови един демон за врата и започна да затяга примката, докато магията не му откъсна главата. Тачин и Мазх от кревакхите и нанджи бяха набили малки дървени клинове в тоягите си, като стъпала на стълба. Ашия видя как Тачин се изкатери по тоягата си, скочи на десет фута във въздуха, превъртя се и нападна един демон, като скочи зад гърба му. Докато обърканото същество се обърне, той го обсипа с експлозивни удари със сребърните си напръстници.

Те продължиха да обикалят в нощта; Хошкамин и воините му следваха по-големия му брат, докато Асъм водеше своите дамати братя към славата.

Както и през последните няколко месеца, Алагай Ка не се появи, но беше Новолуние и алагаите бяха повече и по-силни. Имаше и още нещо.

— Нападат стратегически позиции — каза Ашия.

На демоните им липсваше прецизността, която показваха, докато бяха контролирани от мозъците, но се скупчваха около местата, където защитите бяха най-слаби, и нападаха защитените постове, за да разширят обхвата си.

Асъм кимна.

— Може би баща ми е застанал на ръба на бездната, както предсказа майка ми, и е притиснал в ъгъла князете на Ний, но Тя също има каи.

— Мимиците — каза Ашия, стисвайки здраво копието си.

— Мелан предсказа, че ще се срещнем с някой от тях в нощта — съгласи се Асъм и погледна към Ашия. — И в това изпитание, съпруго, двамата трябва да се бием рамо до рамо.

Ашия кимна нетърпеливо. Един от мимиците беше убил Енкидо и в чест на своя учител тя щеше да покаже на този слънцето.

— Тази нощ славата ти е безгранична, съпруже. С гордост ще застана до теб.

Час по-късно без предупреждение дойде и нападението — ръката на един грамаден дървесен демон, обграден от биещи се дамати, се превърна в огромно пипало, увенчано с рога. Ударът му събори на земята половин дузина мъже. Защитите, избродирани със сребърни нишки по робите им, успяха да го омекотят, но всички бяха зашеметени, тръскаха глави и се опитваха с усилие да се изправят дори до седнала позиция.

Хошкамин се втурна да защитава своите братя дамати. Щитовете на воините му можеха по-добре да отразят ударите на мимика, но демонът се завъртя и пипалото му се провря през тесния процеп между щитовете и земята. Един шарум изпищя в агония и всички изпопадаха по земята, мнозина с отрязани крака.

Ашия с облекчение видя, че съдбата бе пощадила Хошкамин. Магията на дама’тингите можеше да лекува почти всичко, но дори тя не можеше да накара онова, което бе отрязано, да порасне отново. Тя се втурна напред и нададе вик с надеждата, че ще отвлече вниманието на съществото от братята ѝ в нощта, докато те се прегрупират.

Асъм я последва, но съпругът ѝ не беше извлякъл никаква магия по време на нощната битка и изоставаше. Което беше добре. Асъм беше надминал всички очаквания, но тъй като единствените му оръжия бяха защитените нокти, той нямаше никакви шансове срещу този враг.

Пипалата се стрелнаха към нея, но Ашия беше готова. Тя избегна първото, прескочи второто и отби третото с щита си, без да намалява скоростта си. Когато се приближи, я нападнаха още две и тя пусна щита си на земята, за да се гмурне между тях.

Претърколи се и отново скочи на крака, използвайки инерцията си за допълнителна сила, когато заби с две ръце копието си в сърцето на демона. Магията избухна, отблъсквайки я назад, и тя почувства как я изпълва сила, каквато никога не беше усещала. Черните очи на мимика се разшириха от изненада и Ашия впери поглед в него, копнееща да види как се стопява нечестивият му живот.

— Еверам ще те изгори в името на Енкидо!

Демонът изпищя и тя се опита да издърпа копието си, за да го забие отново, но установи, че то се е заклещило. Без да отмества поглед от тъмните очи на съществото, Ашия осъзна грешката си.

От гърдите на мимика израсна ръка на скален демон, която я сграбчи здраво и я събори на земята, оставяйки я без въздух, а ноктите застъргаха по плочките от защитено стъкло, вшити в робата ѝ. Не успяха да ги пробият, но това нямаше никакво значение, защото Ашия почувства как ребрата ѝ изпукват.

Копието ѝ, забито дълбоко в тялото на демона, премина през плътта му като лъжица през гореща смола и падна на земята встрани от ръката ѝ. В робата ѝ имаше скрити и други оръжия, но стисната в задушаващата хватка, Ашия не можеше да ги достигне.

„Еверам, готова съм“, помисли си тя. Беше Му служила във всичко и щеше да умре от ноктите на алагай, както изискваше шарумската ѝ кръв. В това нямаше позор. Съществото беше същото като онова, което бе убило учителя ѝ, като онова, с което Избавителят се беше сражавал на равни начала. Това беше добра смърт.

Докато мимикът се приготвяше да нанесе смъртоносния удар, до нея скочи Асъм. Тя искаше да извика, да му каже да бяга, но дори да имаше достатъчно въздух, нямаше да го опозори по този начин.

„Ще тръгнем заедно по самотния път“, помисли си Ашия. За какво друго можеше да мечтае едно семейство? Еверам ги беше събрал в живота. Достойно беше да са заедно и в смъртта.

Но тогава Асъм удари и магията лумна толкова ярко, че изгори защитените очи на Ашия. Образът се запечата в ретината ѝ за няколко секунди дори докато мигаше и тръскаше глава. Нокътят, който я държеше, отпусна натиска си, когато съществото беше разтърсено от експлозията на магията, а после се отдръпна съвсем.

Ашия стисна здраво очи за миг и ги отвори.

Асъм държеше ръката на демона в сияеща от магия хватка, която прогаряше плътта му. Съпругът ѝ се беше съблякъл по обикновено бяло бидо, беше захвърлил дори сандалите си и белите превръзки на ръцете си.

Едва сега тя разбра защо беше крил ръцете си през последните дни. Юмруците му, както и цялото му тяло, бяха покрити със зараснали белези. Също като баща си, и Асъм беше изрязал защитите в плътта си, така че самото му докосване да бъде проклятие за децата на Ний.

Сиянието не се бе виждало досега, докато се биеше без помощта на символите, доказвайки се пред Еверам и шарумите. Но сега защитите бяха изписани с огън върху кожата му и той грееше толкова ярко, че около него се беше образувал ореол, който се виждаше от всички, независимо дали имаха защитено зрение, или не.

Той приклякваше и се завърташе, нанасяйки мощни удари, които отблъскваха демона назад, парираше ответните му удари, но въпреки това като че ли не можеше да нанесе трайни поражения. Двамата се биха известно време, но вместо да продължи да отстъпва, демонът като че ли се подсилваше и започна да отвръща по-силно, след като се адаптира към стила на Асъм.

Съпругът ѝ също го забеляза.

— Братя! Образувайте кръг! Не бива да позволим на слугата на Ний да избяга!

Едва бе успял да произнесе думите, когато едно от мятащите се пипала на демона намери пролука в защитите на Асъм и нанесе силен удар. Магията попречи на крайника да го докосне, но ударът беше толкова силен, че го запрати във въздуха.

Ашия вече се движеше; тя се претърколи и скочи на крака, стиснала копието в ръката си. Изучаваше мимика със защитеното си зрение, но той не приличаше на нито един от демоните, които беше виждала досега. Всеки алагай — всяко живо същество — имаше енергийни линии. Същността на дама’тингския шарусахк беше да разкъса тези линии, като нанася удари върху точките, където те се срещаха.

Но линиите на демона бяха безформени като тялото му, изпъкваха и се скриваха, непрекъснато се променяха. Тя долови някаква схема в това, но не беше способна да я разчете напълно, защото цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху усилието да остане жива.

Магията, която беше извлякла при първия удар, се надигна в тялото ѝ, правейки я невероятно бърза и силна. Рогатите пипала се приближаваха към нея от всички страни, но тя ги отблъскваше с копието си.

Съществото се изкашля и изплю пламък като огнен демон, но също като огнен демон то стисна очи и в този миг тя отскочи встрани и го нападна от друг ъгъл. Този път не се опита да нанесе смъртоносен удар, а нанесе десетина по-леки.

В началото всяка рана пламваше ярко, когато сукървицата на демона изпускаше сурова магия като дим от огън. Но след това отворът се заприщваше и мястото около раната избледняваше, докато плътта на демона зарастваше.

Мимикът изпищя и този път Ашия не успя да реагира бързо, когато той изплю мълния към нея. Тялото ѝ бе разтърсено от болка, каквато никога не бе изпитвала, и тя бе подхвърлена във въздуха с вцепенени крайници. Помисли си, че ще изгуби копието си, но когато падна на земята, то остана стиснато във вкочанената ѝ ръка. И да искаше, не можеше да го пусне.

Но също толкова бързо, колкото я бе обхванала, болката се разсея и мускулите ѝ се отпуснаха. Цялото ѝ тяло гореше, но в нея все още имаше магия, която вече я облекчаваше. Тя вдигна поглед и видя, че Асъм се е върнал в битката и нанася удари по мимика, докато братята му го нападаха от всички страни.

Савас бе уловил две пипала в боласите си и защитената верига ги държеше здраво, пречейки им да се стопят. Друго беше хванато в капана за алагаи на Халам.

Но дори това като че ли представляваше дребно неудобство. Скоро демонът се измъкна от боласите и залюля напред-назад Халам, който се беше вкопчил в пръта на примката. Останалите се втурнаха да помагат, но скоро бяха изтласкани от борбата.

Асъм продължи да удря демона и докато вдигаше щита си, Ашия забеляза повтарящ се мотив в магията на съществото. Дори този звяр разполагаше с ограничени запаси и тя виждаше как енергията се отдръпва и приижда, изцелява раните му, захранва ударите му, променя тялото му.

С всеки удар, който нанасяше, Асъм грееше все по-ярко, а демонът все повече потъмняваше. Ако успееха да го задържат в безизходно положение достатъчно дълго, победата им беше неизбежна.

Ашия изтича обратно и заби копието си в пипалото, хванато от мъжете в капана за алагаи. Прониза го в основата, разсичайки крайника. Демонът затвори раната, но пипалото и магията, която се съдържаше в него, се въргаляха на земята, вече не като част от цялото.

На гърба на мимика пораснаха очи, той размаха рога и нокти, за да отблъсне нападателите, но Ашия виждаше енергийните му линии и знаеше, че вниманието му е насочено към Асъм. Демонът го просна на земята и отвори устата си, която бързо се разрасна до гигантски размери.

Ашия не знаеше дали съществото възнамеряваше да прегризе мъжа на две или да го погълне целия, но не му позволи да направи каквото и да било, като използва момента, в който едно пипало се вдигна нагоре, за да се приближи до него, и го промуши с копието си. Острите му рога разкъсаха робата ѝ, изкъртиха бронираните плочки и намериха меката плът отдолу. Тя се просна на земята, плюейки кръв, като се молеше на Еверам Асъм да е използвал отвличането на вниманието му, за да се възстанови.

Демонът наистина се беше поколебал, но Асъм не се възползва от това, за да избяга. Докато съществото изрева от болка с невъзможно голямата си уста, Асъм приклекна и скочи право в нея.

Силният му отскок го прехвърли над редицата зъби и го вкара право в гърлото на алагая. Ашия виждаше как енергийните му линии се разкъсаха, когато извлече цялата си магия, за да изцели пораженията, които защитената кожа на Асъм несъмнено нанасяше по вътрешностите му. Всичките му крайници, с изключение на онези, които даматите бяха хванали в капана на защитеното сребро, се сляха в едно голямо кълбо.

Безформената маса се гърчеше и се разпъваше на всички страни. Задавеният демон не можеше дори да изпищи. Ашия виждаше как връзките му се разкъсват и знаеше, че краят му е неизбежен, но дали щеше да отнесе и съпруга ѝ със себе си? Асъм беше все още жив, все още се биеше, но дори той не би издържал дълго, без да диша.

Тя събра сили и се изправи, включвайки се отново в битката. Даматите около нея не можеха да използват оръжия, но нейният закривен нож беше дълъг един фут и бе толкова остър, че можеше да избръсне косъмчетата по крака на паяк. Тя го заби до дръжката в желатиновата маса и я разряза.

От раната изригна сукървица и я заля цялата, но Ашия не отстъпи, а продължи да реже. Най-после навън изскочи един от защитените юмруци на Асъм, пламтящ от магия. После се появи и втората му ръка, двете сграбчиха ръбовете на раната и я разкъсаха отвътре.

По тялото на демона се отвориха хиляди усти, които изпищяха едновременно, преди съществото да рухне неподвижно на земята.

Асъм стоеше там, облян в сукървица и сияещ като слънцето. Също като благословения ѝ чичо.

Като самия Каджи.

Неговите братя дамати и останалите шаруми, включително Хошкамин и Асукаджи, паднаха на колене пред него. Ашия също го почувства. Тя разбираше какво се беше случило, но инстинктът да коленичи беше силен. Положи огромно усилие на волята, за да остане права.

— Силата на Ний отново порасна при Новолунието, братя! — извика Асъм. — Това е само един от нейните каи, които ще се появят. След като баща ми преследва Алагай Ка по ръба на бездната ѝ, шарумите не са достатъчни, за да удържат позициите срещу Нея. Всеки мъж трябва да се бие, ако искаме да спечелим Шарак Ка! Баща ми превърна слабите кхафити в кха’шаруми! Чините в чи’шаруми! Дори жените, като моята благословена дживах ка, бяха наречени шарум’тинги! — Той простря ръце над събралите се дамати. — От всички в Красия само ние, духовниците, чакаме да бъдем призовани! Но краят на чакането ни настъпи, братя! Както моят баща призова другите да се бият, така и аз призовавам всички в бяло да се присъединят към Алагай’шарак! Кръвта на Избавителя трябва първа да излезе в нощта. Наричам ви шар’дама, воини духовници, и ние ще преведем Красия през най-мрачните ѝ времена!

Последва момент на тишина, но после събраните мъже се разкрещяха ликуващо. Дори Хошкамин, Шарум Ка и поддръжник на Джаян, не се сдържа и вдигна свитата си в юмрук ръка, присъединявайки се към ликуването.

— Шар’дама! Шар’дама! Шар’дама!

Кадживах спеше в детската стая, когато Ашия и Асъм се промъкнаха в покоите си. Асукаджи и останалите дамати бяха отишли при дама’тингите, за да се погрижат за раните си, но Ашия и Асъм, препълнени с открадната магия, вече бяха изцелили всяка своя рана и натъртване.

Нямаше никакво съмнение какви бяха намеренията на Асъм, когато той събори Ашия върху възглавниците. Тя също го почувства и го придърпа към себе си с едната си ръка, докато с другата сваляше воала си, за да го целуне.

Тръпката от битката, гордостта, която изпитваха един от друг, и енергията бушуваха в тях като афродизиак, на който никой не можеше да устои.

Ашия препъна съпруга си, просна го по гръб на леглото и го възседна.

— Казвали са ми, че тези зеленоземски легла може да се използват и за по-добри неща от спането.

Тя го целуна отново. Членът на Асъм стърчеше под робата му като прът на палатка.

— Аз… все още съм пуш’тинг.

Той изстена, когато тя го стисна.

— Утре, може би — отвърна Ашия, събличайки робата си. — Тази нощ си мой съпруг.